Български ендемити

България е изключително красива и няма такава природа като нейната! Това всеки го е чувал. Но дали повечето хора знаят какво всъщност стои зад тези думи?

Това не е само празен израз, лишен от смисъл. Част от уникалната природа на страната са балканската петлюга, бялата мура, планинският явор, жълтият равнец, златистата кандилка, пиринският чай, родопският крем, силиврякът, витошкото лале, родопското омайниче, българската къпина, както и още много други. Повечето се срещат само тук, в България, някои и на Балканите.

Това са така наречените ендемити на България, като изброените са сред диворастящите растения. Но такива има и сред насекомите, рибите, бозайниците. Има и при културните видове растения и тази статия е посветена точно на тях.

Предстои една разходка из България в търсене на тези уникални сортове.

 

Пътят започва наесен, когато земята е готова да даде щедрите си плодове. Магистрала Хемус води до първата точка от маршрута, която се намира след село Малка Брестница, до Български извор. Там около пътя се продава сплетен на плитки, по стар обичай, продълговат лук. Той е нелютив и подходящ за директна консумация. Отглежда се в речното легло на река Вит на песъчливи и леки почви. Някога местните са го наричали Торошко сирене, по името на близкото село Торос, където се е отглеждал основно. Той вирее  и в село Пещерна, както и в някои околни села. Традиционните годишни събори на тези населени места са през есента и тогава там няма мъж, който да не е преметнал през рамо такава плитка, приготвена за коледното прасе. А ако има някой с по няколко, то той задължително идва от далече, за да се подготви по подобаващ начин за идващите празници!

Недалеч от Тороския лук се отглежда друг подобен, не толкова известен, но с невероятни качества. Това е Реселешкият лук.

Реселец се намира на брега на река Искър, недалеч от град Червен бряг. Наносните почви до реката са идеални за отглеждането на този сорт. Той е толкова вкусен, че съвсем скоро след прибирането му се продава без остатък. Това е една от гордостите на Реселец, затова и когато отиде на гости, човекът от селото носи от прочутия лук – хубавите неща трябва да се споделят! А ако в гостуващата компания има и жител на Орешака, който е донесъл и сливова ракия и мезе, настроението и добрата трапеза са гарантирани!

След тази обилна гощавка, обиколката продължава. От другата страна на Балкана, в полите на Рила, се намира град Сапарева баня, а близо до него – малкото китно селце Сапарево, в което от поколения се отглежда Сапаревския лук.

Той има червени и жълти глави, които са силно сплескани. За разлика от предните два сорта, този лук е доста лют, затова се оставя да измръзне навън през мразовитите нощи, след което става по-подходящ за прясна употреба.
Общото при всички тези растения е, че се отглеждат от семена и разсад, които се засяват рано пролетта и се разсаждат края на март и април. Те искат леки почви и висока почвена влага през почти цялата вегетация.

У нас се среща и друг уникален вид. Празът се отглежда по цял свят, но само старозагорският камуш е дълъг над един метър. Освен всичко, той се слави и с невероятната си крехкост.

След краткото отскачане до Стара Загова, разходката отново продължава от околностите на Сапарева баня. Освен лук, там се гледа и боб, чието семе се предава от поколение на поколение

Той има неголеми, равни и бели зърна. Увира бързо и е превъзходен сготвен по всякъкъв начин. От другата страна на Рила планина, в село Радуил, се гледа малко по-едър и с превъзходни вкусови качества Радуилски боб. Това растение е препитание за хората в селото и е на особенна почит. Затова на него е посветен цял фестивал с богата фолклорна програма – Бобфестът се провежда всяка година в началото на месец септември.

Когато става дума за български бобови растения, няма как да се мине без Смилянския боб. Несъмнено това е един от най-известните деликатерси, които раждат магнетичните Родопи. Той е много едър, с черно-бели зърна. Прочутата бобена салата е емблема за Родопите и кулинарните традиции на този район. Смилянският боб отстъпва по качества само на родопското чеверме.

У нас се срещат и други ендемити, прословути с вкусовите си качества. Незаменими за разпалване на апетита са българските чушки. Такива са Куртовската и Софийската капии, сортове разработени от местни растения, гледани у нас в тези райони. Такава е и Джулюнската шипка, която е вече люта.

Родните чушки няма вкусов аналог в Европа

Преди десетина години една от световните фирми за семепроизводство се опитва да произведе хибрид въз основата на българските чушки, но не успява. Лошото е, че семепроизводството у нас е почти загинало и вече се сеят турски, македонски, сръбски и холандски сортове.

На места, в отделни малки региони, все още се сеят уникални, местни, непопулярни сортове. Пример за такова място е село Крива бара, намиращо се между селата Бутан и
Хайредин. Там отглеждат така наречените чушки- кривабарки. Те приличат на кози рог – като чорбаджийските са, но за тях е характерно, че са люти и са нацепени от множество чертици по периферията. Имат много тънка ципа, за разлика от всички свои лютиви събратя. Казват, че салатата и хапването с тях получават неповторим вкус. За съжаление е трудна тяхната доставка– доста често познатите, които ги носят, ги изяждат още по пътя!

Българската земя е помислила и за още нещо – за десерта!

Какво е пищна българска софра без тиквеник? Жителите на Предбалкана са облагодетелствани, защото в техния регион се среща крехка черно-кафява тиква. Нарича се свинска, поради голямата дружба между тези два вида – растителен и животински.

В Кюстендилско подобна тиква, но бяла на цвят, носи името Печенка. Среща се само там и е предпочитан деликатес, самото и име подсказва как да се приготви.

Разходката обаче не свършва тук

Може би насладата от българските дарове на земята, изкривява времето и пространоството и пътят сякаш води в стари времена, в които това богатство е било още по-голямо. В градините до този отминал път, са останали крушите караманци, гнилурците и петровците, ябълките червенки, момиците и други, които са опиянявали със сладостта си поколения наред, но вече вече са добре забравени.

В голямото движение напред в развитието си, с непозволена скорост, цялата човешка цивилизация минава като валяк през природата.

Засега тя не е отвърнала.

Дано обаче, преди да се е стигнало до сблъсък, пътят да се връне в рамките на допустимото. И покрай него да цъфти цялото разнообразие от дарове, които земята е готова да даде в замяна на отговорното отношение към нея.

 

 

 

 

 

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар