Легенда за камъка

beglika-lake-2624d2

Рано тръгнаха мъглите тази есен. Къщите в Недево усъмваха побелели от есенните слани. Комините запушиха и замириса на горяло меше. Тук там изкарваха някое стадо на паша и го рано прибираха, че се бързо смръчаваше. Някъде се чуваше ковач да клепе, другаде някой с брадва пригаждаше дърва за вечерта и с това свършваше живота в началото на зимата. За това като се чуха конските копита по калдъръма, оттекнаха в цялото село. Другоселци забързано изпитаха къщата на Манол майстора и потропаха на портата. Старата се щураше из двора и отвори на дошлите. Въведе ги в голямата одая, където беше стикнала оджака, и потропа на Маноловата врата.

  • Маноле, хора те дирят да дойдеш – продума, като леко открехна. Манол гледаше през отворения прозорец и се сепна от влизането и.
  • Какво казваш мале?
  • Хора са дошли от далеко казват и тебе искат да видят.
  • Че да влизат.Те врати са за това. А, добре сте дошли. Какво ви води насам?
  • Добре сме те заварили майсторе. От Малево сме проводени, от селото, да те каним църква да ни съградиш. Старата ни отесня. По нашия край ти се носи славата на голям майстор и градежите ти са от лични, по лични. Сякаш не са от човешка ръка пипани.
  • То пак е така. Всичко ни е от Бога дадено и е за него отредено. Ние сме за малко тука – каза Манол и приведе поглед. Пред тия белобради люде изглеждаше като момче сбъркало нещо и търсещо покаяние – Ще дойда. На пролет да сте готови с материала. Нищо да не пипат ваши хора. Камъкът, най важно да е недялан, на големи късове да е, Него мои дюлгери само го пипат, щото той е душата на един градеж. За материала пари да се не жалят. Да купите най-доброто, гората да е дъбова. Храм е това, не е шега работа. На мене платата я сметнете да се изкара след градежа зимата. На хората ми също. От храм се печалба не дири. Сполай ви и Бог да ви закриля.

Гостите припряно станаха и някои понечиха да целунат на майстора ръка от благодарност, но той се обърна и излезе на кьошката все едно ги намаше.

  • Майсторе – попита едного вече излизайки – в Циглево храма дето си направил е с много нисък вход и нашия ли ще е така?
  • В храм се влиза приведен, че от Бога по-голям няма – каза Манол без да се обръща и гостите си затръгваха-А какъв ще бъде пак той един знае.

Този храм той го беше виждал. На яве ли на сън ли не знаеше. И людете знаеше, че ще дойдат. Понякога се питаше това Божи заръки ли са или на дявола работа. После като се пораздумаше сам решеше, че не ще да е дявоска работа това дето е за хората сторено и пак се понасяше по белокаменни чаршии, над църкви, мостове и градежи. Понякога сядаше и дялаше на дъска мисленото и чакаше да му дойде реда да го измайстори.

Мина зимата, после съгради църквата в Малево така, че хората го не пускаха да си тръгне цяла неделя. Все в някой дом го канеха и да не ги засегне оставаше вечер след вечер. На едно хладно утро го събуди гълчава и той излезна на кьошката. Долу хора се препираха със стопанина да ги пусне при него, а той се инатеше, че майстора почивал още.

  • Кажете станал съм веке – каза и те се сепнаха и запокланяха, сваляйки калпаци.
  • Сполай ти Маноле, ние сме от съседното Невестино. От година вече е паднал моста ни и се извървяха де що майстори знаехме и няма кой да го направи. От цялото село молба ти носим да дойдеш и се опиташ и ти.
  • Бе то добре сте решили, ама то не е вече време за мостове бе хора. След една луна и тръгват сланите. Кога ще се материал събира, кога ще се работи ,кога да го слагаме. Какво сте правили цяло лято? Ходете си пък като дойдат щърковете ме чакайте.
  • Не думай така майсторе. Една дузина пъти реката събаря градежите и никой не можа се пребори с нея. Тъкмо вдигнат хората някой камък и тя като придойде и го отнесе. Не мой ни връща майсторе. Цяло село ще ти камъни носят и дърво дялат, само да дойдеш.
  • Абе в Невестино върла ракия имате ли? – попита намръщено Манол.
  • Да, бе майсторе, ама защо? – се спогледаха хората учудено.
  • Ами защото ще стане студено докато го вдигнем моста – и се размя, разсмяха се всички – я викайте майсторите и да проводите някой да каже на жените ви, че тази зима ще са пак сами. И на майка ми да кажат да се не кахъри.

Още същата вечер Манол се качи на високия бряг на Струма. Краката му потрепериха над бошуващата вода. Беше виждал води и реки, беше строил над тях мостове, но това не се равняваше на нищо видяно. Реката не беше голяма, но носеше толкова мощ с водите си, че пред нея той беше като сламка. За миг се стъписа и реши да откаже и тогава го видя моста като в мъгла. Видя кръстове, камари от камъни и дърво и разбра, че трябва да се справи. Бог го е проводил на този бряг да построи мост, а не да се клати от вятъра. Обърна се към стъписаните майстори и каза:

  • Знам какво мислите. Мисля го и аз. Въпреки това давам дума да вдигна този мост. Няма да виня тези дето си тръгнат. Сполай им да си идат с благословията ми.

Така започна борбата на Манол с реката и майстори заидваха и заотиваха. Той стоеше и всеки ден поставяше темелите, вързан с въже през кръста. Водата го дебнеше и стъпеше ли на криво го събаряше. Докато съхнеше на есенното слънце Манол гледаше и търсеше къде тя е слаба, къде са и въртоците та там да сложи стъпката после. Денем вдигаше стъпките да се въждат, а през нощта всичко се отнасяше. Дяволска река. Дните минаваха и никой от двамата не кандисваше.

Иначе селяните се стичаха да помагат един през друг и в старанието си ядосваха майстора. Един ще бутне камара с камъни, друг ще падне в реката, та често къде с ядове, къде със смях ги гонеше от градежа. Всички свикнаха със строгия му поглед и като не вървеше работата гледаха по-малко да са пред него. Една утрин на здрач той забързано тръгна към основите да види стоят ли. От далече видя човек да стои на сами брега и се приготви за кавга. Пое дъх и аха да се скара и я видя. Беше момиче, като всички дето идват по строежите да се закачат с майсторите. Всичко и беше като другите, само очите сякаш събрали цветове на водата го гледаха с насмешка:

  • Е ти ли си големия майстор дето мъти водата.
  • Мост ви правя да минавате. Щото на момите от ваше село и са къси нозете и не могат да газят Струма.
  • Е де ти моста? – се засмя тя, и като се обърна повдигна високо сукмана над колене и през смях рече – е тва са ни късите ноги.

Манол онемя. Красивите момински нозе дълго идваха в съня му и се заредуваха с виденията на чешми и зидове.

Невена заидва къде с дружки, къде сама и все ще намери начин да го закачи. Един ден ще го пита като е баш майстор защо е голобрад. Друг път ще се надсмее, че годините му са малко за да съгради мост тука. Манол не оставаше безучастен и отвръщаше, че е малка да се закача с майсторите или пък, че е от реката излязла русалка да му бута моста. Всички слушаха закачките им и прихваха. Тогава майстора изглеждаше смръщено майсторите и те захващаха чуковете и теслите забързано, а дружките на Невена се скупчваха засрамени.

Манол си тръгваше последен и първи идваше в ранината. Едно утро завари Невена на брега и без да я пита нищо се доближи до нея. Усети дъха и. Топлината на ръката и усети до своята. Обърна се и видя сводовете на моста извисени над реката. Погледна я отново и грабна най близкия камък. Нагази в студените води и го постави там където видя основата на сводовете. Занарежда градежа и майсторите идващи един след друг влизаха безмълвно до него и продължаваха. Той излезна от реката чак на здрач и видя построеното. Водата нежно минаваше покрай каменната основа и сякаш я галеше нежна моминска ръка. Така ден след ден реката отстъпваше пред волята на Манол и мостa извисяваше снага над водите.

Тогава се чу, че е болна легнала Невена. Бабите в селото заговориха, че Манол е вградил сянката и в градежа си. Всички застраниха от майстора. Усещаше острите хорски погледи и за първи път бе безпомощен да се защити. Беше свикнал да води другите в трудности и да побеждава. Сега, когато победи реката се усети слаб.

Една привечер сложи последния камък на моста. Слезе в селото и потропа на Невенината порта. Майка и отвори леко и като го видя понечи да затвори обратно. Острият му поглед я смрази и докато се чудеше как да постъпи той отвори и влезе в двора. Тя безмълвно го поведе към стаята на Невена и той тихо пристъпи през прага на одаята. На малък одър до прозореца лежеше тя. Беше все така хубава, както я сънуваше. Тя се усмихна уморено и в очите и заиграха сякаш речните потоци.

  • Ела. Седни. Ти реки бориш пък те е страх от мене.
  • Да – можа да каже само Манол и очите му се насълзиха – Аз не съм те вградил. Ти ми показа моста и даде сила да го съградя. Дойдох да ти благодаря.
  • Знам. Не слушай никого. Не може божата дарба дето я имаш да прави зло.
  • Не знам как да ти кажа. Няма да взема плата за градежа. Баща ти да те води и изцери. Аз друго мислех. Ръка да ти искам, но било писано сърцето ми само с камъни да живее. Сполай ти.

Манол се обърна и стана. Приведен целуна ръка на старата и портата хлопна зад него.

  • Мале, ма що не го лаят кучетата тоя Манол – попита изправена над прозорчето Невена. Майка и изхлипа в длан. Не я беше виждала да става повече от три недели.

Той си тръгна още същата вечер без да събере багаж или се сбогува с някого.

Гради ли Манол повече или не, така и не се разбра. Едни казват го видели във Влашко да строи чаршия, други, че е правил мост над Осъма, но никой не беше сигурен.

Една есен след години странник дошъл и до моста в Невестино съградил чешма. Направил я за една неделя и тръгнал без да продума на никого. Викат и Невенина, ама защо така и не се знаеше.

До моста и днес хората казват, че в ранните есенни утрини сред мъглата са виждали два силуета хванати за ръце.

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар