От сянката си не можеш да избягаш

Вървях бос по нажежената земя. Рибата, провесена на върбова клонка се люлееше в такт със стъпките ми и докосваше отстрани мокрите дънки. Видях го отдалече. Беше седнал на десантен сак на тротоара пред портата. Рошава, избеляла на върховете от слънцето коса се спускаше над небесно сините му очи. Рисуваше с клечка пред себе си и когато ме видя скочи пъргаво и като изтупа гащеризона си махна.
– Къде си бе Мана? Ще свършиш рибата.
Последните думи се загубиха в прегръдката ни. Дълго мълчахме и се гледахме.
– Влизай Герек – побутнах го към отворената порта – Що не влизаш. Стария е тук някъде из градината.
– А видяхме се с него, ама те чаках – завзира се в мен той – какъв си станал – мъж и половина.
– Пораснахме малко. Колко минаха двайсет или повече години. Къде се изгуби бе куче?
Къщата ви се килна и само не е паднала. Теб те няма никакъв. Направих някои неща, но като те няма е друго. Влизай де – подканих го и взех сака му.
– Остави къщата давай да стягаме такъмите. Има ли въдица за мен ?
– И питаш. Колкото искаш,стига да не си забравил как се лови. Това не е интересно, къде беше?
– По света. В легиона осем години. На сам , на там, обикалях къде ли не, но има край.
Омръзна ми. Сега цялото време е мое – вдигна рамене и ме последва под навеса.

Бяха най-хубавите дни. Върнахме се десетки години назад. Ловяхме риба, плувахме и лежахме под сенките на провисналите над реката върби. Федята, единствения останал на село приятел ни возеше с раздрънкания си форд и беше зарязал изцяло работата. Времето спря и пак бяхме малките безгрижни момчета. Вечер стария ни правеше салата и дълго разказваше пред огъня за един или друг род.
– Дочовият род момчета идва от Битолско. Пра-пра дядо му Мирчо се заселил на
Алиевото. Там земите били на някой си Алията и те аргатували да се прехранят. Дядо Мирчовите хора били трима братя, много задружни, та от там им иде и прякора Братанките. Кой се е преселил от долу е все комита и те не утраяли много Алията да им е чорбаджия. Привардили го една вечер при Кара бунар и го утрепали. Изгорили тялото в един листник и коня като се върнал сам неговите разбрали, че няма да дойде сайбията му. Уплашили се тогава Алиевите и се изселили някъде. Къде са не се знае, не ми и трябва да знам. От тогава тази земя е Мирчовото, а до сами него са Вълчановите колиби на твоите деди Маноле. С времето се побратимили двата рода, та и до наше време. Това го нема другаде и да го пазите като очите си. Да го предадете и подир вас – замълча стария и като капна от чашата на земята се прекръсти – Почивай в мир Братане и да ме срещаш, като дойда.
Дочо го последва и отпи. После се умълчахме и песента на шурците се сля с тъмнината.
– Бай Марине, а защо сте Вълчаните – запита.
– Дядо ми е казвал, че неговия дядо Данко е хванал с голи ръце вълк. Ама как се е дало това хитро животно. Занесъл жив огромен звяр на мегдана и го оставил там вързан. Бе те били други хората в онова време.

Стоях с усещането, че нещо не е както се случваше, но сега не исках да го мисля. Отпивах от ракията и гледах играещите пламъци на огъня.
Беше утро като всяко друго. Събудих се рано.
Пуснах телевизора и седнах с кафе под навеса на двора.
Съобщаваха за професионално убийство на десетина километра от нас. Стрелецът бил подбрал мястото така, че да отстреля убития при движение на автомобил с над сто километра. Един безпогрешен изстрел. Беше убит голям подземен бос. Без да знаех защо скочих и бързо влетях в стаята на Дочо. Нямаше и следа от него. Всичко беше старателно почистено. Набрах трескаво Федята и след дълго звънене вдигна:
– Какво става бе Мана? Що звъниш посред нощ? – заекваше сънено отсреща
– Каква нощ бе пияница. Какво прави снощи, след като си тръгна? – запитах бързо
– А, а, а без обиди посред нощ. Не съм близвал.
– Стига с тази нощ бе. Съмнало е. Питам те какво прави. Ходи ли някъде?
– Имам алиби, че не съм пил. Закарах Дочо на варда за лисици и си легнах.
– На горния геран ли го закара? – попитах с надежда, да не е така.
– На теб Дочо ли ти каза? – попита той и това ми стигаше. Мълчах и вече не чувах Федята.

Обърнах се без да свалям слушалката и без да чувам тъпите му оправдания. Към мен идваше баща ми.
– Аиде на закуската – носеше в една ръка печени на плоча яйца, а с другата филии хляб – къде е Дочето? Идвайте.
Не можех да скрия тревогата си и той го усети. Приседна на масата и си сипа кафе.
– Взимай – побутна чинията към мен – Вие с Дочо сте акрани четвърто поколение. Дедите ни са другарували. Дядо ти е донесъл неговия от фронта на ръце. С баща му сме делили залъка по братски. Вадили сме камъни, домове сме правили все заедно. Каквото и да е не се оставяйте. Джинсовете ни са такива, все корави. Хапвай де.
– Няма го баща ми – казах, като гледах земята.
– Как така? Нали снощи легнахме- после продължи-И да го няма ще дойде. Правете така, че да сте едно.
– Няма го и това не е без нищо.

Усещах със сетивата си, че има причина да изчезне, но махнах с ръка и казах усмихнато:
– Давай яйцата. Ще ида до Пръскалото и ще се върна за обед. Такъв си беше той.
Странник. Отвява го вятъра на някъде. Може някой приятел го е извикал, я някоя при някоя фуста да е. Прав си ще дойде.
Той влезна в тона ми, но като се върнах видях пушката зад вратата. Нищо не казах. Може да беше правилно.
Вечерта предадоха извънредни новини. Издирваше се бивш легионер, който при опит да бъде спрян от пост на магистралата обезоръжил полицаите и избягал в неизвестна посока. Старецът не чуваше или се правеше, че не чува, но вече знаех, че сме в опасност. Утре щяха да са тук куките, а след тях и другарите на убития бос. Вторите нямаше да питат вътре ли сме или не.

Изчаках малко време и му казах:
– Баща ми трябва да отидеш някъде за известно време. Още тази вечер.
– Маноле ти и аз сме последните останали от Вълчановите. Не сме бягали, не сме се крили. Знаеш живота ми и отговора. Дедите ми са се връщали тук, като са носили със свещ душите си да умрат на тази земя, а аз да я оставя. Няма как да стане тая. Ти тръгвай и си върши работата.
Знаех всичко това. Знаех как ще ми отговори. Той обаче не знаеше какво следваше. Бях живял в глутниците, които воюваха за пари, власт и деляха територии. Убития беше бос от голям калибър и щеше да има мъст. За назидание и демонстрация на сила. Нямаше да се търси вина. Нямаше да има съд. Вероятно вече имахме присъди само защото бяхме спали с пред-полагаемия стрелец в една къща. Това, че Дочо имаше пръст в тази работа нямах съмнение. Той беше ни изложил на опасност и ползвал за прикритие, а нямаше право да го прави, но това щеше някога да го мисля. Сега трябваше да се справям. Нямах друго решение освен да изчакам нещата да се случат от само себе си и да реагирам според ситуацията.

На другия ден нищо не се случи. На следващия също. Съобщаваха, че на мястото на стрелеца няма открити следи. Няколко счупени клонки и нищо повече. Предполагаха, че е килър
от вън, изведен още същата нощ. Случайно или не, не търсеха връзка със случая от магистра-лата. Може да беше заблуда, но не разбирах защо не стигаха до нас. Когато реших, че съм се заблудил в преценките си, видях невзрачния голф да спира пред кръчмата няколко вечери. От него слизаха две слаби момчета и пиеха кола или кафе. Не бяха местни и въпреки, че се сливаха с останалите нямаше как да ме заблудят. Бяха разузнавачите. Трябваше да локализират целта и да дойдат изпълнители. Не бързаха. Заговаряха един или друг. Черпеха пияниците и за няколко дни станаха приятели с безделниците от селото. Вероятната им задача бе да определят опасни и слаби места. Трябваше да ги предизвикам за да преследват мен и да ги изведа от тук. Това беше единствената възможност да не е под вниманието им стария. Беше опасна игра, но бях длъжен да му осигуря да изживее дните си спокойно.

Бяха неопитни или се разбързаха, но започнаха да минават по улицата ни след два-три дни. След две вечери видях голфа да спира пред къщата на местен пияница и двамата влезнаха вътре. Спуснах въздуха на гумите и зачаках в тъмното до купчина камъни. След около час излязоха и подкараха колата. Като се изравниха с мен усетиха, че нещо не е наред. Шофьорът слезе да види какво има. Беше на метри от мен. Не усети кога десния ми ъперкът влезна в ченето му. Свлече се до колата. Вторият не видя какво се случва и се появи неподготвен. Не че обратното би му помогнало, но се строполи без да издаде звук. Двигателят продължи да работи. Прибрах се и събрах бързо багажа. Събудих стария и приседнах до него на леглото.
– Татко ще тръгвам, че нещо в работата се обадиха за проблеми.
– Добре момчето ми, проблемите се решават – каза държейки ме за ръката той- кога да е се решават.
Нощта останах при Федята, а по обяд тръгнахме да ме закара до гарата. Подкара колата и не спираше да говори:
– Ей това Дочо няма никакъв късмет. Как го обрах на покер. Добре, че спряхме, че без гащи щеше да ходи.

Дразнеше ме споменаването на името му и го срязах:
– Млъкни бе Федя. Карай си там.
Стигнахме прелеза и спряхме пред спуснатата бариера. Заоглеждах се за влак и тогава го видях. Изскочи от канафката до пътя и хвърли нещо на предния капак. Чух чупене на стъкло и колата пламна за миг. Дръпнах ръчката на вратата и тя остана в ръката ми. Обърнах се бързо към Федята и видях да държи неговата. Натиснах копчето за сваляне на стъклото. То тръгна да се отваря , но след секунди спря. Огънят обхвана предната част, така че нищо не се виждаше на пред. Прехвърлих се бързо на задните седалки и с крак разбих задното стъкло. Минах през отвора и зад колата се закашлях от тежкия дим. Огледах се за нападателя и като не го видях се спуснах към вратата на Федята. Той стоеше втрещен от случващото се и не реагираше. С първия ми попаднал камък разбих стъклото и го измъкнах. Легнахме на тревата и задишахме тежко. Колата на десетина метра пукаше и гореше цялата. Нещо не беше нормално в цялата тази работа. Бяха следили колата, имало е постове и отцепки. Чакана е на поне два изхода на селото. Нямаше друго обяснение освен, че мишена е бил Федята. Имаше логика да е някой от нас, но такъв ресурс и подготовка не покриваше нивото на задача, като ликвидирането ни. От мислите ме извади дръпване по ръката. Федята ме гледаше уплашено.

– Ей Мана, бах мама му. Виж на какво щях да приличам, ако не беше ти – и посочи колата с кимване – къв беше тоя бе пич?
– Не знам. Ти нещо да си правил на някого? – не исках да го тревожа, но не можех да се успокоя аз самия. Тогава го видях. Висеше на врата на Федята. Сграбчих го и дръпнах силно. Беше знак на пехотинец от легиона с име и номер на частта.
Скочих и го хванах за раменете

– Какво е това? Казвай бързо – като го тиках в лицето му. Сълзите напираха в очите ми и не можех да ги спра.
– Мана успокой се бе. Това е подарък от Доката. Специален за мене.
Да ме пази каза – запелтечи той – какво ти става бе човек.
Забих пръсти в пръста и стисках до болка. Не можех да повярвам, че в пушещата кола е трябвало да умре това наивно до простоватост момче за да осигури спокойствие под чужда самоличност на другаря ми от детството. Щяха да намерят обгорял до неузнаваемост труп с нагръден знак на Дочо Мирчев. Не ме успокояваше факта, че това щеше да запази мен. Не на такава цена исках да живея. Станах. Бях напрегнат като при акция.
– Ставай. Иди вземи от селото друга кола. И не ми говори. Ето ти пари – подадох няколко банкноти – върни се тук по здрач. Ще те чакам.
Той се затича към селото. Седнах и се загледах в тлеещите останки.

Всички в града знаеха дискотеката на Бригадата, чиито бос беше застрелян преди десетина дни. Новият вероятно беше установил контрол над групите. Бяха извадени верните на стария и новото разпределение беше пренаредило редиците, така, че да има ред. Не знаех кой е той, но трябваше да разбера по най-неприятния начин. Нямах време за друго. Накарах Федята да спре на сто метра от сградата и му подадох медальона.
– Ще ме чакаш тук. Ако не дойда до десет тръгваш. Първо иди до полицията и подхвърли това така, че да не те видят, но да се намери. Разбра ли ме?
– Ама що бе Мана това ми е от нашия Доче. Спомен и да ме пази – ме гледаше наивно той.
– Млъквай. Много щеше да те опази – му изръмжах и той бързо се изнесе от колата.
В нормална ситуация с такива хора се преговаряше с подготовка. Задължително след протекции на човек от престъпния свят с равен или по-висок ранг от човека с който имаш проблеми. Можеше да бъде гарант и човек от близкото му обкръжение. Изпращаха се парламентьори и през тях се договаряха посоките на отношения. В моя случай нищо от това не беше работимо. Даже не знаех кой е застанал на върха на бригадата.
Влезнах и огледах стоящите. Гледката не беше приятна. Тук шеф нямаше. Бяха редови. Приближих се до най-близкия и като кимнах казах.
– Трябва да се видя с Боса.
Без да ме погледне отговори:
– Няма как да стане. Не е в настроение.
– Кажи му, че го търси Манол Вълчанов – да тъсеха ме, защото като изрекох името си всичките скочиха.

Обградиха ме и след грубото претърсване ме поведоха с бутане към дъното на заведението.

В обширен кабинет зад голяма маса беше седнало младо момче. В скъпия костюм се чувстваше неловко. Личеше, че го носи от скоро. Белези по лицето му показваха, че е боевак и може би за това беше избран. Колкото да беше абсурдно ми хареса. Като му казаха кой съм се напрегна.
– Аз те търся да те очистя, а ти идваш сам. Няма такъв случай. Да не се побърка?
– Знам, че ме търсите и ако бях направил нещо нямаше защо да идвам. Най-малкото щях да се покрия. Дойдох защото съм подложен и не знам нищо за изстрела.
– Бос да го водим – се обади този от дясната ми страна.
– Чакай малко. Манол ли беше. Бил си в групи и си стигал до бригадир. Сега правиш там нещо друго. Казаха добри неща за тебе, но си бил със стрелеца до последно.
– Бос – погледнах го в очите – ако съм вътре ще настаня ли стрелец в къщата си. Ти така ли би го направил?
– Не ми се връзват нещата и на мен, но трябва да има наказани и ред.
– Не съм твоя човек и дойдох да ти го кажа лично. Знам, че вероятността да си тръгна от тук е равна на нула, но нямах избор. Далече съм от тези неща.
Това, че разговаряше въобще с мен беше защото беше нов. Не беше замаян от власт и пари.
Бях заложил на това и в колебанието му разбрах, че не съм сгрешил. Продължих:
– Бос знам, че трябва да си без компромисен, но тези – кимнах към заградилите ме – ще чакат от теб справедливост. За да са спокойни утре за живота си и близките.
Последното беше проста истина и го знаех по себе си. Отговорът му изненада околните и те заскърцаха със зъби:
– Тръгвай. Няма да те пипам, но ще те следя добре. Ако си ме излъгал лично ще те намеря и одера. Ще намерим и онзи легионера. Изведете го.
Поех глътка свеж въздух и закрачих към Федята. През тънката ми риза проникна хлад и потреперих. Той беше заспал и сънено подкара към село.
Мразех да лъжа, но казах на стария, че Дочо се е обадил и му изпраща много здраве. Трябва-ше да запазя мъжкия му свят от миналото в който живееше.
Преди да тръгна изтеглих останалите няколко хиляди от сметката си и ги дадох на Федята да купи кола. С това мислех, че оправям щетите от нарушената си връзка с миналото. Станалото с Дочо нямаше сила на света да поправи.

Влизането в града след дългата ваканция ми се струваше като наказание. Необяснима и без-причинна тревога свиваше гърдите ми. Не исках да се връщам, но нямаше друг начин да изкарвам прехраната си освен да влезна в това пълно с напрежение място.
Времето изтрива спомените за да дойдат нови и оставаха най-хубавите и най-болезнените. Опитвах се да забравя вторите до колкото ми се отдаваше. Този за Дочо беше от тях и нямаше да се върна към него, ако не извъня една вечер стария.
– Маноле, абе мина тука някакъв рошав и остави багаж. За тебе бил.
– Какъв багаж бе баща ми. Нищо да не пипаш. Идвам.
– А на двора е. Нямам навик да пипам чужди неща – се засмя той.
Стоте километра ги взех за по малко от час. Той ме чакаше на пейката, подпрял двете си ръце на дялан от дрян бастун. На стол под навеса беше оставен десантния сак на Дочо. Отворих го бързо и се загледах в купчината банкноти. Метнах сака на задната седалка и като целунах стария се качих в колата. На тръгване му казах през стъклото:
– Багажът е на Дочо. Намерили го в изгоряла кола. Изпитали ме някак. Да почива в мир.
– Всички ще идем там – каза баща ми замислено, като избърса едното си око с длан – рано му беше на Доката. Аз бяха за там, но то ред няма. Бог да го прости. Такива си бяха и неговите. Не мряха на легла. Хайде върви.
Излъгах го, но не съвсем. В онази кола за мен изгоря приятеля ми от детинство.Въпреки късния час Федята лежеше под трактора сложил една нощна лампа да себе. Говореше на някаква гайка, като я псуваше от време на време. Излезе с омазани ръце и като ги забърса в дочените гащи подаде най-чистия си пръст за поздрав.

– Федя – започнах бавно – казал си на Дочо, че мечтата ти е да имаш нов трактор.
Праща ти това – подхвърлих торбата в краката му. Подкарах без да се обръщам.
Не беше минала седмица и телефонът ми извъня. Очаквах Федята да се похвали какво е купил, но по мънкането му разбирах, че нещо пак не е наред.
– Какво усукваш, бе Федя – го прекъснах – казвай как е новата машина. Останаха ли пари за плуг?
– Бе Мана такова да взема да срещна Бай Никола даскала. Знаеш го. Дето ми пишеше
все двойки по математика. Та той такова ме срещна.
– Стига повтаря. Какво има? Да не те записа на училище? – изкара ме от нерви той.
– Не бе Маноле, таковата той нали е сега директор и покрива нещо капел на децата, та не можели да учат, а това училище са правили старците с волски каруци. Ще капе, капе, па ще вземе да се сурне на някъде. То така става, разбираш ли. Па там има дечица таковата.
Повече не го питах. Оставих го да говори. Не го слушах. Това беше Федята. Останалото знаех.
– Та капело и трябва да се оправи, а на мен за какво ми е нов трактор. Той моя знаеш
ли какъв е змей. Като го пипна тук там и си кара здраво. Не те питах, ама що да не си го карам пък като дойде добра реколта ще мислим нещо тогава. Та ако минеш да идем и ние да попритегнем нещо там. Ти си зает човек, ама аз ще намирам по малко време да помагам на майсторите. Е и вчера ходих, а те дечицата, като пиленца чуруликат, та таковата…

Слушах и се връщах в миналото. Има спомени, които не искаме да изтрием и такива, които искаме, но не можем. Всички те избледняват, но ни следват като сенки и ни правят това, което сме днес.

 

Advertisement

коментарите за затворени.