Каракольовите чифлици (част I – III)

20121220_0060

Там където бързеите на Елешница се заредят с бавни вирове и по бреговете се извисят стройни тополи почваха земите на Кара Кольо. Преди години, като избягали турците, той се качил на коня и додето стигнал оставил на дърветата нишани с балтията. Обявил земите за чифлик и никой не посмял да счупи хатъра му. Било от страх, било от почит. Това време сега се малко помнеше. Годините бавно изтриваха спомените за кървавите бунтове и хайдути по гората. Останалите оттогава харамии първо бяха на почит, но във вражди за пари и власт се вкопчваха един в друг, a това хората не прощаваха. Много хаймани се присламчиха към хайдутството и се трудно разбираше днес кой какъв е.

Един Кара Кольо бе настрана и нито го пари и постове блазниха, нито имане гонеше. Сам си въртеше чифлика и работеше с ратаите. Често като слезеше от коня ще се преведе до жътварите. Мълчаливо ще застане до последните, като им помагаше да стигнат другите. Земята, даваше на изполица и наесен почти нищо не вземаше, а даваше за да се изхранят децата до напролет. Хората виждаха това и се отблагодаряваха, кой как може и най-вече с уважение, което Кара Кольо най-ценеше. При него чирак не бягаше, а ратаите заприиждаха за главяване далеч преди Гергьовден.

Не обичаше гръмогласните и сам говореше тихо. Утрото, пред чифлика, ще зареди бавно кое стадо къде да иде и кой, коя нива да работи. Тримата му сина работеха наравно с останалите и само по личните дрехи се отличаваха. На софрата те сядаха до него, докато снахите пъргаво слагаха. Ще прекръсти софрата и благослови храната на масата. Тук всеки можеше да се посъветва с него или обсъди утрешната работа. Някой път, попитан от дете, надълго и широко седнал до огъня заразказваше за комитите, за Дякона и Диарбекир. Като буташе жаравата с машите бавно думаше и очите му светеха като нея в полумрака.

Всичките празниците тук се тачеха и както е по обет правеха. Биваше ли празник стадата се рано изкарваха да се напасат и после запладняха ли, овчарите се нареждаха на софрите. Подир пладне ще рипнат чевръсто да приберат и издоят животните, а на хладина почваха хората досред нощ. Кара Кольо стоеше на кьошката и се радваше на всички. На децата, на момите и момците, на стоката. Сговорът топлеше душата му и той до късно гледаше закачките на младите.

Наесен, по Димитровден, благославяше един или друг от ратаите, като му показваха невестите си. Те срамежливо пристъпяха и като му целунеха ръка заставаха чинно в ъгъла. На момците ще погледне строго и ще запита:

– Е, това ли ти е сбиралото?
– Да, чорбаджи – ще промълви момъкът.
– Ето ти платата – ще рече, като наброи дължимото, а това е от мене –
ще прибави тежка жълтица. Парите ще сложи в момината ръка и ще заръча:
– Жената държи парите и къщата. Тя върти мъжа. Като тръгне по криви пътеки значи стопанката не я бива. Сполай ви да живеете в сговор.
– Чини ми се проклета на Маньо булката – отстрани ще се обади Стрина Кольовица, като си тръгнат младите.

Той завърти само глава в знак на несъгласие:
– А,а,а то зло куче варди кошара – и ще притикне огнището. Така до оджака ще срещне други млади за благословия или за плата.
Макар от погледа му не бягаше нищо, често отвръщаше глава за някоя беля на децата. Обичаше буйните и като ги хванеха в пакост не даваше да им се карат или наказват. Ще смръщи вежди и ще запита:
– Що бе, що е сторил?
– Тате – ще се престраши някоя снаха – Никола да вземе да се качи на върха на дъба, до извора, и да извади едно пиле от гнездото на гереците.

– Що бе, Коле? – смръщено ще попита той – нали сме си думали с тебе, че пилета и животни ги е Бог проводил до нас и трябва да се грижиш за тях.
– Исках да го уча да ми стои на рамото – ще се обади и виновният.
– Бе то добре, ама то майка му ще си го дири. Да го върнеш и да гледаш да не паднеш.

И като се обърне към снахата ще рече:
– Раде, да кажеш на Йордан да го не гълчи.
– Ма, тате, Никола никак не слуша – ще порече тя – да го погълчи.
– Тая земя й трябват непокорни люде. Не бива да се прекършват тия дето носят смелост. Такива правят народ и държава. Айде, че мръкна да идем при другите.
Така минаваха дните бавно и подредено в Каракольовия чифлик , докато не дойдоха вести. Добри и лоши. Заговори се за война и заприиждаха мъже в униформи. Кара Кольо мълчаливо следеше работата на чифлика от кьошката и рядко проговаряше. Мислите му се носеха и тревогите се изписваха на лицето му. Сетивата му работеха и подреждаха какво да стори, за да защити челяд и граденото.
Една безлунна вечер повика главния ратай Селим и му заръча да впрегне чифт волове. Заръча всички да се приберат и подкараха колата към горите на Айлъка. На сутринта проводи хабер Селим да дойде при него. Пъргав, той прескачаше по няколко стъпала нагоре. Стъпките му се чуха чак като стъпи в одаята пред Кара Кольо. Като свали калпака с лек поклон поздрави и без думи зачака.
Дълго мълча Кара Кольо. Тежко, с въздишка, заизлизаха думите му:
– Селим, вземи тази кесия – като му я подаде – ще вземеш чифт
волове, най-добрите. Стрина ти Пена ще ти приготви багаж за дом и ще тръгнеш, без да се сбогуваш, посред нощ.
– Чорбаджи Кольо, какво….? – започна Селим с треперещ глас, но Кара Кольо го прекъсна.
– Не ми викай чорбаджи! Знам какво ще ми речеш. Ти си ми син. Не
съм делил нищо от тебе. Изучих те. Част си от този дом и винаги ще бъдеш, но идват тежки времена и в такива първо се удрят различните. Те стават виновни за беди и нещастия. Отгоре ще стане, ще насъскат хората и ще започнат да се гонят един друг.
– Ама Чор…., бай Кольо, тате, аз нищо не съм сторил. Тук всички ме тачат.
– Това е, синко, заради мене. Когато ме няма ще е друго. Ела тука – застана Кара Кольо до прозореца – е виж колко са комини пред теб. Ако бяхме еднакви, щеше да е един. Винаги има хора, дето не им стига и ще търсят да вземат чуждото. Те първо на единаци посягат, щото са плашливи, като чакалите. А ти тук си единак. Сега не смеят заради мене, но след това не виждам кой да им се опре. Синовете ми са мекушави, като майка им. Ще минат години да порасне някой дето да се опре на глутницата. И чифлика има много кучета, но като дойдат вълците, един Караман остава срещу тях. И при хората е тъй.
– Къде ще ида, бай…? Така де, татко.
– Ще тръгнеш на изток. В равнините на Лудогорието има цели села от
твоите хора. Сърцето ти ще каже къде да останеш. Ще си купиш земя, невеста ще си избереш, ти другото го можеш по-добре от всички. Хабер ми проводи, кога се задомиш само на мене. Сполай ти. С благословия тръгваш и късам от себе си, ама така трябва. Не думай повече.
Селим запристъпя заднешком, леко приведен, после се спусна и като целуна Каракольовата десница с бързи стъпки излезе. Тогава чак войводата вдигна ръка до едното си око и скри в нея сълзата.

(следва част II)

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар