Четвъртата власт – за и против

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 
Още от грехопадението на човешкия род лъжата се е вселила в света, в хорските думи, в делата им в отношенията и институциите. Но никога досега струва ми се бащата  на лъжата не е изобретявал такъв сплит, както в нашето смутно време, когато отвсякъде ни заливат с лъжливи думи за истината. С усложняването на формите на обществен живот възникват нови лъжовни отношения и дори се формират цели институции с тази цел. Така например ни заставят да вярваме, че гласът на списанията и вестниците, или т.н. преса, изразява общественото мнение. Уви! Това е велика лъжа, а пресата и медиите са едни от най-лъжливите институции на нашето време.Кой би дръзнал да се противопостави срещу силата на мнението, което имат хората за даден човек или институция. Такава е човешката ни природа, че всеки от нас, каквото ще да казва или прави, винаги се оглежда как ще го възприемат хората и какво мислят за него. Не е имало и няма човек, който да не е подвластен на действието на тази сила. Тази сила в наше време придобива организиран вид и се нарича обществено мнение. И действително, влиянието на печата е огромно, то е най-характерния признак на нашето време, по-характерен едва ли не от всички велики открития  и изобретения в областта на техниката. Няма правителство, закон или обичай, които биха могли да устоят на разрушителното действие на пресата и медиите в държавата, ако от страниците и всеки ден, в продължение на години, се повтаря и внушава на масите една и съща мисъл, насочена срещу една или друга институция или личност.

При това журналистът, чиято власт е практически безгранична, няма нужда от никаква санкция. Него не го избира никой и никой не го упълномощава. Вестникът или медията се налага като авторитет в държавата и единствено за този авторитет не се изисква никакво признание. Всеки който пожелае може да се обяви за орган на тази власт, за представител на този авторитет, при това напълно безотговорно, като никоя друга власт по света.

В крайна сметка, въпреки всички произведени смутове, погроми и обществени бедствия за които е бил причина, журналистът се измъква сух от водата. Той излиза тържествуващ, усмихнат и бодро се залавя за следващото си разрушително дело.

Съдията има право да ни отнема честта и да ни лишава от имущество и свобода едва, след като бъде одобрен от държавата и заслужи своето звание с цената на упорит труд и изпитания. Той се подчинява на строги закони – всяка негова грешка или залитане е под контрол на висшестоящите власти и всяка присъда подлежи на отмяна и поправяне. Докато на журналиста му се дава изцяло възможността да петни и позори честта ни, да накърнява имуществените ни права, да ни приписва престъпления дори, като следствие на това може и да ограничи свободата ни, като затрудни чрез нападките си или да направи невъзможно пребиваването ни на дадено място. Тази ,,съдийска власт“ над хората той сам си я е присвоил: никакъв по-висш авторитет не му е дал това звание и право, не е доказвал своята пригодност на изпити, по никакъв начин не е удостоверил, че притежава лични качества като благонадежност и безпристрастност,  неговия  съд срещу хората не е от никакъв формален процес и присъдите му не подлежат на обжалване. Истината според защитниците на печата, сама лекува нанесените рани. Но всеки що-годе разумен човек знае, че това са само празни думи. Нападките на печата и медиите срещу дадено частно лице могат да му нанесат непоправими щети. И никакви опровержения и обяснения не могат да му донесат пълно удовлетворение. Не всеки читател, прочел първата клеветническа публикация ще прочете втората – оправдателната, а като се има в предвид лекомислието на масовия читател, позорящото внушение и ругателството остават много по-трайна диря и най-лошото – формират общественото мнение. Съдебното преследване за клевета, както виждаме (примери много) не дава надеждна защита, а процесът за клевета се възприема по-често не като разобличение на позорящия, а като допълнително оскърбление за опозорения. Освен това журналистът разполага с хиляди начини да уязви и притисне някого, без да му дава преки поводи за възбуждане на съдебно преследване. Например, като направи така, че набелязания потърпевш да бъде уволнен от работа. Нима можем да си представим по-жесток и безотговорен деспотизъм от деспотизма на печатното слово? И нима не е страшно, дивашко и безразсъдно, че тъкмо за поддържането и охраната на този деспотизъм се застъпват все по-ожесточено т.н. борци за свобода и демокрация, викащи с озлобление срещу всяко насилие, срещу всяко законно ограничение, срещу всяко по-строго разпореждане на действителната власт.

След 10 ноември и настъпването на  ,,т.н. демокрация“, а и въвеждането на  новите технологии за комуникация и отсъствието на цензура улесниха удивително много бързото разпространение на информацията, включително и на печатните произведения. В началните години след 10-ти ноември 1989, значението на вестниците нарасна изключително много. Например в. ,,Труд“ през 1999 година излизаше с тираж над 500 000 броя дневно.  Днес, двадесет години по-късно, ролята на вестниците постепенно намалява  поради бурното развитие на комуникациите в интернет и социалните мрежи. Признавайки всички удобства и ползи от разпространението на масовата информация и обмяна на мисли и мнения посредством вестниците и социалните мрежи, не бива да си затваряме очите за вредата, която произтича за обществото от безграничното разпространение на  фалшива информация.  Няма как да не признаем с известно чувство на страх, че в ежедневния печат и информационни източници се съдържа някаква фатална, тайнствена, разлагаща сила надвиснала над човечеството. И всички тези притеснения възникват защото осъзнаваме, че липсва какъвто и да е контрол върху написаната информация във вестниците и социалните мрежи, формираща манталитета на нацията и манипулираща визията и към света и обществото. Нека не се заблуждаваме, във вестниците и средствата за масова информация  не се поднасят само новини. Предлагат се готови съждения по всички въпроси и така малко по-малко, чрез силата на навика се отучват читателите да  си съставят собствено мнение. Мнението се налага и така се формира общественото мнение в полза на някого. С тази цел се формираха ,,империи“ от вестници и списания обслужващи определени групи от хора и интереси.  Много малко са хората със собствена преценка, но в крайна сметка поради заетост и други грижи за оцеляването си, най-често читателя се оставя ,,вестника да мисли вместо него“. Ето този феномен се използва от ,,тъмните сили“ (няма да уточняваме кои са те) да формират тенденциозно мислене в голямата част от хората и в този случай вестника или медиите  се явяват най-силното оръжие за постигане на уравниловка, отслабваща всяко самостоятелно развитие на мисълта, волята и характера. Това е една от причините поради които  нашето съвремие е така бедно на целеустремени личности и дейци с характер, готови да са лидери в обществото. И това е така, защото общественото мнение и законодателството най-вече,  все още гарантират на пресата в  нашата страна недосегаемост и ненаказаност.

При сегашното състояние на устройството и обществото, пресата и медиите станаха институция с която трябва да се съобразяваш и то стриктно, наред с другите институции, свързани с държавната власт и подлежащи на контрол и отговорност, макар, че не би следвало да съществува институция, която да се смята за безконтролна и безотговорна. Но колкото повече се разраства  влиянието на печата и информационните източници, толкова по-явни стават  обществените язви породени от тях,  редом с очевидните ползи от една разумна съвестна гласност. Една от тези язви на печата и медиите се състои в това, че те произвеждат и плодят до безкрай цяло съсловие от журналисти, предприемачи и писатели ,,хранещи се и богатеещи от перото“. Хора които нямат нито съвест, нито страх от Бога или правосъдието. Съсловието, което се образува и от което се срамуват сериозните представители на редовния печат и информационни източници, от тази сбирщина драскачи, режисьори и информатори в развитите демокрации неслучайно се нарича обществен паразит. Ще попитате не ги ли е срам тези хора? Ни най-малко,  даже ще ви се изсмеят в очите на този въпрос: напротив, те са убедени, че вършат велико дело в служба на обществото.

Всичко това щеше да е смешно, ако не беше толкова вредно. Вредно е за това защото печатът се превърна в арена, на която не само се обсъждат, но и се решават важни въпроси на вътрешната и външната държавна  политика, икономиката и администрацията, въпроси свързани с жизненоважни национални интереси. Ето защо в името на оцеляването и прогреса на нацията е жизнено важно да се сложи ред и законност по отношение истинността на информацията излизаща чрез медиите. Нямам в предвид въвеждането на ограничения или цензура върху изданията (електронни, печатни и т.н.), а издигане в  култ на закона контролиращ изданията и информационните източници. В масовите средства за информация трябва да се изнася истината и само истината. Законът трябва да е много строг и да се прилага безкомпромисно и безпристрастно във всички случаи на доказани злоупотреби с фалшива информация уродливо предложена на хората с користни цели. Изданията, журналистите и всички други писачи и информатори трябва да са наясно, че ги грози строго наказание за извършеното от тях доказано престъпление посредством средствата за масова информация. С особена сила това важи за държавите т.н. ,,млади демокрации“ в които закона е като врата в полето. Правната система трябва да ,,виси, като Дамоклев меч“ над главите на всички източници и  автори на информация предназначена за масово разпространение така, че поднесената от тях информация да бъде обективна, безпристрастна, безкористна и наистина достоверна.

Авторът на статията е оклеветен във в. ,,Труд“ от журналистката Румяна Йорданова Пенкова. След 20 годишна ,,съдебна сага“ успява да осъди наследниците и, и в.,,Труд“. Въпросната журналистка му приписва в няколко статии не само различни квалификации, но дори и престъпления. Следствие на статиите във в. ,,Труд“ се съсипва  кариерата му на учен и специалист, разбива се семейството му, рязко се влошава здравословното му състояние, уволняван е и няколко пъти от работа.  Стига се до там, че работи като охрана, строителен работник и таксиметров шофьор за да издържа и изучи децата си независимо, че е дипломиран ветеринарен лекар, има защитена дисертация, научна степен, както и повече от 50 научни и научнопопулярни статии, както и международно признание за научната му дейност. Със сигурност животът му може да послужи за пример за написаното в тази статия за журналистиката.

 

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 

Народ под прикритие

prikrit-3
Дойде едно време народът да е под прикритие. Уж го виждаш и е тука, ама всъщност го няма. Нито приема, нито предава дето се вика. Не реагира на никакви провокации на политици и управляващи. Те го крадат и лъжат системно, а народът си издъхва постепенно и стои прикрит, дето се вика, не реагира. Нямам обяснение, но е факт. Появиха се разни анализатори и народопсихолози, опитаха това-онова да обяснят с робски психики, с отрицателна селекция, при която кадърните в нашата история са изтребени, но нищо не се изяснява. Абе толкова ли да сме си изтрепали хората с топки, че да не се намери намери мъж да стъпи в дирите на тая 
държава и да я вкара в ред.

И ако сме изтрепали по етапен ред мъжете пък има жени. Къде ги търсите тях. И те сърца имат и често повече от мъжките. Но няма и няма кой да промени историята. И аз си стоях под прикритие, чисто по народно, докато съдбата не ме изхвърли на повърхността, като гнила дъска от потънала рибарска лодка.

Не знае човек кога и как ще влезне в националната история. Хората се готвят с години, търсят връзки и пак едва се вредят, а аз по чехли се нахендрих насред събитията. Какво да правя, както ти е писано така става. Отивам онази сряда да хвърлям боклука, не по реда си, след новините. То хората са казали, че вечер да хвърляш боклук е на лошо и все едно си хвърляш късмета, ама аз нали съм неверник, викам на Дафинка:

-Дафе, слагай масата идвам – и пак си предизвиквам съдбата. Ти тръгни, пък връщането е Божа работа. И като си насъсках така срещу мен съдбата хубаво, глей какво става. Стоят долу двама, гледат свирепо до един джип, и си говорят.

-Те, т’ва е нашият човек – ме оглежда единя, като стока на пазар.
-Много е мършав, и с очила. На нищо не мяза – вика другият.

Обърнах се назад, няма никой. Значи за мен става дума.
-Кой е мършав, бе? – им се озъбих и си бърша очилата. Ама като ги оправих забелязах грешката. Те като гардероби и тръгнах да туширам недоразумението – а, слабичък съм малко, такова.
-Сега така ще е по-достоверно – си говорят все едно, че ме няма – новите лица от народа не са се ояли и са почтенни.
Реших да не им преча да си беседват и тръгнах към контейнерите. А единя вика:

-Къде бе? Айде вътре, че измръзнахме докато дойдеш – и отваря вратата.
-Ама, господа, жената, Дафинка, е правила боб и… – понечих да се разберем, но този до мен като ме покани по рамото с ръка се намерих на задната седалка, барабар с кофата. Намести се до мен той и джипът потегли. Стискам си кофата между краката и трескаво мисля. За какво съм им да ме отвличат. Счетоводител на мелница тридесет години, едва плащам тока и парното. Загубена работа. Грешка някаква. Бързо анализирам ситуацията и си спомням, че шансовете ми са с 50% по-големи, ако установя контакт с терористите.
И започвам да комуникирам:

-Теснички са тия джипове отзад – и барабаня по кофата. Този до мен не ме отбелязва.
Промених тактиката и заговорих предния, дето кара:

-Малко е хлъзгаво, ама като карате добре няма проблем – пак нищо. Бре лошо. Взех да правя сметка какво ще стане като ме гръмнат. Ако ме върнат как ще ме свалят с ковчега от дванадесетия етаж. Ужас. Спомних си, че утре трябва да платя тока на входа, нали съм управител. И ако го спрат как ще ме свалят на ръце, без асансьор. И уплашено попитах момчетата:
-Извинете може ли утре някой да плати тока на входа?
Този до мене, дето не ме хареса от началото, изпъшка.
-Леле на каква гнила дъска стъпихме. Егати късмета. Те тоя се побърка. Казах ти, че не е читав и не става. Дай да го хвърлим някъде, че и тая кофа ми осмърде душата.
-Стига, бе. Има данни. Не виждаш ли, че е мишок. Точно отговаря на описание, профил, всичко. Таман сме го намерили, и пак отначало, и утре кой ще представим в сутрешния блок.
-Айде слизай – каза предният и натисна спирачките.

Огледах се, някъде далече светеше градът. Нямах избор.
-А кофата? – питам, колкото да поддържам разговора.

Тоя до мене изсумтя. Слезна до багажника и взе да рови. Предният повтори:
-Слизай и се събличай бързо!
Опа-а-а. Всичко бях премислил, че ще искат откуп, че са терористи, че са ме сбъркали, че им трябва четвърти за бридж даже бях помислил, само това не. Викам си Коце изгоре. По това време се показа онзи отзад и гледам носи костюм.
-Какво си се опулил? Обличай го! – и ми го подаде – ти си новият министър на икономиката. Меткай го бързо, че имаш да учиш програма и утре си при оная мацка от сутрешния блок.
Е те това вече ме срази. То да бях изгорел по щеше да е просто. Викам им:
-Ама как бе, момчета, та нали аз нямам такова, подготовка, и отпуска не съм взел. Да бях питал шефа, Дафинка, дето се вика, да се посъветвам, тъщата какво ще каже. Дайте да го обсъдим пак.
А този дето не ме хареса в началото се затресе от смях:
-Бе, този вярно, е голям мишок. Признавам, подведох се. Та той направо си е перфектен. Как не го знаехме по-рано. Той и за шеф на парламента става. Сладур. Давай господин …. как ти беше името?
-Талибанов ме викат – и се понадух.
-Айде, г-н Трендафилов, че и име трябва да преправяме и да четем и костюма да пипнем, че ти виси. Автобиографията си да учиш. Много задачи имаме.
Та така, малко съм си сменил работата и съм се отдал на родината. Лошо е, че не ми стига времето. Денем управлявам министерството, а вечер се виждам с момчетата да ме инструктират.

И като се прибера Дафинка все е легнала, ама пък нали си имам секретарка, карам я някак си. То за родината човек какво ли не е готов да направи. Като ми дойде куража и ще се отърся и на тия двамата, и на другите с тях, и на Дафинка, че и на тъщата даже ще се отърся. Сега само репетирам и гледам да не ме чуят, но като ми дойде куража и аз ще стана голям българин, за историята.

Никой не е пораснал изведниж.

Та и аз само съм започнал. Сега съм малко българин под прикритие.

Плътна помощ

krbara
Много напредна тази държава. Модерна работа е станала. Аз не бях излизал две години по пътищата, ама то страхотия от напредък. Онзи ден стегнах варбурга, взех и винетка, застраховка и тръгнах към Крива бара. Баджанакът от пролетта ме е заканил.

–  Ела бе, баджо, ела, че дуварът се е наклонил към заник слънце и да го вържем откъм ореха.

Ми то пуста работа, а това, а онова –  не остава време. Но като каза, че е уварил и ракията сколасах набързо и айде.

То път чудо. Карам си с 40 и даже на завои не намалявам. Минах Ботевград и запъплих по баира за Мездра и като се затресе воланът, та в канавката. Слизам и предна дясна гума спаднала до земята. Викам си лесна работа, ама не е така. Има си чалъми, пък и сам човек не е заникаде. Поогледах се и к’во да видя,  към мен идва пътна помощ. Така хубаво девойче, малко мургаво, ама няма да търсим кусури работа ще вършим. Викам и отдалеч:

– Извинете, свободна ли сте, така някак? При мен ли идeте?

А тя:

– Мчи нали тебе чакам и такива кат тебе.

Онемях… Знаех, че правителството прави усилено пътища, ама пък чак кантонерки за пътна помощ да сложи за хората ми дойде в повече. Просълзих се… и питам:

– И много ли сте, бе, мойто момиче? – и се бърша с ръкава, а тя отговаря:

– А оттук до Враца сме бая, по-натам има, ама не знам.

Ей това е управление. Това е грижа за човека. Ама и тия телевизии и вестници защо не информират обективно как е разцъфтяла тази страна. Ние пенсионерите тичаме къде е по-евтино насам-натам и не улавяме какви родолюбци ни управляват.

– Ти к’во ще искаш? Духане 15, друго 20 – казва вежливо девойчето.

Гледам я слабичка така, как ще надуе тая гума с духане, но да не я обиждам сега. И казвам:

–  А друго, друго – и я оглеждам пък да не носи някъде компресор – тя е спаднала много. Сигурно е с дупка.

– Кат кайш.  Давай парите и да почваме. Имаш ли гума, или да ти дам.

Подавам й парите и си викам бе то и склад си има детето някъде, щом гума ми предлага. Две години не съм излизал и то станало европейска държава.

– Имам си – викам, и я вадя от багажника. Ти вземи крика, докато я подложа, и действаме.

Сложи то крика, дигнахме колата и сменихме гумата. Вежливо дете. Само си мълчи. Накрая вика:

–  Прайла съм всичко тука, ама пък гума чак да сменям не съм.

И още по-мило ми става. Браво на младежта. Така се гради нация. Тръгвам и питам:

– Ако закъсам по-нагоре, или пък друг път нещо, телефон имате ли?

– Имам – вика, и ми го дава.  Звъни по всяко време. Аз и в София ще дойда, но там е по-дебела тарифата.

–  Бе кой ще ти гледа тарифа при такова обслужване – и махам за довиждане.

И вярно до Крива бара през километър, два, кантонерка до кантонерка, все младички. Ей това е държава, това са грижи за народа. И много напреднала работа.

Това европейците могат само да ни дишат прахта.

Д.Колев

Враг пред портата

all_tashta9

 

Срам не срам трябва да се яде. След дванайсет години училище и елитно висше образование по маркетинг от Стрелча съм безработен. Писах автобиографии, сивита и нищо. Пазих няколко отговорни обекта с тухли четворки, отварях два месеца една бариера в Бусманци и понеже нямаше повече високоинтелектуална работа реших да не правя компромиси. Няма да се отчайвам и ще си държа на нивото. Както казват всичко е в ръцете ми. Всичко, всичко, ама от глад ли, от липса на самочувствие ли и то взе да се смалява. И тогава реших – ставам мафиот. Няма как да не успея с тази професия. Половината политици, че и повече я практикуват по съвместителство. Те да не са балами я. Така леко загадъчна, разбирай романтична, професия и перспективна. Малко е голяма конкуренцията, че са над триста партиите, но като ти е добър материалът ще се справиш. Аз откъм гени съм така подготвен, че може направо кръстник да ми викат. Още прадядо ми, по бащина линия, е положил началото  на краденето на коне и магарета в дъждовно време. Дядо пък е бил най-личния пъдар и все кауни е вардил, а тате беше контрольор на кариера и що пясък окраде,  че още има по джобовете.

И аз четвърто поколение няма да изложа фамилията. Само да си намеря нишата и започвам.

Мисля си в съвременния свят няма епидемии, врачките и ходжите са лабави, и няма кой една тъща да умори, дето се вика. Ей това ще ми е тясната специалност. По мойта така съм набрал, че мога да работя без почивен ден и национални празници. Направо денонощно съм на линия.

Дойде да види детето като се роди и още не си е ходила. Другия месец му е балът. Викам му:

-Да знаеш, че като се зажениш вървиш в комплект с баба си, иначе не става.

Другото, комплектовам с жената и живот на стари години. Тогава ще се празнува, ама сега няма как. Чакай, че се размечтах. Бе, как се търсят клиенти за този бизнес? Проблем. Ще пускам обяви. И какво да обявя? Нещо така леко дискретно. Реших и пуснах текста: Правя зетьове щастливи. Заврени – с предимство. И като се заредиха едни пичове, засукани, на опашка пред офиса. Едни събеседвания с нежни намигвания, направо ужас. Викам си ще взема да слушам и костинбродския славей и обърках бреговете. Анализирах ситуацията и смених тактиката. Този път пуснах обява: Разбивам врага изотзад. Пак така леко, дискретно, да се разбира. Врагът е отзад зад жена и семейство, тоест тъщата, и ти диша във врата. Ей парад. То пичове, то чудо. Толкова народ се събра, че ми дожаля за жените. И те чакат мъжка ласка. В това еманципирано време мъжествеността е станала много кът. Нали съм мафиот, няма да се размеквам. Обрах табелите и се покрих по мъжки. Викам си така няма да стане. Да взема с рекламна цел да думна някой звер. Това носи нещастие. Не се прави неискано добро.

И, разбира се, образованието си каза думата. В най-отчайващия момент ме осени гениалната идея да отвличам тъщи. Отвличам обекта и пращам СМС: „Плащай, или я връщам!“  Това е. Мога да си ги отвличам направо групово от градинките или от супермаркета. И потръгна криво-ляво. Не насилвам хората, кой каквото има дава. В кризата и за боб, и за картофи работя оборот да става. Миналия месец един закъсал човечец  от Княжево даде едно буре с ракия. Беше много на зор, за да даде такова питие, ама няма как. Всякакви завалии закъсват. Имам клиенти и банкери, и съдии и какви ли не. То нещастието не пита. Гледаш я добра, хубава, умна, а после без мама не мога. Онзи ден имах случай на принуда. Завивам си на ляв завой на червено, както си му е редът, и опа комшията Минчо, полицаят, тупа щастливо палката в крака си.

– К’во бе, комшу да не си загубил котето, та го търсиш? – му викам.

– Не, комшу, тебе чакам – и се хили коварно.

Заусуква, сега какво ша правим, това с левия завой било много тежко нарушение. Получила се секретна директива за опасността от това и започна да цитира разни членове, направо отиват нещата към доживотен. Викам му:

– Бе, комшу пиши го десен този завой като е така страшно с левия.

А той се инати докато не изплю камъчето накрая. Дошла му балдъзата преди шест дни и той наивника нищо… Вчера обаче се прибира и гледа един тир се паркирал в двора и шест човека стоварят. А тя се смее и вика:

– Минче, кака, нали ще остана някой ден.

И той право днес на завоя ме чака. Накрая почна:

– Ти брат, ти сестра,чух за бизнеса ти, взимай мерки.

Какво да правя прибрах я, макар да не ми е по специалността, но сега и на стоп не спирам. Нараства ми авторитетът.

Имам си и абонати с по няколко поредни отвличания. На тях по малко вземам. То не стига, че природата ги обрулила, ами и аз да ги дера. Но на занаят и име не плюя – плати ли си човек няма връщане. Та от професионализъм си ги посъбрах така малко тъщици. Няма идеален бизнес. Все нещо ще излезе. Като взеха тези  женици да свикват с мен и пак проблем. Не щат да си ходят. Tова било „Стокхолмски синдром” викат и ми плетат чорапи. Коя от коя по-хубави. Вчера отворих магазин та разширих империята. И така сега съм събрал двайсетина. И от трън та на глог  да не търпя една в къщи, ами от бизнес, та двайсет. Но иначе пък съм мафиот с фамилия от тъщи. И съм корав.

Д.Колев

Гергьовско утро

agne1

Като се е навирила една месечина с двата рога нагоре. От дяда знам, че не е на добро. Въртя се наляво-надясно и сън ме не лови, очите ми все в нея. Утре ми е професионалният празник и ще дойде тоя-оня да изядем едно агне, както си му е редът. Не знам защо ми е така неспокойно. Овцете затворихме, кравите също. Козите и магарето са по двора . Кучето Баро подгони една бесовица и го няма от вчера. И на мен ми се тръгва на някъде без път и посока, ама кой ти дава. Ще взема да си свърша работата по-навреме,  да срещна хората спокойно. Ще си туря и здравец на калпака.

Малко е тъмно, ама няма да шия я. Излязох на прага и мамя козите да ги карам за доене и гледам някой стои до оградата. Викам си: опаа, ей го крадеца.  И го задебнах. Пътьом забрах една вила, и тъкмо да го измеря с нея, и оня като викна:

-Неблагодарен си беше тоя народ, такъв си и остана. Калпав матрял.

Краката ми омекнаха, а вилата се свлече на земята.

-Г-н Борисов, таковата, г-н Генерал, как така вие тук? – и повече звук не мога да издам.

-Ти какво мислиш, че като е утре Гергьовден и не мислим за теб. Бе, ти си най-важният. Дойдохме да ти помагаме, пари да ти носим от Европа, ако има ленти да ти отрежем.

Заотстъпвах същисан към обора и не знам какво да кажа.

– Ако си тръгнал към кравите да не стреснеш Цецо, че ги дои. Вчера чул като си казал, че се доят рано и ти помага. Мъжко момче ей, но мляко днес не чакай. За яйцата ще мине Веско, там нещо за гласа сиреч.

– Добре, добре. Помагайте, че тук на село е тежко – изфъфлих и тръгнах към другия край на двора. И вече наистина се сбърках. Стои един откъм опашката на магарето в стойка и му издава команди. Изтръпнах. Това е все едно да кажеш на моята Гица, че е дебела и да си на eдна ръка разстояние от нея. Скочих да спасявам човека и… ужас… ами, това е г-н Сидеров. Викам му:

– Разбирам, че ще ми се помага нещо такова, но моля, г-н Волене, магарето изотзад е некомуникативно.

А той:

– Бе, чудя се защо този елемент ме тресна два пъти в ченето докато го агитирам. Но нали съм корав.

Заведох го отпред и го представих на Миро. Оставих ги да сe агитират и ето ти нов проблем.  Във вече разредяващият се мрак гледам някой се муши покрай кочината, викам си – а, това е Мето циганина, дето помага. Приближих се и само това не очаквах – самия г-н Костов.

– Какво ме гледаш? – ме пита – Само ние можем да те изведем от тази криза, мрак и …. Кво лепне бе?

Наистина гледам го втренчено и от опит знам, че на такива не трябва да се противоречи и клатя глава  в знак на съгласие. Отстъпвайки назад настъпих някой.

– Опи. Свикнали сме. Ние сме с дебели мазоли – засмяно казва другарят Станишев – Знаеш, че много сме те уважавали и пак ще те уважим при възможност.

– Да, да – отговарям, и гледам един насред двора седнал на пън и кани другите.

– Насам, давайте кой каквото има –  мляко, вълна, агнета. Аз ще ги разпределям.

Веднага го познах и му викам:

– Абе, г-н Доган и вие ли ще ме оправяте? Нали излязохте от политиката.

– А-а-а, моето момче, от политика се излиза само като не засече пистолетът. В другите случаи не.

Това оставаше, да ми гръмнат някой насред двора, сякъш тука е съдебна палата. Срам. Бе то цялото село ловци, ако разберат какъв е калабалък тука ще се дигне бая пушилка. Поех дъх и си мисля „Няма да викам дявола“ и тогава…  я усетих. Замрях. Беше нежен полъх. Знаех, че зад мен са две черни хубави очи зад очила. За този поглед давах половината стадо, не цялото направо, без кучето. Не можех да я сбъркам. Колко пъти съм си представял, че доим кравата заедно, а ръцете ни се докосват. И в този миг усетих плътен удар в ребрата, а Гица ми ревна в ухото:

– К’во ма теглиш, бе, и ми викаш Меглена ли,Маглена ли. Па си лапнал по някоя пачавра.

Седнах потен и заразказвах съня, а Гица се превива от смях и вика:

– Абе, будала, как можа да сбъркаш политиците ни с обикновени айдуци бе.

А аз съм излязъл от реалност и ми се чува, че някой мишкува из килера. Мисля си, може ли да е Яне? Да питам ли Гица… или да си трая…

 

Д.Колев

Сляпо куче за 30 лв.

Част II

Борба със сляпо куче

За да не претоварвам читателите с полезна информация относно борбата със сляпо куче я разделих на две части. Патентът за този метод е народен и произходът му е някъде назад във вековете. Прекъснат е за кратко по времето на Хан Крум, защото по негово време са се загубили пияниците или по-точно не са се афиширали открито. Той се състои в следното:

Влиза се внимателно в селската кръчма. Наблюдава се за индивиди с първични пиянски белези – червен нос, разкопчана риза и други такива. Приближавате се към подобен индивид и му показвате небрежно 32 лева. След многократно преглъщане от негова страна, го черпите с двата лева, а останалите – се обещават, след като донесе сляпото куче от ливадата ви.

Сляпото куче е особенно активно между 5 и 7 часа сутрин. По това време се движи дори навън, и е лесна мишена за вила или лопата. Този интервал от време е и единственият период, в който наемният ви убиец е трезвен. Методът е безотказен и многократно проверен.

При невнимание може да се провали дори такова съвършено творение на човешката мисъл. Както казва народът „Будала човек и вързано куче го хапе.“ Тук народният ум е имал предвид, ако се доверите и дадете предварително 30 лв., при този случай будалата, т.е. вие, трябва да си дебнете кучето сами на сутринта.

Аз имам и друг подобен нескопосан опит за борба със сляпото куче. След  няколко и две ракии обявих в кръчмата на всеослушание офертата с 30 лв. за куче. На следващата вечер платих към петнадесетина броя, а в околността на селото дълго време я нямаше тази гад.

Виж част I

Сляпо куче потроши вартбург

Част I


g_1120482239_D45_0843

Сляпото куче спада към разред Гризачи на клас Бозайници. Ареалът на разпространение на този подземен гризач са континентите Европа, Азия и  Северна Африка. По света се срещат четири вида сляпо куче, а у нас само един – малкото сляпо куче.
Слепите кучета са подземен обитател с къси крака, къса опашка и без зрение. На размери достигат от 30 до 36 см. Имат  силно развити долни и горни резци, с които прокопават подземни тунели. Помагат си и с добре развитите си крайници, завършващи със закривени остри нокти. Космената покривка на слепите кучета е гъста и къса, а на цвят варира от кафява до жълтеникава.

Сляпото куче е без зрение, но това не му пречи да нанася огромни щети на селското и горското стопанство, прогризвайки кореновата система на растенията. Негова любима храна са зеленчуците – картофите, чесънът, лукът, морковите, а също и луковиците на цветята.

images

Сляпото куче е упорит гризач, който при търсенето на своята любима храна от зеленчуци – моркови, картофи, чесън и луковици на цветя и други растения, понякога успява да се изкачи до 2500 метра надморска височина.   Всеки вид храна складира в отделно подземно складче, където пък допълнително я сортира и по големина.

Методите за унищожаването на сляпото куче са специфични. Понеже този вид създава много проблеми на стопаните, ще споделя челния опит за борба с него на един от големите в оранжерийното проектиране инж. Хари Радков.

Когато забелязал трасетата на сляпото куче по ливадата пред вилата си, Хари първата нощ не спал от мислене как да се справи с проблема. На утрото, въоръжен  с димки, примамки и капани, започнал бойни действия под зоркия поглед на тъщата и с мъдрите й напътствия. След 10-часови маневри и предвижвания флангово и в тил се предал и отстъпил позорно под близката круша.

Втората безсънна нощ родила гениалния и вечен метод за борба със сляпото куче, който, след като го направим достояние на човечеството, ще направи борбата с този вид елементарна. На сутринта Хари се предвижил безшумно със семейния „Вартбург“ до бойното поле. Разпънал маркуч, който, от едната страна, затрупал в един от входовете на сляпото куче, а другия – пъхнал в ауспуха на колата. Под зоркото око на тъщата започнал операция обгазяване на врага. Тя продължила няколко часа до блокиране на двигателя. Третата нощ на Хари минала в основен ремонт на  „Вартбург“-а.

Методът се брои за успешен, въпреки че няма информация от какво е избягало сляпото куче. Предположенията са: от дима на „Вартбург“-а, от крясъците на тъщата, а и от… че е умряло от смях .

kuche11

Като видите Радков и му кажете „как е кучето“, моля ви не казвайте, че го знаете от мен.

 

Виж част II

 

Артишок по Италиански

15042013521

Има няколко начина да се разбере дали нашият климат е подходящ за производство на артишок. Ние го проверихме в Италия, а на вас предаваме готова информацията.

Непозната култура за територията на България. Няма данни да е отглеждана и в миналото. Това поставя въпроса дали климатичните ни условия са подходящи за нея. Растението е топлолюбиво с родина Северна Африка, отглеждано в южните райони на Европа, Южна Америка и Калифорния. Критичните температури за него са -1 до -2, след което измръзва.

15042013522

Намираме култура от 150 дка в непосредствена близост до Рим, на десетина километра, до летище Фиумичино. Засетите площи са част от семеен бизнес, започнат със сеитба на артишок и стигнал до манипулационна фабрика. Сега тези площи се засяват  като семейна традиция.

През септември се засяват растения след ин витро размножения. Поради високата им цена се купува приблизително 50% от необходимия разсад. Останалите площи, след месец, се покриват с пензирани (прекъснати) връхчета  и оформят реколта втора вълна. Растенията до януари стават високи около метър и залагат глави, които са готовите продукти. Рекултира се до края на май. За това насаждение се използва сорт „Римски“. Ниският добив, от около 70-80 кг на декар, прави този продукт доста скъп. При температури под -2,-4 заложените глави стават негодни за пазара, а при по-ниски стойности растенията загиват.

117

 

На борсите една глава се търгува за 40-50 цента, а в малките ресторанчета на стария Рим порцията е 20-30  евро. Италианците го консумират задушен, пържен и за тях е голям деликатес. Но само за тях. Като прибавим към това, че няма вкус на агнешко и ниските температури съветът ни е да не опитвате да засявате тази култура. Тези, които няма да се доверят на вкуса ни, да го поръчат в някое ресторантче до Пиаца ди Спагна и се убедят сами.

За сеитбата категорично ни се доверете.