Плътна помощ

krbara
Много напредна тази държава. Модерна работа е станала. Аз не бях излизал две години по пътищата, ама то страхотия от напредък. Онзи ден стегнах варбурга, взех и винетка, застраховка и тръгнах към Крива бара. Баджанакът от пролетта ме е заканил.

–  Ела бе, баджо, ела, че дуварът се е наклонил към заник слънце и да го вържем откъм ореха.

Ми то пуста работа, а това, а онова –  не остава време. Но като каза, че е уварил и ракията сколасах набързо и айде.

То път чудо. Карам си с 40 и даже на завои не намалявам. Минах Ботевград и запъплих по баира за Мездра и като се затресе воланът, та в канавката. Слизам и предна дясна гума спаднала до земята. Викам си лесна работа, ама не е така. Има си чалъми, пък и сам човек не е заникаде. Поогледах се и к’во да видя,  към мен идва пътна помощ. Така хубаво девойче, малко мургаво, ама няма да търсим кусури работа ще вършим. Викам и отдалеч:

– Извинете, свободна ли сте, така някак? При мен ли идeте?

А тя:

– Мчи нали тебе чакам и такива кат тебе.

Онемях… Знаех, че правителството прави усилено пътища, ама пък чак кантонерки за пътна помощ да сложи за хората ми дойде в повече. Просълзих се… и питам:

– И много ли сте, бе, мойто момиче? – и се бърша с ръкава, а тя отговаря:

– А оттук до Враца сме бая, по-натам има, ама не знам.

Ей това е управление. Това е грижа за човека. Ама и тия телевизии и вестници защо не информират обективно как е разцъфтяла тази страна. Ние пенсионерите тичаме къде е по-евтино насам-натам и не улавяме какви родолюбци ни управляват.

– Ти к’во ще искаш? Духане 15, друго 20 – казва вежливо девойчето.

Гледам я слабичка така, как ще надуе тая гума с духане, но да не я обиждам сега. И казвам:

–  А друго, друго – и я оглеждам пък да не носи някъде компресор – тя е спаднала много. Сигурно е с дупка.

– Кат кайш.  Давай парите и да почваме. Имаш ли гума, или да ти дам.

Подавам й парите и си викам бе то и склад си има детето някъде, щом гума ми предлага. Две години не съм излизал и то станало европейска държава.

– Имам си – викам, и я вадя от багажника. Ти вземи крика, докато я подложа, и действаме.

Сложи то крика, дигнахме колата и сменихме гумата. Вежливо дете. Само си мълчи. Накрая вика:

–  Прайла съм всичко тука, ама пък гума чак да сменям не съм.

И още по-мило ми става. Браво на младежта. Така се гради нация. Тръгвам и питам:

– Ако закъсам по-нагоре, или пък друг път нещо, телефон имате ли?

– Имам – вика, и ми го дава.  Звъни по всяко време. Аз и в София ще дойда, но там е по-дебела тарифата.

–  Бе кой ще ти гледа тарифа при такова обслужване – и махам за довиждане.

И вярно до Крива бара през километър, два, кантонерка до кантонерка, все младички. Ей това е държава, това са грижи за народа. И много напреднала работа.

Това европейците могат само да ни дишат прахта.

Д.Колев

Враг пред портата

all_tashta9

 

Срам не срам трябва да се яде. След дванайсет години училище и елитно висше образование по маркетинг от Стрелча съм безработен. Писах автобиографии, сивита и нищо. Пазих няколко отговорни обекта с тухли четворки, отварях два месеца една бариера в Бусманци и понеже нямаше повече високоинтелектуална работа реших да не правя компромиси. Няма да се отчайвам и ще си държа на нивото. Както казват всичко е в ръцете ми. Всичко, всичко, ама от глад ли, от липса на самочувствие ли и то взе да се смалява. И тогава реших – ставам мафиот. Няма как да не успея с тази професия. Половината политици, че и повече я практикуват по съвместителство. Те да не са балами я. Така леко загадъчна, разбирай романтична, професия и перспективна. Малко е голяма конкуренцията, че са над триста партиите, но като ти е добър материалът ще се справиш. Аз откъм гени съм така подготвен, че може направо кръстник да ми викат. Още прадядо ми, по бащина линия, е положил началото  на краденето на коне и магарета в дъждовно време. Дядо пък е бил най-личния пъдар и все кауни е вардил, а тате беше контрольор на кариера и що пясък окраде,  че още има по джобовете.

И аз четвърто поколение няма да изложа фамилията. Само да си намеря нишата и започвам.

Мисля си в съвременния свят няма епидемии, врачките и ходжите са лабави, и няма кой една тъща да умори, дето се вика. Ей това ще ми е тясната специалност. По мойта така съм набрал, че мога да работя без почивен ден и национални празници. Направо денонощно съм на линия.

Дойде да види детето като се роди и още не си е ходила. Другия месец му е балът. Викам му:

-Да знаеш, че като се зажениш вървиш в комплект с баба си, иначе не става.

Другото, комплектовам с жената и живот на стари години. Тогава ще се празнува, ама сега няма как. Чакай, че се размечтах. Бе, как се търсят клиенти за този бизнес? Проблем. Ще пускам обяви. И какво да обявя? Нещо така леко дискретно. Реших и пуснах текста: Правя зетьове щастливи. Заврени – с предимство. И като се заредиха едни пичове, засукани, на опашка пред офиса. Едни събеседвания с нежни намигвания, направо ужас. Викам си ще взема да слушам и костинбродския славей и обърках бреговете. Анализирах ситуацията и смених тактиката. Този път пуснах обява: Разбивам врага изотзад. Пак така леко, дискретно, да се разбира. Врагът е отзад зад жена и семейство, тоест тъщата, и ти диша във врата. Ей парад. То пичове, то чудо. Толкова народ се събра, че ми дожаля за жените. И те чакат мъжка ласка. В това еманципирано време мъжествеността е станала много кът. Нали съм мафиот, няма да се размеквам. Обрах табелите и се покрих по мъжки. Викам си така няма да стане. Да взема с рекламна цел да думна някой звер. Това носи нещастие. Не се прави неискано добро.

И, разбира се, образованието си каза думата. В най-отчайващия момент ме осени гениалната идея да отвличам тъщи. Отвличам обекта и пращам СМС: „Плащай, или я връщам!“  Това е. Мога да си ги отвличам направо групово от градинките или от супермаркета. И потръгна криво-ляво. Не насилвам хората, кой каквото има дава. В кризата и за боб, и за картофи работя оборот да става. Миналия месец един закъсал човечец  от Княжево даде едно буре с ракия. Беше много на зор, за да даде такова питие, ама няма как. Всякакви завалии закъсват. Имам клиенти и банкери, и съдии и какви ли не. То нещастието не пита. Гледаш я добра, хубава, умна, а после без мама не мога. Онзи ден имах случай на принуда. Завивам си на ляв завой на червено, както си му е редът, и опа комшията Минчо, полицаят, тупа щастливо палката в крака си.

– К’во бе, комшу да не си загубил котето, та го търсиш? – му викам.

– Не, комшу, тебе чакам – и се хили коварно.

Заусуква, сега какво ша правим, това с левия завой било много тежко нарушение. Получила се секретна директива за опасността от това и започна да цитира разни членове, направо отиват нещата към доживотен. Викам му:

– Бе, комшу пиши го десен този завой като е така страшно с левия.

А той се инати докато не изплю камъчето накрая. Дошла му балдъзата преди шест дни и той наивника нищо… Вчера обаче се прибира и гледа един тир се паркирал в двора и шест човека стоварят. А тя се смее и вика:

– Минче, кака, нали ще остана някой ден.

И той право днес на завоя ме чака. Накрая почна:

– Ти брат, ти сестра,чух за бизнеса ти, взимай мерки.

Какво да правя прибрах я, макар да не ми е по специалността, но сега и на стоп не спирам. Нараства ми авторитетът.

Имам си и абонати с по няколко поредни отвличания. На тях по малко вземам. То не стига, че природата ги обрулила, ами и аз да ги дера. Но на занаят и име не плюя – плати ли си човек няма връщане. Та от професионализъм си ги посъбрах така малко тъщици. Няма идеален бизнес. Все нещо ще излезе. Като взеха тези  женици да свикват с мен и пак проблем. Не щат да си ходят. Tова било „Стокхолмски синдром” викат и ми плетат чорапи. Коя от коя по-хубави. Вчера отворих магазин та разширих империята. И така сега съм събрал двайсетина. И от трън та на глог  да не търпя една в къщи, ами от бизнес, та двайсет. Но иначе пък съм мафиот с фамилия от тъщи. И съм корав.

Д.Колев

Гергьовско утро

agne1

Като се е навирила една месечина с двата рога нагоре. От дяда знам, че не е на добро. Въртя се наляво-надясно и сън ме не лови, очите ми все в нея. Утре ми е професионалният празник и ще дойде тоя-оня да изядем едно агне, както си му е редът. Не знам защо ми е така неспокойно. Овцете затворихме, кравите също. Козите и магарето са по двора . Кучето Баро подгони една бесовица и го няма от вчера. И на мен ми се тръгва на някъде без път и посока, ама кой ти дава. Ще взема да си свърша работата по-навреме,  да срещна хората спокойно. Ще си туря и здравец на калпака.

Малко е тъмно, ама няма да шия я. Излязох на прага и мамя козите да ги карам за доене и гледам някой стои до оградата. Викам си: опаа, ей го крадеца.  И го задебнах. Пътьом забрах една вила, и тъкмо да го измеря с нея, и оня като викна:

-Неблагодарен си беше тоя народ, такъв си и остана. Калпав матрял.

Краката ми омекнаха, а вилата се свлече на земята.

-Г-н Борисов, таковата, г-н Генерал, как така вие тук? – и повече звук не мога да издам.

-Ти какво мислиш, че като е утре Гергьовден и не мислим за теб. Бе, ти си най-важният. Дойдохме да ти помагаме, пари да ти носим от Европа, ако има ленти да ти отрежем.

Заотстъпвах същисан към обора и не знам какво да кажа.

– Ако си тръгнал към кравите да не стреснеш Цецо, че ги дои. Вчера чул като си казал, че се доят рано и ти помага. Мъжко момче ей, но мляко днес не чакай. За яйцата ще мине Веско, там нещо за гласа сиреч.

– Добре, добре. Помагайте, че тук на село е тежко – изфъфлих и тръгнах към другия край на двора. И вече наистина се сбърках. Стои един откъм опашката на магарето в стойка и му издава команди. Изтръпнах. Това е все едно да кажеш на моята Гица, че е дебела и да си на eдна ръка разстояние от нея. Скочих да спасявам човека и… ужас… ами, това е г-н Сидеров. Викам му:

– Разбирам, че ще ми се помага нещо такова, но моля, г-н Волене, магарето изотзад е некомуникативно.

А той:

– Бе, чудя се защо този елемент ме тресна два пъти в ченето докато го агитирам. Но нали съм корав.

Заведох го отпред и го представих на Миро. Оставих ги да сe агитират и ето ти нов проблем.  Във вече разредяващият се мрак гледам някой се муши покрай кочината, викам си – а, това е Мето циганина, дето помага. Приближих се и само това не очаквах – самия г-н Костов.

– Какво ме гледаш? – ме пита – Само ние можем да те изведем от тази криза, мрак и …. Кво лепне бе?

Наистина гледам го втренчено и от опит знам, че на такива не трябва да се противоречи и клатя глава  в знак на съгласие. Отстъпвайки назад настъпих някой.

– Опи. Свикнали сме. Ние сме с дебели мазоли – засмяно казва другарят Станишев – Знаеш, че много сме те уважавали и пак ще те уважим при възможност.

– Да, да – отговарям, и гледам един насред двора седнал на пън и кани другите.

– Насам, давайте кой каквото има –  мляко, вълна, агнета. Аз ще ги разпределям.

Веднага го познах и му викам:

– Абе, г-н Доган и вие ли ще ме оправяте? Нали излязохте от политиката.

– А-а-а, моето момче, от политика се излиза само като не засече пистолетът. В другите случаи не.

Това оставаше, да ми гръмнат някой насред двора, сякъш тука е съдебна палата. Срам. Бе то цялото село ловци, ако разберат какъв е калабалък тука ще се дигне бая пушилка. Поех дъх и си мисля „Няма да викам дявола“ и тогава…  я усетих. Замрях. Беше нежен полъх. Знаех, че зад мен са две черни хубави очи зад очила. За този поглед давах половината стадо, не цялото направо, без кучето. Не можех да я сбъркам. Колко пъти съм си представял, че доим кравата заедно, а ръцете ни се докосват. И в този миг усетих плътен удар в ребрата, а Гица ми ревна в ухото:

– К’во ма теглиш, бе, и ми викаш Меглена ли,Маглена ли. Па си лапнал по някоя пачавра.

Седнах потен и заразказвах съня, а Гица се превива от смях и вика:

– Абе, будала, как можа да сбъркаш политиците ни с обикновени айдуци бе.

А аз съм излязъл от реалност и ми се чува, че някой мишкува из килера. Мисля си, може ли да е Яне? Да питам ли Гица… или да си трая…

 

Д.Колев