Разказ под старата круша

61de46

Кога се е заселило тука Драганово никой не знае. Завдигали къщи покрай двете чешми, а по средата, дето било празно се събирали на хоро и станало мегдан. До горната чешма му викали горен, а при долната долен край. Отсреща на припечния Криви рът пък им е гробището. От долу като сложиш ръка на чело ще видиш как са се подредили родовете, а по средените са сложили кой плодно, кой горско дърво за сянка и да се вижда как тачат близките. Отстрани след старата круша са самотните и втора ръка хора, щото е забутано и не се вижда от селото.Там на купчина пръст са седнали Черен Миньо и Жълтака.

  • Ей не го ще земята тоя Мъток, бе Миньо. Една копраля се вдигна слънцето, а не сме мръднали.
  • Не думай така Жълтак сухо е. Като копнем още една ръка и ще охлаби – чеши се по врата Миньо и слага потния каскет на слънце да съхне.
  • Не бе човек не го ще черната. Ти не си тукашен и не знаеш Мътока – пуска плюнка Жълтака на сивата пръст и тя бързо изчезва. После стана – е виж.

Като се изсили удари спечената земя. Търнакопът отскочи нагоре и отдолу само прокънтя.

  • Те такова чудо няма. Оня ден нали копахме Бай Йочо даскала. Там що не беше така.

Ама той благ човек, не е като Мътока.

  • Е кво му е толкова. Аз ще копна, че двамата няма как, па ти кажи – вдигна копача Миньо.

Под глухите удари Жълтака заразказва:

  • Един беше Мътока в Драганово и му се водата не мътеше. В кметството го бяха взели да

плаши кога имаше нужда тоя, оня. Ама какво да плаши, кажат ли му за някой, че е нещо кривнал или не е от нашите и повече го не виждаха. Така с времето хората се бояха да го срещнат ни денем, ни нощем. Що майки разплака, па дойде ред и на неговата. Промени се властта и като дойдоха новите навързаха с Мътока още двайсетина като него и ги поведоха на съд. Какъв ти съд в тия размирни години. На Вълча поляна в усоето след ден, два ги намериха. Вички бяха там само Мътока го нямаше и полека с времето излезна тази история . На поляната спрели да ги трепят, ама как се бие жив човек? То не са пилета. Я се свий да те сменя – Размърда едрото тяло Жълтака, като се опря на топора.

Без да се усети Миньо се бе подпрял на топоришката и слушаше слисано.

  • Кажи бе Жълтак, аз ще копая, ти кажи после – и заудря по копаното.
  • Бе кажи, кажи , ама сме до никъде. Ше чуйш попа да пее след малко. Айде копай тогава – и като се отпусна обратно на пръста Жълтака продължи – а тоя, а оня никой не щял да се кърви и тогава дръпнали настрани Мътока. Казали му да утрепе другите и ще го пуснат. Той не чакал подканяне, размърдал вързаните ръце и като срязали въжето, грабнал една тояга и затрепал всички един по един. До кръста бил кървав. После скочил в дола пред същисаните пазачи и изчезнал. Ей за това не го намериха при другите. Някои казват сетил се, че няма да го пуснат, ама знам ли. Пази се пак спря.
  • Няма Жълтак разказвай, копая нама вече. Какво после? – разбърза се Миньо.
  • Какво после? Изчезна. Търсиха го къде ли не. Потъна в в дън земя и се ни видя, нито чу. То и никой не знаеше там баш как е било. Никой не думаше. Като онемели. От страх или се бяха клели, но никой не продума. Едни измреха, други се попиляха натам, насам. Колко е лъжа, толкова и истина туй. Така думат хората. Минаха години и се появи Мътока. Предаде се. Живял в землянка в двора си. Баща му го хранил. Нали е чедо, милно е. Та така бая години докато се размина и позабрави какво е вършил. Пак го съдиха, ама нямаше вече кой да каже какво е било и давност такова и отиде та се не виде.
  • Бе то как се забравя такова нещо – се обади Миньо между ударите на кирката.
  • То така сме хората. Мине лошото и се размине. Наказание му беше хорската омраза. Не можеш Миньо да живееш като те кълнят толкова майки утрин и вечер. Така бе нито умрял с умрелите, нито жив с живите дето викат. Никой го не щя. Ей сега и земята го не ще да почине в мир дето се вика.

Като се изправи Черен Миньо да дъхне и пита пак нещо, погледна през оределите листа на старата круша и видя попа да мятка кандилото от далече. Стреснато промълви:

  • Ей идат. Па сме до никаде.

Тежкото тяло на Жълтака се сурна по пръста. Сойката дето ги гледаше отсреща ту с едно, ту друго око се стресна та отлетя. Те стъпили в гроба до коляно се защураха де ще дяват Мътока.

Advertisement

няма коментари.

Оставете коментар