ПОСЛЕДНИЯT НЯМА ПРАВО ДА УМИРА

Денят в началото на лятото минаваше лениво отпуснат, като клоните на плачеща върба. Отпуските започваха и въпреки усилията ми да работя не се получаваше. По обяд се преместих в канапето срещу бюрото. От лекия унес ме извади кратко позвъняване на входната врата. Отворих с очакване да упътя някой заблуден. Лелката с торба през рамо беше потна, задъхана и намръщена.
– Пеев? – въпросително запита в тон с изражението си и като кимнах продължи – ей, да
намеря някой в този град. Подписвай.
Подаде ми химикалка и плик. С разкривен почерк беше написано името ми. Текстът в писмото беше странен. Някой искаше да отида в Мирево за среща. Имаше посочена фамилна къща, която също не ми говореше нищо. Не приех сериозно случката и я забравих до вечерта. След няколко дни кратък репортаж със споменаване на селото ми напомни за писмото. Имало престрелка и баба разказваше за черна кола. Тръгнах повече от любопитство. В малка речна долина зад редици тополи се показаха първите дворове. Карах бавно и оглеждах. Богатите някога къщи сега зееха без врати или стъкла и правеха празните улици леко зловещи. На малък площад спрях до жени сложили в щайги пред тях по малко домати и попитах за Таньовата къща. Те като си оправяха забрадките посочиха една от уличките и загледаха след мен с интерес. Къщата беше като другите с широки чардаци и голяма дървена стълба. Нямаше признаци на живот, но реших да влезна. Дървената порта скръцна и леко се отвори. Преминах по каменни плочи и бутнах вратата на първия етаж. Блъсна ме миризма на гнило дърво. Обходих с поглед полумрака, постоях така няколко мига и като не видях никой тръгнах да се излизам. Тогава чух лек глас като стон.
– Кой е?
Тъмния ъгъл се размърда. Сред старите мебелите наредени около стените в дъното на малък миндер имаше `човек. До него на дървен стол беше сложена рязана двуцевка.
– Жако, сядай където намериш.
Гласът ми беше познат, знаеше и прякора ми, но едва забележимото лице нищо не ми напомняше.
– Кой си ти? От къде се знаем? – попитах, като приседнах напрегнат на нещо като сандък
за дрехи.
– Бързия съм Жако. Бързака.
Сега го познах. Той беше. Очите и гласа бяха неговите. Останалото нямаше нищо общо с двуметровия гребец от отряда ни.
– Ти ли си Бързак? Надявах да не се видим никога повече. Наясно си защо. Погребах
едно гробище хора като ни предаде онази нощ. Мислено погребах и теб.
– Жако това се урежда до няколко месеца. Умирам момче. Върнах се да свърша една
последна работа и си отивам от този свят.
– Що бе Бързак? Предаде ни за пари. Купи си дни. Пратката беше застрахована за над
десет милиона, едва ли е била по-малко. Ние платихме цената като изчезна с нея. Всички освен мен с живота си. Аз също платих скъпо това, че съм бил с теб в онази вечер. Не знам с какви очи ме гледаш?
– Нещата не са такива, както ги знаеш. Нямаше как да се защитя и да ви кажа какво стана.
Между мен и вас няма разлика в случилото се. Капанът беше за всички ни.
Исках да скоча и удуша това мекотело, но стоях безмълвно без обяснение и го слушах. Той продължи:
– След десет години бягане от миналото се върнах за да умра при дедите си. Остават ми
месеци живот, а може би и по-малко.
– Ти как искаш да си добре бе Бързак, като всяка сутрин майките на тези, които предаде
те кълнят да не си жив. Като обрече децата им на мизерно детство, а жените им станаха вдовици по на двадесет. Как си представяш да си добре? Ти знаеш ли, че от осмината, които бяхме в акция, оцелях само аз. И днес ме търсиш. Прошка ли, ще искаш? Сбогом Бързак. Единственото в което се надявам на онзи свят да не сме заедно. Няма как да е иначе. Никой бог не би го направил.

Станах и хванах дръжката на вратата. Той се закашля и през кашлицата на пресекулки проговори:
– Разбрах за момчетата след години. Всяка вечер идват Жако. Търсят ме и ме викат –
спрях за момент. Той се закашля отново и продължи – сигурно горе ще плащам, но сега тук си само ти и няма кой да свърши работата за която те моля. Нямаш право да отказваш защото умирам, а ти си последния от нас. Знаят, че съм се върнал. Идваха преди дни да ме сплашат и може би чакат да си пръсна главата, но не са познали. Стигнал съм до тук и до като дишам ще взимам с мен изпратените за ада. Патрони имам. Сърце също. Ти само изпълни молбата ми. Аз не съм важен.

Слушах го и се върнах в онази нощ. Беше всичко повече от нас. Девет-десет години по-голям от мен, той беше роден водач и лидер. Започнал като момче за всичко и издигнал се до дясна ръка на босовете. Отговаряше за пратката и бяхме с две охранителни коли, освен нея и пилотка, карана от него. На един прав участък пратката ненадейно го изпревари, а той завъртя колата и прегради пътя. Двата патрула се озовахме в капан. От близките черни пътища светнаха фарове и налетяха стрелци. Оръжие имаше само при Бързия и при нужда трябваше да се раздаде, но това което се случи ни свари неподготвени. Едва излезли от колите ни разстреляха за десетина секунди. Гледах как маскираните стрелци прехвърлят в раници пратката, затрупан от труповете на две от момчетата. Когато тръгнаха изпълзях до една канавка на пътя петдесет метра по-надолу. Приютиха ме овчари в планината, а последвалото лошо време не позволи да ме проследят и открият. Не ми се спомняше за ада през който преминах след това. Полиция, прокурори, дела. Имаше забрана за всички да ми съдействат и помагат. Оставиха ме сам с обвинение, че може да съм бил вътре щом съм оцелял. Не знаех и днес дали всичко е приключило. В този мръсен бизнес винаги можеше да се пренавие лентата и да бъдеш потърсен.

Живеех живот под напрежение и беше заради кражбата на Бързия. Обърнах се:
– Слушай бе мършо. Живея за да оцелявам повече от десет години. Разделих се с
приятели и жени за да не пострадат. Искаш ли да ти дам живота си да го живееш?
– Жако в онази нощ всички бяхме жертви. Инструкциите на босовете бяха да симулирам
засада. Трябваше да ни нападне група, които само да ударят този, онзи. Без оръжие. Не стана така. Когато застреляха момчетата ме изведоха от мястото с кола за която се обяви, че е взела пратката. До като всички са търсели колата с мен стрелците са я разделили и пеша по различни маршрути са били събрани на километър от летище Лесново. От това глухо място е изнесена с малък самолет в неизвестна посока.
Задъхано спря, като се закашля. Осъзнавах, че казаното беше истина. Видях разпределянето на пратката по раниците на маскираните и тръгването им. Нямаше как да е била под негов контрол. Той продължи:
– Дадоха ми документи с нова самоличност и ме качиха на самолет за Африка под
контрола на двама руснаци. Бях обявен за издирване и само да мръднех щях да бъда отстранен от полиция или нашите. Така се превърнах в мишена за всички и най-страшното за италианците на които беше пратката. Босовете обещаха да се погрижат за близките ми, но това после не стана. Кълна се, че ти казвам истината в паметта на родителите ми, които умряха с мисълта, че сина им е предател. Изведоха ме в ЮАР, където ме пазеха плътно.

Настанихме се в скъпа къща и се харчеха безумни пари за купони по кръчми и дискотеки. Руснаците сами не съзнаваха, че тези пари, които им се даваха за яхти и курви целяха да бъдем засечени от италианците. Ако това не се случеше щеше да се организира разчистването ни от нашите и те щяха да излязат чисти. Два или три месеца бяха достатъчни за да се оформи заблудата, че харча италианските пари и за това в средата на втория след тежка пиянска оргия една нощ с малко откраднати пари напуснах къщата. През Намибия се добрах до Италия, където живях с нова фалшива самоличност до преди година. Реших, че най-добре ще се укрия там, където най-малко ме очакват да бъда. Това е. Сега не търся прошка вече, но жертви бяхме всички.

Замълча. Мълчах и аз. Случилото се тук след акцията потвърждаваше думите му. Босовете обвиниха него като организатор. Разбра се, че е излетял за някъде. Имаше напрежение, но обещаха на италианците да го намерят и до пет години да компенсират загубите. После самите италианци си имаха някакви проблеми с властите и нещата се разминаха. Босовете днес ръководеха дейността си от Дубай и нямаше информация последните две-три години да са се връщали. Появяването му тук бе опасно за тях и беше чудно,че не са го отстранили при връщането. Може би знаеха за болестта и чакаха нещата да се решат от само себе си. Не беше в стила им, но времето се бе променило и бяха внимателни и зрели.
– Тук ще си дочакам смъртта. От тях или естествената ми е все едно. Моля те само да се
погрижиш за дъщеря която имам. Покрий я и помогни да поеме пътя си. Знам само къде живее с майка си. Пари успях да направя през малко операции с карти още в началото на схемата и посъбрах така, че ще има да се справиш, без да се грижиш.
– Бързак, детето няма проблем. Знаем и двамата, че при нас има правила да не се пипат.
Около нея може да донеса повече проблеми. Промених живота си и ме оставиха само защото обявиха, че си гепил пратката, но идването ми тук може да промени нещата и да ме превърне отново в заплаха за тях.

Изпрати някак парите и детето ще се справи без мен.
– Първите дни след пристигането ми в ЮАР написах всичко случило се в писмо и скрито
го изпратих до майка и. Не знаех какво ще стане и не исках Боряна да живее с петното, че баща и е предател и крадец. Пазачите ми намерили черновата в изтритата памет на компютъра на един от руснаците и босовете побесняха. Долетяха след два дни и едва успях да ги успя, че само съм писал без да изпратя писмо. Дадоха вид, че вярват, но знам, че са преровили познатите ми за получателка с име Лили. Така се казва майка и. Това беше ученическа любов и след години се срещнахме само за една нощ. Разбрах, че е запазила мое дете от обща приятелка, но не искаше да ме вижда и има общо с това което вече бях. Изпращах пари на майка ми и тя се срещаше с нея. Сега разбирам, че е било за добро.
– Какво писмо бе Бързак. Ти си можел да я убиеш или вече си го направил.
Каква е тази тъпотия? – не сдържах нервите си и избухнах.
– Не ми го казвай. Не ми стигат моите угризения, а и твоите думи сега са като нож в
сърцето ми. Направеното не мога да върна. Всичко съзнавам сега, но тогава не знаех кога ще стана излишен и ще опрат дуло в тила ми. Само исках да оставя нещо за да се знае истината. После разбрах грешката, но беше късно.
– Така е – съгласих се – в онзи момент така си решил, но те ще са в опасност до като
са живи босовете и италианците. А онези са вечни и не се знае кой ще прещрака в някой момент и ще стане удобно връщане на проблема. Нашите също няма да допуснат да има такава опасност. Не знам какво да те посъветвам.
– Не те викам за съвет. Вземи това – остави той нещо на стола до пушката – и решавай
нещата като баща. Аз нито бях, нито мога да бъда.
– Бързак, няма ли друг да свърши това? – попитах с надежда да не влизам в старите
схеми.
– Не. Последният няма право да умира – закашля са той продължително – Като едно
време. Сега тръгвай. Изморен съм.

Станах. Взех от стола малък плик и излязох без да се обръщам и сбогувам. Напълних гърдите си със свеж въздух така, че ми се зави свят. Животът и смъртта ги дели една крачка и го разбираш когато я направиш.
Карах без да обръщам внимание на следващата ме кола. Бях засечен още при влизането ми в къщата. За времето на разговора са получили собственика по номера и нямаше смисъл да бягам от нещо, което беше на всякъде около мен. Живеех с усещането, че рано или късно ще се върна към тинята на миналото. Не знам защо точно сега си спомних думите на баща ми, че няма по-скъпо на този свят от мъжката дума. Някой път тя струва много пари, а понякога човек плаща за нея с живота си. Искаше ми се да не я бях дал мълчаливо пред Бързия, но знаех, че нямах избор. Карайки отворих плика на Бързия. Листчето с адрес в градче прочетох и скъсах на малки парченца, които разпръснах през отворения прозорец. Другото бе карта Visa от голяма банка. Това, че беше на мое име не ме изненада, като знаех на какво е способен Бързака. Замислих се над това, че той е знаел изхода на разговора и е внесъл парите преди това. Запитах се къде е границата между мъж и глупак. Може би беше толкова невидима, че всеки от нас прескачаше в едната или друга посока. Така неосетно стигнах околовръстното шосе и по южната дъга тръгнах към малката къща в полите на Витоша. Спрелият от страни джип се покриваше с предположенията ми и нямах съмнение, че чакаха мен. Като паркирах старателно дълго време ги изнервих до степен, че един млад и напомпан посрещач скочи и зачука на стъклото. Знаех, че няма да предприемат така явно нищо, но въпреки това се напрегнах преди слизането.
Младокът се развика:
– Кво толкова си я запаркирал тази барака бе пич?
– Тясно е. Да не преча – отговорих и като сложих ключовете в джоба си казах – Проблеми
не искам. Мога ли да помогна?
– Не ми се отваряй – затърси той конфликт, като разчиташе на добрата си форма и
на онези зад него. Нямаше вид на боец. По скоро беше вдигач на железа в някой фитнес като хилядите напомпани с анаболи момчета.
– Спокойно Чекист. Не го дразни излишно, че ще изядеш шамарите – обади се слизащ от
джипа друг здравеняк с ведър вид.
– Кой бе този ли? Мене. Ега ти смотаняка – подскочи първия и тръгна бързо към мен.

Нямах избор. Пропуснах юмрука му с лек ескиваж и го ударих под ребрата в дясно. Той се срина и се запревива на земята. Погледнах втория, който продължаваше да стои до колата.
– Знаем ли се от някъде? – попитах като очаквах да предприеме нещо.
– Не, но съм чувал за теб. В онази афера с Бързия си бил. Босовете те викат. Айде ставай
Чекист. Предупредих те братле. Другият път внимавай с Джако. Хайде.
Онзи се изтупа и тръгна към колата скърцайки със зъби.
– Босовете не са тук – казах – няма как да дойда. Не ви знам, и не ви вярвам.
– Добре де. Ела с колата си за твое спокойствие. Знаеш, че ако откажеш след нас ще
дойдат гребците и няма да те питат искаш ли.
Беше прав, а и беше вътрешен защото знаеше групата за мръсни поръчки, съставена от зависими бивши професионални спортисти и ченгета.
– Давай. Качвайте се – казах, като седнах на задната седалка в колата им – с кола без кола
все тая като има да става нещо.
– Така е брат – съгласи се благия – така и съм чувал за теб, че си голям пич. Едва ли е за
лошо щом сме пратени само с колегата. Нали бе шеф?
– Млъкни и карай, че ми е зле – Процеди през зъби онзи с прякор Чекиста и седна
отпред.

Централата не се бе променила. Само патрулите вече бяха с костюми. Закопчаните сака едва побираха масата от мускули под тях. Изминахме коридора и пред врата на шефския кабинет спряхме преди да ни повикат. В дъното, на голяма дъбова маса седяха босовете и гледаха някаква папка. От съображение за сигурност те никога не се събираха едновременно на едно достъпно за покушение място. Сега ми се оказваше голяма чест. Като приближихме главния кимна да седнем и усмихнато ме поздрави:
– Здравей. Къде изчезна Джако? Никакъв те няма да се видим, да пием по едно.
– Бос, може ли да не отговоря? – попитах.

Главният ме харесваше и минавах за негово протеже в миналото. Покриваше издънките ми, а успехите щедро оценяваше. Когато ме извадиха от групите след обира бях изненадан, че не се застъпи за мен, но това си беше бизнес и когато се намесеха парите, тук нямаше чувства. Мои вътрешни хора обаче ми казаха, че благодарение на него не съм елиминиран. Той продължи:
– Добре де няма да променим миналото. Все пак сме стари другари. Какви ги вършиш,
как я караш. Чувам, че се справяш с агенцията и бизнеса върви.
– Бос, дай да не си губим времето. Викаш ме за Бързия. Кажи как да помогна и да
приключим неудобната за всички среща.
– Директен и прям си Джако. За това те харесвах. Не усукваш нещата, а караш направо. Да
бе там нещо Бързия се бил върнал. Той може да си го позволи, толкова пари завлече, но станалото станало. Ти какво с него? Видяхте се, казахте си едно друго. Как е той?
– Болен е бос. Умира. Спомнихме си някои работи от миналото. Поиска прошка и това е.
Стоящият до този момент без да ме погледне Фюре вдигна поглед и с леден глас попита:
– И какво си казахте с този боклук? Какво го усукваш. Знам те добре и не съм те изпускал
от поглед през годините. Рано или късно ще излезе нещо и при тебе. Винаги съм бил убеден, че си вътре с него, но не знам защо някои хора не вярват.
Провокираше ме да избухна и да му кажа, че знам истината, но това сега нямаше да ми се размине. Замълчах и отговорих спокойно гледайки го в зелените очи:
– Бос казвам ти как беше. Бог е решил да оцелея онази нощ и нека той съди виновните.
Така свърши и с Бързия разговора ми. Вън съм вече и не се интересувам от нещата. Вие си знаете повече как да постъпите, но аз приключих.
Той се раздразни от спокойния ми тон повече и чукайки по масата продължи:
– Слушай бе Джако ли си Мако ли си. Италианците знаят, че онзи боклук е тук, но решиха
да си умре от болестта. Ти обаче, ако ни създадеш някакви проблеми ще те одера собственоръчно.
Знаеше, че няма да им кажа нищо, ако знаех, но ме изнерви начина по който ми говореше. Никога не сме се обичали с него и не го криехме. За това не успях да пропусна думите му без нищо.
– Как ще ме одереш Бос? Чувал съм, че не можеш да гледаш кръв.

Беше истина и понеже според него това му разваляло имиджа мразеше да му се казва и сега подскочи яростно.
– Слушай бе копеле. Питам се какво те бавя. Много закъснях, но никога не е късно да….
Тогава се намеси главния:
– Спокойно колега. Той Жако не е лошо момче. Ако има нещо ще сподели с нас. Щом не
Казва, значи няма нищо. Той знае правилата и за това е още жив.
Разбрах завоалираното предупреждение. Замълчахме всички. След кратко и студено сбогуване ме изведоха навън.
В таксито обмислях срещата. Вече щяха да ме наблюдават плътно и при най-малкото съмнение, че Бързия ми е казал истината щяха да ме отстранят. Това правеше обещанието трудно изпълнимо.
Заживях все едно, че нищо не е станало. Свикнах с опашките и очуканите брички на улицата, които сменяха всеки ден. След мен неизменно имаше различни хора. Предполагах, че има и наета квартира в близък периметър за да ме слушат. Следяха ме клошари, гъзари, металисти и какви ли още не. Хвърления ресурс ме плашеше. Това означаваше, че босовете бяха убедени, че знам истината. Вероятно не ме отстраняваха за да прихванат евентуални други опасни канали за изтичане на информацията.

На третата седмица от срещата еднообразното ми ежедневие омръзна на всички преследвачи. Поотпуснаха се и реших да мина през банката. Красивата служителката беше неучтива до враждебност. Подадох личната си карта и помолих за салдо по сметката ми. Изведнъж на лицето и светна усмивка и тя учтиво изчурулика:
– Г-н Пеев по вашата сметка има пет милиона триста и десет хиляди и четиридесет и осем
лева.

Благодарих и излязох без да взема предвид, че беше готова веднага да ме придружи. След пет дни минах отново и изтеглих десет хиляди от сметката. Влезнах в мола и включих един от двата нови телефона, които поддържах за такива случаи с предплатени карти, купени от един клошар срещу бутилка спирт. Набрах Гогата на когото вярвах повече от на себе си:
– Здрасти Гога – поздравих като вдигна.
– Кой си бе?– попита първо той, но после включи – А Мана, ти ли си. Какъв е този номер?
– После ще ти обяснявам. Момче, вземи една неголяма стара, но надеждна кола от
твоите за продажба и я закарай на Плиска в локалното. Направи го рано сутринта да няма хора и остави ключовете под калника в дясно на гумата. Документите сложи под седалката на шофьора. Извади дубликат ключове, а оригиналните остави в теб. Това да стане до неделя. После….
– Мана стой – прекъсна ме той – нещо си загазил. Познавам. Ще дойда веднага у
вас да те пазя.

Гогата беше от онези хора, които скачат във водата да спасяват без да мислят, че не могат да плуват. Имаше малък сервиз и продаваше по някоя ремонтирана кола. Продължих без да го слушам:
– Изпрати сестра ти до офиса да и дам парите за колата, защото няма да я връщам. Ако
някой я пита къде отива да каже, че идва при мен в агенцията да и показвам квартира. На този телефон пусни SMS с номера на колата. Когато ти кажа ще писнеш, че колата е открадната. Не ме търси на никой от телефоните. Аз ще ти звъня.
– Мана, това хич не ми харесва. Пак си влезнал в някакви истории. Спри се бе човек.
Нямах време и продължих:
– Пич, после ще се обясняваме.
– После, после – взе да мънка Гогата – както я караш може да няма после.
Затворих. Знаех, че колата ще да бъде там в неделя сутринта. Оставаше да покрия отсъствието си и бях готов. Включих скрития телефон и звъннах на Рошавия от Александровска:
– Как си Рошав, Манол съм – беше шофьор на линейка, без един косъм на главата милия
и с голямо чувство за хумор – трябваш ми с линейката за една работа.
– Здрасти Маноле, да не си утрепал някой да го возим – през смях отговори – и какъв е
този номер.
– На един приятел. Забравил съм моя. Слушай. В неделя ще трябва да дойдеш с
линейката до нас. Ще водиш втори човек като доктор със слушалки, престилки и така нататък. На излизане или след това, ако ви пита някой ще кажете, че съм настинал и трябва да полежа. Това е. Не ме питай нищо, защото ми е трудно да обясня. Няма опасност за теб.
След малко мълчание отговори:
– Това е уредено Маноле. С шефа на гаража играем карти и сме дружки. Ще вземем
линейка и с един приятел санитар ще те прегледаме в неделя привечер. За тебе как са
нещата? С друго мога ли да помагам пич?
– Дребни проблеми. Ще се оправя Рошко. До скоро – отговорих и затворих.

В неделята всичко мина по план. Към три през нощта прескочих в двора на съседа зад къщата и през неговия двор излязох на задната улица. Кучето облиза пръстите ми и радостно замаха опашка. Животните за разлика от хората са благодарни, когато ги обичаш. Такситата в района имаха снимката ми или поне някои от тях и за това вървях пеша до долната спирка. Качих се на първия автобус към центъра и с едно прехвърляне стигнах Плиска. Подкарах старата алфа към малкото подбалканско градче. След два часа стигнах табелата и малко след нея отпуснах седалката да изчакам нормално време. Малко след десет намерих триетажния блок. Входът беше един, а на третия етаж вратата беше леко открехната. Позвъних няколко пъти и като не се появи никой леко открехнах вратата. Беше подредено скромно жилище. Някъде работеше телевизор. Тръгнах към хола и отново почуках на стъклената врата. Като не се обади никой натиснах дръжка. На един диван лежеше жена, а пред нея имаше празна бутилка евтина водка и недопита чаша. Красотата и личеше още, въпреки тъмните петна около очите и. Седнах срещу нея на един стол. В момента едва ли имаше смисъл да я будя и говорим.

Взех първата попаднала ми книга от рафтовете и зачетох. Не знаех колко време беше минало когато чух някой да влиза. Вратата се отвори и влезна момиче на около шестнадесет години. Приликата с лежащата жена беше очевидна. Като ме погледна с убийствено зелените си очи ме попита все едно, че сме стари познати:
– Отдавна ли чакаш?
– Да – отговорих с пресъхнало гърло.
– Всеки ден е така. Само, че днес е подранила. Прави го обикновено вечер.
– Да – повторих без смислено, замаян от красотата на момичето
С лека усмивка тя каза:
– Ти други думи знаеш ли?
– Да – казах и се разсмяхме и двамата.
– Приятел ли си на мама? – каза като приседна срещу мен.
– Не съвсем. Стар другар съм на баща ти. Исках да ви видя как сте.
Момичето стана сериозно.
– Тате е починал отдавна. Ти не знаеш ли?
– Знам , но преди време му обещах да видя как сте. Ти в кой клас си?
– Завърших преди месец.
– Изглеждаш по-малка. А сега какво смяташ да правиш? – попитах.
– Нали виждаш – каза тя като кимна към дивана – не мога да я оставя. Ще търся работа и
трябва да се грижа за нея. Иначе исках да уча право. Завърших с отличен, но няма как да се
случи. Подадох документи в пет университета в Англия. Приета съм в четири. Ти как се казваш?
– Манол. А ти?
– Боряна. Ще чакаш ли да говориш с мама?
Загледах я. Нещо ми говореше, че мога да кажа всичко на това дете.
– Баща ти ми остави пари за теб. Имаш малко над пет милиона и триста хиляди.
Тя скочи. Станах и аз. До като се усетя ме прегърна и впи устни в моите. Главата ми се замая за миг и не можех да мръдна. Тя се дръпна засрамено и със сведен поглед каза:
– Прощавай. Няма да се повтори?

След дълга пауза казах:
– Ще ти плащам издръжката по време на следването и всички разходи, след което с
парите ще разполагаш сама. Изтеглил съм десет хиляди за да покрия идването си до тук. Половината ще ти оставя. Другите ми трябваха за да не достигнат до теб и майка ти едни лоши хора. Баща ти имаше врагове. Обещах му да се погрижа за теб. Повече няма да са ми необходими. Останалото ще внеса в твоя сметка, под мой контрол до дипломиране.
– А мама. Какво ще стане с нея. Тя без мен е загубена.
– Парите са твои. Каквото искаш това направи. Ще потърся лечение и ще ти кажа. Сега
вземи това – подадох и пачката от пет хиляди – и ги скрий. Приготви се за есента. Ако ти трябват още ще ми пишеш по интернет и ще ги получиш по пощата. Напиши ми имената си и запиши електронния ми адрес за връзка.

Тя ги записа и подавайки листче попита:
– Кажи ми какъв беше баща ми? Мама нищо не ми е казвала. Познавала го за кратко.
– Какво да ти кажа. Беше ми шеф. Един от най-точните хора. Заплете се в нещо. Не питай
повече. Били сме в бизнес в който не се говореше много. Някога ще ти разкажа повече.
– Били сте бандити.
Кимнах, а тя продължи:
– Добре. Без значение искам да знам гроба на баща си. Имам това право и ми го
дължиш щом сте били приятели. Или и това е опасно.
– Да такива бяхме и баща ти има големи врагове. Такива, които ще постъпят зле с вас, ако
знаят къде сте. Има и още нещо. Преди десетина години той е изпратил много опасно за вас
писмо. На майка ти. Намери го и ще опитам да отидем при баща ти – сбърках и се поправих
бързо – на гроба де.
– Лъжеш и ти личи – избухна тя и се разплака – не знам какво, но през последните пет
минути ме лъжеш, а аз толкова ти повярвах.

Изнервих се и повиших тон
– Обещах на баща ти да не пострадаш. Важна си ти. Ще ти казвам това, което може да
знаеш. Нищо повече. Баща ти е част от миналото. Да важна, но минало. Днес мисли само бъдещето си. От днес до като завършиш приеми, че твой баща съм аз и ще правиш каквото е безопасно за теб.
– Маноле, ти си десетина години по-голям от мен, като гледам– развесели се тя- какъв
баща ще си ми. Даже не можеш да лъжеш.
Обърках се и не знаех какво да кажа за това станах и подадох ръка:
– Тръгвам. Приготвяй се за есента. Ако намериш писмото ще реша какво да направя.
Пътят да София мина без да го усетя. Мотах се до полунощ и по обратния път влезнах в къщата.
В малкия хол седнал на дивана седеше човек. Беше ме чакал доста, ако съдех по фасовете пред него. Наблюдаваше ме с леко наклонена глава. Като размърда масивното си тяло поздрави:
– Здрасти момче. Как върви болестта? Добре изглеждаш за сега.
– Какво искаш? – отговорих с въпрос. Бях застанал пред камината и с тялото си закривах
металния комплекта за чистене. Беше ми под ръка.
– Къде беше? Успал си мухльовците отпред, но нас не можеш.
– Кой сте вие?
– Босовете ми не са от тук. Друго искаш ли да знаеш.
– Наясно съм кои са ти босове. Бях при мацка, а не исках да я притесняват. Нямаше друг
начин, освен да се покрия. Ако съм правил нещо нямаше да се върна. Нали така?
Видях, че го разколебах и мислеше. Продължих:
– Нашите босовете са се филмирали нещо, но не очаквам да е така и при сериозни хора
като вас. Това е пич.

Усетих го как му стана приятно от лекото ласкателство и съвсем се разколеба.
– Добре ми звучиш. Очаквах да си копеле, но си мъжкар – каза, като извади и записа
нещо на вестника пред него. После продължи – ще съм точен и ако го оцениш ще се погрижа да свърши всичко нормално за теб. Тези легенди за гаджето ги запази за бившите си шефове. Вървят слухове за писмо и искаме да знаем истината. Имаш общо и тогава и сега. Прецени как да постъпиш. Това е.
После стана и тръгна към изхода. Като мина покрай мен хвана дръжката и преди да излезе се обърна:
– Бобъра съм. Тези отпред няма да знаят нищо. Имаш телефон за връзка-посочи към
вестника – тръгвам си като приятел. Как ще се върна решаваш ти.
Сипах си едно и отпих още до като сядах. Включих лаптопа и отворих пощата. Между спамове и информация от агенции видях адрес с името Боряна в него. Отворих го бързо. Имаше само две думи – „Намерих го“.
Излязох на терасата за десетина минути и като се убедих, че са ме видели, поех обратно към градчето.

Позвъних на вратата и тя се показа почти веднага.
– Уф къде се губи. Намерих го още като тръгна в старите документи – каза, като се нацупи
по детски.
И това и отиваше. Въобще всичко и харесвах. Стегнах се и я попитах строго:
– Къде е? Трябва да се връщам.
Тя изчезна за минута и като се появи ми подаде плик с много печати. На долната площадка чух зад себе си:
– Да се пазиш – и после като, че ли каза още – че си ми само ти.
Последното не бях сигурен дали го изрече тя или просто ми прозвуча защото исках да го чуя.
На петдесет километра от градчето отбих и извадих плика. Почеркът беше красив за гребец, но изненадата дойде като го обърнах. Не беше отварян. Подкарах без да го пипам и си мислех как алкохола може да спаси човешки живот. Спрях пред малка кооперация в крайните квартали.
Позвъних на звънеца на Тодор Белев. Бай Тоше беше стар приятел и един от най добрите фалшификатори върху хартия. Последните години полицията го беше привлякла за експерт. Той се показа по пижама и сънено запита:
– Какво бе Маноле? Какво си се зазвънял посред нощ.
– Каква нощ. Няма и десет- отговорих- кой ти е крив, че си станал пенсионер. Я виж това.
– Нещо се изморих – заоправдава се като пое плика – какво ти трябва?
– Да го отвориш, направиш копие и запечатиш без да го познае никой. Оригиналът ще ми
дадеш. Нищо повече. Какво ти дължа?
Той ме погледна с укор:
– Момче, знаеш, че съм от другата страна. Не искам проблеми. Правя го, защото много те
харесвам. Ела утре и без глупости.
Докато се прибираше махна. Махнах и аз.
Настаних се в евтин мотел, където курвите бяха повече от посетителите и изкарах нощта. По обед взех багажа от бай Тошо и се отбих при адвокат Митев. Млада акула и приятел нашумял напоследък с няколко знакови дела. Поисках му плик и като сложих оригинала му казах:
– Това ще отвориш и разгласиш, ако ми се случи нещо. Наред ли са нещата нека спи в
сейфа ти до пенсия.
– Твоята или моята? – пошегува се той.
– Все тая ми е коя.
– Не бе, щото с тези твои работи едва ли ще я дочакаш – продължи той.

Излизайки отговорих на злъчния му тон:
– Митя и с твоите дела не е сигурно колко ще караш.
Продължи нещо да говори, но вече вървях по стълбището. В близкото кафе набрах телефона от вестника и направих пауза от няколко секунди, като чух женски глас. Въпреки това казах:
– Търся Бобъра.
Последва кратък въпрос:
– Кой си?
Отговорих и бързо се обади мъж.
– Бобъра съм. Кажи Маноле.
– Това, което искаш е у мен.
Чувах разговор между няколко човека докато чаках. След повече от минута попита:
– Къде си?
– До ЦУМ. В „Галерията“.
– Идвам – отговори кратко и затвори.
Гледах през витрината спирането на двете коли. Дойде директно без да изпрати съгледвачи. Имаше ми доверие. Като седна срещу мен попита директно:
– Писмото ли е?- и като кимнах продължи- колко искаш?
– Не колко, а какво – го поправих и подавайки плика продължих – да нямат проблеми
получателите.
– Имаш предвид близките на Бързака.
– Да. На плика има адреса. Нищо повече – отговорих.
– Имаш думата ми. Ще се погрижа и за теб като бонус.
– Няма нужда. Ще се справя сам
През това време беше огледал плика и попита:
– А защо не е отварян?
– Не знам точно, но Бързият е бил отписан от близките си и писмото им не е значело
нищо за тях. Нямам друго обяснение.
– Добре. Вероятно си прав. Много си точен. Ела при мен. Ще получиш много голям пост и
всичко необходимо да си добре.
– Не се засягай? Сега имам само един шеф – отговорих като посочих на горе – и съм в мир
с него. Не желая повече да лягам с молба към него да осъмна жив. Вече съм живял такъв живот. Благодаря.
Под масата усетих докосване.
– Вземи това и се пази – каза той и ми подаде тежък плик под масата. После продължи –
чист е.
Взех пакета и усетих пистолета вътре.
Почти на вратата той се обърна:
– Ще се погрижа да си защитен, но се пази.
Кимнах, платих и се прибрах.

Не очаквах да видя или чуя Бобъра повече. След няколко дни като звъна телефона от вестника се изненадах . Беше женския глас.
– Манол ли е? – попита и като потвърдих продължи- Докторът каза да отидеш на
почивка за няколко дни. Да се лекуваш. И да не забравяш плика с лекарствата, който ти е дал.
Това означаваше само, че на Босовете и над структурата имаше присъда от италианците.
Преследвачите ме последваха, но на втория ден изчезнаха. В пресата всеки ден гърмяха офиси в страната и имаше покушения над фигури от подземния свят. Повечето ми бяха непознати, но имаше и ветерани от моето време. Босовете вероятно се бяха спасили навън, но щяха да живеят живот на дивеч до края на дните си. Не им го желаех, но беше естествен завършек на мутренската епоха. Престъпността нямаше да изчезне, но щеше да съществува на малки групи, живеещи сами за себе си.
Есента настъпваше и беше обагрила листата покрай пътя от светло зелено до огнено жълто. Утре беше полета на Боряна за Лондон. Мотивирах по-ранното тръгване с това, че полета е преди обед и е добре да преспи на хотел за да не закъснява. Чакаше ме пред блока седнала на малка пейка с майка си. Жената изглеждаше добре, въпреки зачервените очи. Подаде ми ръка и ме поздрави:
– Значи ти си Манол. Благодаря ти за всичко.
– Няма защо – отговорих – само изпълнявам молбата на баща и.
– С него се разминахме. Сега съжалявам, че не положих усилие да сме заедно – звучеше
тъжно и искрено и след въздишка продължи- направих много грешки, но сега трябва да променя всичко заради Боряна.
– Да – намеси се малката – това е новото. Мама ходи на психолог и е решена да спре
това, което правеше.
– Добре е – казах – намерих лекарства, лекуващи зависимости и след десет дни ще Ви ги
изпратя. С много воля и шест месечна употреба спира потребността. Основното е да го желаете.
Жената кимна в знак на съгласие. След кратко сбогуване тръгнахме. На разклона за Милево Боряна не разбра промяната на маршрута и чак като спрях пред старата къща попита усмихнато:
– Ти да не ме отвличаш? Какво е това село?
Трябваше да кажа истината и се обърнах към нея сериозно.
– Боряна, баща ти е жив. Зад тази порта. Болен е и умира. Може да влезеш или, ако
пожелаеш да се върнем на пътя за София.
Тя се обърна и с рязко движение отвори вратата. Почти тичешком влезна в къщата.
Извадих цигара и запалих. Върна след час с насълзени очи и като седна каза:
– Иска да те види.

Мълчаливо слязох и минах по наредените плочи. Вратата стоеше открехната и я бутнах. Той беше на мястото като предния път. Всичко беше същото, само пушката я нямаше на стола. След глуха кашлица проговори:
– Благодаря ти Маноле. Не идвай повече. Платил съм да ме погребат. Грижи се за нея.
Замълча. Мълчах и аз. Обърнах се и излязох. Почаках няколко мига да се скрият сълзите от очите ми и се върнах в колата. До София никой не проговори. Пред хотела тя се обърна към мен и с бързо движение впи устни в моите. Като се отдръпна назад я попитах:
– Нали нямаше повече?
Като си оправяше косата отговори:
– Мисля, че те харесвам. Благодаря ти за всичко.
– Заблуждаваш се – казах без да го исках – аз съм част от миналото. Като баща ти. Ще
срещнеш момчета на твоята възраст и от друга среда. Ще бъдеш щастлива. Ние нека останем спомени. Обаждай се, когато ти трябва нещо.
– Не вярвам да срещна човек като теб. Погрижи се за баща ми. Довиждане.
– Довиждане. Ще се погрижа – излъгах защото тя от своите осемнадесет години нямаше
да разбере, че идва момент в който човек има нужда само да умре.

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар