ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

Пиех кафе на малката тераса надвесена над събуждащия се град. Свежият въздух пълнеше гърдите ми и усещах съживяването след снощното препиване. Бяхме започнали с приятели за по едно в кварталното капанче и свършихме с безкрайно разделяне към полунощ. Прибирайки се видях паркирания черен ван и сега беше странно, че още е там. Не беше на никой от съседите и вероятността да е случайност бе малка. Времето на моите войни бе отдавна минало и нямаше защо зад черните стъкла да чакат точно мен. Знаех обаче, че чакат някого и това леко ме напрягаше. Когато слязох до асфалта за да тръгна към града вратата от моята страна безшумно се плъзна и към мен тръгна млад мъж на около двадесет. Не беше човек. Даже не разбирах как се е побрал в тази кола. Стърчеше две глави над мен:

– Ти ли си Пеев? – изръмжа оглеждайки се враждебно той.
– Иска ми се да не съм, щом ме питаш – му отговорих.
– Идваш с нас, отворко – каза второ човекоподобно със същите габарити слизайки от вана.
Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Нямах шансове. Пуснах алармата и седнах зад тях на седалката.
– Да бяхте си взели бус, тук ви е тясно. Къде отиваме, пичове?- те мълчаха, а аз продължих – да не сте търсили някой друг. Пееви има много.

Усещах, че инструкциите им не включваха насилие и се опитвах да разбера за какво съм им. Бях живял в техните среди и познавах правилата. Знаех, че първите минути определят посоката на отношения. Ако трябваше да съм мъртъв, вече щях да съм. Ако някой им бе наредил да ме премажат, вече щяха да са го свършили. Сега ме караха на някъде и това означаваше, че им трябвах. Беше излишно да питам, защото тези изпълняваха нечии заповеди. Те получаваха заповеди и ги изпълняваха.

– Абе да не ви трябва мозъчен донор? – реших да ги подразня – някой да ви казва какво да правите.
Този дето караше се размърда и като ме посочи с глава каза на другия:

– Що не го пообработихме да не се прави на тарикат?
– Карай – отговори другия, който явно беше старши – нямаме право. Така нареди боса.

Движехме се по все по-малки пътища и зад нас видях втора кола, която ни следваше. Макар и да се успокоявах, за да изпрати някой два екипа означаваше, че положението ми не е добро. Завихме по черен път около някакво езеро или река и на няколко километра една метална врата се отвори автоматично и влезнахме в имение с високи зидове. Пред ниска постройка с тесни и дълги прозорци вана спря и ме поведоха по широк коридор. На всеки десетина метра имаше часови с размери като водещите ме.
Въведоха ме в голяма зала в която зад дълга маса стоеше човек с гръб към нас и гледаше вглъбено в карта на стената. Познах го още с влизането. Големият Бек беше поостарял, но атлетичната му фигура беше в същата перфектна форма, като преди десетина години. Бях чувал, че за разлика от другите престъпни босове не спираше да тренира себе си и бойците, работещи за него. Държеше структурата си като военна единица и с всеки посегнал към алкохол или нещо друго се разделяше без апелационно.

След десет години раздяла, продължавах да изпитвам респект към този човек. Той значеше много за мен. Бяхме имали много премеждия и трудности, а това нямаше как да се забрави. Разделихме се като приятели. Имаше една жена като причина, но това не исках да си припомням. Беше минало. Помогна ми да стъпя на крака в света, който бях избрал и знаех, че мога да разчитам на него. Не исках да се връщам назад и не го потърсих никога. Приближих се и с лек поклон за поздрав застанах пред него:

– Ти ли ме търсиш бос?
– Здравей Жако – стар прякор, който само тук знаеха – добре изглеждаш. Сядай и не съм ти бос
– Слагам ръкавиците от време на време, но вече ни омекват ударите – отговорих учтиво като сядайки дръпнах завесата преди това.
– Видя ли го бе мърльо – обърна се Бека към старшия от двамата водещи ме – след десет години не е загубил рефлекси. Закри прозореца, за да не го отстрелят през него, а вие стоите като овце. Да беше останал щеше да ръководиш всичко тук Жако. Няма и днес боец като тебе. Четири пъти ми спаси живота, помниш ли ги?
– Бос, това да си тук е наказание. Имаш пари, но не можеш да ги харчиш. Нищо не
мога да забравя, но това не е моя свят. Кажи по-добре защо съм ти. Пазиш се – постове, снайпери, патрули, едва ли са за мене.
– Война Жако. Загубена. Излезте – кимна той на двамата в залата и те се изнесоха на вън.

После пое дълбоко въздух :
– Преди месец изчезна голяма пратка. Сигурно си прочел във вестниците. От тогава четирима дадоха фира. Двама застреляха, другите изчезнаха, но е ясно къде са.
– И какво те касае това бос? Случвало се е и преди. Няма да свърши света с една изчезнала пратка.
– Моят свършва. Пратката беше застрахована за 100 милиона. Аз бях гарант по преминаването. Ще пращат екипи до като ме отстранят. За назидание. Знаех всичко това. Може да е била пари, фалшиви или истински, можеше да е друго, но сумата трябваше или да се намери или възстанови, а това едва ли беше по възможностите на Големия Бег. За да е притеснен, значи по-скоро не беше. Опитах се да мисля:

– Чакай Бос, не бързай. Дай го по спокойно. Справял си се с проблеми.
– Сега не е така Маноле. Пратката беше на Италианците от острова. При тях няма прошка. Нямам шанс и го знаем и двамата.
Беше прав. Нямаше да има преговори и прошки, нито откупуване на вина.

Той продължи:
– За теб имам молба. Спаси Мая.
Тежка топка се сви в гърлото ми. Мая беше една от причините да се разделим. Примата на балета беше голямата ми любов. Не бях обичал повече никой в живота си. Рискувах всичко заради нея. Затрупвах я с подаръци, пари, коли, каквито пожелаеше. Изпълнявах всеки неин каприз и мислех, че ще бъдем заедно до края на живота ни. Бях съкрушен когато тя един ден ми каза, че обича друг и си тръгна от жилището ни. Другият беше Големия Бег. Беше избрала многото пари и живота в света на големите. Това не можех да и го осигуря и ме беше заменила. Търсих да го застрелям освирепял от жажда за мъст, въпреки да знаех, че той можеше да не ме допусне да го доближа никога. Намери ме в една кръчма в Бояна. Сам пред чаша скоч. Седна и до сутринта пихме. Спомнихме си първите удари, после върнахме преживяното. Разделихме се и поехме всеки по пътя си. Аз вече не се върнах към стария си живот. Болката остана в душата ми. Имах други жени, но те не изтриваха образа на умиращия лебед от постановката на Чайковски.

– Знам, че направих най-големия мъжки грях, като взех жената на приятеля си, но се влюбих безумно в нея. Прости ми приятелю. Сега имам молба да се грижиш за нея и сина ми. Той е само на пет. Знаеш, че ще ме удрят там където най-много боли, а това са те. В опасност са и те моля да ги защитиш. Не познавам по-добър от теб в това. Имам сто бойци, но никой не е като теб. Мисля, че би го направил и заради нея самата.
– Бос – започнах след дълга пауза – Ти съзнаваш ли какво искаш от мен? Тя разби живота ми. След нея никога няма да съм същия. Не искай това от мен. По-добре е да не я виждам. Нека го поеме друг.

– Пич. Тя и малкия са мъртви и това е всичко, което имам на този свят. Всеки от моите хора ще бъде следен и неподходящ да я защити. Вземи това – подаде банкова карта той – на твое име е. Внесъл съм ти достатъчно пари за се справиш. Останалото го знаеш сам. Офиса ти ще поемат две момичета- професионални брокери за да продължат дейността за два месеца. Вече имат ключ и обработват сделките ти. Прозвъняват всички клиенти за да ги известят, че ще те заместват по време на твоя командировка в чужбина. Ако опазиш Мая и малкия два месеца ще живеят. През това време каквото има да се случва ще се е случило и може да им се размине. Ако си доволен от работата на момичетата ги остави, ако провалят бизнеса в сметката има достатъчно пари да започнеш отново.
Слушах Големия Бек и мислех бързо. Той не ме питаше дали съм съгласен. Той ми нареждаше, като в старото време. Беше предвидил и начертал всичко предварително.

Беше разпределил ролите и действията ни като режисьор и само трябваше да играем. Тези му качества го бяха наредили сред най-големите подземни босове и го държаха на върха повече от десетилетие.
Проговорих:
– Слушай Бек. Както си започнал ще ми разкажеш и как ще свършим един ден.
– За теб не знам, но за мен мога да кажа.

– Стига глупости. Знаеш, че имаш нужда от адекватно мислене. Ще се погрижа за Мая в името на старото време. Знаеш, че те обичам и това няма как да го промени времето или една жена. Може да не ти простя, но на сърцето си не мога да заповядам да те мрази.

Той се изправи и като ми подаде малко листче ме прегърна силно.
– Тръгвай. Ще се прибереш сам. Не искам да те засичат с мои коли. Пази се. Това е мой телефон. Само за теб. Не звъни от твоя. Вземи карта на името на някой бушон, знаеш как. Ако не отговоря и не върна обаждане не звъни повече. Знаеш какво означава. Сбогом. Момчета-подвикна той- Изведете го.
Двамата ме поведоха покрай постовете и ме изведоха извън имението. Водата беше застинала и само слънчевите лъчи играеха ведро по нея. Не бързах. Сега трябваше да съм спокоен и мислещ, като в старото време. Всяка грешка щеше да струва нечии живот в това число и моя. На главния път хванах заблудено такси и му казах да кара към операта. Някой беше пуснал времето на бърз ход.

На сцената вървеше репетиция. Балетистите излизаха и след викове на постановчика се връщаха обратно. Обстановката беше нервна и се беше предала на всички. Тя излезе след половин час връщане на основната група. Беше солиста. С грация и красиви движения внесе спокойствие в танца. Потръгна цялата постановка и този рошавия, отпред се усмихнато закима в такт доволен. Тя не беше лебед. Беше богиня. Не беше мръднала с годините и сърцето ми се сви при вида и. Съжалих за миг, че съм се съгласил, но усетих и желанието си да бъда до нея. Обявиха почивка и сцената се опразни. Като отворих вратата на гримьорната я видях в огледалото. Сърцето ми биеше като пред мисия. Тогава очите ни се срещнаха. Тя се обърна рязко и сведе поглед надолу. В тях нямаше вина. Гледаше ме с усмивка все едно, че ме беше чакала.

– А ти ли си Маноле?
– Така изглежда – казах тъпо и не знаех как да продължа.
– Сядай. Репетирам – продължаваше да се усмихва тя.
Поех дъх и се опитах да не издам вълнението си. Не ми се получаваше и тя го усещаше.
– Обличай се и тръгвай с мен – казах, като се опитвах да предам твърдост на гласа си.
– Отвличаш ли ме принце? – отговори Мая още по-весело.
– Не. Спасявам те. И не ми викай така. За теб съм само Манол от преди десетина години, ако случайно си забравила.
Нищо не знаеше и за нея беше някаква закачка идването ми.
– Имаш петнадесет минути да напуснеш. После ще е трудно да го направиш.
Изпратил ме е Големият да те придружа за дълго.
– Шегуваш се – каза тя вече сериозно и набра телефона му.

Разговорът беше кратък. Тя мълчеше. Когато затвори се облече бързо и застана пред мен. Беше подготвена, че такъв ден ще дойде и може би го бе очаквала с женската си безпогрешна интуиция.
– Сега на къде?
– Не знам – отговорих откровено – да вземем хлапето.
В колата мълчахме и само малкия прекъсваше тишината с въпросите си. Старият ни посрещна на пейката пред родния ми дом. Там стоеше в очакване да се върна. Чакаше безропотно и търпеливо, но никога не ме търсеше за да не си помисля, че му липсвам.
Да не ме безпокои. Беше ме възпитавал, че не ми е нужен. Железен човек, който не показваше емоции, а същевременно бе с голямо топло сърце.
Мая се настани в малката стаичка за гости, а аз приседнах до него:
– Баща ми, грижи се за тях – казах като сложих ръка на коляното му.
Старият гледаше към края на улицата и отговори след пауза.
– Сериозно ли е?
Беше ме научил да не лъжа, каквото и да ставаше.
– Да. Трябва да ги запазя. На приятел са.
– Добре. Ще извадя пушката. Нямай грижа. Пази себе си, те тук са безопасност.
Не исках да го замествам, но на този свят вярвах само на него и знаех, че беше боец. Като такъв беше възпитал и мен. Разбирах, че го излагах на опасност, но в живота няма избор на ситуация. И средствата за оцеляване нямаха значение. Имаше смисъл само постигането на целта. Исках да остана в родната долина. Да се загубя в горите и ловя риба в реката до нас, но така рано или късно щяха да стигнат до тук. Трябваше да се върна и да отвличам вниманието на преследвачите до решаване на случая. Как щях да го правя не знаех. Не знаех и изхода на всичко това. Трябваше да съм в града и да чакам нещата да се случват. После щях да мисля за останалото.
При влизане на околовръстното шосе се получи задръстване. Минах бавно покрай черен ван, надупчен от куршуми. Гонката беше започнала по обичайния начин за лов. Дивечът се водеше в посока на ловците.
Толкова безделни дни не си бях позволявал. Не ходех в офиса. Обадих се на всички забравени приятели. Обиколих парковете, посетих няколко постановки. Въобще живот на пенсионер. Нищо не се случваше. Нямаше инциденти и в подземния свят. Бях решил вече, че всичко е само параноя на Големия, до като една вечер не засякох следваща ме кола. Не биеше на очи, но това беше само прихващането. Знаех, че някъде ги следва втори екип, насочван от първия. Уплаших се, но стиснах зъби и реших да започва каквото и да е за да има развръзка и край на това чакане. Спрях на пуста бензиностанция в околностите на града. Нямаше хора, но имаше камери и преследвачите ми щяха да са внимателни. Само, че много грешах.
Преследващата кола ме отмина и тъкмо мислех, че съм се заблудил, когато с голяма скорост влетя черен мерцедес и със спирането от него скочиха трима. Най-близкия до мен стовари нещо върху тила ми без да имам време да реагирам.
Дойдох в съзнание и опитах да раздвижа ръце, но бяха вързани отзад. Бяха ме свили за да се побера в багажника на огромния мерцедес.По неравностите разбирах, че сме на черен път. Спряхме и настана дълга пауза. Чакаха някого и усетих тютюнев дим. Това беше до някъде добър знак. Нямаше да ме гръмнат на място с биологични отпечатъци, освен ако не бяха докарани здравеняци от някое село.
Спря кола и светлината при отваряне на багажника ме заслепи. Извадиха ме като чувал и ме крепяха за да се задържа на изтръпналите крака.
Първо различих няколко човека, а после го видях. Беше последния , който исках да видя тук. Белязаният беше свиреп водач на група за поръчки. Дълъг белег от нож на едната му страна, лошо зараснал беше причина за прякора му. Започнахме заедно да тренираме в един клуб. Биеше се като животно на всяка тренировка на живот и смърт. Така и не проумя, че това е спорт, а не дивашко занимание. Премазваше по-слабите и роболепничеше със силните. Без принципи и интелект, съдиите го режеха за непочтената му игра и оставаше на ниски места, въпреки животинската си сила и желание за изява. Когато Големия Бек го прие, знаех какво ще последва. Интриги, предателства и жестокости. Такива при Големия свършваха бързо, но белязания се задържа няколко години. През тях се прочу с безсмислени побои и тъпи изцепки. Последната му при нас беше пребиването на едно момче, заспало на пост. Влезнах в стаите за персонала, когато той го размазваше и никой не смееше да го спре. Спрях го с остър прав в скулата. Той се олюля и коленичи. Разтърваха ни и Големия разбрал за случая го изгони. От тогава Белязания беше направил бойна група за поръчки и приемаше мръсни работи на всички групировки.
– О, как сме боец – се захили той – не те държат краката.
– От чистия въздух се замаях – му отговорих.
– Жако, дойде ви времето на вас с Бека – приближи ме Белязания и продължи – с него ще съм бърз, но ти ще се помъчиш защото си тарикат и ми лази доста време по нервите.
Извивайки се стовари едно бързо круше в скулата ми. Двамата от страни ме задържаха да не падна. Ударите му се заредиха един след друг. Бяха точни, но премерено силни. Всичко траеше секунди и като спря се сринах на земята.
– Вдигнете го. Отвържете му ръцете.
Изправиха ме и го гледах със затварящите се от ударите очи. Вдигнах ръка и изтрих кръвта от едното. По скоро я размазах.
– Слушай боклук – наклони глава белязания – големи хора са поръчали Бека. Аз съм само загрявката. След мен ще дойдат дерачите на кожа.
– Белязан знаеш, че не съм в играта. Много се радвам да те видя, но не участвам. Не съм във форма след посрещането ти, но ако имаш някакво достойнство застани като мъж да се разплатим за миналото.
Можеше да ме размаже, но не очакваше да го предизвикам пред всички и се смути.
– Бил си преди седмица при Бека. Говорили сте само двамата. Търсим една курва и си мисля дали няма връзка с тебе.
Да. Това беше. Наистина искаха да режат бавно от Големия парче по парче. Мая и малкия бяха първата и най-болезнена част. При него имаше пробив и ме бяха осветили. Щяха да ме пуснат за да ги отведа при тях, ако бях свързан. Това беше сплашване за да ме насочат към стрелците. Тези бяха хрътките в лова.
– Имахме сметки с Големия за оправяне. Едни стари пари. Това е. Търси си курви където искаш.
– Малко не ти вярвам, но ако ме лъжеш ще свършиш по-рано от предвиденото.
Между другото курвата ви е оная общата, дето те заряза заради него – се захили той. Само двамата от страни го спасиха от поне един удар в гадната муцуна.
Даде знак и всички скочиха бързо в колите. Тръгнах надолу към града, като се придържах за дърветата да не падна.
Двата дни ми стигаха да се възстановя. За синините трябваха повече. Обикалях безцелно из града и екипите ме следваха, като се редуваха три коли. Това беше сериозна застраховка да не ги забележа и в малкото мозък на Белязания достатъчна.
Като ги помотах на третия ден оставих колата си на паркинг пред стадиона и влезнах бързо в метрото. Знаех, че един ще ме последва бързо и скочих в първата идваща мотриса. Така ги оставих без шанс да ме последват. Щеше да мине време да насочат друг екип да следва метрото. На първата спирка слязох и без да се качвам горе обърнах посоката към централна гара.
Влакът тръгваше след половин час и го изчаках на перона. Така беше по-безопасно, защото мое описание вероятни имаха техни дилъри, крадци и просяци на всевъзможни места. Пътуването ме върна в детството и онези години, когато тръгвах с вълнение от големия град за да видя приятелите си. Днес тях ги нямаше, но пак с нетърпение се връщах назад. На гарата щеше да ме чакаше Федята. Единственият останал на село приятел. Беше почти пияница. Гледаше малко земя и ни посрещаше и изпращаше, когато идвахме. Звъннах му да ме чака. Намерих го в малко мръсно капанче пред гарата. Беше вкарал няколко на бързо.
Започна да заеква:
– Хайде бе Маноле. Притесних се и пийнах едно.
– Май доста си се притеснил Федя. Не си минал само с едно – го плеснах по ръката за поздрав.

– Да притесних се повече от едно. На тръгване се разминах с две патрулки. От към вас имало гърмежи, ама нямах време да ходя и видя какво е. Бързах за тебе.
– Къде е колата – го грабнах – ставай бързо и дай ключовете.
Той ги подаде объркан и затича след мен към очуканото фордче, като гледаше да не разлее питието.
Не се сещаше, че държи чаша. Стоеше като вкаменен по завоите и като набих спирачки пред нас само рече изтрезнял.
– Ега ти форда. Той можел да вдигне сто и петдесет.
Скочих и като разбутах полицаите се втурнах в двора. Всичко беше на ред. Старецът пишеше обяснения на масата под ореха, а Мая му помагаше. Малкия стоеше от страна и гледаше униформените с интерес.
– Така, така, и като дойде лисицата я запуках.
– Ма как бе дядо Марине – се противеше младо цивилно момче- стрелял си десетина пъти. Каква беше тази лисица посред бял ден. Цялото село си подплашил.
– А десет ли чак. Ми толкова съм имал. Тя тая гад да не се връща вече.
А селото да дойде да благодари и да почерпи, че съм я прогонил. Изкуфели бабички са наостанали. От какво има да се плашат, като сме пътници всичките.
– Вие какъв сте тук – обърна се момчето към мен.
– Син – отговорих – ще се погрижа за него.
– Добере, че сте тук. Моля вземете мерки. Виждам, че е сериозен човек, но нали разбирате и дете има тук. Можеше да е нещо сериозно. Вижте лекар. Пушката ще вземем за всеки случай на съхранение.
– Да, ще повикам лекар да го прегледа – казах като ги изпращах.
– Викай си за тебе – мърмореше стария като тръгнаха – не беше лисица. Бяха двама, ама ми нямаше очилата.
– И по-добре баща ми, че иначе имаше да пишеш два дена.
– Бе то да бяха, пък нека пиша.
– Имаш три минути. – казах на Мая -и скачайте във фордчето зад пияницата.
– Кой пияница бе Маноле? – възропта Федята , но малкия го подхвана защо е пияница, после как се става. Той се омота в отговори и ме забрави.
На раздяла стария ме прегърна и прошепна:
– Паднал си някъде – като посочи синините. Пази се . За мен не мисли. Сега ще изкарам пушката на дяда ти.
– Добре, ама без очила – се засмях аз.
– Бе както дойде нали знаеш, пък после ще му мислим.
Като спрях пред дъбовите порти на манастира овчарките щяха да скъсат синджирите. В полумрака се появи игумена и ги успокои. Бяхме приятели още от времето на идването му като монах. Често стояхме вечер под лозницата на чаша вино и беседвахме. Като ме прекръсти подаде десница, която целунах и попита тихо:
– Какво има чадо?
– Отче в нужда съм. Ще прибереш ли тази жена и дете за няколко дни.
– Маноле тук храна и подслон има за всеки. Да влизат, а ти? – попита загрижено той. – имаш ли нужда?
– Имам , но не можеш да ми помогнеш. Трябва сам да го направя.
– То винаги е така. Божия воля е да се справя всеки сам с бремето си. Да те закриля Бог.
Пред манастира събудих Федята и му връчих ключовете на колата.
– Тръгвай брат. Ще се оправя сам.
– Маноле, нали знаеш, че си много за мен. Да остана. Нещо си забъркал. Ще те возя. Мога и да стрелям. Не ми се умира, ама ако трябва съм готов и това… – пресекна гласа му. Очите му бяха навлажнени.
– Тръгвай Федя. Бъркаш нещо. Всичко си е наред. Ще дойда след неделя, ще идем за риба. Ще ме повозиш с трактора. Наглеждай стария, че виждаш ли какви ги върши.
– Добре Маноле щом казваш и ще го наглеждам. Всяка вечер, а ти нали ще дойдеш. Да вземеш стръв.
– Ще дойда – отговорих без да бях убеден, че казвах истината.
Пътят да се видим отново преминаваше през избора да пръсна гоначите в лова. Това става само когато дивеча се врежеше в редицата им.
Долу до извора под плочата изкопах глога и зауера с изтрити номера, увити в парцали и смазка. Не бяха мръднали. Сложих в колана глога, а зауера закрепих в специален кобур над глезена. После се спуснах покрай поточето към града.
Бяха намерили Мая за десетина дни и имах толкова преди да я открият пак. До тогава нямаше да пипат Големия. Мишена бяхме само ние със стария. Ако бях бърз щях да го спася, ако ли не, го оставях на дядовата пушка, което знаех как ще завърши.
Включих си телефона и докато вървях звънях на случайно избрани приятели. Водех безцелни разговори как са, кога ще се видим. До като стигна на асфалта бяха ме засекли и ме чакаха две петици. По пустия път едната се изравни с мен и вратата се отвори. Първият слязъл ми кимна и посочи да се обърна с гръб. Бързо ме опипа и извади от колана ми глога. Помаха го, което значеше, че съм чист и ме поведоха до втората кола. От нея слезе бавно Белязания.
– Нещо се излъгахме Жако. Как курвата попадна при стария. Мислеше, че няма да проверя там нали. Тъпия белязан, но не позна. За малко стария да ни изтрепе. Знаех, че боклук като тебе рано или късно ще замирише. Що ти трябваше да се бъркаш в лайната на Големия. Добре си беше изчезнал. Сега нали знаеш какво следва?
Да знаех. Щяха да ме закарат в някоя запустяла фабрика и трошат до като кажа къде е Мая или ако случайно ме оставеха жив щях да ходя с патерици цял живот.

Разбира се при тях нямаше случайности. Знаех всичко, защото бях един от гоначите и нямах намерения да умра като жертва. Когато се наведох не чух, а усетих куршумите на гардовете над себе си. Извадих малкия Зиг Зауер от кобура и още от долу изстрелях първия изстрел. Белязания се сви на две. Пуснах по един в стрелящите и единя се хвана за рамото, а другия скочи в петицата до него. Когато се изправих пред мен бяха само белязания и онзи ударения охкащ до едната кола. Другата се изнесе със свирещи гуми.
Без думи с надвесих над него и стрелях в тила му. Гарда ме гледаше уплашено и не се сещаше, че има пистолет под мишницата. Наведох се и взех глога , който беше паднал в паниката на земята и леко пуснах малкия Зауер до Белязания. Отдалечих се и след десетина минути се смесих с хората на последната спирка на автобуса. Когато пресякохме околовръстното шосе се разминахме с патрулките и няколко линейки. Сред пътниците се заразказваха слухове какво е станало. Гледах града и не ме интересуваше какво се говори. Както казваше стария щяхме да му мислим после. Знаех, че хайката е разбита и ще действат стрелците по принуда. Мишената вече беше Големия Бек и щяха да действат мълниеносно. Запалих алфата и подкарах към имението му. Спрях на няколко стотин метра и тръгнах по черния път. Водата носеше спокойствие, което нямаше как да пренеса в себе си. На металната порта нямаше никой и я открехнах с леко побутване за да влезна. По пътя липсваха постове. Нямаше и снайперистите. Стиснах дръжката на Глога и влезнах в широкия коридор. Почуках на масивната врата и като не чух отговор леко я отворих. Беше седнал в края на голямата маса, а пред него имаше полу празна бутилка.
– Здрасти. Ти ли си Жако. Какво правиш тук? – ме попита уморено.
– Дойдох за тебе Бос – отговорих – къде са другите?
– Нали знаеш правилото за плъховете. Няма ги. Някой е минал по офицерите и тези, които не са взели пари да ме изоставят са мъртви.
– Колко оръжие има? И къде са подстъпите? Да организираме отбрана. Няма време Бос.
– Пич и колко ще издържим – ден, два, месец или година. Цял живот не можем.
Ще пратят куки да ни обезоръжат и пак ще дойдат. Всичко е свършено. Благодаря ти за Мая. Върви и се постарай да оцелее малкия. Тук има изход – посочи той зад себе си – до водата има лодка. На другия бряг я остави и изпълни молбата ми.
Знаех, че е прав. Прегърнах го и тръгнах. Когато стигнах брега чух изстрелите.
В манастира цареше мир и спокойствие. Взех Мая и малкия и ги закарах в апартамента на един приятел, който беше в Америка за година и държах ключовете. Седнахме един срещу друг на масата в хола и дълго мълчахме. Накрая проговори:
– Той мъртъв ли е?
– Да – казах кратко – остани тук до като се устроиш на ново. Не се връщай на сцената. Стани нещо друго. Големият остави врагове, които може да не спрат въпреки, че е малко вероятно. За всеки случай. Вземи това.

Оставих банковата картата на масата.
– Има малко над осем милиона. Парите са на Боса. Сметката е на мое име, но съм
ти оставил спесимен в банката да правиш операции. Прехвърли ги по малко да не будиш съмнение. Грижи се за малкия. Това бе последната воля на Големия.
– А ти какво ще правиш. Защо не останеш с нас. Знам, че си сам – протегна ръка и я сложи върху моята. Сърцето ми заби и щеше да изхвръкне. Стоях безмълвен и се опитвах да мисля. Времето сякаш спря. Не знам колко бяхме стояли така, когато звънна телефона. Беше стария. Търсеше ме за трети път в живота ми. Винаги когато имах нужда от него.
– Как си Маноле? – запита строго
– Как да съм баща ми, нормално.
– Гърмите се там нещо по града. Ти вътре ли си?
– Ами и по село се гърми ти да имаш нещо общо?
Старият се рaсмя:
– Ей гявол. Да се пазиш от лисиците. Да минеш да пием по ракия.
Това беше посланието. Понякога човек трябваше да се пази от лисици, друг път от лебеди. Дръпнах си ръката и станах. Тя ме погледна и разбра избора ми. Когато тръгнах се обърнах за сбогом. Беше все така красива, като умиращ лебед.

Advertisement

коментарите за затворени.