Да доживееш до вечерта

alexander-m-5

Зад натежалите от дъжда листа хората в черно пристъпяха бавно към ковчега. По сбогуването се виждаше кои са тук по задължение и кои са близките. Вторите, бяха единици. Те заставаха пред закования скъп ковчег с просълзени очи, вперени в него, и го гледаха дълго. Другите излизаха и се връщаха дежурно в тълпата.

Бръснещият вятър, смесен с капки студен дъжд, вледеняваше страната ми и проникваше през коженото яке. Питах се какво правя тук и смислен отговор не намирах. Никой не познавах, дори за покойника знаех само едно име и прякор Петното. Бях го видял един път, по изключително странен начин.

Беше преди повече от десетина дни. Странен глас се обади една вечер за оглед на апартамент в Лозенец. Беше ми го оставил приятел, живеещ в Лондон, да го дам под наем. Големичък и малко скъп, хора идваха и се отказваха. Вече минаваха шест месеца и си стоеше неотдаден. И още, обаждането бе странно. Работех десетина години тази професия и бях станал психолог. Различавах хората в нужда, такива търсещи за развлечение или такива, които правеха огледи като на огнева линия за последно. Този глас беше различен и не се вписваше в нищо. Имаше тревога, заповедност и настоятелност взети заедно. Искаше оглед само на този апартамент, което също бе странно и рядко се случваше. Странен бе и часът на огледа – седемнайсет. Най голямата блъсканица, но клиентът винаги имаше право, и бавно се движех в проливния дъжд. Стигнах петнадесет минути по-рано пред блока и доволно запалих цигара на леко открехнатия прозорец. Гледах забързаните хора, слизащи от трамвая и качващи се, като че ли обратно и движещите се чадъри. Времето вървеше и, след втората цигара, реших да звънна на номера, който ме доведе тук в дъжда. Телефонът беше изключен. Повторих, за да не греша. Ядосах се на себе си, че се вързах на някакъв луд да вляза в центъра в този дъжд. Чистачките едва смогваха да изчистят пороя, а вятърът го изливаше на талази. Карах внимателно след трамвая, защото хората скачаха пред колата отчаяно, за да се пресоват петнадесет минути по-рано в него и да легнат след това пред телевизора и гледат как други се мокрят закъснели. Мислех си, че този град е пълен с луди или поне ненормални. Не изключвах и себе си. Набих спирачки след спиращия трамвай, и в този момент задната ми врата се отвори и някой седна зад мен. Тих и грапав заповеден глас изрече бързо:

  • Карай! Не спирай!

В огледалото погледът ми се сблъска с най-сините очи, които можеше да има. Мъжът щеше да бъде изключително красив, ако под едното око нямаше кафяво неправилно петно колкото орех, което го правеше леко зловещ. Гласът ми се стори познат, но нямаше време за мислене откъде. Интуитивно усещах опасност и сетивата ми заработиха в режим на оцеляване.

  • Какво търсиш тук? – попитах видимо спокойно, но мислех как да го неутрализирам.

Шансовете ми не бяха много. Съзнавах, че той е проблем, но навън вероятно ме очакваха повече. Той го потвърди.

  • Не спирай. Мъртви сме и двамата. Джипът е след нас.

Бях ги забелязал още като се качи той. Мерцедес, брониран, с тъмни стъкла, винаги е тъпкан с мутри. Когато кара, и с отворени задни стъкла, в дъжда значеше само едно. Бяха тръгнали на лов, а в момента дивечът бях и аз. Бяха го видели да влиза и се залепиха за бронята ми.

Нямаше време за мислене. Натиснах газта и минах вляво по насрещната трамвайна линия. Изпръсканите минувачи ме псуваха, но това сега не бе проблем. Засякох трамвая и две-три коли. Те надуха клаксони. Минах на светофара на жълто, и през следващите два на червено, с риск да се разбием. Бронираното кубче, изненадано, изостана още на първия, блокирано от хора и коли. Направих още няколко промени на посоката, за всеки случай, и поех към северния край на града. От напрежение бях забравил, че не съм сам. Спрях като вече нямаше къщи и хора.

  • Браво бе, как само ги изненада. Направо им скри топката. Спаси ми живота. Колко ти дължа?
  • Спасих моя. За твоя нямах време да мисля. Там, откъдето идвам, хората се спасяват при нужда и пари за това не се дължат. Свличай си задника и изпълзявай в твоя си свят. Такива, като теб, ми носят обикновено проблеми.
  • Не знаеш колко си прав, брат ми – чух зад себе си, и вратата се хлопна.

Запалих и се загледах напред. Исках да изтрия този половин час, но нещо ми говореше, че няма да мога. Подкарах бавно към малката къща в полите на Витоша, която държах под наем. Мислех за половинката скоч и дали имам лед. Днес разочаровах доста хора, в това число и себе си. Съзнавах, че талантът ми да влизам в проблеми беше сработил отново и за дълго щях да съм в алтернативния на хората свят. Повечето ми живот бе преминал там и го познавах добре. Колкото пъти бягах все нещо ставаше и се връщах. Светът на бокса, а после на синя барета при военните ме направи оцеляем, но не и приспособим. Първият ми шеф, в група за рекет, ме определи като неспособен за техния свят:

  • Слушай, момче – беше казал – смел си и си умен. Рядко срещани заедно качества, но нямаш сърце за разбойник. Тук няма да оцелееш. Махай се!

Тогава не го послушах, но с времето кървищата и алчността ме изхвърлиха от само себе си. Намерих кротък бизнес, който ме хранеше, и рядко се сещах за миналото. Както се казва само в краен случай, като този.

Бях решил, че може да ми се размине, докато на утрото по новините не съобщиха за намерен труп в северната част на града, в незастроени парцели. Размазан до неузнаваемост и запален. Какво трябваше да сториш, за да ти се случи това. Предполагаха, че е виден бос и тогава го видях. Не можеше да сгреша очите и кафявото петно. Името му бе Серьожа Биндлер. Странен произход, от хърватин и майка полурускиня, и такъв край. Предполагаше се, че е война на групировки и се търсеше тъмнозелена алфа, в която е видян за последно да се качва, на някакви камери в центъра. Последното, съобщено от говорителката, ме накара да оставя бързо кафето и да изхвърча навън. Запалих алфата и потеглих към сервиза на Гогата. Оставих колата и взех един негов форд. Не му обясних нищо, защото щеше да заеква дълго, докато го успокоя. Казах му да види съединителя. Знаех, че имам няколко дни, докато куките ме намерят и само часове за мутрите, ако им трябвах. Подкарах и на първото кръстовище разбрах, че бях подценил вторите. Светлосива цетка небрежно ме следваше и на двамата в нея им беше тясно в нея. Нямах идея как да реагирам и реших да си правя огледите за деня, пък каквото ще да става. След като ме следваха целия ден, без да се крият, след последната ми среща, ги заварих до фордчето. Бяха се облегнали и нямаше как да мине без сблъсък.

  • Здравейте, момчета – преценявах си бързо шансовете – какво ви води насам?
  • Отворко – размърда се по-големият, този от дясно – Серьожата ти е оставил нещо. Наше е. За него те чакаме.

Познавах тези типове. Нямаше само да разговаряме. Сега трябваше да ме обработят, за да омекна. Принципите на работа не се бяха променили през десетината години, в които не бях от тях. По-малкият беше боец и щеше да се бие като такъв. Големият залагаше на ръста си и явно не беше влизал скоро в залата. Нямаше и белези по лицето, затова, макар и две глави над мен, го доближих рязко и го изненадах с дясно круше. Влезе чисто. Не беше подготвен и за левия ъперкът и се свлече до колата. Другият имаше данни да ме размаже, но не и сърце за това. Тръгна заднешком и на бегом скочи в цетката, спряна на десетина метра. Запали гумите и след като се занесе изчезна толкова бързо, че като се осъзнах го нямаше.

Прескочих камарата, която пъшкаше, и влязох във форда. Отидох до сервиза да го върна, защото нямаше смисъл да създавам проблеми и на Гогата, но бях закъснял. Полицейска лента опасваше сервиза. От зяпачи разбрах, че две коли хора, след обяд, са размазали с бухалки монтьорите. Телевизионен екип предаваше на живо, че вероятно става въпрос за депо на крадени коли. Докъде докарах горкия Георги. Знаех го от училище. Нямаше по-честен и принципен човек от него. Сигурно сам не знаеше защо му се случва всичко това. Аз знаех – предупреждаваха мен. По техния си гнусен начин. Целта бе да спра да мисля. Да ме приведат в подчинение. Само че не разбирах защо.

Позвъних на Вера. Бяхме се разделили от месец, но все ми беше в ума. Страшен пич, но беше същия чепат характер като мен и страшен инат. Звънях и съзнавах, че съм искал през цялото това време да го направя.

  • Падна ли Войводо? Чета без знаменосец не бива.

Сега се сетих. Бяхме се скарали, кой е по-важен в една връзка. Жената или мъжа. Че аз съм роден войвода и не може да ме тъпче жена. Сега на фона на случващото се това ми се стори тъпо. След половин час разговор и тя потвърди, че е тъпо. Обичахме се и имахме нужда един от друг.

Преди да стигна до нея направих всичко възможно, за да не ме проследят, но бях изключил, че с мобилния апарат съм уязвим. Когато звънна го осъзнах за секунди, но беше късно. Трябваше да вдигна, който и да е. Беше скрит номер и знаех, че не са ми клиенти. Бях излязъл от форма.

  • Ти ли си юнакът, дето е нокаутирал Капитана? – попита глас, иронично и нагло.
  • Ако са ти такива капитаните, не ми пращай моряци – опитвах да съм в тона и да звуча куражлия.
  • Слушай, момче. Проучихме те. Знаем, че си бил барета, добър боксьор, бил си и от нашите, но си единак. Тия не оцеляват. Ела да се разберем по мъжки, докато не са те налазили куките, а и ние. После там ще те покрием, имаме хора.
  • Какво ти е мъжкото да ми пращаш капитани, мичмани и други маймуняци. Да пребиваш хора от сервизите. Това ли ти е мъжкото? – изригнах. Яростта ме правеше непредвидим и плашеше шефовете ми едно време. Те предпочитаха да не се конфронтират с мен в такива моменти.
  • Чакай малко. Аз съм човек на честа. Оцелял съм във всички войни с принципи и точност. Нямам общо с това в сервиза. Ела в Скай бара, в осем, да се разберем.

Държах слушалката и не знаех какво се случва. Ако този нямаше общо с пребиването на Гогата, значи ме търсеха и други. Това вече не беше добре.

В центъра на София не се правеха срещи за пребиване, или нещо друго. Искаха нещо от мен и трябваше да чистя проблемите един по един. Барът беше полупразен. Не беше трудно да ги видя. Бяха десетина за самочувствие и респект. Мен нямаше какво да ме респектират. Знаех, че са събрани безделници от залите. Зад тях обаче имаше невидима група, бивши спортисти силоваци, провалили се в спорта и в живота. Обикновено са без семейства и зависими. Те бяха трудно управляеми и не ги водеха на срещи, а само на акции. Те вече бяха опасни. На бара стояха първите и респектираха със здрави тела, облечени в лъскави костюми. Поздравих и се обърнах към облечен в бяло здрав мъж, с леко прошарена коса.

  • Здравей, началник. За какво ме търсиш?
  • Защо реши, че съм началник? – усмихнато попита той, и се огледа – може да е всеки друг.
  • Карай натам – отговорих. Беше приятен и чаровен. Имаше мъжкарско излъчване, но съзнавах, че е коварен. Застанах нащрек.
  • А, сетих се, бил си в групата на Бековете.
  • Казах ти да караш натам – държането ми явно се харесваше на някои от хората и те се подсмихнаха леко.

Това ядоса белокосия и той изригна:

  • Какво се смеете? Марш! – тонът му стана леден. Те се изнесоха.
  • Слушай, тарикат. Имаш десет часа да ми донесеш медальона. Ясен ли съм. След което си мъртъв. Ти и всички, които са около теб. Първо те. Ти ще гледаш и ще си последен.

Знаех, че не се шегува. За това беше тук жив и другите го слушаха. При тях нямаше случайности, като в живота, и грешки непоправени нямаше. Без смисъл бе да разговарям или питам какъв е този медальон. Отговорът не беше тук. Знаех, че отговорите в този свят не са при въпросите.

Излязох от тази дупка и вдишах дълбоко. Бях жив, но нямаше да е за дълго, ако не разберях този луд какво иска и защо е решил, че точно аз съм човекът, който да му го даде.

Нямах идея накъде да тръгна и карах безцелно. Осъзнах, че посоката бе към Гогата и продължих до сервиза. Тълпата я нямаше. Стояха лентите, провиснали се вееха тягостно. Вратата зееше отворена. Както очаквах никой не се бе погрижил да се затвори и запази имуществото на човека. Въобще в момента, в който бяха разбрали, че това не е престъпно гнездо и няма сензация всички бяха се изнесли. Гогата не беше интересен и повече нямаше да говорят и пишат за него. Така ставаше с почтените и работещи хора.

Влязох. Не можех да определя кои бяха нанесли повече щети – мутрите, или ченгетата. Всичко бе разпиляно. В дъното стоеше алфата, като зелено петно. Вратите зееха отворени и капаците също. Беше така щателно претърсена, че за да се приведе в нормален вид трябваха няколко хилядарки. Бях виждал и правил такива тараши. Вещите нямаха значение по време на война. Тя бе започнала и аз бях страна. Осъзнах го и подкарах към Витоша. До Драгалевския манастир, при изоставения заслон, изкопах заровения преди десетина години „Зиг Зауер“ с изтрити номера. Увит в парцали и смазан не беше мръднал. Сложих го отстрани в колана и подкарах към военна болница, където бе Гогата. Неизбежно бе да ме намерят и ченгетета. Носенето на пистолета беше опасно, но беше по-добре да съм жив на срещата с тях. Минах през задния вход, където един сънен дядка махна и ме поздрави. В травматологията на седмия етаж нямаше никой. В третата стая беше той, до прозореца, с някакъв дядка. Беше по-добре отколкото очаквах, защото го познах.

  • Как си бе, Гога? Какво става, момче? – топка в гърлото ми не позволи да кажа повече.
  • Мана, бе не знам. Някой клиент ще да е превъртял. Уж съм старателен, пък то знаеш ли. Трябва да се старая повече – се засмя той през превръзките.
  • Искаш ли нещо? Куче? Да ти донеса, да направя? Докторите как са?
  • А всичко е шест. Нямам проблеми, наред ми е всичко.

Постоях мълчаливо. Мълчеше и той. После се сбогувах и излязох. Преглъщах на пресекулки насъбраното в гърлото, за да не се разплача. И аз се имах за корав. Това пребито, без нищо, момче се смееше на света и гледаше отгоре му. Обзе ме неосъзната ярост и подкарах с мръсна газ към офиса на Петното. Адресът и информацията за него вървеше на всеки час. Поне в смъртта бе получил реабилитация. Сега бе станал бизнесмен. Никой не споменаваше нищо за бизнеса, но всички го знаеха. Една от големите тъмни фигури.

Пред лъскавата сграда беше празно. На пропуски дремеше здрав полицай и почти не се видяхме като минах. Асансьорът беше спрял на третия етаж и реших, че той е моят. Изчаках вратата да се отвори и стиснах дръжката на зауера. В широкия офис един шишко ровеше в кашон с документи, приведен над него. Не усети стъпките ми и като поздравих се стресна.

  • Ох, здрасти бе, колега. Уплаши ме. Забрави ли нещо?
  • Абе нещо ми се иска да погледна пак – отговорих спокойно. Често ме бъркаха с ченге и бях свикнал. Странен случай. Има ли нещо интересно?
  • И питаш. Целият престъпен спектър. Като минеш през контрабанда, наркотици, иманярство и какво ли още не.
  • Тогава ще ги хванем – рекох, за да поддържам разговора.
  • Бе, ти луд ли си? Това става ли без протекции? – каза дебелият, като сочеше с пръст нагоре и се оглеждаше.
  • Прав си, къде е стаята на обекта?
  • Ей там, ама нищо няма – и прошепна тихо – ние не бяхме първи. Някой е бил преди нас.

Влязох в скъп кабинет. На земята лежеше счупена снимка на красива жена с дете сред много други вещи и документи. Всичко беше разхвърляно. Не съзнавах какво можех да намеря след мутри и ченгета. Беше безсмислено. Погледът ми обходи стаята и спря на единствената непокътната вещ. Закачен на стената, над заседателната маса, висеше меч с медна дръжка. Беше римски и струваше шестцифрена сума. Състоянието му бе такова, че можеше да се използва веднага. Миналите тук не бяха чели история и бяха пропуснали да го гепят. Неграмотността можеше и да е полезна. Чух стъпки и се огледах. Вдясно до един от столовете имаше къса лопата, каквито ползваха обикновено иманяри. Наведох се и стиснах дръжката. Открехнах и потърсих с поглед дебелия. Вместо него дребно същество, в дълга дреха, трескаво ровеше из камарите на земята. Оттук не можех да определя пола му. Докато мислех какво да предприема, в голямата стая влетяха двама и заритаха съществото. Единият го вдигна за ревера и тогава видях, че е дребно кюсе на около тридесет години. Оттук виждах ясно израженията на лицата им – мургави, с вид на касапи. Другият рязко извади нож и го опря под брадата на кюсето.

  • Къде е медальонът, мършо?

Нямаше време да получи отговор. Дребосъкът се извъртя и ръгна с нещо държащия го в едната ръка, като ловко избегна насочения нож. Падна на крака и се изплъзна бързо. Този изръмжа и напсува звучно на сръбски. Извади глог, но нямаше срещу кого да го ползва, защото малкият бе изчезнал. Двамата бързо излязоха, като след тях оставяха едри капки кръв. Тихо напуснах стаята. Повече нямаше какво да търся тук. Едрият полицай на входа махна с ръка за поздрав. Кръв тук нямаше, което значеше, че има и друг изход.

Не ми се прибираше, а и нямаше къде. Квартирата ми беше завардена вероятно от куки и не знаех още кой, а Вера трябваше да е далеч от всичко. Мислех къде другаде бях уязвим и ще ме ударят. Те имаха канали, информатори и за часове проучваха всеки застанал на пътя им. Знаеха вече форда и трябваше да го сменя. Реших обаче, че е по-добре да ме проследят по него, отколкото да се забърквам с крадени коли. Спрях пред малък хостел, работещ предимно с имигранти, и платих легло в обща стая. Събудих се от уличния шум на боклукчиите, които се караха за някакви обувки. Леглата до мен бяха почти заети и трудно бе да ме открие някой, дори и да знаеше, че съм тук. Това ме успокои малко и съм заспал отново. Този път ме разбуди момчето, което даваше леглата.

  • Бате, нали ти си с форда?
  • Да, бе. Какво има? – се размърдах сънен.
  • Двама питаха кой е с него и са в една синя кола на онзи ъгъл – посочи то към ъгъла отсреща – шиптери са, да знаеш.
  • И какво им каза бе, специалист? И как разбра, че са шиптери? – попитах, прозявайки се.
  • Ти си клиент и нямам право да те дъня – беше си научил урока малкият – а, че са шиптери знам, защото са спали тук преди време и бате ми каза да се пазя от тях.
  • Добре. Къде е вторият вход – попитах, защото такива дупки без два входа нямаше.
  • Ей, ти, разузнавач ли си? Как разбра за него? – хвръкнаха на малкия очите.
  • Такъв съм – казах строго – и те взимам за помощник. Ти как се казваш?
  • Исмет – каза. И зачака вероятно указания.
  • Слушай, Исмет като изчезнат тия двамата ще махнеш това перде и ще дойда. Разбра ли?
  • Слушам! – отговори той, и ме поведе към служебния изход от другата страна.

Вървях без цел и знаех, че нещо ми убягва. Нещо, което бе пред мен и бе видимо. Отправна точка имаше, която бе ключ към всичко. Това наричах загубване. Когато човек се загуби трябваше да се върне откъдето е тръгнал. Старо правило. Седнах в парка пред църквата „Александър Невски” и загледах пред себе си паважа. Превъртах всичко случило се през тези дни. Ситуации, случки, казани думи. Отсреща разпъваха сергии художници, бижутери и най-вляво се появи Вальо Римския. Скочих към него на бегом. Той беше моят човек. Това беше – медальона. Всички питаха за някакъв медальон, а това беше неговата територия.

Преди десетина години ми се беше обадил мой партньор, германец, че някакъв господин Римски пред Кристал го излъгал с фалшиви динари. Купил деведесет, от които тридесет били менте. Не беше трудно да го намеря. Просто всички го знаеха. В един дъждовен ден дойдох при него на сергията с чадър в ръка. Представих се вежливо и казах за какво съм дошъл. Той мълчаливо извади десет хиляди от един джоб и ги подаде. Без думи. Сбогувах се и обещах при нужда да се видим. При тръгването ми разбрах защо всичко беше минало така гладко. Той бе помислил чадъра за оръжие. Помоли ме:

  • Господин Пеев, моля ви друг път идвайте без чадъра.

Скоро беше гръмнал скандалът с българския чадър и убийството на виден дисидент. Та този чадър дълго ми беше талисман, докато не се скърши при едно меле за територия.

Въпреки тази полукомична случка за мен остана впечатление, че моят човек тогава ме подведе и излъга човека. Беше минало и не можех да върна нещата.

Ръгнах го отзад и поздравих:

  • Здрасти бе, Юда – онези сребърни пари бяха като при Христос – как си?
  • А, г-н чадър, как беше?
  • Пеев?
  • Да. Моля Ви не ми викайте Юда, Тук съм уважаван човек – нацупи се мъникът.
  • Прощавай. Трябваш ми, ела да поседнем – и му посочих пейката наблизо.
  • Няма да разпъвам локуми. Някой е търсил, купил и предлагал медальон от твоите хора.

Това първо, и какъв е Петното, Сергей Биндлер, при вас?

  • Петното е голям клиент. Беше де. Разбрах, Бог да го прости. Той е намерил нещо много голямо. Говорят за медальон и милиони, но защо е така скъп не мога да кажа. Питай други. Аз съм малък.
  • Юда-а-а! – натъртих.
  • Прощавай. Няма да те лъжа. Питай Иля Петров – професора. Повече не мога да ти кажа. Моля те, не питай. Имам семейство и така нататък.
  • Добре, г-н Римски. Няма да ме видиш по този повод и няма да те забърквам в нищо – обещах, без да зависеше нещо от мен, но така хората получаваха това, което искат.

Позвъняването ме извади от унеса и погледнах екрана. Беше адвоката, или баща ми, както му казвах понякога. Беше равнозначно. Почти ме бе осиновил от десетина години. Без него те щяха да са прекарани някъде на топло.

  • Маноле, беше ме позабравил, но пак влизаш нещо във форма.
  • Как разбра? – попитах.
  • Имаш призовка за явяване на разпит до всички служби и граници. Нали знаеш, че няма мърдане при мен. До десет минути да си в кантората.
  • Ами не е арест, началник.
  • Не философствай! Всичко може да е и ти го знаеш много добре.

Дълго му разказвах и казаното му хареса.

  • Добре бе. Добре звучи и ако е истина се покрий за десетина дни и сме окей. Аз ще се видя с полковника и ще го подготвя леко. Ще пием по едно. Само да не лъжеш – мърдаше смешно посребрели мустаци и се мръщеше като дете, а бе добряк и му личеше ужасно – ще те смачкам.

Бях смачкван десетина пъти и все ми се разминаваше заради благия му характер. Трябваше да се скатая наистина. Взех от кантората едно малко служебно опелче и тръгнах.

По този път бях минавал стотици пъти до днес. Стотина километра, които обичах, защото ме водеха към света на детството ми. Винаги се връщах там, с умиление, и топлите спомени оживяваха. Нищо не бе останало оттогава, но въпреки това обичах да ходя там. Нямаше приятелите ми, нямаше въобще хора. Загиващо село. Останал бе само старецът ми да се щура из двора и нямаше шанс да го откъртя оттам. Вечер стояхме до печката, която палеше през хладните летни вечери, и разказваше за родове и минали времена. Понякога повтаряше нещо, но слушах и не му го казвах.

Дните минаваха и бях загубил усещане за време. Бях изключил телефона си, като мярка за сигурност, и носех само един от кантората за всеки случай. Звъннах един път на Вера, да е спокойна, и пак изчезнах от света. Беше хубаво да се мотая по вировете и поляните, но знаех, че всичко щеше да се натрупа като буреносен облак, който ще се разгърми един ден. Въпреки забраната на адвоката реших да прескоча и видя професора.

Лекцията беше увлекателна, а професорът умееше да държи вниманието на аудиторията. Когато свърши, залата се изнесе бързо към барчето, останаха само двама натегачи да питат глупости. Стоях на банката на метър от него и чаках. Като свършиха тъпите им въпроси той ме забеляза и се обърна към мен:

  • Вие, колега, какво обичате? – гълъбовите му очи излъчваха доброта, въпреки строгия му израз.
  • Имате петно на сакото, г-н Професоре – реших да съм директен и да стрелям напосоки.

Той се заоглежда смутено, после се досети и стана рязък.

  • Не виждам петно, а и няма значение.
  • Има. Петното е мъртъв и Вие имате отношение към това.
  • Полицай ли сте? Има си ред да отговарям на въпроси – окопити се професорът.
  • По-лошо. Последен видях Петното и всички мутри на София ме търсят за някакъв медальон. Какъв е, ти знаеш. Ако кажеш, ще ти ги препратя. Ще се харесате.
  • Виж, момче. Виждал съм го един-два пъти. Консултирал съм го това-онова. Той беше много запален по историята. Няма друго. Нямам идея за медальон. Довиждане.
  • Не знам защо не ти вярвам, професоре, но времето ще покаже причината.

Тръгнах, оглеждайки мацките по коридорите и след ъгъла извих по стълбите и попитах първата срещната:

  • Извинете, къде е кабинетът на професор Иля Петров.
  • Ей там долу, 37, отговори пиленцето и се завъртя на пета грациозно. Нямах време за нея и продължих.

Пред кабинета професорът говореше трескаво с кьосето от офиса и нещо гневно му ръкомахаше. Като ме видя, го избута, и влезе в кабинета бързо. Не успя да превърти ключа.

Седнах на пейката пред него и зачаках. Той също седна зад бюрото като дишаше тежко.

  • Момче, носиш ми само проблеми.
  • Отдавна си влязъл в тях, професоре, и без мен.
  • Добре де. Това е Христо, дясната ръка на Петното. Правих им една експертиза на медальон. И това е. Нямам нищо общо повече.
  • И какво му е странното на този медальон, че ме търсят всички мутри и мутрета за него?
  • На Александър Македонски нагръден медальон.
  • Какво? Какво говориш, професоре? Та такова нещо струва милиони, десетки, и как е попаднало точно в Петното?
  • Не ме питай повече и ме забрави. Селяни от Остров го извадили от погребение. Много хора ще закопае това парче злато. Не искам да съм сред тях. Хайде прощавай, но се изморих.

Отвън стояха два гардероба и застанаха от двете ми страни безмълвно.

  • Не съм поръчвал ескорт, момчета. Кои сте вие?
  • Отворко, дръж се кротко. Нали ти си Манол. Един човек те търси.

Не считах ситуацията за особено опасна, но стиснах зауера за всеки случай. Долу, пред разбрицано пежо, застанаха мирно и единият почука по тъмното задно стъкло. То бавно се отвори и съсухрен мъж, на средна възраст, ме погледна изпитателно над кръгли тъмни стъкла.

  • Маноле, знаем се с тебе. Аз съм Радо Пиката. Пари съм ти давал.

Чак сега се сетих за него. Бях превъртял едни цигари с негови пари и всеки си получи своето. Сделката беше на пълно доверие и без гаранти, но мина гладко.

  • Точен пич си, Маноле, ама нещо си сгафил, или са те насадили нещо. Ти как мислиш?
  • Здрасти, Пика. Сетих се. Не знам и аз как да ти обясня, че съм външен в тази история.
  • Маноле, нямам нищо против теб. Не знам каква роля имаш и защо са те замесили, но съм назад от Петното с шест милки и ще закопавам и откопавам хора, докато не ги взема. От оня свят ще го върна, но ще си ги взема. Дано да нямаш общо, защото си ми симпатичен. Хайде, момчета.

Започнах да разбирам напрежението около това Петно. Беше гепил някак шест милиона и това водеше до сериозно напрежение сред групировките. Знаех, че Пиката е събрал поне половината от останалите. Това се правеше, не защото ги нямаше, а като застраховка при издънка. Всеки заинтересован гонеше да си върне дела. Това правеше сделката регулируема и връщането по-сигурно. Освен в случаи като този, когато кредитираният го няма. Те обаче не търсеха Петното, а парите или по-важното – медальона, и те бяха някъде около нас. Щеше да ги вземе първият стигнал до тях. Не разбирах само ролята си в тази игра. Телефонът иззвъня. Беше Нинов, адвокатът.

  • Маноле, утре в десет да си пред Софийско градско. Ти знаеш, там да си добре облечен, и без глупости. Бъди точен, че имам дело в единайсет.

Записаха ни имената и ни поведоха към кабинета на полковника. Прегърнаха се с адвоката и седнахме.

  • Позабравили сме се нещо, Маноле. Не си идвал скоро.
  • При Вас не се идва по желание, началник. Само като те викат.
  • Добре, Маноле. И двамата знаем защо те търсим. Ти си последният човек видял Сергей Биндлер. Даваш показания и го разпознаваш. От роднините никой не иска да го види. И обяснимо Нинов, направили са го на кайма и го запалили накрая. Грозна картина, ти казвам.

Нямаше какво да му разпознавам. Купчина, приличаща на човек. Парчета дрехи и обгоряла плът. Описах случилото се и потвърдих, че парчетата дрехи бяха от него. Каймата оставих да я разпознават други. Разделих се с Нинов и тръгнах към пежото. Опитвах се да не мисля за видяното, но бе трудно. Подкарах напосоки и исках да се освободя от гледката. Излязох извън града и се качих на магистралата. Имах нужда да не мисля известно време. След час видях табела за Лом и отбих. Спрях и загледах Мапса къде се намира Остров. Там каза професорът, че са намерили медальона. Бях на стотина километра. Дунава се откри пред мен в цялата си красота, а Остров бе кацнал на височината над брега. Намерих кръчмата и седнах на сянка с малка мастика и студена вода. След десетина минути се приближи усмихнат дядка с ватенка и запита:

  • Ще черпиш ли?
  • Не ти ли е студено, бе брато – бях се изпотил, а той с ватенка – и защо да черпя?
  • Софиянци винаги черпят. Те си знаят защо. Едни за избори, други за риба и лов, трети за друго, но си черпят софиянци.
  • Щом казваш. Дай едно, каквото пие – викнах на кръчмаря и посочих чичката с ватенката.

Той се заоглежда и затърси мастиката къде е – и как ме разбра, че съм софиянец?

  • Носиш чорапи – вдигна чашата чичката – ай на здраве.

Кимнах и отпих. Погледнах към босите му крака и се разсмях.

  • А зимата как ги познаваш?
  • Зимата тук софиянци не идат. Няма защо.
  • Добра ти е системата щом работи. Как те викат?
  • Лалчо. Мислят ме малко за глупав, ама не знаят, че само се правя. Стоя си тука, а другите бягат. Един ден ще стана кмет.
  • А как ще станеш точно?
  • Е, като остана сам в селото, ще съм си кмет. Ей така от само себе си.

Пак ме разсмя.

  • Абе те могат да те изберат и по-рано, я какъв си майтапчия.
  • Може, но ми пречи Мончо. Има мотор и хората ги е страх от него. Избират го. Има пари. Софиянци му ги носят. Виждал съм ги, но се правя на луд.
  • Той ли намери медальона?

Все едно че хвърлих бомба под масата. Събеседникът ми се изнесе на бегом, като не забрави да си вземе чашата. Попитах момчето зад бара:

  • Какво му стана на Лалчо? Що избяга?
  • Абе на луд човек вяра да му нямаш.

Тъкмо допивах и бях решил да ставам и чух мощен мотор да спира зад мен.

  • Ти ли си софиянецът дето ме търсиш?
  • Не знам. Кой си ти?
  • Моньо ме викат и съм кмет тук.
  • Здравей, кмете. Манол съм. Не съм те търсил, но щом си дошъл, да, сядай. Имам проблем, тръгнал оттук, и мисля, че може да поговорим. Той седна през масата. Намерен е ценен медальон в Остров и в София се води война за него. Намесен съм случайно и искам да разбера защо.
  • Манол ли беше? Та, Маноле, ние селяните сме хитреци, но не сме измамници – започна кметът бавно, като подръпваше левия си мустак. Намериха го мои хора във войнишки гроб на Дервишко било и търсихме пазар. Дойде един белязан и го купи. Златен медальон на цар Александър. Даде петстотин лева и се напихме яко. Два дни селото стоя без управление. Тате ми думаше да се пазя от белязани от Бога. За урок ми е. Тоя ще донесе някоя беля на селото.
  • Не беше ли на Александър Македонски нагръден медальон? – попитах изненадан.
  • Какъв Македонски бе, момче. Казвам ти царя наш Освободител Великия Александър Не мога да го сбъркам. Портрет имам. От дядо ми стои на стената, сто години. На великия цар. Да почиват в мир мощите му. Мога ли да сбъркам наш Царя Освободител. Хайде, ако е това, Геле, дай сметката на масата.
  • Платена е – отвърна сънено Геле.
  • Няма платена, да върнеш парите. На маса, дето е седнал Моньо, друг сметка не плаща.

Оставих ги да се разправят. Къде е Александър Македонски, къде е Александър II. Нищо не разбирах. Да ме гони цяла София за медальон, където струва две-три хиляди лева. Пиката пък се изцепи с шест милиона. Този факт обаче не променяше нещата. Те си търсеха Македонски и не искаха да вярват в друго. Трябваше да ги оставя да се наиграят. Звъннах на адвоката и Вера, че съм умрял и поех към мъртвата долина. Така наричах родната си долина и къщичката на стария. Там като легнех не знаех заспал ли съм или умрял. Старецът бе щастлив, че бяхме заедно, макар да усещаше, че има нещо. Беше корав и знаех, че няма да ме пита нищо. Вечер до печката слушах разказите и си четях вестниците от деня. Беше започнала война и всяка вечер намираха трупове или взривяваха някого. Едни познавах, други не, но знаех, че се воюваше за тези пари и вероятно за медальона.

Тази вечер реших да чуя Нинов, ей така между другото, да проверя случващото се от първа ръка. Той вдигна веднага и изригна:

  • Къде си бе, Маноле? Защо се не обаждаш? Щях да пращам човек да те търси.
  • Добре бе, началник. Успокой се. Покрих се малко.
  • Нали имаше нещо с някаква девойка, та за нея те търся.

Нинов много добре познаваше Вера. Бяхме вечеряли заедно, но понеже според него артистките били развей прах и несериозни не я одобряваше. Имал на времето приятелка артистка и го оставила и други такива щуротии.

  • Не се прави бе, Нинов много добре познаваш Вера. Казвай.
  • Изчезнала е. Обявена е за издирване от 48 часа. Това е. Прощавай, но бях длъжен да ти кажа. Момичето може да има нужда от теб.
  • Бе ти си имал сърце бе, Нинов. Къде го намери или си прави трансплантация.
  • Стига, Маноле. Внесъл съм ти пет хиляди в сметката. Сигурно си ги свършил с тия твои простотии. Като имаш ще ми ги върнеш. Ако ти трябвам ме знаеш. Гледай да не стигаме до арести, ама пък и там е за хора, като няма как иначе.

Затвори. Беше пич. Не се вписваше в корумпирания свят на системата, но бе отвоювал авторитета си в нея и бе непоклатим, безкомпромисен и непроменим.

Знаех, че Вера не им трябваше, а беше стръв да се покажа аз. Затова отидох направо до хостела за колата. Пердето бе свалено, но това нямаше значение. Запалих форда и тръгнах първо да занеса нещо на Гогата. Все някъде щяха да ме засечат, а сега това исках. Знаех от адвоката, че е още в болницата. Бяхме пращали да му носи два пъти храна и плодове една стажантка от кантората, която си го харесваше. Минах покрай дежурния и махнах, както обикновено за поздрав. На седмия етаж Гогата бе седнал на пейката и гледаше града. Изглеждаше добре и здрав. Прегърнах го.

  • Какво стоиш толкова време тук бе, Гога? Да не гепи някоя докторка?
  • Мана, голям късмет, че ме пребиха тия клиенти. Не знам как да ги намеря да им се отблагодаря.
  • Пусни обява бе, Гога – ме напуши смях.
  • Направо много съм им благодарен. Като ме изследваха от боя да вземат да открият рак на дебелото черво. Втора степен, много качествен. И сега ме оперираха и там лъче- и други терапии, те си знаят хората. Има да плащам, но ще заложа сервизчето и готово. Ама кога аз, ако не бяха ме били, щях да го намеря този рак – никога. Чак като ме свърши. Та много съм доволен, че ме биха.
  • Добре, Гога. Разбрах. Нещо друго има ли, че трябва да ходя.
  • Абе ако може да дойде пак Лорчето, такова. Ти недей. Имаш си дертове. Умислен си нещо. Искам да те виждам като преди весел, Маноле. Не ми се сърди. Такъв не идвай.

Карах и си мислех за Гогата. Този човек винаги щеше да е щастлив. Беше абониран за това.

Малко преди да стигна околовръстното, колата до мен изви рязко и ме засече. Не ме изненада, следяха ме от хостела и очаквах да се покажат като спирам, но явно бързаха. Скочих навън, преди тях, и зачаках. Това ги смути, и зад тъмните стъкла нищо не последва няколко секунди. Накрая едното стъкло се смъкна и слаба ръка с голям пръстен ми помаха. Беше Пиката.

  • Нещо ми се загуби младеж. Да имаш нещо за мен?
  • Нямам и не считам да имам. Търси си нещата другаде. Не съм твоя човек.
  • Знам. Искам помощ и мисля, че си моят човек. Ще платя добре.
  • Пика, не си много по плащанията или по-точно плащаш в краен случай.
  • Прав си, но сега смятай, че си ангажиран да ми помогнеш. Имам проблеми с останалите дали пари на Петното, а имам нещо за теб да те стимулира. Някакво момиче търсиш, чувам.
  • Тук вече няма да се разберем, Пика. Не пипайте Вера. Ще водя война, без оглед на средствата и противник.

Хванах стъклото и той се дръпна назад.

  • Спокойно бе, момче. Не е при мен, но ще се погрижа. Шиптерите са я прибрали и те чакат. Длъжници са ми, така че имаш момичето от мен като жест на приятелство. После ти преценявай как да продължим. Те бяха клиенти за медальона и също са изгорели с една-две милки капаро, но те са моя работа. Няма да имаш проблеми с тях. Това е номерът ми – подаде малко листче – ако прецениш.

Една патрулка спря зад нас и застана без да слиза никой. Колата на Пиката потегли и те бавно потеглиха след него, като запалиха светлините. Качих се и зазвънях на Вера. Телефонът й беше изключен. Започнах да подреждам разхвърляните вещи и дрехи. Правех нещо само, за да не се побъркам. Взех душ и седнах с чаша скоч пред телевизора. Съобщаваха за изчезнал клошар. Преди повече от месец се качил в скъп мерцедес и повече останалите не го видели. Липсваше единствено на другарите си по чашка. И сега те споделяха как делил с тях всяка изпросена пара. За техния свят той беше загуба. За нашия – кратка новина.

Лек сигнал ме извади от мислите. Телефонът на Вера се включи. Пиката изпълни своята част от мъжкия договор. Следваше моята. След час Вера беше в обятията ми и знаех, че никога повече нямаше да я пусна. Нощта прекарахме вкопчени един в друг, а на сутринта я оставих при стареца. Тя малко мъркаше заради някаква роля в театъра, но подкарах без да я слушам. Старецът бе щастлив с новия си слушател.

Интуитивно не вярвах на професора и затова спрях пред университета. Следобедът бе късен и лекциите бяха свършили. Отворих вратата на кабинета, без да чукам, и докато се опитваше да каже нещо го сграбчих за реверите. Качих го да седне на отворения прозорец и зачаках.

  • Какво правиш бе, момче? Ще падна. Ще влезнеш в затвора. Бързо ме свали.
  • Там, където искат да ме вкарат приятелите на Бендлер, е по-лошо от пандиза, професоре.

Ти обаче си тръгнал за там преди мен. Помълчи още малко и ще видим дали можеш да летиш.

  • Не знам нищо повече. Какво съм виновен, че всички не могат да мислят. И ти не правиш изключение, в това число.
  • Какво искаш да кажеш бе, пич?
  • Казах, каквото казах. Сляп ли си, че всичко на Бендлер работи. Сваляй ме, че ми се вие свят. Глупаци. Взел им парите, после професорът виновен.

Тръгнах по тротоара и му махнах като минах покрай прозореца. Хем го беше страх от височината, хем се срамуваше да вика помощ. Оставих го да си търси решение на проблема, имах си достатъчно мои. Качих се в колата и запалих. Когато убиеха някой от престъпния свят първите дванайсет часа се разпределяха пари, имоти и бизнес. Просто се разграбваше, както в природата глутница разкъсва плячката. Спрях пред офиса на Петното. Охраната проверяваше щателно влизащите. Всичко си работеше спокойно. Все едно, че той е в отпуск и ще се върне всеки момент. Куриери тръгваха с пратки, други се връщаха. Кипеше живот. Да, това не беше нормално. Бях спрял доста далеч, за да бъда забелязан и достатъчно близо, за да виждам. На свечеряване брониран ескорт от две G класи спря и изнесоха чували. Такива се ползваха обикновено за пари. Последен излезе кьосето и като махна с ръка те тръгнаха. Той се качи в невзрачен голф. Караше лошо, и нямах проблем в следването му. В града беше лесно, но след Железница колите намаляха и трябваше да увелича дистанцията. На Ярема го изгубих и дадох газ. Напред го нямаше. Бързо се върнах, и забелязах скритото в ниското долу имение с триметрови огради. Това беше единственото възможно място да изчезне така голфа. Спрях на малка отбивка на пътя, скрита от клоните на група акации, и се спуснах към имението покрай редките дървета.

Камерите гледаха почти навсякъде, но бяха монтирани преди боровете да израснат. Сега те правеха екран и зад тях имаше полоса в сянка. Покатерих се на най-далечния бор с риск да ме видят, но никой не се появи и стъпих на оградата. Спуснах се леко и наближих близката витрина. В голяма зала кьосето бе потънало във фотьойл и ръкомахаше на човека с гръб към мен. Знаех, че охраната е в близко помещение и при най-малка грешка щяха да ме закопаят някъде в това дере. Близкият поток шумеше и тушираше шумовете, но не можех да се върна без да ме чуят или забележат. Чаках нещо да се случи. Тогава този, с гръб към мен, стана и замаха с ръце. Беше недоволен от нещо, изви се да вземе падналото си сако и онемях. Беше Петното. Без петно. Въобще без много неща. Просто бе неузнаваем, но сините очи не можех да сбъркам.

Тогава чух шум зад себе си и видях добермана. Стоеше и ме гледаше в готовност за нападение. Знаех, че имам няколко секунди и, опипвайки, хванах някаква дръжка на лопата или нещо подобно. Когато кучето скочи го проснах с бърз удар. Падането и изквичаването му се чуха и говорещите в залата се залепиха на стъклото. Влетяха поне десетина маймуни, които бързо се затичаха към вратата на терасата. Нямаше време за бягство. Мушнах бързо пистолета, под  плочата до верандата, и вдигнах ръце.

Първи стигна до мен големият, дето го проснах до цетката. Удряше ме внимателно, като внимаваше да не го нокаутирам пак. Бях се затворил и ударите му почти не влизаха. Въртях се около него така, че и другите не ме стигаха. Спряха рязко. Пред мен стоеше Бендлер с вдигната ръка. Едрият изчака и като свалих гарда ми вкара един чисто отляво. Олюлях се и кръвта се стече от спуканата ми вежда. Бендлер се извърна и го свали с къс бърз удар. Почти не го видях. Едрият се свлече в ръцете на другите и те го сложиха на земята.

  • Не му върви като ме види този – се усмихнах насила.
  • Брат ми, как попадна тук? – запита с наклонена глава Петното – проверете го.
  • Ами не сме се виждали скоро. Последния път бяхме заедно на погребението ти.

Пребъркаха ме щателно, като кьосето ме провери след тях.

  • Чист е – докладва той бързо.

Въведоха ме в голямата зала и ме сложиха на стол срещу боса.

  • Малко те подцених. Признавам. Уж те избирах внимателно.
  • Да. Трябвало е някой да присъства на убиването ти и си попаднал на мен. После да те разпознае и да изчезнеш с десетина милиона на самотен остров. Размазали сте един нещастен клошар, който е приличал на теб, облекли сте го с твоите дрехи, а ти с нова самоличност изчезваш да галиш някъде котенца по коленете. Един измислен медальон на Александър Македонски, с фалшива експертиза на професора, е събрал парите на лихварите от лакомия да лапнат по няколко милиона всеки. Така и никой не се е сетил да види самия медальон. Само че малко се пообъркаха нещата.
  • И какво точно се обърка? Билетът е в джоба ми, а милионите ме чакат. Като звъннаха селяните, че са открили медальон на Александър се побърках. Надух балона и когато видях, че е на Царя вече беше късно. Всичко бе сработило и ми се молеха да участват в сделката, като носеха милиони в торбите. Висяха пред вратите всеки ден. Тогава включих професора и така историята се завъртя. Време е да се пенсионирам и да почиваме. Другото го знаеш. Ти също не си пречка. Бил си в нашия свят и си наясно как свършват отворковците като теб. Водете го.

Групата пред мен се размърда. Не им се искаше да си цапат ръцете. Да размажеш някой бе едно, но да разчистиш терена съвсем друго. Гледах ги и усещах, че се гънеха. Тогава излезе пред тях големият.

  • Шефе, аз ще го оправя.

След няколко издънки беше решил да се натегне. Петното махна.

  • По-далеч.

Вървяхме на няколко метра един от друг по тясна пътека. Като скочих в дерето, той трескаво зареди и изпразни пълнителя напосоки. Засегна ме само първият изстрел в рамото. Храстите ме скриваха, и той се взираше в тях само на няколко метра без да ме види. Мракът бързо се спускаше в планината. Наистина не му вървеше на това момче с мен. Изчаках да има време да докладва, че е свършил работата и се върнах при колата до пътя. Не бяха я открили. Извадих телефона от жабката и малкото листче с номера на Пиката. Вдигна веднага.

  • Слушам.
  • На пътя, преди Ярема, вляво има имение. Това, което търсиш, е там.

Отговорът беше кратък:

  • Петнайсет минути.

Десетината минути чакане ми се сториха вечност. После тръгнах по познатия вече път.

Прескочих,взех пистолета, и зачаках. Вътре групата тръгна да отцепва пътя за изнасяне на шефа. Разбирах, че Петното тръгваше може би завинаги. Нямах време и, ако исках да си върна живота, трябваше да го спра. Той чакаше сигнал, че е чисто за тръгване, когато влязох през вратата на терасата. Обърна се, и запази самообладание. Беше издал преди минути присъда над мен и знаеше, че Зиг Зауера в ръката ми щеше да влезе в действие при най-малък повод. Беше класа. Усмихна се.

  • Какво бе, Маноле. Хората умират, възкръсват. И ти, и аз го направихме няколко пъти.

Гледах мълчаливо. Нямаше какво да си кажа с този тип. Отвън се чуха изстрели. Обърнах се към него.

  • Петно, човек сам избира съдбата си. Белег можеш да махнеш, но мръсотията дето ти е в душата никога. Давам ти шанс за това. Сбогом.

Оставих пистолета на масата и тръгнах. Всички бяха избягали, като плъхове от потъващ кораб.

На излизане се разминах с Пиката. Той ми пусна нещо в джоба и козирува с два пръста.

  • Договорът е приключен, Маноле. Да те закараме до болницата?

Опипах рамото си. Кърваво петно беше избило на сакото ми. Кървеше и аркадата на веждата.

  • Пика, пълзи си към твоя свят. Не искам и да знам, че те има.

От къщата се чу изстрел. Те се спуснаха по пътеката, без да знаят, че едно петно беше изчистено.

В колата запалих и тръгнах към малката къща в полите на планината. Бръкнах в джоба си и извадих пачка евро в най-едрите купюри.

На сутринта докторът от военна болница четеше пресата в кабинета си, когато влязох.

  • Колко струва престоят и операцията на Георги Зашев, докторе? – попитах.

Отброих банкнотите и ги оставих пред него. На излизане махнах на чичката в портиерната. Той отговори и продължи да дреме зад оплютото от мухи стъкло.

Минах през кантората. Лорчето подреждаше вчерашните дела по класьорите. Нинов още не бе дошъл. Оставих на бюрото му пет банкноти от пачката и тръгнах.

Денят започвах на чисто, за края беше далеч да мисля.

 

 

 

 

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар