Гергьовско утро

agne1

Като се е навирила една месечина с двата рога нагоре. От дяда знам, че не е на добро. Въртя се наляво-надясно и сън ме не лови, очите ми все в нея. Утре ми е професионалният празник и ще дойде тоя-оня да изядем едно агне, както си му е редът. Не знам защо ми е така неспокойно. Овцете затворихме, кравите също. Козите и магарето са по двора . Кучето Баро подгони една бесовица и го няма от вчера. И на мен ми се тръгва на някъде без път и посока, ама кой ти дава. Ще взема да си свърша работата по-навреме,  да срещна хората спокойно. Ще си туря и здравец на калпака.

Малко е тъмно, ама няма да шия я. Излязох на прага и мамя козите да ги карам за доене и гледам някой стои до оградата. Викам си: опаа, ей го крадеца.  И го задебнах. Пътьом забрах една вила, и тъкмо да го измеря с нея, и оня като викна:

-Неблагодарен си беше тоя народ, такъв си и остана. Калпав матрял.

Краката ми омекнаха, а вилата се свлече на земята.

-Г-н Борисов, таковата, г-н Генерал, как така вие тук? – и повече звук не мога да издам.

-Ти какво мислиш, че като е утре Гергьовден и не мислим за теб. Бе, ти си най-важният. Дойдохме да ти помагаме, пари да ти носим от Европа, ако има ленти да ти отрежем.

Заотстъпвах същисан към обора и не знам какво да кажа.

– Ако си тръгнал към кравите да не стреснеш Цецо, че ги дои. Вчера чул като си казал, че се доят рано и ти помага. Мъжко момче ей, но мляко днес не чакай. За яйцата ще мине Веско, там нещо за гласа сиреч.

– Добре, добре. Помагайте, че тук на село е тежко – изфъфлих и тръгнах към другия край на двора. И вече наистина се сбърках. Стои един откъм опашката на магарето в стойка и му издава команди. Изтръпнах. Това е все едно да кажеш на моята Гица, че е дебела и да си на eдна ръка разстояние от нея. Скочих да спасявам човека и… ужас… ами, това е г-н Сидеров. Викам му:

– Разбирам, че ще ми се помага нещо такова, но моля, г-н Волене, магарето изотзад е некомуникативно.

А той:

– Бе, чудя се защо този елемент ме тресна два пъти в ченето докато го агитирам. Но нали съм корав.

Заведох го отпред и го представих на Миро. Оставих ги да сe агитират и ето ти нов проблем.  Във вече разредяващият се мрак гледам някой се муши покрай кочината, викам си – а, това е Мето циганина, дето помага. Приближих се и само това не очаквах – самия г-н Костов.

– Какво ме гледаш? – ме пита – Само ние можем да те изведем от тази криза, мрак и …. Кво лепне бе?

Наистина гледам го втренчено и от опит знам, че на такива не трябва да се противоречи и клатя глава  в знак на съгласие. Отстъпвайки назад настъпих някой.

– Опи. Свикнали сме. Ние сме с дебели мазоли – засмяно казва другарят Станишев – Знаеш, че много сме те уважавали и пак ще те уважим при възможност.

– Да, да – отговарям, и гледам един насред двора седнал на пън и кани другите.

– Насам, давайте кой каквото има –  мляко, вълна, агнета. Аз ще ги разпределям.

Веднага го познах и му викам:

– Абе, г-н Доган и вие ли ще ме оправяте? Нали излязохте от политиката.

– А-а-а, моето момче, от политика се излиза само като не засече пистолетът. В другите случаи не.

Това оставаше, да ми гръмнат някой насред двора, сякъш тука е съдебна палата. Срам. Бе то цялото село ловци, ако разберат какъв е калабалък тука ще се дигне бая пушилка. Поех дъх и си мисля „Няма да викам дявола“ и тогава…  я усетих. Замрях. Беше нежен полъх. Знаех, че зад мен са две черни хубави очи зад очила. За този поглед давах половината стадо, не цялото направо, без кучето. Не можех да я сбъркам. Колко пъти съм си представял, че доим кравата заедно, а ръцете ни се докосват. И в този миг усетих плътен удар в ребрата, а Гица ми ревна в ухото:

– К’во ма теглиш, бе, и ми викаш Меглена ли,Маглена ли. Па си лапнал по някоя пачавра.

Седнах потен и заразказвах съня, а Гица се превива от смях и вика:

– Абе, будала, как можа да сбъркаш политиците ни с обикновени айдуци бе.

А аз съм излязъл от реалност и ми се чува, че някой мишкува из килера. Мисля си, може ли да е Яне? Да питам ли Гица… или да си трая…

 

Д.Колев

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар