Бащина обич

tursko-robstvo-2

Ята гарвани кръжаха над Ючбунар и ту се спускаха ниско до сами плочниците, ту се издигаха нависоко и се губеха в стелещите се пелени сняг.
Конският тропот се смесваше с писъците в едно и отекваше в каменните довари. Тълпата, притискана, се блъскаше и връщаше обратно, като буташе конете да отстъпват пръхтейки назад. Жени, деца и мъже вкопчили се един в друг се носеха в кърваво хоро. Падналите се повличаха и ставаха, за да не бъдат прегазени от другите и конете.
Ездачите блъскаха яростно и камшиците свистяха над главите и потъваха в телата. Алията извади ятагана и заудря с тъпото тълпата. Конят, опиянен от писъците и миризмата на кръв, се вдигна на задни крака и надвисна над човешките тела. Той размаха ятагана и като посочи напред плочника пред църквата, където лежаха човешки глави, подпрени с парчета лед, изрева с прегракнал глас:
-Кой знае тия гяури, да излезе!
За миг стана тихо. В тишина се чуваха само конските копита да ситнят по калдаръма.
Милан не видя какво сочеше Алията. Той усети с душата си и краката му се подкосиха. Хората го понесоха и той отпуснат се отнесе назад във времето .

Две недели Бай Милан връщаше мливарите и все нещо не беше наред по мелницата. На едни казваше, че е камъкът за коване, на други – че вадата е паднала, и няма вода за колелото, а трети просто отпращаше. За този хрисим и гостоприемен човек това бе странно, но само той си знаеше какви духове бунеха душата му. В дългите нощи се вслушваше във всеки шум и сякаш чакаше нещо. Беше чул от другоселци, че през Дунава са минали комити да  свалят султана. Преди повече от десет лета се запиля Стоян в странство и само една снимка, донесена от пътници за Анадола, беше знак, че е жив и здрав. На нея Стоян възмъжал, препасан със сабя, в четнически одежди, стоеше гордо вдигнал глава. Ей това не можа да го
научи бай Милан. Колко пъти му думаше от дете, че султанът е тук по Божия воля и да се прекланя, а той не. Поробители били и трябвало да се борим всички за свободата си. По едно време доведе странник, уж търговец монах нещо, вятър и мъгла. Бай ти Милан бе виждал търговци, монаси и този не бе от тях. Нямаше смирение в него. И вместо кръстове да носи, като духовен човек, от пояса му се подаваха пистолет и кама.

Идваха във воденицата, а какво говореха бай Милан малко знаеше, щото се щураше по двора да не дойде някой. Сещаше се обаче за задачата си и стъпваше наперено, въпреки страха да не ги усетят турците. На изпроводяк монаха го потупвaше по рамото и поклащаше глава, всякаш казваше „Ще излезе комита от тебе бай Милане“. И бай Милан поклащаше глава, ама му се не вярваше. Стоян след една среща бе тръгнал да изпрати госта и от тогава десет лета.
В дългите самотни нощи бай Милан ту сърдито се караше на Стояна, ту го съветваше да се пази. Спомняше си топлината на малкото телце, свряло се до него под чергата. Майка му се бе споминала при раждането и Милан така и не я прежали. Стоеше сам и целия му свят беше
скърцащото колело и препирните със Стояна.

На кой се метна такъв, се питаше Милан.
С майка му бяха хрисими, а той като свърши школото все за свобода някаква заговори. За някакво ново отечество. Говори му да се урежда покрай силните и, че преклонена глава сабя не я сече, ама така и нямаше кой да го чуе.
Тълпата се раздвижи и изтласка Милан напред. Тогава го видя. Хубав, с черна, разпръсната на челото, коса. Полуотворените му очи гледаха някъде зареяно. От леко отворените му устни се беше стекла тънка струйка засъхнала кръв и правеше усмивката му някак тъжна. Кой ги знае да излезе напред! – изрева пак Алията, и отпусна уморено ятагана надолу до стремето. Отвсякъде ръце захванаха Милана и го застопоряха да не мърда. Тогава той осъзна всичко. Там бе чедото му и той нямаше право да го предаде. Стисна зъби и с огромна сила се отърси от държащите го ръце. Пристъпи напред, олюлявайки се. Алията се извърна и свирепо вдигна ръка. Ятaганът проблесна на слънцето и този блясък бе последното, което видя Милан.

Подгъна колене и коленичи. Стоя така, загледан напред сякаш вечност, после се олюля и падна по очи. Тълпата се люшна безмълвно назад. Една тънка струя кръв се стече по плочника и, като димеше, леко достигна главата на Стояна.

 

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар