Каракольовото имане (част III – III)

zaroveno-imane-

Лошото бързо връхлита връз хората и обръща живота им. Почнаха войни и размирици. Правителства идваха и си отиваха, а животът стана труден и непосилен. Мъжете заминаха за дълго на фронта. Тия дето се връщаха бяха или ранени, или непригодни за война. Нивите пустееха и само тук-таме жени, събрали се по няколко, се блъскаха колкото да изхранят децата. По пътищата тръгнаха просяци, често без ръка или крак просеха за къшей хляб. И в Каракольовите чифлици заживяха с войната и всичко идещо след нея. Ставаха и лягаха с новини от фронта и кой в коя битка е паднал или ранен. Под дъбиците, до белия камък на Каракольовия гроб, се наредиха още на близки и обичани люде. От другата страна, до сами оградата, почиваше и Караман. Синовете му се върнаха живи и здрави, но вместо да заживеят дружно и в обич се вкопчиха един в друг. Трудностите ги увълчиха и всеки се свря в себе си. Загледаха се един друг враждебно. Снахите спряха да си помагат и сбират. Поделиха стада и имоти и всеки си пое дела сам. Единствени децата, с чистите си сърца и души, не разбираха големите или не искаха да приемат омразата. Не проумяваха защо довчера бяха заедно, а днес всеки стоеше зад прясно издигнати дувари. Те често се сбираха на лъките и си другаруваха като преди, гледайки да ги не видят. Минаха две такива години, а те за зла участ бяха и кишави. Никой не помнеше зърно да никне на класовете. Овошките, каквото прихванаха изгни по клоните и окапа на земята спаружено. Сеното изгни непокосено и животните останаха без зимнина. Горуните само имаха шума и всички заправиха листници, за да изкарат до пролетта.
Една привечер големият син Йордан похлопа на Асеновите порти. Наизлязоха домашните му и първите погледи на омраза се смениха с братската загриженост за дошлите беди. Приседнаха първо на двора, а после влязоха и се раздумаха за лошата реколта и идващата зима. Проводиха Асеновица да викне и Павел. Тази вечер, като някога, семействата се насъбраха и макар в говора да се усещаше тревога, бяха заедно край огнището.
На сутринта тримата впрегнаха кола с волове и като сложиха на клемийте бохчи с храна, въжета и балтия тръгнаха на изток. Така им бе заръчал Кара Кольо. Като стане много тежко да идат и да изпитат за Селима. Къде беше Делиормана не знаеха, но като стигнаха селата с турска реч, разбраха, че са стигнали. Минаваха от село на село и питаха за него. Никой не бе чувал такъв пришълец да се е заселвал насам. Като наближиха Дъбене сърцата им се разтуптяха. Дъбиците и ливадите бяха досущ като техните. Още на първите ниви орач им каза, че има Селим дошъл в селото и е най-таченият от всички заради златните му ръце и нрав.
Изпитаха и похлопаха на портите му. Завариха го да клепе коса на двора. Малко бе побелял и времето бе смъкнало раменете му, но си бе техният Селим. Разцелуваха го, като едва сдържаха сълзите си. На прага стоеше слисана хубава жена с шалвари, зад които поничаха дузина дечица. Дълго се гледаха мъжете и преглъщаха сълзите преди да продумат.
– Айде, добре сте дошли, влизайте. Ей ми стопанката. Стори път на гостите, Гюлшен. Това са ми братята, за тях съм ти думал и за баща ни Кара Кольо, е това са те. Ма гледай ги какви са юнаци, момчетата ми – повтаряше Селим като милваше ту един, ту друг.
Влязоха в хладната одая и седнаха край паралията. Стопанката мълчаливо и чевръсто, с безшумни стъпки, заслага каквото се сетеше.
– Бате Селиме – пое Йордан – къде се загуби толкова години бе? Да се не обадиш, да не проводиш вест. Знаеш, колко те обичаме всички. Няма някой да не тъжи за теб. Питахме кого ли не. Сякаш вдън земя потъна.
Селим избърса очи с опакото на ръката и заговори:
– Извика ме една вечер баща ни. Заръча ми да дойда и се задомя тука. Такава бе волята и заръката му. Макар и да ме болеше душата, хатъра му не можех да строша. Така бе казал, така го сторих.
Като спомена името на Кара Кольо тримата се прекръстиха и Селим пребледня като платно.
– Ами де е сега тате? Проводи ли ми той много здраве? – попита той макар сам да знаеше какво щеше да чуе.
– Няма го Кара Кольо, Селиме – обади се Павел – почива под дъбиците, дето правим черквите и много други са легнали до него. Минава времето и се не усеща. Няколко години ти като изчезна падна и можа само да рече, кога сме зле тебе да дирим. Е, това е. Ти знаеш ли защо е оставил тази заръка?
– Да почива в мир този свят човек. Нека вашият и моят Бог го простят и се погрижат за него, където е – изрече Селим след дълга пауза
– Гюлшен – обърна се после назад – сложи вечеря на гостите и оправи да нощуват. Утре на ранина ще впрягаме.
А после заразказва:
– Помните ли момчета онази нощ, кога баща ни каза да се затворят всички и само двамата тръгнахме към Айлъка с воловете. Бе тъмна и безлунна нощ. Тогава качихме и заровихме един казан в усоето. За него ви е проводил войводата. На мене ми каза кога дойдете да ви заведа там и ви кажа заръката му. Чаках ви години и се молех да сте добре и да не ме дирите, но щом сте дошли тръгваме да изпълня волята му.
– Бе, тате ни е оставил заровено хайдушкото имане. За него хората говорят толкоз години. Иманяри издъниха планината за Каракольовото имане, а то в Айлъка досами чифлика – скочи Павел – ще притегнем сайвантите, още стока ще купим и пак ще е като някога.
– Да бе, това ще да е – надпреваряха се и Йордан, и Асен да говорят, засмени – ще се върнат пак ония години. И тебе ще си вземем отново с челядта и булката.

Селим се засмя на радостта им и ги заподканя:
– Хайде взимайте, че изстинаха погачите и гозбите на чорбаджийката.
Каквото е оставил войводата вас чака, няма къде да иде. Взимайте и не бързайте и баклава има, да оставите място за нея.
Гюлшен ги кротко гледаше с теменужения си поглед, приседнала в ъгъла на одъра. Усмихваше се и белите й зъби проблясваха в полумрака.
Пътят към дома им се стори цяла вечност. Особено тежеше на Селим. Той подканяше често воловете и припряно питаше ту един, ту друг от братята има ли още. Не даваше да се търси ни храна, ни вода. Спираше само малко да отморят животните и пак тръгваха. Когато на хоризонта се видяха билата на Юмрук чал и пръскалата заблестяха по него като шила, наболи небето, той вече слезе и поведе воловете забързано. Братята от колата го подкачаха, че върви бавно или да поноси воловете да отморят и прихваха весело, но той умислен не им обръщаше внимание. Минаха Бълден и Курта, после влязоха в горите на Айлъка. Селим се оглеждаше и търсеше нишани, но всичко се бе променило. Като стигна до Мечия бунар спря воловете и се обърна:
– Ей какво нещо е времето. Гледайте – и заопипва скалата над бунара.

Ей тука се влизаше прав, сега не можеш и пълзешком да влезеш. Я вижте тука – засваля мъха от камъка с ръка той. Ей тука пише моето име. Едва личи. Дайте търнокопа.
На страна от Бунара той отброи десетина разкрача и закопа до една бука. Като стигна трапа до колене приседна и задъхано подаде търнокопа на Асен.
– Тази бука я нямаше, тука нищо нямаше – сочеше Селим – Ей тука бе
седнал Войводата и ми разказваше, че една нощ ранен се добрал до този извор. Силите го напускали. По гнойните му рани мърдали червя, а той нямал сили да продължи и дири някъде подслон. Посред лято се тресял от студ . Виждал водата пред себе си, но не можел даже да приближи и накваси напукани устни. Тогава чул стъпки, човешки, и отворил очи.
В далечината, ей оттам приближавал елен. Луната го греела и било като по пладне. На главата си имал рог, на средата. Прав и остър. Светещ. Наближил го и се загледали. Колко са стояли и гледали с елена не помни. Не усетил кога се развиделило. Изведнъж се чула гълчава. Еленът се обърнал и потънал в гората. Секачи идвали на извора да налеят бъкелите. Те го занесли на Станойковите кошари. Там го церили до напролет. После ги питал те видели ли са елена, но никой нищо не видял. За туй тате тачеше дядо Станойко и кога си отиде от този свят проводи на челядта му да занеса кесия, да посрещнат едно-друго и турят беломорски камък на гроба му. От Кара Кольо за почит. После идвал и чакал елена, ама повече не дошъл. Той вярваше, че това хайванче бе стояло да го държи жив до утрото и дойдат дърварите. А може да го е нямало и е било сън или самодива да го е вардила, знае ли човек. Водата – отпи от закачената кратуна до извора Селим – водата е жива и лекува всякакви болежки. Тате ме провождаше да му пълня стомни от нея, кога тръгнеха мъглите и го замъчеха раните. В другото време сам идваше тука и говореше с буките.
В това време търнокопа удари нещо и всички наскачаха около копаното. Братята се сурнаха долу и с ръце трескаво заразчистваха останалата пръст. Вдигнаха казана горе, като се подпираха на брега го подадоха на Селима.
Наобиколиха го бързо и свалиха овчата кожа, превързана с прогнили кожени върви. Изведнъж отстъпиха, стъписаха се, назад. Вместо чаканите алтъни и грошове, казанът бе пълен с пръст. Черна. И тримата пристъпиха обратно и заровиха с ръце, но така и нищо не намираха. Само пръст.
– Това е момчета – каза Селим отстрана – намерихме, каквото
дирехме. Тате това остави и ми заръча да ви кажа, че имате най-ценното на този свят. Това е пръст от чифлика. Той угаждаше, че ще се поделите и смразите и искаше да ви кажа, че имате земята, свободни сте и ако сте задружни ще пребъде рода ни.

Пръв Павел, загледан пред него, изрече:
– Това е Каракольовото имане. За него е умирал десетки пъти и копал другари по Балкана. Днес ни го даде.

Йордан изтупа калпака си и смирено рече:
– Момчета, да се запрятаме на работа. Добре, че не ни гледа днеска тате.
По падналата шума се зачуха човешки стъпки и те се заоглеждаха. Нямаше никой, но един лек повей премина край телата им и те потръпнаха. Листята на кавака, до сами извора, зашумяха и пак утихнаха.
Привечер влязоха в чифлика, а на утринта поляната нямаше межди.

 

край

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар