Каракольовото имане (част III – III)

zaroveno-imane-

Лошото бързо връхлита връз хората и обръща живота им. Почнаха войни и размирици. Правителства идваха и си отиваха, а животът стана труден и непосилен. Мъжете заминаха за дълго на фронта. Тия дето се връщаха бяха или ранени, или непригодни за война. Нивите пустееха и само тук-таме жени, събрали се по няколко, се блъскаха колкото да изхранят децата. По пътищата тръгнаха просяци, често без ръка или крак просеха за къшей хляб. И в Каракольовите чифлици заживяха с войната и всичко идещо след нея. Ставаха и лягаха с новини от фронта и кой в коя битка е паднал или ранен. Под дъбиците, до белия камък на Каракольовия гроб, се наредиха още на близки и обичани люде. От другата страна, до сами оградата, почиваше и Караман. Синовете му се върнаха живи и здрави, но вместо да заживеят дружно и в обич се вкопчиха един в друг. Трудностите ги увълчиха и всеки се свря в себе си. Загледаха се един друг враждебно. Снахите спряха да си помагат и сбират. Поделиха стада и имоти и всеки си пое дела сам. Единствени децата, с чистите си сърца и души, не разбираха големите или не искаха да приемат омразата. Не проумяваха защо довчера бяха заедно, а днес всеки стоеше зад прясно издигнати дувари. Те често се сбираха на лъките и си другаруваха като преди, гледайки да ги не видят. Минаха две такива години, а те за зла участ бяха и кишави. Никой не помнеше зърно да никне на класовете. Овошките, каквото прихванаха изгни по клоните и окапа на земята спаружено. Сеното изгни непокосено и животните останаха без зимнина. Горуните само имаха шума и всички заправиха листници, за да изкарат до пролетта.
Една привечер големият син Йордан похлопа на Асеновите порти. Наизлязоха домашните му и първите погледи на омраза се смениха с братската загриженост за дошлите беди. Приседнаха първо на двора, а после влязоха и се раздумаха за лошата реколта и идващата зима. Проводиха Асеновица да викне и Павел. Тази вечер, като някога, семействата се насъбраха и макар в говора да се усещаше тревога, бяха заедно край огнището.
На сутринта тримата впрегнаха кола с волове и като сложиха на клемийте бохчи с храна, въжета и балтия тръгнаха на изток. Така им бе заръчал Кара Кольо. Като стане много тежко да идат и да изпитат за Селима. Къде беше Делиормана не знаеха, но като стигнаха селата с турска реч, разбраха, че са стигнали. Минаваха от село на село и питаха за него. Никой не бе чувал такъв пришълец да се е заселвал насам. Като наближиха Дъбене сърцата им се разтуптяха. Дъбиците и ливадите бяха досущ като техните. Още на първите ниви орач им каза, че има Селим дошъл в селото и е най-таченият от всички заради златните му ръце и нрав.
Изпитаха и похлопаха на портите му. Завариха го да клепе коса на двора. Малко бе побелял и времето бе смъкнало раменете му, но си бе техният Селим. Разцелуваха го, като едва сдържаха сълзите си. На прага стоеше слисана хубава жена с шалвари, зад които поничаха дузина дечица. Дълго се гледаха мъжете и преглъщаха сълзите преди да продумат.
– Айде, добре сте дошли, влизайте. Ей ми стопанката. Стори път на гостите, Гюлшен. Това са ми братята, за тях съм ти думал и за баща ни Кара Кольо, е това са те. Ма гледай ги какви са юнаци, момчетата ми – повтаряше Селим като милваше ту един, ту друг.
Влязоха в хладната одая и седнаха край паралията. Стопанката мълчаливо и чевръсто, с безшумни стъпки, заслага каквото се сетеше.
– Бате Селиме – пое Йордан – къде се загуби толкова години бе? Да се не обадиш, да не проводиш вест. Знаеш, колко те обичаме всички. Няма някой да не тъжи за теб. Питахме кого ли не. Сякаш вдън земя потъна.
Селим избърса очи с опакото на ръката и заговори:
– Извика ме една вечер баща ни. Заръча ми да дойда и се задомя тука. Такава бе волята и заръката му. Макар и да ме болеше душата, хатъра му не можех да строша. Така бе казал, така го сторих.
Като спомена името на Кара Кольо тримата се прекръстиха и Селим пребледня като платно.
– Ами де е сега тате? Проводи ли ми той много здраве? – попита той макар сам да знаеше какво щеше да чуе.
– Няма го Кара Кольо, Селиме – обади се Павел – почива под дъбиците, дето правим черквите и много други са легнали до него. Минава времето и се не усеща. Няколко години ти като изчезна падна и можа само да рече, кога сме зле тебе да дирим. Е, това е. Ти знаеш ли защо е оставил тази заръка?
– Да почива в мир този свят човек. Нека вашият и моят Бог го простят и се погрижат за него, където е – изрече Селим след дълга пауза
– Гюлшен – обърна се после назад – сложи вечеря на гостите и оправи да нощуват. Утре на ранина ще впрягаме.
А после заразказва:
– Помните ли момчета онази нощ, кога баща ни каза да се затворят всички и само двамата тръгнахме към Айлъка с воловете. Бе тъмна и безлунна нощ. Тогава качихме и заровихме един казан в усоето. За него ви е проводил войводата. На мене ми каза кога дойдете да ви заведа там и ви кажа заръката му. Чаках ви години и се молех да сте добре и да не ме дирите, но щом сте дошли тръгваме да изпълня волята му.
– Бе, тате ни е оставил заровено хайдушкото имане. За него хората говорят толкоз години. Иманяри издъниха планината за Каракольовото имане, а то в Айлъка досами чифлика – скочи Павел – ще притегнем сайвантите, още стока ще купим и пак ще е като някога.
– Да бе, това ще да е – надпреваряха се и Йордан, и Асен да говорят, засмени – ще се върнат пак ония години. И тебе ще си вземем отново с челядта и булката.

Селим се засмя на радостта им и ги заподканя:
– Хайде взимайте, че изстинаха погачите и гозбите на чорбаджийката.
Каквото е оставил войводата вас чака, няма къде да иде. Взимайте и не бързайте и баклава има, да оставите място за нея.
Гюлшен ги кротко гледаше с теменужения си поглед, приседнала в ъгъла на одъра. Усмихваше се и белите й зъби проблясваха в полумрака.
Пътят към дома им се стори цяла вечност. Особено тежеше на Селим. Той подканяше често воловете и припряно питаше ту един, ту друг от братята има ли още. Не даваше да се търси ни храна, ни вода. Спираше само малко да отморят животните и пак тръгваха. Когато на хоризонта се видяха билата на Юмрук чал и пръскалата заблестяха по него като шила, наболи небето, той вече слезе и поведе воловете забързано. Братята от колата го подкачаха, че върви бавно или да поноси воловете да отморят и прихваха весело, но той умислен не им обръщаше внимание. Минаха Бълден и Курта, после влязоха в горите на Айлъка. Селим се оглеждаше и търсеше нишани, но всичко се бе променило. Като стигна до Мечия бунар спря воловете и се обърна:
– Ей какво нещо е времето. Гледайте – и заопипва скалата над бунара.

Ей тука се влизаше прав, сега не можеш и пълзешком да влезеш. Я вижте тука – засваля мъха от камъка с ръка той. Ей тука пише моето име. Едва личи. Дайте търнокопа.
На страна от Бунара той отброи десетина разкрача и закопа до една бука. Като стигна трапа до колене приседна и задъхано подаде търнокопа на Асен.
– Тази бука я нямаше, тука нищо нямаше – сочеше Селим – Ей тука бе
седнал Войводата и ми разказваше, че една нощ ранен се добрал до този извор. Силите го напускали. По гнойните му рани мърдали червя, а той нямал сили да продължи и дири някъде подслон. Посред лято се тресял от студ . Виждал водата пред себе си, но не можел даже да приближи и накваси напукани устни. Тогава чул стъпки, човешки, и отворил очи.
В далечината, ей оттам приближавал елен. Луната го греела и било като по пладне. На главата си имал рог, на средата. Прав и остър. Светещ. Наближил го и се загледали. Колко са стояли и гледали с елена не помни. Не усетил кога се развиделило. Изведнъж се чула гълчава. Еленът се обърнал и потънал в гората. Секачи идвали на извора да налеят бъкелите. Те го занесли на Станойковите кошари. Там го церили до напролет. После ги питал те видели ли са елена, но никой нищо не видял. За туй тате тачеше дядо Станойко и кога си отиде от този свят проводи на челядта му да занеса кесия, да посрещнат едно-друго и турят беломорски камък на гроба му. От Кара Кольо за почит. После идвал и чакал елена, ама повече не дошъл. Той вярваше, че това хайванче бе стояло да го държи жив до утрото и дойдат дърварите. А може да го е нямало и е било сън или самодива да го е вардила, знае ли човек. Водата – отпи от закачената кратуна до извора Селим – водата е жива и лекува всякакви болежки. Тате ме провождаше да му пълня стомни от нея, кога тръгнеха мъглите и го замъчеха раните. В другото време сам идваше тука и говореше с буките.
В това време търнокопа удари нещо и всички наскачаха около копаното. Братята се сурнаха долу и с ръце трескаво заразчистваха останалата пръст. Вдигнаха казана горе, като се подпираха на брега го подадоха на Селима.
Наобиколиха го бързо и свалиха овчата кожа, превързана с прогнили кожени върви. Изведнъж отстъпиха, стъписаха се, назад. Вместо чаканите алтъни и грошове, казанът бе пълен с пръст. Черна. И тримата пристъпиха обратно и заровиха с ръце, но така и нищо не намираха. Само пръст.
– Това е момчета – каза Селим отстрана – намерихме, каквото
дирехме. Тате това остави и ми заръча да ви кажа, че имате най-ценното на този свят. Това е пръст от чифлика. Той угаждаше, че ще се поделите и смразите и искаше да ви кажа, че имате земята, свободни сте и ако сте задружни ще пребъде рода ни.

Пръв Павел, загледан пред него, изрече:
– Това е Каракольовото имане. За него е умирал десетки пъти и копал другари по Балкана. Днес ни го даде.

Йордан изтупа калпака си и смирено рече:
– Момчета, да се запрятаме на работа. Добре, че не ни гледа днеска тате.
По падналата шума се зачуха човешки стъпки и те се заоглеждаха. Нямаше никой, но един лек повей премина край телата им и те потръпнаха. Листята на кавака, до сами извора, зашумяха и пак утихнаха.
Привечер влязоха в чифлика, а на утринта поляната нямаше межди.

 

край

Каракольовият Селим (част II – III)

Binder1_Page_2

Да бе плакал Кара Кольо не помнеше. В снагата си имаше повече от десет рани. Сам бе вадил оловото и после кърпил с игла месата си, захапал парче дърво. На ръцете и краката му личаха дълбоките до кокал дири от Диарбекирските пранги. Оттам бе избягал, и пеша по планините срещнал русите при Загоре. Чак кога се освободи земята заживя като другите. Бе загубил и закопал  много другари, но сълза от очите му не бе капвала до деня, кога изпрати Селим по света да дири себе си.

Намери го до една горяща колиба в краката на обесения му баща. Първо настигна тримата, ограбили стоката им, и като се върна го пое с кървавите си ръце. Качи го пред себе си на седлото и Селим се вкопчи в него. Усети топлината на телцето му и даде цялата си обич. Не го делеше от челядта  си и той седеше първи до него на софрата. Изучи го и като възмъжа Селим сам подхвана работата в чифлика. Строен и строг правеше всичко по-добре от другите. Ден след ден взеха да се допитват до него, кога нямаше Кара Кольо. А и той се полека дръпваше и като питаха какво да правят ратаите,  ги провождаше до Селима. Така Агата, както му казваха скрито чираците, стана неписания стопанин на чифлика. До деня, в който една утрин осъмнаха и него го нямаше. Никой нищо не знаеше и тръгнаха догадки и уйдурми. Това, че Кара Кольо не питаше за него бе странно, но всички мълчаха. Години минаха оттогава и нищо се не разбра. Калайджии по някое време минаха и най-старият циганин донесе меден тас, изписан и калайдисан, на Кара Кольо, но кой и защо го е проводил той сам не знаеше. Един Кара Кольо таеше нещо, щото държеше таса на видно място.

В деня на свети Илия казаните с курбана вряха под дъбиците. Майсторите, препасали кърпи, бъркаха от време на време казаните и притикаха огъня.

Всичко се беше спуснало да сколаса бързо и да се седне за пладне.

Жените застилаха бели трапезници и шарени месали с погачи. Занареждаха по тях паници и стомни, а на всеки три-четири разкрача  туряха ледени бъклици, извадени от каменните изби.

Нареди се мало и голямо край софрите, и Кара Кольо от кьошката вдигна чаша и стори кръст с дясната си ръка. Мъжете отпиха от ракията и веселбата започна. Гайдари и кавалджии, под сенките, дадоха знак и засвириха.

Първо децата, после и по-големите завъртяха хора. Смеха и гълчавата се смесиха със свирните. Дълго гледа игрите Кара Кольо. Когато бавно заслиза по каменните стъпала, софрите го заследиха с очи. Докато вървеше към хорото бръкна в пояса и извади кърпа. Тръсна я пред себе си и повдигна ръката, дето я държеше. Музиката спря и, с малка пауза, засвири неговата песен за стар Димо. Той бавно заигра, като тежките му стъпки сякаш идеха да смачкат земята. В притворените му очи преминаваха годините, момчетата и битките. Направи един кръг и огледа  събраните в кръг около него. После се  олюля и като подсечена дъбица се срина първо на колене, а после целият се похлупи по очи на поляната. Синовете му се спуснаха и грабнаха на ръце. Понесоха го и положиха на одъра на кьошката. Никой не смееше да доближи и всички се бяха смълчали. Кара Кольо отвори леко очи и за първи път го видяха да се усмихне.

– Момчета, дойде дружината за мене. Аз не съм ги предавал, няма да го сторя и сега. Ваш ред е да водите рода нататък. Не се делете. Когато ви е трудно и не можете да намерите колая ще издирите Селим. На изток в Делиормана ще го изпитате. Дом има. Това е нишан от него – погледна той към таса и притихна.

Войводата притвори очи и първо тези покрай него, а после и по-далечните  свалиха калпаци. Жените заридаха в шепите си. Една тревога увисна във въздуха. Беше рухнал темелът на Каракольовите чифлици. Караман през нощта зави като вълк тъжно към луната, сякаш се прощаваше със събрата си.

(следва част III)

Каракольовите чифлици (част I – III)

20121220_0060

Там където бързеите на Елешница се заредят с бавни вирове и по бреговете се извисят стройни тополи почваха земите на Кара Кольо. Преди години, като избягали турците, той се качил на коня и додето стигнал оставил на дърветата нишани с балтията. Обявил земите за чифлик и никой не посмял да счупи хатъра му. Било от страх, било от почит. Това време сега се малко помнеше. Годините бавно изтриваха спомените за кървавите бунтове и хайдути по гората. Останалите оттогава харамии първо бяха на почит, но във вражди за пари и власт се вкопчваха един в друг, a това хората не прощаваха. Много хаймани се присламчиха към хайдутството и се трудно разбираше днес кой какъв е.

Един Кара Кольо бе настрана и нито го пари и постове блазниха, нито имане гонеше. Сам си въртеше чифлика и работеше с ратаите. Често като слезеше от коня ще се преведе до жътварите. Мълчаливо ще застане до последните, като им помагаше да стигнат другите. Земята, даваше на изполица и наесен почти нищо не вземаше, а даваше за да се изхранят децата до напролет. Хората виждаха това и се отблагодаряваха, кой как може и най-вече с уважение, което Кара Кольо най-ценеше. При него чирак не бягаше, а ратаите заприиждаха за главяване далеч преди Гергьовден.

Не обичаше гръмогласните и сам говореше тихо. Утрото, пред чифлика, ще зареди бавно кое стадо къде да иде и кой, коя нива да работи. Тримата му сина работеха наравно с останалите и само по личните дрехи се отличаваха. На софрата те сядаха до него, докато снахите пъргаво слагаха. Ще прекръсти софрата и благослови храната на масата. Тук всеки можеше да се посъветва с него или обсъди утрешната работа. Някой път, попитан от дете, надълго и широко седнал до огъня заразказваше за комитите, за Дякона и Диарбекир. Като буташе жаравата с машите бавно думаше и очите му светеха като нея в полумрака.

Всичките празниците тук се тачеха и както е по обет правеха. Биваше ли празник стадата се рано изкарваха да се напасат и после запладняха ли, овчарите се нареждаха на софрите. Подир пладне ще рипнат чевръсто да приберат и издоят животните, а на хладина почваха хората досред нощ. Кара Кольо стоеше на кьошката и се радваше на всички. На децата, на момите и момците, на стоката. Сговорът топлеше душата му и той до късно гледаше закачките на младите.

Наесен, по Димитровден, благославяше един или друг от ратаите, като му показваха невестите си. Те срамежливо пристъпяха и като му целунеха ръка заставаха чинно в ъгъла. На момците ще погледне строго и ще запита:

– Е, това ли ти е сбиралото?
– Да, чорбаджи – ще промълви момъкът.
– Ето ти платата – ще рече, като наброи дължимото, а това е от мене –
ще прибави тежка жълтица. Парите ще сложи в момината ръка и ще заръча:
– Жената държи парите и къщата. Тя върти мъжа. Като тръгне по криви пътеки значи стопанката не я бива. Сполай ви да живеете в сговор.
– Чини ми се проклета на Маньо булката – отстрани ще се обади Стрина Кольовица, като си тръгнат младите.

Той завърти само глава в знак на несъгласие:
– А,а,а то зло куче варди кошара – и ще притикне огнището. Така до оджака ще срещне други млади за благословия или за плата.
Макар от погледа му не бягаше нищо, често отвръщаше глава за някоя беля на децата. Обичаше буйните и като ги хванеха в пакост не даваше да им се карат или наказват. Ще смръщи вежди и ще запита:
– Що бе, що е сторил?
– Тате – ще се престраши някоя снаха – Никола да вземе да се качи на върха на дъба, до извора, и да извади едно пиле от гнездото на гереците.

– Що бе, Коле? – смръщено ще попита той – нали сме си думали с тебе, че пилета и животни ги е Бог проводил до нас и трябва да се грижиш за тях.
– Исках да го уча да ми стои на рамото – ще се обади и виновният.
– Бе то добре, ама то майка му ще си го дири. Да го върнеш и да гледаш да не паднеш.

И като се обърне към снахата ще рече:
– Раде, да кажеш на Йордан да го не гълчи.
– Ма, тате, Никола никак не слуша – ще порече тя – да го погълчи.
– Тая земя й трябват непокорни люде. Не бива да се прекършват тия дето носят смелост. Такива правят народ и държава. Айде, че мръкна да идем при другите.
Така минаваха дните бавно и подредено в Каракольовия чифлик , докато не дойдоха вести. Добри и лоши. Заговори се за война и заприиждаха мъже в униформи. Кара Кольо мълчаливо следеше работата на чифлика от кьошката и рядко проговаряше. Мислите му се носеха и тревогите се изписваха на лицето му. Сетивата му работеха и подреждаха какво да стори, за да защити челяд и граденото.
Една безлунна вечер повика главния ратай Селим и му заръча да впрегне чифт волове. Заръча всички да се приберат и подкараха колата към горите на Айлъка. На сутринта проводи хабер Селим да дойде при него. Пъргав, той прескачаше по няколко стъпала нагоре. Стъпките му се чуха чак като стъпи в одаята пред Кара Кольо. Като свали калпака с лек поклон поздрави и без думи зачака.
Дълго мълча Кара Кольо. Тежко, с въздишка, заизлизаха думите му:
– Селим, вземи тази кесия – като му я подаде – ще вземеш чифт
волове, най-добрите. Стрина ти Пена ще ти приготви багаж за дом и ще тръгнеш, без да се сбогуваш, посред нощ.
– Чорбаджи Кольо, какво….? – започна Селим с треперещ глас, но Кара Кольо го прекъсна.
– Не ми викай чорбаджи! Знам какво ще ми речеш. Ти си ми син. Не
съм делил нищо от тебе. Изучих те. Част си от този дом и винаги ще бъдеш, но идват тежки времена и в такива първо се удрят различните. Те стават виновни за беди и нещастия. Отгоре ще стане, ще насъскат хората и ще започнат да се гонят един друг.
– Ама Чор…., бай Кольо, тате, аз нищо не съм сторил. Тук всички ме тачат.
– Това е, синко, заради мене. Когато ме няма ще е друго. Ела тука – застана Кара Кольо до прозореца – е виж колко са комини пред теб. Ако бяхме еднакви, щеше да е един. Винаги има хора, дето не им стига и ще търсят да вземат чуждото. Те първо на единаци посягат, щото са плашливи, като чакалите. А ти тук си единак. Сега не смеят заради мене, но след това не виждам кой да им се опре. Синовете ми са мекушави, като майка им. Ще минат години да порасне някой дето да се опре на глутницата. И чифлика има много кучета, но като дойдат вълците, един Караман остава срещу тях. И при хората е тъй.
– Къде ще ида, бай…? Така де, татко.
– Ще тръгнеш на изток. В равнините на Лудогорието има цели села от
твоите хора. Сърцето ти ще каже къде да останеш. Ще си купиш земя, невеста ще си избереш, ти другото го можеш по-добре от всички. Хабер ми проводи, кога се задомиш само на мене. Сполай ти. С благословия тръгваш и късам от себе си, ама така трябва. Не думай повече.
Селим запристъпя заднешком, леко приведен, после се спусна и като целуна Каракольовата десница с бързи стъпки излезе. Тогава чак войводата вдигна ръка до едното си око и скри в нея сълзата.

(следва част II)

Сбогом

sbogom

Сбогом

Да спра пред бащината къща,
въздъхнала под падналия сняг
В прозорците, като очи мъртвешки
да видя своя свят.

Мъжаги свивали свинаки,
увивани в кървав плет,
с нежна кал споявани навеки
за да пребъдат повече от век.

Тук клани са и са възкръсвали
дедите ми един след друг
зад този плет и кал омесени
в едно с кръв и жива плът.

Ще се закашля стареца на прага
С усмивка от тютюнев дим
На кьошката ще седнем за последно
Преди за винаги да се простим.

Ще ме погали мамина десница,
избърсала една сълза.
Ще ме прекръсти да ме пази
молитвата и по света.

Сбогом тръгвам.
На дълъг и неравен път.
С очи притворени ще се завърна,
когато пътищата ми се извървят.

 

 

 

Бащина обич

tursko-robstvo-2

Ята гарвани кръжаха над Ючбунар и ту се спускаха ниско до сами плочниците, ту се издигаха нависоко и се губеха в стелещите се пелени сняг.
Конският тропот се смесваше с писъците в едно и отекваше в каменните довари. Тълпата, притискана, се блъскаше и връщаше обратно, като буташе конете да отстъпват пръхтейки назад. Жени, деца и мъже вкопчили се един в друг се носеха в кърваво хоро. Падналите се повличаха и ставаха, за да не бъдат прегазени от другите и конете.
Ездачите блъскаха яростно и камшиците свистяха над главите и потъваха в телата. Алията извади ятагана и заудря с тъпото тълпата. Конят, опиянен от писъците и миризмата на кръв, се вдигна на задни крака и надвисна над човешките тела. Той размаха ятагана и като посочи напред плочника пред църквата, където лежаха човешки глави, подпрени с парчета лед, изрева с прегракнал глас:
-Кой знае тия гяури, да излезе!
За миг стана тихо. В тишина се чуваха само конските копита да ситнят по калдаръма.
Милан не видя какво сочеше Алията. Той усети с душата си и краката му се подкосиха. Хората го понесоха и той отпуснат се отнесе назад във времето .

Две недели Бай Милан връщаше мливарите и все нещо не беше наред по мелницата. На едни казваше, че е камъкът за коване, на други – че вадата е паднала, и няма вода за колелото, а трети просто отпращаше. За този хрисим и гостоприемен човек това бе странно, но само той си знаеше какви духове бунеха душата му. В дългите нощи се вслушваше във всеки шум и сякаш чакаше нещо. Беше чул от другоселци, че през Дунава са минали комити да  свалят султана. Преди повече от десет лета се запиля Стоян в странство и само една снимка, донесена от пътници за Анадола, беше знак, че е жив и здрав. На нея Стоян възмъжал, препасан със сабя, в четнически одежди, стоеше гордо вдигнал глава. Ей това не можа да го
научи бай Милан. Колко пъти му думаше от дете, че султанът е тук по Божия воля и да се прекланя, а той не. Поробители били и трябвало да се борим всички за свободата си. По едно време доведе странник, уж търговец монах нещо, вятър и мъгла. Бай ти Милан бе виждал търговци, монаси и този не бе от тях. Нямаше смирение в него. И вместо кръстове да носи, като духовен човек, от пояса му се подаваха пистолет и кама.

Идваха във воденицата, а какво говореха бай Милан малко знаеше, щото се щураше по двора да не дойде някой. Сещаше се обаче за задачата си и стъпваше наперено, въпреки страха да не ги усетят турците. На изпроводяк монаха го потупвaше по рамото и поклащаше глава, всякаш казваше „Ще излезе комита от тебе бай Милане“. И бай Милан поклащаше глава, ама му се не вярваше. Стоян след една среща бе тръгнал да изпрати госта и от тогава десет лета.
В дългите самотни нощи бай Милан ту сърдито се караше на Стояна, ту го съветваше да се пази. Спомняше си топлината на малкото телце, свряло се до него под чергата. Майка му се бе споминала при раждането и Милан така и не я прежали. Стоеше сам и целия му свят беше
скърцащото колело и препирните със Стояна.

На кой се метна такъв, се питаше Милан.
С майка му бяха хрисими, а той като свърши школото все за свобода някаква заговори. За някакво ново отечество. Говори му да се урежда покрай силните и, че преклонена глава сабя не я сече, ама така и нямаше кой да го чуе.
Тълпата се раздвижи и изтласка Милан напред. Тогава го видя. Хубав, с черна, разпръсната на челото, коса. Полуотворените му очи гледаха някъде зареяно. От леко отворените му устни се беше стекла тънка струйка засъхнала кръв и правеше усмивката му някак тъжна. Кой ги знае да излезе напред! – изрева пак Алията, и отпусна уморено ятагана надолу до стремето. Отвсякъде ръце захванаха Милана и го застопоряха да не мърда. Тогава той осъзна всичко. Там бе чедото му и той нямаше право да го предаде. Стисна зъби и с огромна сила се отърси от държащите го ръце. Пристъпи напред, олюлявайки се. Алията се извърна и свирепо вдигна ръка. Ятaганът проблесна на слънцето и този блясък бе последното, което видя Милан.

Подгъна колене и коленичи. Стоя така, загледан напред сякаш вечност, после се олюля и падна по очи. Тълпата се люшна безмълвно назад. Една тънка струя кръв се стече по плочника и, като димеше, леко достигна главата на Стояна.

 

Разказ под старата круша

61de46

Кога се е заселило тука Драганово никой не знае. Завдигали къщи покрай двете чешми, а по средата, дето било празно се събирали на хоро и станало мегдан. До горната чешма му викали горен, а при долната долен край. Отсреща на припечния Криви рът пък им е гробището. От долу като сложиш ръка на чело ще видиш как са се подредили родовете, а по средените са сложили кой плодно, кой горско дърво за сянка и да се вижда как тачат близките. Отстрани след старата круша са самотните и втора ръка хора, щото е забутано и не се вижда от селото.Там на купчина пръст са седнали Черен Миньо и Жълтака.

  • Ей не го ще земята тоя Мъток, бе Миньо. Една копраля се вдигна слънцето, а не сме мръднали.
  • Не думай така Жълтак сухо е. Като копнем още една ръка и ще охлаби – чеши се по врата Миньо и слага потния каскет на слънце да съхне.
  • Не бе човек не го ще черната. Ти не си тукашен и не знаеш Мътока – пуска плюнка Жълтака на сивата пръст и тя бързо изчезва. После стана – е виж.

Като се изсили удари спечената земя. Търнакопът отскочи нагоре и отдолу само прокънтя.

  • Те такова чудо няма. Оня ден нали копахме Бай Йочо даскала. Там що не беше така.

Ама той благ човек, не е като Мътока.

  • Е кво му е толкова. Аз ще копна, че двамата няма как, па ти кажи – вдигна копача Миньо.

Под глухите удари Жълтака заразказва:

  • Един беше Мътока в Драганово и му се водата не мътеше. В кметството го бяха взели да

плаши кога имаше нужда тоя, оня. Ама какво да плаши, кажат ли му за някой, че е нещо кривнал или не е от нашите и повече го не виждаха. Така с времето хората се бояха да го срещнат ни денем, ни нощем. Що майки разплака, па дойде ред и на неговата. Промени се властта и като дойдоха новите навързаха с Мътока още двайсетина като него и ги поведоха на съд. Какъв ти съд в тия размирни години. На Вълча поляна в усоето след ден, два ги намериха. Вички бяха там само Мътока го нямаше и полека с времето излезна тази история . На поляната спрели да ги трепят, ама как се бие жив човек? То не са пилета. Я се свий да те сменя – Размърда едрото тяло Жълтака, като се опря на топора.

Без да се усети Миньо се бе подпрял на топоришката и слушаше слисано.

  • Кажи бе Жълтак, аз ще копая, ти кажи после – и заудря по копаното.
  • Бе кажи, кажи , ама сме до никъде. Ше чуйш попа да пее след малко. Айде копай тогава – и като се отпусна обратно на пръста Жълтака продължи – а тоя, а оня никой не щял да се кърви и тогава дръпнали настрани Мътока. Казали му да утрепе другите и ще го пуснат. Той не чакал подканяне, размърдал вързаните ръце и като срязали въжето, грабнал една тояга и затрепал всички един по един. До кръста бил кървав. После скочил в дола пред същисаните пазачи и изчезнал. Ей за това не го намериха при другите. Някои казват сетил се, че няма да го пуснат, ама знам ли. Пази се пак спря.
  • Няма Жълтак разказвай, копая нама вече. Какво после? – разбърза се Миньо.
  • Какво после? Изчезна. Търсиха го къде ли не. Потъна в в дън земя и се ни видя, нито чу. То и никой не знаеше там баш как е било. Никой не думаше. Като онемели. От страх или се бяха клели, но никой не продума. Едни измреха, други се попиляха натам, насам. Колко е лъжа, толкова и истина туй. Така думат хората. Минаха години и се появи Мътока. Предаде се. Живял в землянка в двора си. Баща му го хранил. Нали е чедо, милно е. Та така бая години докато се размина и позабрави какво е вършил. Пак го съдиха, ама нямаше вече кой да каже какво е било и давност такова и отиде та се не виде.
  • Бе то как се забравя такова нещо – се обади Миньо между ударите на кирката.
  • То така сме хората. Мине лошото и се размине. Наказание му беше хорската омраза. Не можеш Миньо да живееш като те кълнят толкова майки утрин и вечер. Така бе нито умрял с умрелите, нито жив с живите дето викат. Никой го не щя. Ей сега и земята го не ще да почине в мир дето се вика.

Като се изправи Черен Миньо да дъхне и пита пак нещо, погледна през оределите листа на старата круша и видя попа да мятка кандилото от далече. Стреснато промълви:

  • Ей идат. Па сме до никаде.

Тежкото тяло на Жълтака се сурна по пръста. Сойката дето ги гледаше отсреща ту с едно, ту друго око се стресна та отлетя. Те стъпили в гроба до коляно се защураха де ще дяват Мътока.

Приказка за часовника

1297337858_1-13

Вечния стремеж за възход на човека се олицетворява в един от символите за пътя нагоре-стъпалата на стълбата. В този стремеж за по-добро и съвършенство човечеството гради своята стълба от векове и достига все повече висини. Днес, когато човешките достижения достигат до проучване на нови планети, изпълнението на много дейности е от роботизирани машини и природните ресурси се заменят с изкуствени разработки, откриваме една голяма грешка. Изграждайки стъпала на познанието по вселенската стълба ние сме рушали зад нас тези по които сме минали.

Зад нас е останала една изкривена природа с гори унищожени от дейността ни, с изчезващи видове и изтощена от експлоатация земя. Във водните недра плуват нефтопродукти и отпадъци в милиони тонове. Променяме световни течение и температури на континенти. Газовете, резултат от дейността ни разрушават озона и променят влиянието на слънцето върху земята и организмите ни. В един момент ние започнахме да разбираме, че сме в собсвения си капан. Зад нас е разрушеното и няма стълба, която би могла да съществува без основа си. В един момент разбираме, че без малката пчела няма опрашване и плодородие, а с хербицидите си я убиваме. Земният червей е в основата на почвеното плодородие, заедно с хилядите гъби и бактерии и унищожаването им пречи на почвообразуващите процеси. В морето милиони организми от бактерии до китове формират не само многообразна фауна, но и са регулатор на процесите в него. Топенето на ледове следствие замърсяване и повишаване на температури влияе върху вековно установени водни течения. Променят се местообитания на видове, като повечето са на ръба на оцеляването.

Преди столетия учени са търсели зависимости между световните процеси. Днес ги знаем по един печален начин. Нарушавайки популацията на даден вид разбираме, че се нарушават цели животински и разстителни вериги. Тези отклонения достигат и до нас, до нарушения на биоенергийно ниво. Днес може да кажем – твърдо да, изчезването или дори намаляването на всеки вид е пагубно за нас. Всеки вид руши стъпало от човешката стълба и развитие. Всеки изчезващ вид отброява период от време на световния часовник, водещ към края на чавечеството. В нашите ръце е да спрем това страшно обратно отброяване на време към апокалипсиса. Създателят ни е дал разум да управляваме световните процеси и да самоопределяме движението им. От нас зависи как ще използваме това. Дали ще се погрижим за останалия свят, а от там и за себе си или ще се самоунищожим.

Завършвайки тези редове ще излезна и ще прегърна едно дърво, ще взема в длан калинка и ще и помогна да литне, ще взема цвете от градинката и ще го помириша.

Ще съм щастлив, че ги има и ще дам приноса си за да ги видят и хората след мен.

Заръка

 

orthodox-church-candles

Звънът на манастирското клепало напевно се разнесе над керемидените покриви. Възнесе се над пожълтялата вече гора и като достигна полегатите склонове на близките хълмове се върна да допълни последващите звънове. Останалите по гората пилци се вдигнаха. Полетяха над близките поляни и после пак си кацнаха да се припичат на есенното слънце.

Отец Нифонт излезна от килията и като се прекръсти мина през двора и махна на послушника Матей да спре. Той отмери още два напевни удара и се приближи към отеца.

  • Отче, този човек от зарана не е излизъл от църквата. Да не му се случи нещо? Да беше наминал.
  • С Бога си говори човека. Какво да го безпокоя – отвърна отеца.
  • Каква ли грешка е сторил, та се толкова моли, дали да не му помогнеш – заклати глава Матей.
  • Неискана помощ се Матейчо не прави. Ако човек каже тогава – и продължи по пътеката към магерницата.

Матей се повъртя покрай лозницата уж да гони осите, пощура се и като се скри отчето бързо се вмъкна в църквата. Той стоеше в ляво до сами олтара. Свещтта отдавна изгоряла се бе разляла на ръката му, която стоеше като каменна. По дрехите се виждаше, че е личен човек. В сумрака тъмното му и изпито лице приличаше на тези от иконите. Матей се приближи и тогава видя очите му. Този поглед говореше повече от думите, които можеше да си кажат. Власт и воля прочете Матей и не се накани да продума. Като се обърна, понечи да излезе, но гласа на странника прокънтя в тишината.

  • Кое е време?
  • Пладне човече – смутено си затупа гащите Матей – Бе що се не отмориш. Под чинара има пейка. Па после пак ела ако речеш .

Странникът продължи да гледа все едно не са говорили. Матей се повъртя пък излезна на припека до лозницата да пази гроздето от осите.

На свечеряване Нифонт прекрачи прага на църквта и без да поздравява с равен глас рече:

  • Ела на вечеря. Братята те чакат. Храна и подслон тук има за всеки.
  • Не щеш ли да знаеш кой съм, какъв съм.? – попита непознатия
  • Това синко не е моя работа. Ти ако имаш нужда кажи. На мен не ми трябва. За мене си раб божи и с каквото мога ще помогна. Остани докато ти е угодно.
  • Ами ако съм разбойник? И донеса зло на манастира.
  • И разбойника е човек синко. За мене сте все хора, а за манастира не се кахаря.

Манастир се затрива само от безверие. Иначе и да го бутнат лоши люде с вяра пак ще се съгради.

  • Само така думам – каза тихо странника и тръгна след отеца смирено.

Дните минаваха и манастира заживя своя си живот. Всички ставаха преди изгрев, отиваха на служба, а после изпълняваха послушанията си. Помощниците подхващаха стопанската работа и един тръгваше с животните , други влизаха в градините или овошките. За всеки имаше работа и бързаха в късите зимни дни да изпълнят заръките на игумена. На вечеря след молитва послушниците се надпреварваха да кажат какво са направили. Нифонт като ги слушаше малчаливо, понякога ги сгълчаваше да се хранят. Друг път ще влезне в дълги пояснения за работата през утрешния ден и поощряваше добрите. На тези дето не беше доволен не говореше и те разбираха, че трябва да се стараят повече. Така след разговори и беседи свършваше деня. Игуменът ставаше и изричаше молитвата, като се прекръстваше. В такива вечери той се оттегляше в килията доволен и не забелязваше, че не е и докоснал вечерята.

Тази вечер тревога беше обхванала душата му. Новият човек бе получил послушание да притегне с други двама сайвана с храната за животните за два три дни. Момчетата един през друг бяха влезнали в килията му и заразказваха за чудото сторено от новия човек. Докато те се щурали по двора, той издялал греди.С кратки обяснения ги подредил кой какво да стори и до пладне повдигнал покрива, после стегнал яслите и наредил плочника пред него като тепсия. Те само гледали и подавали това, онова. Отецът беше отишал и видял гредите равни като иконостаса и камъка пред обора, нареден като калдаръм на чаршия. Сякаш не беше пипано от човешка ръка направеното. Кой беше този човек дето не проронваше с никого дума вече половин година. Всяко свободно време влизаше в църквата. По всичко личеше, че е личен човек. До днес не беше опитвал да общува с него. Искаше странника да намери търсения покой и да се смири със себе си. За това най доброто бе общуването с Бога. По коледа един мирянин беше питал монасите, какво прави този човек в храма. И, че е бил най-прочутия маистор от Дунав до Босфора. Тогава игумена не даде ухо на чутото. Това голобрадо и слабовато момче да е такъв баш майстор не му се стори вярно и реши, че е грешка. Днес, като видя стореното се замисли. Реши утре да даде ново послушание на странника.

След сутришната служба на закуската всеки получаваше последните наставления за деня. Като свършиха отец Нифонт прочете молитва и всички тръгнаха забързано. Тогава отецът се изправи пред новия човек и преди да продума той го изпревари:

  • Отче ти искаш да ми дадеш послушание, но не си решил още какво да е. Встрани от

църквата до сами двата бора е имало старо аязмо. Камъните са още там, но с времето е загубено. Дай да намеря водата и я изградя. Това да ми е търсеното от тебе послушание.

Отецът онемя. Прекръсти странника и го подмина. На него повече не му трябваше. Беше получил благословията.

И започна бавно да премества камъните. Като освободи мястото, там където земята беше мокра започна да копае. Послушниците и помощниците го гледаха с насмешка. Тука от векове е изчезнала водата и изведнъж той пък да я извади. Но полека започнаха да се навъртат около него. Един ще му подаде нещо, друг ще го отмени да отмори и така се заредуваха всички. И монасите повярваха че може да се направи чешма до сами църквата и запомагаха с едно друго. Игуменът гледаше как това голобрадо момче увлече мълчаливо всички в работа и хем се радваше, хем се ядосваше на себе си, че бе благословил безсмислено дело. До толкова се хареса работата на всички, че заетите през деня работеха нощем. Странникът ги не спираше и само с кратки думи казваше какво да се прави. Той вече не почиваше, не спеше, а хляб му подаваха и той дъвчеше бавно загледан в дупката. Беше друг човек. На два пъти го видяха да се засмее на момчешките закачки да бягат, че водата идела от тъмната дупка. Така до Голяма Богородица водата все я намаше. Един след друг се заотказваха помощници, послушници и монаси. Странникът продължаваше да вади пръст и да слиза бавно надолу. Не забелязваше, че е сам, нито пък, кога се мръкваше. По тъмно палеше две малки газеничета и продължаваше. Ударите на кирката оттекваха до късно през нощта и Отец Нифонт като ги чуваше клатеше неодобрително глава. Утре беше Кръстовден и трябваше да тури край на това безумие.

На утрото целия двор беше във вода и отвориха канафки да се оттече. На радостните поздравления странника не отговоряше, а беше подхванал да дяла камъка.

Работи два дни без да има на среща свършено. Камарата камъни се топеше и материал не излизаше. Игумена го гледаше от килията си и на третия го повика да се качи.

  • Слушай синко. Тази работа така не става. Ето ти манастирски пари нов камък да си

търсиш. От най-добрия. Утре нас с тебе няма да ни има, но това дето правиш, ще остане.

  • Как да преценя колко да струва отче?
  • По съвест.

След една неделя докараха камък от Беломорието. Странникът го подхвана и нацепи, а после дълго глади къс по къс. Когато всичко бе готово нареди камъните и сложи чучура. Пръв отпи игумена със сребърен тас и като го сложи в долапа на чешмата се обърна към странника.

  • Вече едно лето си тука. Нищо за тебе не питах. Не питам и сега. Само ти казвам, че бог

ти е дал дарба да съграждаш. Не ти е тук мястото. Остави молитвите на нас монасите. Слезни долу при хората и радвай с творенията си очите и душите им. Не те гоня. Решението е твое.

Манастирът до последния послушник беше до чешмата. Те не знаеха как да изразят похвалата си за това неземно творение и като се оттегли игумена в купом се поклониха на странника. Те даваха признание на човешката воля и божа дарба на този странен човек.

Той се смути и се ръкува с всички, а на монасите целуна ръка. На този ден той стана част от братството завинаги.

Килията на Нифонт беше неговото лично пространство. До леглото имаше малка ниша за дрехи, а всичко друго бе рафтове с книги. Досами прозорчето на малко писалище, отеца прекарваше повечето време в четене и писане. В това лично пространство той приемаше най-добрите монаси и послушници, като оценка за правеното от тях. С останалите общуваше в трапезарията.

Наближаваше пладне, когато на вратата на килията се почука. Игуменът отвори и без думи посочи стола до писалището. Никой от двамата не бързаше да започне. Накрая стареца продума:

  • Това тук е моя дом и храм. За да живее всеки в покой със себе си и бога трябва да на-

мери своя. Направи го и ти.

  • Отче гледам близо година как тук всичко е уредено и спретнато. Уважение има от теб

до последния послушник. Това място има топлина- каза странника.

  • Така и трябва да е. Това е храм и божо място, но твоето място не е тук. Ако беше щях да

ти го кажа. Не те знам още кой си и какъв си, но прави това с което Бог те е изпратил на

земята. Създай дом, дечица и намери своята топлина, е това е моята заръка.

  • Аз съм майстор. Манол ме викат. Тук подирих утеха от загубата на изгора и

вяра в моженето ми.

  • Бе как ще си ти големия майстор дето е съградил повече храмове от тия дето съм

влизал. Та той трябва да е на много години – учуди се отчето

  • Не съм ходил още когато съм хванал длетото. Когато другите тичаха по поляните, аз

бях с тате по градежите. От нищо се не боях и от нищо се не жалех. Това ми е майсторлъка и другото че се не отказвам лесно. Останалото са хорски приказки. Сполай ти отче за стореното. Заръката ти ще послушам и ще слезна при хората и ще потърся храма си пък после божия воля.

 

Да се е връщал повече Манол тука хората не знаят, но камъка над гроба на Отец Нифонт е същия като чешмата. С еднаква обич и топлина са градени и двата.