Разказ под старата круша

61de46

Кога се е заселило тука Драганово никой не знае. Завдигали къщи покрай двете чешми, а по средата, дето било празно се събирали на хоро и станало мегдан. До горната чешма му викали горен, а при долната долен край. Отсреща на припечния Криви рът пък им е гробището. От долу като сложиш ръка на чело ще видиш как са се подредили родовете, а по средените са сложили кой плодно, кой горско дърво за сянка и да се вижда как тачат близките. Отстрани след старата круша са самотните и втора ръка хора, щото е забутано и не се вижда от селото.Там на купчина пръст са седнали Черен Миньо и Жълтака.

  • Ей не го ще земята тоя Мъток, бе Миньо. Една копраля се вдигна слънцето, а не сме мръднали.
  • Не думай така Жълтак сухо е. Като копнем още една ръка и ще охлаби – чеши се по врата Миньо и слага потния каскет на слънце да съхне.
  • Не бе човек не го ще черната. Ти не си тукашен и не знаеш Мътока – пуска плюнка Жълтака на сивата пръст и тя бързо изчезва. После стана – е виж.

Като се изсили удари спечената земя. Търнакопът отскочи нагоре и отдолу само прокънтя.

  • Те такова чудо няма. Оня ден нали копахме Бай Йочо даскала. Там що не беше така.

Ама той благ човек, не е като Мътока.

  • Е кво му е толкова. Аз ще копна, че двамата няма как, па ти кажи – вдигна копача Миньо.

Под глухите удари Жълтака заразказва:

  • Един беше Мътока в Драганово и му се водата не мътеше. В кметството го бяха взели да

плаши кога имаше нужда тоя, оня. Ама какво да плаши, кажат ли му за някой, че е нещо кривнал или не е от нашите и повече го не виждаха. Така с времето хората се бояха да го срещнат ни денем, ни нощем. Що майки разплака, па дойде ред и на неговата. Промени се властта и като дойдоха новите навързаха с Мътока още двайсетина като него и ги поведоха на съд. Какъв ти съд в тия размирни години. На Вълча поляна в усоето след ден, два ги намериха. Вички бяха там само Мътока го нямаше и полека с времето излезна тази история . На поляната спрели да ги трепят, ама как се бие жив човек? То не са пилета. Я се свий да те сменя – Размърда едрото тяло Жълтака, като се опря на топора.

Без да се усети Миньо се бе подпрял на топоришката и слушаше слисано.

  • Кажи бе Жълтак, аз ще копая, ти кажи после – и заудря по копаното.
  • Бе кажи, кажи , ама сме до никъде. Ше чуйш попа да пее след малко. Айде копай тогава – и като се отпусна обратно на пръста Жълтака продължи – а тоя, а оня никой не щял да се кърви и тогава дръпнали настрани Мътока. Казали му да утрепе другите и ще го пуснат. Той не чакал подканяне, размърдал вързаните ръце и като срязали въжето, грабнал една тояга и затрепал всички един по един. До кръста бил кървав. После скочил в дола пред същисаните пазачи и изчезнал. Ей за това не го намериха при другите. Някои казват сетил се, че няма да го пуснат, ама знам ли. Пази се пак спря.
  • Няма Жълтак разказвай, копая нама вече. Какво после? – разбърза се Миньо.
  • Какво после? Изчезна. Търсиха го къде ли не. Потъна в в дън земя и се ни видя, нито чу. То и никой не знаеше там баш как е било. Никой не думаше. Като онемели. От страх или се бяха клели, но никой не продума. Едни измреха, други се попиляха натам, насам. Колко е лъжа, толкова и истина туй. Така думат хората. Минаха години и се появи Мътока. Предаде се. Живял в землянка в двора си. Баща му го хранил. Нали е чедо, милно е. Та така бая години докато се размина и позабрави какво е вършил. Пак го съдиха, ама нямаше вече кой да каже какво е било и давност такова и отиде та се не виде.
  • Бе то как се забравя такова нещо – се обади Миньо между ударите на кирката.
  • То така сме хората. Мине лошото и се размине. Наказание му беше хорската омраза. Не можеш Миньо да живееш като те кълнят толкова майки утрин и вечер. Така бе нито умрял с умрелите, нито жив с живите дето викат. Никой го не щя. Ей сега и земята го не ще да почине в мир дето се вика.

Като се изправи Черен Миньо да дъхне и пита пак нещо, погледна през оределите листа на старата круша и видя попа да мятка кандилото от далече. Стреснато промълви:

  • Ей идат. Па сме до никаде.

Тежкото тяло на Жълтака се сурна по пръста. Сойката дето ги гледаше отсреща ту с едно, ту друго око се стресна та отлетя. Те стъпили в гроба до коляно се защураха де ще дяват Мътока.

Приказка за часовника

1297337858_1-13

Вечния стремеж за възход на човека се олицетворява в един от символите за пътя нагоре-стъпалата на стълбата. В този стремеж за по-добро и съвършенство човечеството гради своята стълба от векове и достига все повече висини. Днес, когато човешките достижения достигат до проучване на нови планети, изпълнението на много дейности е от роботизирани машини и природните ресурси се заменят с изкуствени разработки, откриваме една голяма грешка. Изграждайки стъпала на познанието по вселенската стълба ние сме рушали зад нас тези по които сме минали.

Зад нас е останала една изкривена природа с гори унищожени от дейността ни, с изчезващи видове и изтощена от експлоатация земя. Във водните недра плуват нефтопродукти и отпадъци в милиони тонове. Променяме световни течение и температури на континенти. Газовете, резултат от дейността ни разрушават озона и променят влиянието на слънцето върху земята и организмите ни. В един момент ние започнахме да разбираме, че сме в собсвения си капан. Зад нас е разрушеното и няма стълба, която би могла да съществува без основа си. В един момент разбираме, че без малката пчела няма опрашване и плодородие, а с хербицидите си я убиваме. Земният червей е в основата на почвеното плодородие, заедно с хилядите гъби и бактерии и унищожаването им пречи на почвообразуващите процеси. В морето милиони организми от бактерии до китове формират не само многообразна фауна, но и са регулатор на процесите в него. Топенето на ледове следствие замърсяване и повишаване на температури влияе върху вековно установени водни течения. Променят се местообитания на видове, като повечето са на ръба на оцеляването.

Преди столетия учени са търсели зависимости между световните процеси. Днес ги знаем по един печален начин. Нарушавайки популацията на даден вид разбираме, че се нарушават цели животински и разстителни вериги. Тези отклонения достигат и до нас, до нарушения на биоенергийно ниво. Днес може да кажем – твърдо да, изчезването или дори намаляването на всеки вид е пагубно за нас. Всеки вид руши стъпало от човешката стълба и развитие. Всеки изчезващ вид отброява период от време на световния часовник, водещ към края на чавечеството. В нашите ръце е да спрем това страшно обратно отброяване на време към апокалипсиса. Създателят ни е дал разум да управляваме световните процеси и да самоопределяме движението им. От нас зависи как ще използваме това. Дали ще се погрижим за останалия свят, а от там и за себе си или ще се самоунищожим.

Завършвайки тези редове ще излезна и ще прегърна едно дърво, ще взема в длан калинка и ще и помогна да литне, ще взема цвете от градинката и ще го помириша.

Ще съм щастлив, че ги има и ще дам приноса си за да ги видят и хората след мен.

Заръка

 

orthodox-church-candles

Звънът на манастирското клепало напевно се разнесе над керемидените покриви. Възнесе се над пожълтялата вече гора и като достигна полегатите склонове на близките хълмове се върна да допълни последващите звънове. Останалите по гората пилци се вдигнаха. Полетяха над близките поляни и после пак си кацнаха да се припичат на есенното слънце.

Отец Нифонт излезна от килията и като се прекръсти мина през двора и махна на послушника Матей да спре. Той отмери още два напевни удара и се приближи към отеца.

  • Отче, този човек от зарана не е излизъл от църквата. Да не му се случи нещо? Да беше наминал.
  • С Бога си говори човека. Какво да го безпокоя – отвърна отеца.
  • Каква ли грешка е сторил, та се толкова моли, дали да не му помогнеш – заклати глава Матей.
  • Неискана помощ се Матейчо не прави. Ако човек каже тогава – и продължи по пътеката към магерницата.

Матей се повъртя покрай лозницата уж да гони осите, пощура се и като се скри отчето бързо се вмъкна в църквата. Той стоеше в ляво до сами олтара. Свещтта отдавна изгоряла се бе разляла на ръката му, която стоеше като каменна. По дрехите се виждаше, че е личен човек. В сумрака тъмното му и изпито лице приличаше на тези от иконите. Матей се приближи и тогава видя очите му. Този поглед говореше повече от думите, които можеше да си кажат. Власт и воля прочете Матей и не се накани да продума. Като се обърна, понечи да излезе, но гласа на странника прокънтя в тишината.

  • Кое е време?
  • Пладне човече – смутено си затупа гащите Матей – Бе що се не отмориш. Под чинара има пейка. Па после пак ела ако речеш .

Странникът продължи да гледа все едно не са говорили. Матей се повъртя пък излезна на припека до лозницата да пази гроздето от осите.

На свечеряване Нифонт прекрачи прага на църквта и без да поздравява с равен глас рече:

  • Ела на вечеря. Братята те чакат. Храна и подслон тук има за всеки.
  • Не щеш ли да знаеш кой съм, какъв съм.? – попита непознатия
  • Това синко не е моя работа. Ти ако имаш нужда кажи. На мен не ми трябва. За мене си раб божи и с каквото мога ще помогна. Остани докато ти е угодно.
  • Ами ако съм разбойник? И донеса зло на манастира.
  • И разбойника е човек синко. За мене сте все хора, а за манастира не се кахаря.

Манастир се затрива само от безверие. Иначе и да го бутнат лоши люде с вяра пак ще се съгради.

  • Само така думам – каза тихо странника и тръгна след отеца смирено.

Дните минаваха и манастира заживя своя си живот. Всички ставаха преди изгрев, отиваха на служба, а после изпълняваха послушанията си. Помощниците подхващаха стопанската работа и един тръгваше с животните , други влизаха в градините или овошките. За всеки имаше работа и бързаха в късите зимни дни да изпълнят заръките на игумена. На вечеря след молитва послушниците се надпреварваха да кажат какво са направили. Нифонт като ги слушаше малчаливо, понякога ги сгълчаваше да се хранят. Друг път ще влезне в дълги пояснения за работата през утрешния ден и поощряваше добрите. На тези дето не беше доволен не говореше и те разбираха, че трябва да се стараят повече. Така след разговори и беседи свършваше деня. Игуменът ставаше и изричаше молитвата, като се прекръстваше. В такива вечери той се оттегляше в килията доволен и не забелязваше, че не е и докоснал вечерята.

Тази вечер тревога беше обхванала душата му. Новият човек бе получил послушание да притегне с други двама сайвана с храната за животните за два три дни. Момчетата един през друг бяха влезнали в килията му и заразказваха за чудото сторено от новия човек. Докато те се щурали по двора, той издялал греди.С кратки обяснения ги подредил кой какво да стори и до пладне повдигнал покрива, после стегнал яслите и наредил плочника пред него като тепсия. Те само гледали и подавали това, онова. Отецът беше отишал и видял гредите равни като иконостаса и камъка пред обора, нареден като калдаръм на чаршия. Сякаш не беше пипано от човешка ръка направеното. Кой беше този човек дето не проронваше с никого дума вече половин година. Всяко свободно време влизаше в църквата. По всичко личеше, че е личен човек. До днес не беше опитвал да общува с него. Искаше странника да намери търсения покой и да се смири със себе си. За това най доброто бе общуването с Бога. По коледа един мирянин беше питал монасите, какво прави този човек в храма. И, че е бил най-прочутия маистор от Дунав до Босфора. Тогава игумена не даде ухо на чутото. Това голобрадо и слабовато момче да е такъв баш майстор не му се стори вярно и реши, че е грешка. Днес, като видя стореното се замисли. Реши утре да даде ново послушание на странника.

След сутришната служба на закуската всеки получаваше последните наставления за деня. Като свършиха отец Нифонт прочете молитва и всички тръгнаха забързано. Тогава отецът се изправи пред новия човек и преди да продума той го изпревари:

  • Отче ти искаш да ми дадеш послушание, но не си решил още какво да е. Встрани от

църквата до сами двата бора е имало старо аязмо. Камъните са още там, но с времето е загубено. Дай да намеря водата и я изградя. Това да ми е търсеното от тебе послушание.

Отецът онемя. Прекръсти странника и го подмина. На него повече не му трябваше. Беше получил благословията.

И започна бавно да премества камъните. Като освободи мястото, там където земята беше мокра започна да копае. Послушниците и помощниците го гледаха с насмешка. Тука от векове е изчезнала водата и изведнъж той пък да я извади. Но полека започнаха да се навъртат около него. Един ще му подаде нещо, друг ще го отмени да отмори и така се заредуваха всички. И монасите повярваха че може да се направи чешма до сами църквата и запомагаха с едно друго. Игуменът гледаше как това голобрадо момче увлече мълчаливо всички в работа и хем се радваше, хем се ядосваше на себе си, че бе благословил безсмислено дело. До толкова се хареса работата на всички, че заетите през деня работеха нощем. Странникът ги не спираше и само с кратки думи казваше какво да се прави. Той вече не почиваше, не спеше, а хляб му подаваха и той дъвчеше бавно загледан в дупката. Беше друг човек. На два пъти го видяха да се засмее на момчешките закачки да бягат, че водата идела от тъмната дупка. Така до Голяма Богородица водата все я намаше. Един след друг се заотказваха помощници, послушници и монаси. Странникът продължаваше да вади пръст и да слиза бавно надолу. Не забелязваше, че е сам, нито пък, кога се мръкваше. По тъмно палеше две малки газеничета и продължаваше. Ударите на кирката оттекваха до късно през нощта и Отец Нифонт като ги чуваше клатеше неодобрително глава. Утре беше Кръстовден и трябваше да тури край на това безумие.

На утрото целия двор беше във вода и отвориха канафки да се оттече. На радостните поздравления странника не отговоряше, а беше подхванал да дяла камъка.

Работи два дни без да има на среща свършено. Камарата камъни се топеше и материал не излизаше. Игумена го гледаше от килията си и на третия го повика да се качи.

  • Слушай синко. Тази работа така не става. Ето ти манастирски пари нов камък да си

търсиш. От най-добрия. Утре нас с тебе няма да ни има, но това дето правиш, ще остане.

  • Как да преценя колко да струва отче?
  • По съвест.

След една неделя докараха камък от Беломорието. Странникът го подхвана и нацепи, а после дълго глади къс по къс. Когато всичко бе готово нареди камъните и сложи чучура. Пръв отпи игумена със сребърен тас и като го сложи в долапа на чешмата се обърна към странника.

  • Вече едно лето си тука. Нищо за тебе не питах. Не питам и сега. Само ти казвам, че бог

ти е дал дарба да съграждаш. Не ти е тук мястото. Остави молитвите на нас монасите. Слезни долу при хората и радвай с творенията си очите и душите им. Не те гоня. Решението е твое.

Манастирът до последния послушник беше до чешмата. Те не знаеха как да изразят похвалата си за това неземно творение и като се оттегли игумена в купом се поклониха на странника. Те даваха признание на човешката воля и божа дарба на този странен човек.

Той се смути и се ръкува с всички, а на монасите целуна ръка. На този ден той стана част от братството завинаги.

Килията на Нифонт беше неговото лично пространство. До леглото имаше малка ниша за дрехи, а всичко друго бе рафтове с книги. Досами прозорчето на малко писалище, отеца прекарваше повечето време в четене и писане. В това лично пространство той приемаше най-добрите монаси и послушници, като оценка за правеното от тях. С останалите общуваше в трапезарията.

Наближаваше пладне, когато на вратата на килията се почука. Игуменът отвори и без думи посочи стола до писалището. Никой от двамата не бързаше да започне. Накрая стареца продума:

  • Това тук е моя дом и храм. За да живее всеки в покой със себе си и бога трябва да на-

мери своя. Направи го и ти.

  • Отче гледам близо година как тук всичко е уредено и спретнато. Уважение има от теб

до последния послушник. Това място има топлина- каза странника.

  • Така и трябва да е. Това е храм и божо място, но твоето място не е тук. Ако беше щях да

ти го кажа. Не те знам още кой си и какъв си, но прави това с което Бог те е изпратил на

земята. Създай дом, дечица и намери своята топлина, е това е моята заръка.

  • Аз съм майстор. Манол ме викат. Тук подирих утеха от загубата на изгора и

вяра в моженето ми.

  • Бе как ще си ти големия майстор дето е съградил повече храмове от тия дето съм

влизал. Та той трябва да е на много години – учуди се отчето

  • Не съм ходил още когато съм хванал длетото. Когато другите тичаха по поляните, аз

бях с тате по градежите. От нищо се не боях и от нищо се не жалех. Това ми е майсторлъка и другото че се не отказвам лесно. Останалото са хорски приказки. Сполай ти отче за стореното. Заръката ти ще послушам и ще слезна при хората и ще потърся храма си пък после божия воля.

 

Да се е връщал повече Манол тука хората не знаят, но камъка над гроба на Отец Нифонт е същия като чешмата. С еднаква обич и топлина са градени и двата.

Легенда за камъка

beglika-lake-2624d2

Рано тръгнаха мъглите тази есен. Къщите в Недево усъмваха побелели от есенните слани. Комините запушиха и замириса на горяло меше. Тук там изкарваха някое стадо на паша и го рано прибираха, че се бързо смръчаваше. Някъде се чуваше ковач да клепе, другаде някой с брадва пригаждаше дърва за вечерта и с това свършваше живота в началото на зимата. За това като се чуха конските копита по калдъръма, оттекнаха в цялото село. Другоселци забързано изпитаха къщата на Манол майстора и потропаха на портата. Старата се щураше из двора и отвори на дошлите. Въведе ги в голямата одая, където беше стикнала оджака, и потропа на Маноловата врата.

  • Маноле, хора те дирят да дойдеш – продума, като леко открехна. Манол гледаше през отворения прозорец и се сепна от влизането и.
  • Какво казваш мале?
  • Хора са дошли от далеко казват и тебе искат да видят.
  • Че да влизат.Те врати са за това. А, добре сте дошли. Какво ви води насам?
  • Добре сме те заварили майсторе. От Малево сме проводени, от селото, да те каним църква да ни съградиш. Старата ни отесня. По нашия край ти се носи славата на голям майстор и градежите ти са от лични, по лични. Сякаш не са от човешка ръка пипани.
  • То пак е така. Всичко ни е от Бога дадено и е за него отредено. Ние сме за малко тука – каза Манол и приведе поглед. Пред тия белобради люде изглеждаше като момче сбъркало нещо и търсещо покаяние – Ще дойда. На пролет да сте готови с материала. Нищо да не пипат ваши хора. Камъкът, най важно да е недялан, на големи късове да е, Него мои дюлгери само го пипат, щото той е душата на един градеж. За материала пари да се не жалят. Да купите най-доброто, гората да е дъбова. Храм е това, не е шега работа. На мене платата я сметнете да се изкара след градежа зимата. На хората ми също. От храм се печалба не дири. Сполай ви и Бог да ви закриля.

Гостите припряно станаха и някои понечиха да целунат на майстора ръка от благодарност, но той се обърна и излезе на кьошката все едно ги намаше.

  • Майсторе – попита едного вече излизайки – в Циглево храма дето си направил е с много нисък вход и нашия ли ще е така?
  • В храм се влиза приведен, че от Бога по-голям няма – каза Манол без да се обръща и гостите си затръгваха-А какъв ще бъде пак той един знае.

Този храм той го беше виждал. На яве ли на сън ли не знаеше. И людете знаеше, че ще дойдат. Понякога се питаше това Божи заръки ли са или на дявола работа. После като се пораздумаше сам решеше, че не ще да е дявоска работа това дето е за хората сторено и пак се понасяше по белокаменни чаршии, над църкви, мостове и градежи. Понякога сядаше и дялаше на дъска мисленото и чакаше да му дойде реда да го измайстори.

Мина зимата, после съгради църквата в Малево така, че хората го не пускаха да си тръгне цяла неделя. Все в някой дом го канеха и да не ги засегне оставаше вечер след вечер. На едно хладно утро го събуди гълчава и той излезна на кьошката. Долу хора се препираха със стопанина да ги пусне при него, а той се инатеше, че майстора почивал още.

  • Кажете станал съм веке – каза и те се сепнаха и запокланяха, сваляйки калпаци.
  • Сполай ти Маноле, ние сме от съседното Невестино. От година вече е паднал моста ни и се извървяха де що майстори знаехме и няма кой да го направи. От цялото село молба ти носим да дойдеш и се опиташ и ти.
  • Бе то добре сте решили, ама то не е вече време за мостове бе хора. След една луна и тръгват сланите. Кога ще се материал събира, кога ще се работи ,кога да го слагаме. Какво сте правили цяло лято? Ходете си пък като дойдат щърковете ме чакайте.
  • Не думай така майсторе. Една дузина пъти реката събаря градежите и никой не можа се пребори с нея. Тъкмо вдигнат хората някой камък и тя като придойде и го отнесе. Не мой ни връща майсторе. Цяло село ще ти камъни носят и дърво дялат, само да дойдеш.
  • Абе в Невестино върла ракия имате ли? – попита намръщено Манол.
  • Да, бе майсторе, ама защо? – се спогледаха хората учудено.
  • Ами защото ще стане студено докато го вдигнем моста – и се размя, разсмяха се всички – я викайте майсторите и да проводите някой да каже на жените ви, че тази зима ще са пак сами. И на майка ми да кажат да се не кахъри.

Още същата вечер Манол се качи на високия бряг на Струма. Краката му потрепериха над бошуващата вода. Беше виждал води и реки, беше строил над тях мостове, но това не се равняваше на нищо видяно. Реката не беше голяма, но носеше толкова мощ с водите си, че пред нея той беше като сламка. За миг се стъписа и реши да откаже и тогава го видя моста като в мъгла. Видя кръстове, камари от камъни и дърво и разбра, че трябва да се справи. Бог го е проводил на този бряг да построи мост, а не да се клати от вятъра. Обърна се към стъписаните майстори и каза:

  • Знам какво мислите. Мисля го и аз. Въпреки това давам дума да вдигна този мост. Няма да виня тези дето си тръгнат. Сполай им да си идат с благословията ми.

Така започна борбата на Манол с реката и майстори заидваха и заотиваха. Той стоеше и всеки ден поставяше темелите, вързан с въже през кръста. Водата го дебнеше и стъпеше ли на криво го събаряше. Докато съхнеше на есенното слънце Манол гледаше и търсеше къде тя е слаба, къде са и въртоците та там да сложи стъпката после. Денем вдигаше стъпките да се въждат, а през нощта всичко се отнасяше. Дяволска река. Дните минаваха и никой от двамата не кандисваше.

Иначе селяните се стичаха да помагат един през друг и в старанието си ядосваха майстора. Един ще бутне камара с камъни, друг ще падне в реката, та често къде с ядове, къде със смях ги гонеше от градежа. Всички свикнаха със строгия му поглед и като не вървеше работата гледаха по-малко да са пред него. Една утрин на здрач той забързано тръгна към основите да види стоят ли. От далече видя човек да стои на сами брега и се приготви за кавга. Пое дъх и аха да се скара и я видя. Беше момиче, като всички дето идват по строежите да се закачат с майсторите. Всичко и беше като другите, само очите сякаш събрали цветове на водата го гледаха с насмешка:

  • Е ти ли си големия майстор дето мъти водата.
  • Мост ви правя да минавате. Щото на момите от ваше село и са къси нозете и не могат да газят Струма.
  • Е де ти моста? – се засмя тя, и като се обърна повдигна високо сукмана над колене и през смях рече – е тва са ни късите ноги.

Манол онемя. Красивите момински нозе дълго идваха в съня му и се заредуваха с виденията на чешми и зидове.

Невена заидва къде с дружки, къде сама и все ще намери начин да го закачи. Един ден ще го пита като е баш майстор защо е голобрад. Друг път ще се надсмее, че годините му са малко за да съгради мост тука. Манол не оставаше безучастен и отвръщаше, че е малка да се закача с майсторите или пък, че е от реката излязла русалка да му бута моста. Всички слушаха закачките им и прихваха. Тогава майстора изглеждаше смръщено майсторите и те захващаха чуковете и теслите забързано, а дружките на Невена се скупчваха засрамени.

Манол си тръгваше последен и първи идваше в ранината. Едно утро завари Невена на брега и без да я пита нищо се доближи до нея. Усети дъха и. Топлината на ръката и усети до своята. Обърна се и видя сводовете на моста извисени над реката. Погледна я отново и грабна най близкия камък. Нагази в студените води и го постави там където видя основата на сводовете. Занарежда градежа и майсторите идващи един след друг влизаха безмълвно до него и продължаваха. Той излезна от реката чак на здрач и видя построеното. Водата нежно минаваше покрай каменната основа и сякаш я галеше нежна моминска ръка. Така ден след ден реката отстъпваше пред волята на Манол и мостa извисяваше снага над водите.

Тогава се чу, че е болна легнала Невена. Бабите в селото заговориха, че Манол е вградил сянката и в градежа си. Всички застраниха от майстора. Усещаше острите хорски погледи и за първи път бе безпомощен да се защити. Беше свикнал да води другите в трудности и да побеждава. Сега, когато победи реката се усети слаб.

Една привечер сложи последния камък на моста. Слезе в селото и потропа на Невенината порта. Майка и отвори леко и като го видя понечи да затвори обратно. Острият му поглед я смрази и докато се чудеше как да постъпи той отвори и влезе в двора. Тя безмълвно го поведе към стаята на Невена и той тихо пристъпи през прага на одаята. На малък одър до прозореца лежеше тя. Беше все така хубава, както я сънуваше. Тя се усмихна уморено и в очите и заиграха сякаш речните потоци.

  • Ела. Седни. Ти реки бориш пък те е страх от мене.
  • Да – можа да каже само Манол и очите му се насълзиха – Аз не съм те вградил. Ти ми показа моста и даде сила да го съградя. Дойдох да ти благодаря.
  • Знам. Не слушай никого. Не може божата дарба дето я имаш да прави зло.
  • Не знам как да ти кажа. Няма да взема плата за градежа. Баща ти да те води и изцери. Аз друго мислех. Ръка да ти искам, но било писано сърцето ми само с камъни да живее. Сполай ти.

Манол се обърна и стана. Приведен целуна ръка на старата и портата хлопна зад него.

  • Мале, ма що не го лаят кучетата тоя Манол – попита изправена над прозорчето Невена. Майка и изхлипа в длан. Не я беше виждала да става повече от три недели.

Той си тръгна още същата вечер без да събере багаж или се сбогува с някого.

Гради ли Манол повече или не, така и не се разбра. Едни казват го видели във Влашко да строи чаршия, други, че е правил мост над Осъма, но никой не беше сигурен.

Една есен след години странник дошъл и до моста в Невестино съградил чешма. Направил я за една неделя и тръгнал без да продума на никого. Викат и Невенина, ама защо така и не се знаеше.

До моста и днес хората казват, че в ранните есенни утрини сред мъглата са виждали два силуета хванати за ръце.

Как да използваме продуктивните пасища?

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg m.tel: 0876679108

grass2

Добре е да се знае, че и най-правилно създаденото пасище с отличен тревостой, при неправилен режим на експлоатацията му, може за кратко време да бъде унищожено. Обратно – пасища с по-лош видов състав и незадоволителна продукция, каквито най-често са естествените пасища, при правилна технология на използването им, съчетана с прилагане на подходящи мероприятия (торене, подсяване, поливане, валиране и др.) може да се превърнат във високопродуктивни тревостои.

През пролетта, когато тревата е сочна и нараства интензивно, животните поставени при условията на свободна паша имат възможност да приемат големи количества зелена трева. Често явление през тези месеци са стомашно-чревните разстройства, в резултат на които оползотворяването на зеления фураж е незадоволително. През лятото, когато нарастването на тревите поради комплекс причини намалява, животните нямат какво да пасат и се налага да бъдат подхранвани с фуражи произведени на обработваеми земи. Така се намаляват възможностите за производство на обемисти, груби фуражи (сено, сенаж, силаж и др.) за нуждите на животните през зимата.

Дългогодишната практика показва, че най-подходяща е двудневната паша на животните в един парцел. Тогава натоварването може да достигне 3 – 5 т жива маса на декар, или 6 – 10 условни глави (една условна глава или условна животинска единица се равнява на 500 кг жива маса с дневна нужда от зелена трева от около 60 кг). При тази система оползотворяването на тревата достига 75-80%. При определяне на броя на парцелите се взимат под внимание първо – средната продължителност на периода на подрастване на тревите между пасищните цикли, второ – предвидената (планираната) продължителност на паша на животните в парцела (в дни) и трето – броят на групите, които пасат в пасището.

Големината на парцелите зависи от продуктивността на пасището и от броя на животните, които го използват, или по-точно от дневната им нужда от трева. Следователно тя е динамичен елемент и при равни други условия (брой животни, дневна потребност от паша и продължителност на престоя в парцела) трябва да варира през отделните сезони и различните години. Въвеждането на електропастири направи възможно регулирането на размера на парцелите, както налагат нуждите през различните цикли и отделните години. Електропастирите са сигурно средство за ограждане не само на парцелите, но и на периферните страни на пасището, ако има в близост пътни комуникации с голямо движение, оврази, съседни полета с интензивни култури и др.

farmland-along-hwy3s-green-pastures-2

Във ферма с интензивна тревна фуражна база голямо значение придобиват дажбената паша и пашата на ивици. Принципът на дажбената паша се състои в това, че с помощта на електроиастирен шнур се отмерва такава площ от пасището, чийто моментен запас от трева може да задоволи дневната или полудневната нужда от тревна биомаса на животните. Сухото вещество и необходимите въглехидрати се добавят чрез рационално подхранване.

Загубите на зелена маса при тази система са незначителни – средно 10-15%. Затова след установяване на фактическата продуктивност, площта трябва да се завиши с посочените проценти така, че животните реално да получават необходимото им количество зелена трева. Дажбената паша е най-рационалната система за използване на продуктивните пасища. С приложението й животните получават редовно свежа зелена трева, в резултат на което продуктивността им е изравнена през целия пасищен период.

За правилната експлоатация на пасищата освен броят голямо значение имат формата и разположението на парцелите в пасищния участък. Отделните парцели може да са с различна големина, но те трябва да осигуряват еднакво количество тревна биомаса. Формата им трябва да е правоъгълна, по възможност близка до квадратната. Това се налага от чисто икономически съображения. При ограждане например на парцел от 10 декара с размери 100х100 м общата дължина на оградата ще бъде 850 м. Важно значение има разположението на клетките (парцелите), особено при планински условия с пресечен терен. При такива случаи дългата страна на клетките се разполага по хоризонталите, защото интензивното движение на животните по наклона по-силно уврежда пасищния чим.

При пасищно отглеждане на животни фермерът добре трябва да знае какво означава общата и фактическата продуктивност на пасището.Общата продуктивност показва наличното количество трева, която животните биха приели при 100% оползотворяване на тревостоя. Определя се чрез окосяване на тревата от площадки с размери 1х2,5 м, или 5 м за всеки декар. Полученото количество зелена трева се умножава по 200, за да се установи реалният (моментният) добив на зелена маса от декар. За практиката обаче представлява интерес онази част от общата продуктивност, която животните действително приемат (изяждат). Това е т.нар. фактическа продуктивност. Тя представлява разликата между общата продуктивност и количеството на неизпасаната трева в килограми от декар, непосредствено след приключване на пашата. Количеството на неизпасаната трева се определя от площадки, както при установяване на общата продуктивност. Ако средната маса на остатъците след паша от 5 кв.м е 1,15 кг, количеството им на 1 декар ще бъде 1,15:5 x 1000=230. При обща продуктивност примерно 1000 кг от декар фактическата продуктивност ще бъде 1000230=770. Изясняването на фактическата продуктивност има голямо значение във връзка с правилното определяне на натовареността на пасищата. За тази цел всички видове и възрастови категории животни се приравняват към една условна животинска единица (крава с жива маса 500 кг и дневна нужда от зелена маса 60 кг).

Натовареността на пасището зависи от фактическата му продуктивност, от продължителността на пасищния период в дни и от дневната дажба на цялата група животни и се определя по следната формула – Например, ако фактическата продуктивност на дадено пасище за целия вегетационен период е 2100 кг зелена маса и пасищният период е 160 дни, възможната му натовареност ще бъде 2100:(160 x 60)=0,218=0,22 условни глави на декар.От казаното се налага да се направи важният извод, че фермерът, който е решил да отглежда пасищно животни, трябва да разполага с достатъчно голяма територия от продуктивни пасища.

Поддържането на пасищата в състояние на висока продуктивност освен от други технологични фактори зависи и от възможността за сенокосното им използване. Периодичното им сенокосно използване се отразява крайно благоприятно върху укрепването в тревостоя на ценните в стопанско отношение треви. То се налага и от обстоятелството, че част от тревостоя напролет не може да се оползотвори пасищно, тъй като тогава тревите растат активно и запасът от тревна биомаса е много голям. Окосената трева през пролетта, в зависимост от времето, се консервира във вид на сено, сенаж или силаж и се дава на животните в края на пасищния период или през лятото (когато настъпва характерната биологична депресия на тревите), евентуално през зимата. През всяка следваща година се оставя различен участък от пасищата за сенокосно използване.

Освен всички други технически съоръжения фермерът трябва да осигури в пасищата и заслон за почивка па животните през периодите, когато не пасат, както и достъп на водопоен източник. Ако няма друга възможност, трябва да се постави цистерна или по-малък резервоар с автоматични поилки. Не бива да се подценява нуждата от стабилно монтирани колове за чесала, както и да се постави каменна сол. В постоянните пасища трябва да се осигурят и необходимите количества слама и подходящи въглехидратни храни за периодите, когато тревата е много сочна и богата с белтъчини. Това еособено наложително през пролетта.

11.09.2013 год. Автор: д-р Иван Лалев Колев двм
Гр. София Всички права запазени!