ЗАЩО? вх.N 27032013

ЗАЩО ИЗЧЕЗНАХА КРАВИТЕ, БИВОЛИТЕ, ОВЦЕТЕ И КОЗИТЕ?

Или защо нямаме млечно животновъдство в България?

Автор: д-р Иван Лалев Колев д.в.м.

Историята е дълга, но за да не съм многословен и за да не се объркам в мислите си, ще бъда максимално кратък.  Преди няколко години след, като спряха да се дават субсидии за отглеждане на тютюн реших, че би могло тези хора да се занимават с нещо друго, например с отглеждането на кози.  Още повече, че в Родопите има прекрасни условия за развитие на козевъдството.  Ето така се роди идеята да направя проект за  ,,биологично производство на козе сирене и кашкавал“.

По това време имах един познат партиен активист, който ми обеща, че проекта ,,ще стигне до където трябва“. Но явно този проект нямаше късмет с политиците, които ,,поради създалите се обстоятелства” нямало да инвестират в никакъв бизнес и така моето творение остана, както се казва ,,на трупчета“.  Все пак се позамислих и го предложих директно на един собственик на мандра, явно  начетен и експедитивен бизнесмен, който успя да привлече вниманието на холандска фирма. Запретнаха се и  осъществиха идеята, като вече три-четири години успешно си развиват бизнеса с козе сирене и то биологично производство. Така се разчу в средите на млекопреработвателите, че козето мляко е с много голяма стойност в Европа, пък и не само там.

3457462890_78c40a440a

По този повод, друг собственик на мандра ме привлече за консултант. Седнах и му написах на 5-6 листа какво трябва да се направи за да развие този бизнес с козите. Най-общо написаното съдържаше следното: мандра вече имаше, която действа на добри обороти. Липсваха кози, фуражи и хора, които да гледат козите. Посъветвах бизнесмена да купи кози, оборудване за козефермите, да намери желаещи хора да отглеждат кози и да ги кредитира с животните и оборудването на фермите. Стопаните след това да му върнат кредита под формата на козе мляко.  Развих му една добра схема  за микрокредитиране, която да му осигури козе мляко за много години напред и да му се развие бързо и динамично бизнеса с козето сирене. Разбира се всичко относно развитието на бизнеса, беше подкрепено от цифри с които се доказваше бъдещо устойчиво  развитие на предприятието.

Какво се случи две години по-късно? Обажда ми се един ден въпросният бизнесмен и ми казва следното: ,,Ела да видим къде сгрешихме, защото за две години загубих близо един милион. Събрали сме се тук с икономисти и умуваме къде е грешката? Почти всички козари, които взеха животни и оборудване  фалираха“. Отивам на срещата и започваме да тълкуваме проблемите.

Попитах за козите, от къде са купени, за колко пари, как са избирани….!

Второ с какво са хранени и каква продуктивност са развили?

Трето – какви договорни отношения са имали със стопаните получили животни, на каква цена е изкупувано млякото…. и след, като чух отговора на този въпрос спрях да питам повече!  Млякото, което вземали от стопаните било на ,,пазарна цена“, а тя била 0.40 лв/литър. Тогава им извадих написаното в  моите препоръки, а там поне два пъти бях подчертал, че себестойността на един литър козе мляко е около 0.75 лв/литър.  Така излезе, че собственикът на мандрата е фалирал длъжниците си преди още те да са започнали да му се  издължават.  Попитах го защо е постъпил така, защо не е оценил млякото на длъжниците си по 1.0 лв/литър например, за да имат възможност да се възпроизвеждат, да си върнат дълга, а и за тях да остане нещо?

Той ми отговори в прав текст: ,,Докторе не съм толкова глупав да купувам млякото по един лев, при положение, че мога да го купя за 40 стотинки“.  Останах втрещен от това, което чух и от тоталното неразбиране на проблема от бизнесмена. Алчността за печалби го беше заслепила до такава степен, че той крадеше от собствените си пари…

il_fullx333

Оставам на вас да прецените, не се ли получи същото с млечното животновъдство на България през последните 22 години.  С изкуствено поддържаните ниски изкупни цени на млякото, мандрите ликвидираха млечното животновъдство. Останали без естествената суровина за тяхното производство, преминаха на други технологии, при които за производството на ,,сирене“ използваха всичко друго, но не и мляко. Стигна се до там, че в лабораториите за контрол на качеството на храните започнаха да търсят има ли или няма наличие на мляко в ,,сиренето“.  Да се чудят, е ли това сирене или не е?

Проблемите с прозводството на т.н. ,,сирене“ от сурогати станаха държавен проблем и въпреки това, никой не посмя да каже истината за това, което се случва.  Учудва ме и факта, че животновъдите често протестират, искат субсидии, искат кредити с ниски лихви….и т.н., но никога не поставят въпросите за цената на техния продукт, за цената на техния труд. Дали това е така, защото нe разбират проблемите си или водачите на техните бунтове са ,,бели якички“ нямам предстaва? Надявам се обаче, че тази статия ще се прочете от производителите на мляко и те ще се замислят.

Истината е, че българският фермер трябва да произвежда и да си продава сам готовия продукт, както е по цял свят, където няма монополи и има конкуренция.

63328_cow_horns_lg

Какво се случва обаче в нашата Родина?

Появи се и Наредба 26. Дълго очакваната наредба за продажба на животински продукти директно от фермите обаче излезе ялова.  Противно на очакванията две години след влизането и в сила тя не се прилага. Непосилните и в същото време ограничителни условия, заложени в нея, се оказват трудно изпълними за производителите. В Пловдивска област например по тази наредба са регистрирани само 45 стопани, като  официално 7 са производителите на сурово краве мляко.  На практика останалите, чийто брой е неизвестен,  работят в сивия сектор. Сред тях са такива, които произвеждат и продават мляко и млечни продукти на нерегламентирани обекти на открито.

А целта на тази наредба от пръв поглед е да се съкрати пътя от производител до потребител, с което и цените да паднат, и да има истински хранителни продукти на нашия пазар. Наредбата е неработеща  по няколко причини, но две от тях са основни: От една страна, огромните инвестиции, които трябва да се направят, за да се отговори на изискванията на нормативните документи, а от друга – възможността да се продават само 20 процента от произведената продукция и то в рамките на общината където е фермата.

Тези факти на практика връзват ръцете на стопаните и обезсмислят начинанието. Вложенията, които трябва да се направят по нея, за да може един производител да изкара даден продукт директно на пазара у нас, не могат да се избият с десетки години, та камо ли да има някаква печалба. Според мен за да съществуват малките ферми от 5 до 20 крави и от 50 до 100 или 200 овце, за тях директните продажби трябва да са разрешени на 100 процента за произведената от тях продукция и то да я предлагат в цялата страна. Как може в Гърция да има десетки регистрирани марки сирене (става дума за един и същи вид – сирене фета) в различните региони на страната, а в България само мандрите да имат право на собствена марка?  Да не говорим какво е положението във Франция по същия въпрос, където всяка ферма си има собствена търговска марка.

Според мен истината е, че тази Наредба е създадена единствено с цел да обслужва монопола на мандрите, за нищо друго! И когато говорим за монополи в селското стопанство, това е първото нещо, което трябва да се коментира!

 

Автор: д-р Иван Лалев Колев д.в.м.

e-mail: firmus@abv.bg  tel: 0876679108

Всички права са запазени!

Защо няма земеделие в страната на щастливите кокошки

Кое е първото: яйцето или кокошката, се пита в един известен философски казус. Ако оставим философията настрана, отговорът би бил лесен – първо се появява тази стока, чийто ТИР първи е пристигнал на границата. Яйцата вече идват от Полша, а бройлерите – от Китай. В цялата тази философско-потребителска история, уви, българският производител почти не присъства.

По традиция през последните 20 години стратегията за развитие на земеделието у нас се прави от хора, нямащи нищо общо с него. С все по-голяма тревога работещите в отрасъла, а и повечето мислещи българи, се питат как политиката на този жизненоважен отрасъл се определя от хора, които дори не са работили в него и нямат нужните познания.

С един дори кратък анализ за състоянието на българското земеделие може да се добие представа за основните му проблеми.

Растениевъдството може да се гледа от различни ъгли.

Субсидиите на единица площ правят изключително печелившо производството на зърнени култури. При него субсидия от 27-30 лева за декар практически представлява 30-40% от себестойността на продукта. Тези пари обаче са незначителен процент от разходите за култури като лук или картофи, още по-малък за лозя, овощни или оранжерийни растения. При тях тази сума е по-малка от 1%. За последните години България покрива своите нужди от зърнени култури и дори изнася не малка част. Тук обаче седи и друг въпрос- субсидиите за зърнопроизводство на практика не се ползват от обикновения потребител. Клиентите не усещат и намаляване на цените на хляба, защото те се формират пазарно. Те се саморегулират, като това, което е под борсовите цени, закономерно се изнася навън.

Какво се случва обаче в другите направления на земеделското производство? Почти целогодишно България внася ВСИЧКИ плодове и зеленчуци. Българските не са конкурентни. Нещо повече – у нас няма нито качество на продуктите, нито съвременни опаковки, поради недостатъчни инвестиции. Българските преработвателните предприятия за консервиране, сушене, замразяване също не разчитат на родни суровини.

Загубват се традиционни производства, в които България е била на европейско ниво. Пример за такива са отглеждането на чорбаджийски пипер, капия, домати за преработка, патладжани, корнишони, лук, чесън и други. При плодовете страната ни е загубила позиции при черешите, кайсиите, прасковите, ягодите и други.

У нас не се произвежда промишлено и един килограм боб. Добивът на леща е едва стотина тона годишно. Малко известен факт е, че всяка година тези култури намаляват десетки пъти. И това ще продължава или до пълното им изчезване или до започване на обратния процес, но след като цените на тези продукти станат неимоверно високи. Това не се случва, защото няма производители, а защото липсват условия за оцеляване на тези производства. Силно дотирани европейски продукти наводняват нашия пазар. Но за да се постигне тяхното качество, са необходими средства, които тук няма как да се акумулират от производителя. Там условията са създавани с национални приоритети и програми, допълнени по-късно с такива на европейско равнище.

Производствата се базират на традиции и са създавани и надграждани от няколко поколения производители. Подкрепяни са от финансови институции и правителства. Пример за това е Холандия, която става световен лидер в оранжерийното производство в рамките на 50 години. С помощта на различни правителствени програми, с участието на финансови институции и човешка предприемчивост, каменистите и безплодни райони на Южна Испания се превръщат в най-големите в Европа производствени полета на оранжерийни продукти. След стимулиране на индивидуалната предприемчивост и либерализиране на правилата за инвестиции, за двадесет години Турция се превръща в световен фактор при производството на плодове и зеленчуци и суровини от тях. Така е и с Гърция и Кипър, дори Македония е по-добър производител от България. Все пак, всички внасят жито от България. Преди 15 години те са купували и домати от нас. Не много, но пак е повече от нищо.

Защо нещата днес изглеждат така?

За да кандидатства за европейско финансиране един български производител с проект за 2-3 дка оранжерия или за 10-15 дка овошки трябва да приготви 20 000- 30 000 евро само за бизнес плана. Отделно разрешителните и проектите за оранжерия са още толкова. А това е без дори да са направили инвестиция. И така достъпът до европейски средства не е във възможностите на повечето производители у нас. Затова и малки стопанства в България просто няма. За тези, които са успели да преминат препятствията до тук, следват още допълнителни разходи, например наличието на консултант. За съжаление целият механизъм не води до никакви успехи за земеделието. Дано и някои от управляващите да забележи това.

Нормално е да се погледне и заетостта на хората в сектора.

В едно стопанство за зърнопроизводство от няколко десетки хиляди декара работят 5-6 човека.Това е така, защото този тип производство е механизирано и повече хора не са необходими. Докато при зеленчукопроизводството или овощарството за стопанство от 100 дка в някои моменти са необходими дори до 30-40 човека. Повечето засети площи със зърнени култури закономерно водят до намаляване на нуждата от работна ръка в селата, което от своя страна води до обезлюдяване. За десетина години България дори прави нещо като монопол в този отрасъл. Докато в Испания, Гърция, Холандия и дори Македония се правят стопанства от 10 до 1000 дка, у нас има такива от 100 000 до 1 000 000 дка. По този начин страната сама си поставя бариери за модерно земеделие. Защото то не означава 100 човека да имат модерна техника, а напротив – би трябвало 15-20% от населението да създава пазарен продукт, конкурентен на световните пазари. Да се отглеждат продукти, които са в основата на модерната преработвателна промишленост. И това, взето заедно, да формира дял от икономиката на страната.

Интересно се развива и животновъдството в България.

Въоръжени с норми и правила, няколко хиляди човека преследват производителите като диви животни. А това води до съсипване и на този отрасъл. Животновъдството е един от първите поминъци в човешката история и се е създал и просъществувал без агенции и хигиенни норми за брой чешми, видове подове и какво ли още не. Всички тези изискуеми атрибути дори ги няма навсякъде в Европа – например в Гърция, която въпреки това има и животни, и суровини за преработка.

След като не само не се създават стопанства, но и техния брой намалява, след като никой не инвестира в животновъдството, значи трябва да се търсят причините за това и да се направят адекватни промени. Липсата на суровини за месната и млекопреработвателната промишленост прави България неконкурентна на външните пазари.

Тук е много наболял въпросът и за типичните български месни продукти. Смядовската луканка например се прави единствено от специална порода свиня. Днес обаче тя сигурно живее някъде тайно, защото луканка има, а тази порода не се вижда около селата.

Да се прави нещо по вековни рецепти навсякъде по света се счита за уникално.

У нас обаче правилата се определят от чиновници по техен принцип и усмотрение. Узбеките например от векове правят хляб по рецепта с квас, а афганистанците го пекат с изпражнения от животни. Испанците сушат свински бут няколко месеца и през това време той мирише потресаващо. Унгарската кухня чака дивеча да престои няколко дни, а френските сирена са с плесени. Северните народи ядат сурова риба. Храните на източните народи и на пустинни номади са дори още по-екстравагантни в някои отношения. Неясно как, но явно тези народи са оцелели без хигиенни норми и добри европейски практики. Кой знае, може би и те са в пътната карта за посещения на инспекторите, които да ги вкарат в правия път?

Рибовъдството у нас също е плачевно състояние.

Всъщност, то е представено от една агенция, няколко екстензивни производства в язовири, ръководени по съмнителни принципи, 2- 3 мидени ферми и толкова пъстъвови и група прехвърляни тук-там рибарски селища. Няма значение къде се намира ръководството, защото реално такова производство няма. България е на едно от последните места в света по консумация на риба, като почти цялото количество се внася. За сметка на това страната е на едно от първите по сърдечно-съдови заболявания.

Наболелите проблеми стават доста. Когато някой заговори за тях, отговорът е традиционен – така е решено в Брюксел.

Това обаче не е така – никой не може да задължи страната да нарушава националните си интереси – нито преди, нито сега. България сама може да определя политиката и стратегията си за развитие.

Европейските държави произвеждат приоритетно култури с добив на декар 2-3-4 и повече тона. България развива зърнопроизводство с добив 200-300 кг на декар. Техните продукти са суровина за последваща преработвателна промишленост, а страната ни изнася суровина за тях. На площи, уредени за поливане, те отглеждат ягоди, грозде, овошки, които се продават за няколко евро на килограм, а България- жито за 15 цента или рапица за чуждите заводи. Тяхното сирене се продава у нас по 12-15 лева за килограм, докато българското е от сухо мляко и палмово масло. Докато налагането на родните стоки на европейските пазари е немислима стъпка, то същите европейски производители вече заемат позиции на руския пазар. Това е този пазар, който наши политици –стратези определят като безперспективен. Същите политици създават отношения, които правят българските стоки неконкурентни навън чрез високи мита.

Отново се появява въпрос – толкова ли е трудно да се договорят подходящи условия, за да съществува нормална търговия на руския пазар? Там традициите във взаимоотношенията са все още запазени, българските стоки са уважавани, а продуктите все още не са забравени. Не звучи толкова трудно. Но мнението, че политиците са купувани от световни лобита, за да стои България далеч от тези пазари, се налага все повече и повече.

През това време родните пазари в Европа са толкова епизодични и случайни, че не може да се каже, че почиват на някаква основа. В повечето случаи те се поддържат от отделни професионалисти с лични позиции от преди. Такива има в Германия, Чехия и Полша. В цяла Европа този бизнес е в ръцете на второ-трето поколение емигранти, които обичайно работят с Турция, Гърция, Тунис, Мароко и други места, от които произхождат. България все още чака да се нареди на опашката.

Често българите отбелязват, че европейците живеят много добре.

Факт е, че самите българи спомагат за това. Защото и присъединяването им към тях е сделка, от която те печелят. В България, ако се наеме незаконно работник, санкциите са жестоки, но в Европа работят няколко милиона емигранти, в това число и много сънародници. Вече над 15 години всички европейски правителства се правят, че това не съществува. Тези работници с труда си формират по-евтин продукт на европейските страни, без да получават почти нищо в замяна и в същото време са част и от българската конкуренция. В Гърция българин за една норма събира 3-5 тона картофи. Тук същия за ден събира 400-500 кг без да има качество на работа. Там човек е поставен в условия на грубо подчинение и 30-те евро на ден, които получава, го правят зависим. Така се берат маслини в Гърция, грозде в Италия, лимони в Испания и ягоди в Англия. Нелегално, с мълчаливо несъгласие на европейските ни партньори. Оттам връщат само и единствено джебчийки.

Често човек в България не си дава сметка, че и тук може да се изкарва достатъчно, ако се работи усърдно и цялото общество се движи в правилната посока.

Кой и как ще определи посоката за движение? През последните 20 години в земеделието не са влизали професионалисти на ръководни постове. Дори да е имало хора с опит, са били назначавани на незначителни позиции. Всички случайно попаднали там са имали за пример предходните им. Тези, които там са работили за себе си, сега са бизнесмени, а останалите – незнайни, безименни , борещи се за оцеляване хора. Може би защото когато човек не носи потенциал и капацитет да направи нещо и да промени живота на хората, променя и оправя само своя. Така е вече толкова години, на всички нива на управление. Примери не липсват. Министрите и техните заместници обикновено след мандата си стават крупни бизнесмени. С парите на хората. Без справедливост.

tikva1

Но как тези хора стигат до властта?

За да се състави правителство от професионалисти, трябва да се намерят добри архитекти, лекари, прависти и други, за да се управлява с тяхна помощ икономиката на една държава. Но ако човек познава добри специалисти само в дадена сфера, а за останалите позиции вика случайни хора, то задачата става непосилна. Така, за да се замаскират проблемите, вече се набляга на личен чар и присъствие, а избраните кадри често не оправдават очакванията, вместо това наблягат върху оправянето на личните си дела. И така се завърта един управленски цикъл. Това не е толкова страшно. Проблемът е, че се струпаха 7-8 такива цикъла по 4 години. Това са повече от 20 години експерименти с живота на хората.

Нормално е човек да иска децата му да живеят тук, а приятелите му лекари да не мият чинии в Америка. Неприемливо е родителите му, работили по 40 години за тази страна, да нямат пари за мляко и лекарства. Затова и България иска съдбата на нейните граждани да се решава в българското Народно събрание и то от способни хора. Не някъде далеч, в неясен Европейски парламент друг да решава кое е редно да се случва у нас и кое не. И за тази своя работа този друг да получава толкова пари за месец, колкото един български работник получава през живота си.

Моисей е водил народа си 40 години в пустинята, за да умре и последния живял в робство. Тогава създава държава от свободни хора. Така се прави. А не когато се избере управник, след време хората да се чудят дали това е новият бизнесмен.

Търпението трябва да има граници.

Особено когато министър говори, че в пазарната икономика съществува спекула. Това не е спекула, а липса на производства. Недостигът на даден продукт води закономерно до високи цени. Така е с яйцата, млякото, пилешкото, свинското, агнешкото, телешкото, плодовете, зеленчуците. Всъщност, не остана нищо друго.

Истината е, че България не произвежда, а не произвежда защото няма условия за това.

Нека се възродят ценностите и морала, пренасяни през столетията от милионите достойни хора, живели в тази страна. Съхранили традиции, производства и духовност. Предали любовта към земята и ближния.

За да може след време, когато някой тръгне на път, от запад на изток, и стигне до една прекрасна земя, в която не само кокошките, но и хората са щастливи, да си каже: „Това е България!“.