Каракольовият Селим (част II – III)

Binder1_Page_2

Да бе плакал Кара Кольо не помнеше. В снагата си имаше повече от десет рани. Сам бе вадил оловото и после кърпил с игла месата си, захапал парче дърво. На ръцете и краката му личаха дълбоките до кокал дири от Диарбекирските пранги. Оттам бе избягал, и пеша по планините срещнал русите при Загоре. Чак кога се освободи земята заживя като другите. Бе загубил и закопал  много другари, но сълза от очите му не бе капвала до деня, кога изпрати Селим по света да дири себе си.

Намери го до една горяща колиба в краката на обесения му баща. Първо настигна тримата, ограбили стоката им, и като се върна го пое с кървавите си ръце. Качи го пред себе си на седлото и Селим се вкопчи в него. Усети топлината на телцето му и даде цялата си обич. Не го делеше от челядта  си и той седеше първи до него на софрата. Изучи го и като възмъжа Селим сам подхвана работата в чифлика. Строен и строг правеше всичко по-добре от другите. Ден след ден взеха да се допитват до него, кога нямаше Кара Кольо. А и той се полека дръпваше и като питаха какво да правят ратаите,  ги провождаше до Селима. Така Агата, както му казваха скрито чираците, стана неписания стопанин на чифлика. До деня, в който една утрин осъмнаха и него го нямаше. Никой нищо не знаеше и тръгнаха догадки и уйдурми. Това, че Кара Кольо не питаше за него бе странно, но всички мълчаха. Години минаха оттогава и нищо се не разбра. Калайджии по някое време минаха и най-старият циганин донесе меден тас, изписан и калайдисан, на Кара Кольо, но кой и защо го е проводил той сам не знаеше. Един Кара Кольо таеше нещо, щото държеше таса на видно място.

В деня на свети Илия казаните с курбана вряха под дъбиците. Майсторите, препасали кърпи, бъркаха от време на време казаните и притикаха огъня.

Всичко се беше спуснало да сколаса бързо и да се седне за пладне.

Жените застилаха бели трапезници и шарени месали с погачи. Занареждаха по тях паници и стомни, а на всеки три-четири разкрача  туряха ледени бъклици, извадени от каменните изби.

Нареди се мало и голямо край софрите, и Кара Кольо от кьошката вдигна чаша и стори кръст с дясната си ръка. Мъжете отпиха от ракията и веселбата започна. Гайдари и кавалджии, под сенките, дадоха знак и засвириха.

Първо децата, после и по-големите завъртяха хора. Смеха и гълчавата се смесиха със свирните. Дълго гледа игрите Кара Кольо. Когато бавно заслиза по каменните стъпала, софрите го заследиха с очи. Докато вървеше към хорото бръкна в пояса и извади кърпа. Тръсна я пред себе си и повдигна ръката, дето я държеше. Музиката спря и, с малка пауза, засвири неговата песен за стар Димо. Той бавно заигра, като тежките му стъпки сякаш идеха да смачкат земята. В притворените му очи преминаваха годините, момчетата и битките. Направи един кръг и огледа  събраните в кръг около него. После се  олюля и като подсечена дъбица се срина първо на колене, а после целият се похлупи по очи на поляната. Синовете му се спуснаха и грабнаха на ръце. Понесоха го и положиха на одъра на кьошката. Никой не смееше да доближи и всички се бяха смълчали. Кара Кольо отвори леко очи и за първи път го видяха да се усмихне.

– Момчета, дойде дружината за мене. Аз не съм ги предавал, няма да го сторя и сега. Ваш ред е да водите рода нататък. Не се делете. Когато ви е трудно и не можете да намерите колая ще издирите Селим. На изток в Делиормана ще го изпитате. Дом има. Това е нишан от него – погледна той към таса и притихна.

Войводата притвори очи и първо тези покрай него, а после и по-далечните  свалиха калпаци. Жените заридаха в шепите си. Една тревога увисна във въздуха. Беше рухнал темелът на Каракольовите чифлици. Караман през нощта зави като вълк тъжно към луната, сякаш се прощаваше със събрата си.

(следва част III)

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар