Заръка

 

orthodox-church-candles

Звънът на манастирското клепало напевно се разнесе над керемидените покриви. Възнесе се над пожълтялата вече гора и като достигна полегатите склонове на близките хълмове се върна да допълни последващите звънове. Останалите по гората пилци се вдигнаха. Полетяха над близките поляни и после пак си кацнаха да се припичат на есенното слънце.

Отец Нифонт излезна от килията и като се прекръсти мина през двора и махна на послушника Матей да спре. Той отмери още два напевни удара и се приближи към отеца.

  • Отче, този човек от зарана не е излизъл от църквата. Да не му се случи нещо? Да беше наминал.
  • С Бога си говори човека. Какво да го безпокоя – отвърна отеца.
  • Каква ли грешка е сторил, та се толкова моли, дали да не му помогнеш – заклати глава Матей.
  • Неискана помощ се Матейчо не прави. Ако човек каже тогава – и продължи по пътеката към магерницата.

Матей се повъртя покрай лозницата уж да гони осите, пощура се и като се скри отчето бързо се вмъкна в църквата. Той стоеше в ляво до сами олтара. Свещтта отдавна изгоряла се бе разляла на ръката му, която стоеше като каменна. По дрехите се виждаше, че е личен човек. В сумрака тъмното му и изпито лице приличаше на тези от иконите. Матей се приближи и тогава видя очите му. Този поглед говореше повече от думите, които можеше да си кажат. Власт и воля прочете Матей и не се накани да продума. Като се обърна, понечи да излезе, но гласа на странника прокънтя в тишината.

  • Кое е време?
  • Пладне човече – смутено си затупа гащите Матей – Бе що се не отмориш. Под чинара има пейка. Па после пак ела ако речеш .

Странникът продължи да гледа все едно не са говорили. Матей се повъртя пък излезна на припека до лозницата да пази гроздето от осите.

На свечеряване Нифонт прекрачи прага на църквта и без да поздравява с равен глас рече:

  • Ела на вечеря. Братята те чакат. Храна и подслон тук има за всеки.
  • Не щеш ли да знаеш кой съм, какъв съм.? – попита непознатия
  • Това синко не е моя работа. Ти ако имаш нужда кажи. На мен не ми трябва. За мене си раб божи и с каквото мога ще помогна. Остани докато ти е угодно.
  • Ами ако съм разбойник? И донеса зло на манастира.
  • И разбойника е човек синко. За мене сте все хора, а за манастира не се кахаря.

Манастир се затрива само от безверие. Иначе и да го бутнат лоши люде с вяра пак ще се съгради.

  • Само така думам – каза тихо странника и тръгна след отеца смирено.

Дните минаваха и манастира заживя своя си живот. Всички ставаха преди изгрев, отиваха на служба, а после изпълняваха послушанията си. Помощниците подхващаха стопанската работа и един тръгваше с животните , други влизаха в градините или овошките. За всеки имаше работа и бързаха в късите зимни дни да изпълнят заръките на игумена. На вечеря след молитва послушниците се надпреварваха да кажат какво са направили. Нифонт като ги слушаше малчаливо, понякога ги сгълчаваше да се хранят. Друг път ще влезне в дълги пояснения за работата през утрешния ден и поощряваше добрите. На тези дето не беше доволен не говореше и те разбираха, че трябва да се стараят повече. Така след разговори и беседи свършваше деня. Игуменът ставаше и изричаше молитвата, като се прекръстваше. В такива вечери той се оттегляше в килията доволен и не забелязваше, че не е и докоснал вечерята.

Тази вечер тревога беше обхванала душата му. Новият човек бе получил послушание да притегне с други двама сайвана с храната за животните за два три дни. Момчетата един през друг бяха влезнали в килията му и заразказваха за чудото сторено от новия човек. Докато те се щурали по двора, той издялал греди.С кратки обяснения ги подредил кой какво да стори и до пладне повдигнал покрива, после стегнал яслите и наредил плочника пред него като тепсия. Те само гледали и подавали това, онова. Отецът беше отишал и видял гредите равни като иконостаса и камъка пред обора, нареден като калдаръм на чаршия. Сякаш не беше пипано от човешка ръка направеното. Кой беше този човек дето не проронваше с никого дума вече половин година. Всяко свободно време влизаше в църквата. По всичко личеше, че е личен човек. До днес не беше опитвал да общува с него. Искаше странника да намери търсения покой и да се смири със себе си. За това най доброто бе общуването с Бога. По коледа един мирянин беше питал монасите, какво прави този човек в храма. И, че е бил най-прочутия маистор от Дунав до Босфора. Тогава игумена не даде ухо на чутото. Това голобрадо и слабовато момче да е такъв баш майстор не му се стори вярно и реши, че е грешка. Днес, като видя стореното се замисли. Реши утре да даде ново послушание на странника.

След сутришната служба на закуската всеки получаваше последните наставления за деня. Като свършиха отец Нифонт прочете молитва и всички тръгнаха забързано. Тогава отецът се изправи пред новия човек и преди да продума той го изпревари:

  • Отче ти искаш да ми дадеш послушание, но не си решил още какво да е. Встрани от

църквата до сами двата бора е имало старо аязмо. Камъните са още там, но с времето е загубено. Дай да намеря водата и я изградя. Това да ми е търсеното от тебе послушание.

Отецът онемя. Прекръсти странника и го подмина. На него повече не му трябваше. Беше получил благословията.

И започна бавно да премества камъните. Като освободи мястото, там където земята беше мокра започна да копае. Послушниците и помощниците го гледаха с насмешка. Тука от векове е изчезнала водата и изведнъж той пък да я извади. Но полека започнаха да се навъртат около него. Един ще му подаде нещо, друг ще го отмени да отмори и така се заредуваха всички. И монасите повярваха че може да се направи чешма до сами църквата и запомагаха с едно друго. Игуменът гледаше как това голобрадо момче увлече мълчаливо всички в работа и хем се радваше, хем се ядосваше на себе си, че бе благословил безсмислено дело. До толкова се хареса работата на всички, че заетите през деня работеха нощем. Странникът ги не спираше и само с кратки думи казваше какво да се прави. Той вече не почиваше, не спеше, а хляб му подаваха и той дъвчеше бавно загледан в дупката. Беше друг човек. На два пъти го видяха да се засмее на момчешките закачки да бягат, че водата идела от тъмната дупка. Така до Голяма Богородица водата все я намаше. Един след друг се заотказваха помощници, послушници и монаси. Странникът продължаваше да вади пръст и да слиза бавно надолу. Не забелязваше, че е сам, нито пък, кога се мръкваше. По тъмно палеше две малки газеничета и продължаваше. Ударите на кирката оттекваха до късно през нощта и Отец Нифонт като ги чуваше клатеше неодобрително глава. Утре беше Кръстовден и трябваше да тури край на това безумие.

На утрото целия двор беше във вода и отвориха канафки да се оттече. На радостните поздравления странника не отговоряше, а беше подхванал да дяла камъка.

Работи два дни без да има на среща свършено. Камарата камъни се топеше и материал не излизаше. Игумена го гледаше от килията си и на третия го повика да се качи.

  • Слушай синко. Тази работа така не става. Ето ти манастирски пари нов камък да си

търсиш. От най-добрия. Утре нас с тебе няма да ни има, но това дето правиш, ще остане.

  • Как да преценя колко да струва отче?
  • По съвест.

След една неделя докараха камък от Беломорието. Странникът го подхвана и нацепи, а после дълго глади къс по къс. Когато всичко бе готово нареди камъните и сложи чучура. Пръв отпи игумена със сребърен тас и като го сложи в долапа на чешмата се обърна към странника.

  • Вече едно лето си тука. Нищо за тебе не питах. Не питам и сега. Само ти казвам, че бог

ти е дал дарба да съграждаш. Не ти е тук мястото. Остави молитвите на нас монасите. Слезни долу при хората и радвай с творенията си очите и душите им. Не те гоня. Решението е твое.

Манастирът до последния послушник беше до чешмата. Те не знаеха как да изразят похвалата си за това неземно творение и като се оттегли игумена в купом се поклониха на странника. Те даваха признание на човешката воля и божа дарба на този странен човек.

Той се смути и се ръкува с всички, а на монасите целуна ръка. На този ден той стана част от братството завинаги.

Килията на Нифонт беше неговото лично пространство. До леглото имаше малка ниша за дрехи, а всичко друго бе рафтове с книги. Досами прозорчето на малко писалище, отеца прекарваше повечето време в четене и писане. В това лично пространство той приемаше най-добрите монаси и послушници, като оценка за правеното от тях. С останалите общуваше в трапезарията.

Наближаваше пладне, когато на вратата на килията се почука. Игуменът отвори и без думи посочи стола до писалището. Никой от двамата не бързаше да започне. Накрая стареца продума:

  • Това тук е моя дом и храм. За да живее всеки в покой със себе си и бога трябва да на-

мери своя. Направи го и ти.

  • Отче гледам близо година как тук всичко е уредено и спретнато. Уважение има от теб

до последния послушник. Това място има топлина- каза странника.

  • Така и трябва да е. Това е храм и божо място, но твоето място не е тук. Ако беше щях да

ти го кажа. Не те знам още кой си и какъв си, но прави това с което Бог те е изпратил на

земята. Създай дом, дечица и намери своята топлина, е това е моята заръка.

  • Аз съм майстор. Манол ме викат. Тук подирих утеха от загубата на изгора и

вяра в моженето ми.

  • Бе как ще си ти големия майстор дето е съградил повече храмове от тия дето съм

влизал. Та той трябва да е на много години – учуди се отчето

  • Не съм ходил още когато съм хванал длетото. Когато другите тичаха по поляните, аз

бях с тате по градежите. От нищо се не боях и от нищо се не жалех. Това ми е майсторлъка и другото че се не отказвам лесно. Останалото са хорски приказки. Сполай ти отче за стореното. Заръката ти ще послушам и ще слезна при хората и ще потърся храма си пък после божия воля.

 

Да се е връщал повече Манол тука хората не знаят, но камъка над гроба на Отец Нифонт е същия като чешмата. С еднаква обич и топлина са градени и двата.

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар