Народ под прикритие

prikrit-3
Дойде едно време народът да е под прикритие. Уж го виждаш и е тука, ама всъщност го няма. Нито приема, нито предава дето се вика. Не реагира на никакви провокации на политици и управляващи. Те го крадат и лъжат системно, а народът си издъхва постепенно и стои прикрит, дето се вика, не реагира. Нямам обяснение, но е факт. Появиха се разни анализатори и народопсихолози, опитаха това-онова да обяснят с робски психики, с отрицателна селекция, при която кадърните в нашата история са изтребени, но нищо не се изяснява. Абе толкова ли да сме си изтрепали хората с топки, че да не се намери намери мъж да стъпи в дирите на тая 
държава и да я вкара в ред.

И ако сме изтрепали по етапен ред мъжете пък има жени. Къде ги търсите тях. И те сърца имат и често повече от мъжките. Но няма и няма кой да промени историята. И аз си стоях под прикритие, чисто по народно, докато съдбата не ме изхвърли на повърхността, като гнила дъска от потънала рибарска лодка.

Не знае човек кога и как ще влезне в националната история. Хората се готвят с години, търсят връзки и пак едва се вредят, а аз по чехли се нахендрих насред събитията. Какво да правя, както ти е писано така става. Отивам онази сряда да хвърлям боклука, не по реда си, след новините. То хората са казали, че вечер да хвърляш боклук е на лошо и все едно си хвърляш късмета, ама аз нали съм неверник, викам на Дафинка:

-Дафе, слагай масата идвам – и пак си предизвиквам съдбата. Ти тръгни, пък връщането е Божа работа. И като си насъсках така срещу мен съдбата хубаво, глей какво става. Стоят долу двама, гледат свирепо до един джип, и си говорят.

-Те, т’ва е нашият човек – ме оглежда единя, като стока на пазар.
-Много е мършав, и с очила. На нищо не мяза – вика другият.

Обърнах се назад, няма никой. Значи за мен става дума.
-Кой е мършав, бе? – им се озъбих и си бърша очилата. Ама като ги оправих забелязах грешката. Те като гардероби и тръгнах да туширам недоразумението – а, слабичък съм малко, такова.
-Сега така ще е по-достоверно – си говорят все едно, че ме няма – новите лица от народа не са се ояли и са почтенни.
Реших да не им преча да си беседват и тръгнах към контейнерите. А единя вика:

-Къде бе? Айде вътре, че измръзнахме докато дойдеш – и отваря вратата.
-Ама, господа, жената, Дафинка, е правила боб и… – понечих да се разберем, но този до мен като ме покани по рамото с ръка се намерих на задната седалка, барабар с кофата. Намести се до мен той и джипът потегли. Стискам си кофата между краката и трескаво мисля. За какво съм им да ме отвличат. Счетоводител на мелница тридесет години, едва плащам тока и парното. Загубена работа. Грешка някаква. Бързо анализирам ситуацията и си спомням, че шансовете ми са с 50% по-големи, ако установя контакт с терористите.
И започвам да комуникирам:

-Теснички са тия джипове отзад – и барабаня по кофата. Този до мен не ме отбелязва.
Промених тактиката и заговорих предния, дето кара:

-Малко е хлъзгаво, ама като карате добре няма проблем – пак нищо. Бре лошо. Взех да правя сметка какво ще стане като ме гръмнат. Ако ме върнат как ще ме свалят с ковчега от дванадесетия етаж. Ужас. Спомних си, че утре трябва да платя тока на входа, нали съм управител. И ако го спрат как ще ме свалят на ръце, без асансьор. И уплашено попитах момчетата:
-Извинете може ли утре някой да плати тока на входа?
Този до мене, дето не ме хареса от началото, изпъшка.
-Леле на каква гнила дъска стъпихме. Егати късмета. Те тоя се побърка. Казах ти, че не е читав и не става. Дай да го хвърлим някъде, че и тая кофа ми осмърде душата.
-Стига, бе. Има данни. Не виждаш ли, че е мишок. Точно отговаря на описание, профил, всичко. Таман сме го намерили, и пак отначало, и утре кой ще представим в сутрешния блок.
-Айде слизай – каза предният и натисна спирачките.

Огледах се, някъде далече светеше градът. Нямах избор.
-А кофата? – питам, колкото да поддържам разговора.

Тоя до мене изсумтя. Слезна до багажника и взе да рови. Предният повтори:
-Слизай и се събличай бързо!
Опа-а-а. Всичко бях премислил, че ще искат откуп, че са терористи, че са ме сбъркали, че им трябва четвърти за бридж даже бях помислил, само това не. Викам си Коце изгоре. По това време се показа онзи отзад и гледам носи костюм.
-Какво си се опулил? Обличай го! – и ми го подаде – ти си новият министър на икономиката. Меткай го бързо, че имаш да учиш програма и утре си при оная мацка от сутрешния блок.
Е те това вече ме срази. То да бях изгорел по щеше да е просто. Викам им:
-Ама как бе, момчета, та нали аз нямам такова, подготовка, и отпуска не съм взел. Да бях питал шефа, Дафинка, дето се вика, да се посъветвам, тъщата какво ще каже. Дайте да го обсъдим пак.
А този дето не ме хареса в началото се затресе от смях:
-Бе, този вярно, е голям мишок. Признавам, подведох се. Та той направо си е перфектен. Как не го знаехме по-рано. Той и за шеф на парламента става. Сладур. Давай господин …. как ти беше името?
-Талибанов ме викат – и се понадух.
-Айде, г-н Трендафилов, че и име трябва да преправяме и да четем и костюма да пипнем, че ти виси. Автобиографията си да учиш. Много задачи имаме.
Та така, малко съм си сменил работата и съм се отдал на родината. Лошо е, че не ми стига времето. Денем управлявам министерството, а вечер се виждам с момчетата да ме инструктират.

И като се прибера Дафинка все е легнала, ама пък нали си имам секретарка, карам я някак си. То за родината човек какво ли не е готов да направи. Като ми дойде куража и ще се отърся и на тия двамата, и на другите с тях, и на Дафинка, че и на тъщата даже ще се отърся. Сега само репетирам и гледам да не ме чуят, но като ми дойде куража и аз ще стана голям българин, за историята.

Никой не е пораснал изведниж.

Та и аз само съм започнал. Сега съм малко българин под прикритие.

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар