Каракольовото имане (част III – III)

zaroveno-imane-

Лошото бързо връхлита връз хората и обръща живота им. Почнаха войни и размирици. Правителства идваха и си отиваха, а животът стана труден и непосилен. Мъжете заминаха за дълго на фронта. Тия дето се връщаха бяха или ранени, или непригодни за война. Нивите пустееха и само тук-таме жени, събрали се по няколко, се блъскаха колкото да изхранят децата. По пътищата тръгнаха просяци, често без ръка или крак просеха за къшей хляб. И в Каракольовите чифлици заживяха с войната и всичко идещо след нея. Ставаха и лягаха с новини от фронта и кой в коя битка е паднал или ранен. Под дъбиците, до белия камък на Каракольовия гроб, се наредиха още на близки и обичани люде. От другата страна, до сами оградата, почиваше и Караман. Синовете му се върнаха живи и здрави, но вместо да заживеят дружно и в обич се вкопчиха един в друг. Трудностите ги увълчиха и всеки се свря в себе си. Загледаха се един друг враждебно. Снахите спряха да си помагат и сбират. Поделиха стада и имоти и всеки си пое дела сам. Единствени децата, с чистите си сърца и души, не разбираха големите или не искаха да приемат омразата. Не проумяваха защо довчера бяха заедно, а днес всеки стоеше зад прясно издигнати дувари. Те често се сбираха на лъките и си другаруваха като преди, гледайки да ги не видят. Минаха две такива години, а те за зла участ бяха и кишави. Никой не помнеше зърно да никне на класовете. Овошките, каквото прихванаха изгни по клоните и окапа на земята спаружено. Сеното изгни непокосено и животните останаха без зимнина. Горуните само имаха шума и всички заправиха листници, за да изкарат до пролетта.
Една привечер големият син Йордан похлопа на Асеновите порти. Наизлязоха домашните му и първите погледи на омраза се смениха с братската загриженост за дошлите беди. Приседнаха първо на двора, а после влязоха и се раздумаха за лошата реколта и идващата зима. Проводиха Асеновица да викне и Павел. Тази вечер, като някога, семействата се насъбраха и макар в говора да се усещаше тревога, бяха заедно край огнището.
На сутринта тримата впрегнаха кола с волове и като сложиха на клемийте бохчи с храна, въжета и балтия тръгнаха на изток. Така им бе заръчал Кара Кольо. Като стане много тежко да идат и да изпитат за Селима. Къде беше Делиормана не знаеха, но като стигнаха селата с турска реч, разбраха, че са стигнали. Минаваха от село на село и питаха за него. Никой не бе чувал такъв пришълец да се е заселвал насам. Като наближиха Дъбене сърцата им се разтуптяха. Дъбиците и ливадите бяха досущ като техните. Още на първите ниви орач им каза, че има Селим дошъл в селото и е най-таченият от всички заради златните му ръце и нрав.
Изпитаха и похлопаха на портите му. Завариха го да клепе коса на двора. Малко бе побелял и времето бе смъкнало раменете му, но си бе техният Селим. Разцелуваха го, като едва сдържаха сълзите си. На прага стоеше слисана хубава жена с шалвари, зад които поничаха дузина дечица. Дълго се гледаха мъжете и преглъщаха сълзите преди да продумат.
– Айде, добре сте дошли, влизайте. Ей ми стопанката. Стори път на гостите, Гюлшен. Това са ми братята, за тях съм ти думал и за баща ни Кара Кольо, е това са те. Ма гледай ги какви са юнаци, момчетата ми – повтаряше Селим като милваше ту един, ту друг.
Влязоха в хладната одая и седнаха край паралията. Стопанката мълчаливо и чевръсто, с безшумни стъпки, заслага каквото се сетеше.
– Бате Селиме – пое Йордан – къде се загуби толкова години бе? Да се не обадиш, да не проводиш вест. Знаеш, колко те обичаме всички. Няма някой да не тъжи за теб. Питахме кого ли не. Сякаш вдън земя потъна.
Селим избърса очи с опакото на ръката и заговори:
– Извика ме една вечер баща ни. Заръча ми да дойда и се задомя тука. Такава бе волята и заръката му. Макар и да ме болеше душата, хатъра му не можех да строша. Така бе казал, така го сторих.
Като спомена името на Кара Кольо тримата се прекръстиха и Селим пребледня като платно.
– Ами де е сега тате? Проводи ли ми той много здраве? – попита той макар сам да знаеше какво щеше да чуе.
– Няма го Кара Кольо, Селиме – обади се Павел – почива под дъбиците, дето правим черквите и много други са легнали до него. Минава времето и се не усеща. Няколко години ти като изчезна падна и можа само да рече, кога сме зле тебе да дирим. Е, това е. Ти знаеш ли защо е оставил тази заръка?
– Да почива в мир този свят човек. Нека вашият и моят Бог го простят и се погрижат за него, където е – изрече Селим след дълга пауза
– Гюлшен – обърна се после назад – сложи вечеря на гостите и оправи да нощуват. Утре на ранина ще впрягаме.
А после заразказва:
– Помните ли момчета онази нощ, кога баща ни каза да се затворят всички и само двамата тръгнахме към Айлъка с воловете. Бе тъмна и безлунна нощ. Тогава качихме и заровихме един казан в усоето. За него ви е проводил войводата. На мене ми каза кога дойдете да ви заведа там и ви кажа заръката му. Чаках ви години и се молех да сте добре и да не ме дирите, но щом сте дошли тръгваме да изпълня волята му.
– Бе, тате ни е оставил заровено хайдушкото имане. За него хората говорят толкоз години. Иманяри издъниха планината за Каракольовото имане, а то в Айлъка досами чифлика – скочи Павел – ще притегнем сайвантите, още стока ще купим и пак ще е като някога.
– Да бе, това ще да е – надпреваряха се и Йордан, и Асен да говорят, засмени – ще се върнат пак ония години. И тебе ще си вземем отново с челядта и булката.

Селим се засмя на радостта им и ги заподканя:
– Хайде взимайте, че изстинаха погачите и гозбите на чорбаджийката.
Каквото е оставил войводата вас чака, няма къде да иде. Взимайте и не бързайте и баклава има, да оставите място за нея.
Гюлшен ги кротко гледаше с теменужения си поглед, приседнала в ъгъла на одъра. Усмихваше се и белите й зъби проблясваха в полумрака.
Пътят към дома им се стори цяла вечност. Особено тежеше на Селим. Той подканяше често воловете и припряно питаше ту един, ту друг от братята има ли още. Не даваше да се търси ни храна, ни вода. Спираше само малко да отморят животните и пак тръгваха. Когато на хоризонта се видяха билата на Юмрук чал и пръскалата заблестяха по него като шила, наболи небето, той вече слезе и поведе воловете забързано. Братята от колата го подкачаха, че върви бавно или да поноси воловете да отморят и прихваха весело, но той умислен не им обръщаше внимание. Минаха Бълден и Курта, после влязоха в горите на Айлъка. Селим се оглеждаше и търсеше нишани, но всичко се бе променило. Като стигна до Мечия бунар спря воловете и се обърна:
– Ей какво нещо е времето. Гледайте – и заопипва скалата над бунара.

Ей тука се влизаше прав, сега не можеш и пълзешком да влезеш. Я вижте тука – засваля мъха от камъка с ръка той. Ей тука пише моето име. Едва личи. Дайте търнокопа.
На страна от Бунара той отброи десетина разкрача и закопа до една бука. Като стигна трапа до колене приседна и задъхано подаде търнокопа на Асен.
– Тази бука я нямаше, тука нищо нямаше – сочеше Селим – Ей тука бе
седнал Войводата и ми разказваше, че една нощ ранен се добрал до този извор. Силите го напускали. По гнойните му рани мърдали червя, а той нямал сили да продължи и дири някъде подслон. Посред лято се тресял от студ . Виждал водата пред себе си, но не можел даже да приближи и накваси напукани устни. Тогава чул стъпки, човешки, и отворил очи.
В далечината, ей оттам приближавал елен. Луната го греела и било като по пладне. На главата си имал рог, на средата. Прав и остър. Светещ. Наближил го и се загледали. Колко са стояли и гледали с елена не помни. Не усетил кога се развиделило. Изведнъж се чула гълчава. Еленът се обърнал и потънал в гората. Секачи идвали на извора да налеят бъкелите. Те го занесли на Станойковите кошари. Там го церили до напролет. После ги питал те видели ли са елена, но никой нищо не видял. За туй тате тачеше дядо Станойко и кога си отиде от този свят проводи на челядта му да занеса кесия, да посрещнат едно-друго и турят беломорски камък на гроба му. От Кара Кольо за почит. После идвал и чакал елена, ама повече не дошъл. Той вярваше, че това хайванче бе стояло да го държи жив до утрото и дойдат дърварите. А може да го е нямало и е било сън или самодива да го е вардила, знае ли човек. Водата – отпи от закачената кратуна до извора Селим – водата е жива и лекува всякакви болежки. Тате ме провождаше да му пълня стомни от нея, кога тръгнеха мъглите и го замъчеха раните. В другото време сам идваше тука и говореше с буките.
В това време търнокопа удари нещо и всички наскачаха около копаното. Братята се сурнаха долу и с ръце трескаво заразчистваха останалата пръст. Вдигнаха казана горе, като се подпираха на брега го подадоха на Селима.
Наобиколиха го бързо и свалиха овчата кожа, превързана с прогнили кожени върви. Изведнъж отстъпиха, стъписаха се, назад. Вместо чаканите алтъни и грошове, казанът бе пълен с пръст. Черна. И тримата пристъпиха обратно и заровиха с ръце, но така и нищо не намираха. Само пръст.
– Това е момчета – каза Селим отстрана – намерихме, каквото
дирехме. Тате това остави и ми заръча да ви кажа, че имате най-ценното на този свят. Това е пръст от чифлика. Той угаждаше, че ще се поделите и смразите и искаше да ви кажа, че имате земята, свободни сте и ако сте задружни ще пребъде рода ни.

Пръв Павел, загледан пред него, изрече:
– Това е Каракольовото имане. За него е умирал десетки пъти и копал другари по Балкана. Днес ни го даде.

Йордан изтупа калпака си и смирено рече:
– Момчета, да се запрятаме на работа. Добре, че не ни гледа днеска тате.
По падналата шума се зачуха човешки стъпки и те се заоглеждаха. Нямаше никой, но един лек повей премина край телата им и те потръпнаха. Листята на кавака, до сами извора, зашумяха и пак утихнаха.
Привечер влязоха в чифлика, а на утринта поляната нямаше межди.

 

край

Каракольовият Селим (част II – III)

Binder1_Page_2

Да бе плакал Кара Кольо не помнеше. В снагата си имаше повече от десет рани. Сам бе вадил оловото и после кърпил с игла месата си, захапал парче дърво. На ръцете и краката му личаха дълбоките до кокал дири от Диарбекирските пранги. Оттам бе избягал, и пеша по планините срещнал русите при Загоре. Чак кога се освободи земята заживя като другите. Бе загубил и закопал  много другари, но сълза от очите му не бе капвала до деня, кога изпрати Селим по света да дири себе си.

Намери го до една горяща колиба в краката на обесения му баща. Първо настигна тримата, ограбили стоката им, и като се върна го пое с кървавите си ръце. Качи го пред себе си на седлото и Селим се вкопчи в него. Усети топлината на телцето му и даде цялата си обич. Не го делеше от челядта  си и той седеше първи до него на софрата. Изучи го и като възмъжа Селим сам подхвана работата в чифлика. Строен и строг правеше всичко по-добре от другите. Ден след ден взеха да се допитват до него, кога нямаше Кара Кольо. А и той се полека дръпваше и като питаха какво да правят ратаите,  ги провождаше до Селима. Така Агата, както му казваха скрито чираците, стана неписания стопанин на чифлика. До деня, в който една утрин осъмнаха и него го нямаше. Никой нищо не знаеше и тръгнаха догадки и уйдурми. Това, че Кара Кольо не питаше за него бе странно, но всички мълчаха. Години минаха оттогава и нищо се не разбра. Калайджии по някое време минаха и най-старият циганин донесе меден тас, изписан и калайдисан, на Кара Кольо, но кой и защо го е проводил той сам не знаеше. Един Кара Кольо таеше нещо, щото държеше таса на видно място.

В деня на свети Илия казаните с курбана вряха под дъбиците. Майсторите, препасали кърпи, бъркаха от време на време казаните и притикаха огъня.

Всичко се беше спуснало да сколаса бързо и да се седне за пладне.

Жените застилаха бели трапезници и шарени месали с погачи. Занареждаха по тях паници и стомни, а на всеки три-четири разкрача  туряха ледени бъклици, извадени от каменните изби.

Нареди се мало и голямо край софрите, и Кара Кольо от кьошката вдигна чаша и стори кръст с дясната си ръка. Мъжете отпиха от ракията и веселбата започна. Гайдари и кавалджии, под сенките, дадоха знак и засвириха.

Първо децата, после и по-големите завъртяха хора. Смеха и гълчавата се смесиха със свирните. Дълго гледа игрите Кара Кольо. Когато бавно заслиза по каменните стъпала, софрите го заследиха с очи. Докато вървеше към хорото бръкна в пояса и извади кърпа. Тръсна я пред себе си и повдигна ръката, дето я държеше. Музиката спря и, с малка пауза, засвири неговата песен за стар Димо. Той бавно заигра, като тежките му стъпки сякаш идеха да смачкат земята. В притворените му очи преминаваха годините, момчетата и битките. Направи един кръг и огледа  събраните в кръг около него. После се  олюля и като подсечена дъбица се срина първо на колене, а после целият се похлупи по очи на поляната. Синовете му се спуснаха и грабнаха на ръце. Понесоха го и положиха на одъра на кьошката. Никой не смееше да доближи и всички се бяха смълчали. Кара Кольо отвори леко очи и за първи път го видяха да се усмихне.

– Момчета, дойде дружината за мене. Аз не съм ги предавал, няма да го сторя и сега. Ваш ред е да водите рода нататък. Не се делете. Когато ви е трудно и не можете да намерите колая ще издирите Селим. На изток в Делиормана ще го изпитате. Дом има. Това е нишан от него – погледна той към таса и притихна.

Войводата притвори очи и първо тези покрай него, а после и по-далечните  свалиха калпаци. Жените заридаха в шепите си. Една тревога увисна във въздуха. Беше рухнал темелът на Каракольовите чифлици. Караман през нощта зави като вълк тъжно към луната, сякаш се прощаваше със събрата си.

(следва част III)

Каракольовите чифлици (част I – III)

20121220_0060

Там където бързеите на Елешница се заредят с бавни вирове и по бреговете се извисят стройни тополи почваха земите на Кара Кольо. Преди години, като избягали турците, той се качил на коня и додето стигнал оставил на дърветата нишани с балтията. Обявил земите за чифлик и никой не посмял да счупи хатъра му. Било от страх, било от почит. Това време сега се малко помнеше. Годините бавно изтриваха спомените за кървавите бунтове и хайдути по гората. Останалите оттогава харамии първо бяха на почит, но във вражди за пари и власт се вкопчваха един в друг, a това хората не прощаваха. Много хаймани се присламчиха към хайдутството и се трудно разбираше днес кой какъв е.

Един Кара Кольо бе настрана и нито го пари и постове блазниха, нито имане гонеше. Сам си въртеше чифлика и работеше с ратаите. Често като слезеше от коня ще се преведе до жътварите. Мълчаливо ще застане до последните, като им помагаше да стигнат другите. Земята, даваше на изполица и наесен почти нищо не вземаше, а даваше за да се изхранят децата до напролет. Хората виждаха това и се отблагодаряваха, кой как може и най-вече с уважение, което Кара Кольо най-ценеше. При него чирак не бягаше, а ратаите заприиждаха за главяване далеч преди Гергьовден.

Не обичаше гръмогласните и сам говореше тихо. Утрото, пред чифлика, ще зареди бавно кое стадо къде да иде и кой, коя нива да работи. Тримата му сина работеха наравно с останалите и само по личните дрехи се отличаваха. На софрата те сядаха до него, докато снахите пъргаво слагаха. Ще прекръсти софрата и благослови храната на масата. Тук всеки можеше да се посъветва с него или обсъди утрешната работа. Някой път, попитан от дете, надълго и широко седнал до огъня заразказваше за комитите, за Дякона и Диарбекир. Като буташе жаравата с машите бавно думаше и очите му светеха като нея в полумрака.

Всичките празниците тук се тачеха и както е по обет правеха. Биваше ли празник стадата се рано изкарваха да се напасат и после запладняха ли, овчарите се нареждаха на софрите. Подир пладне ще рипнат чевръсто да приберат и издоят животните, а на хладина почваха хората досред нощ. Кара Кольо стоеше на кьошката и се радваше на всички. На децата, на момите и момците, на стоката. Сговорът топлеше душата му и той до късно гледаше закачките на младите.

Наесен, по Димитровден, благославяше един или друг от ратаите, като му показваха невестите си. Те срамежливо пристъпяха и като му целунеха ръка заставаха чинно в ъгъла. На момците ще погледне строго и ще запита:

– Е, това ли ти е сбиралото?
– Да, чорбаджи – ще промълви момъкът.
– Ето ти платата – ще рече, като наброи дължимото, а това е от мене –
ще прибави тежка жълтица. Парите ще сложи в момината ръка и ще заръча:
– Жената държи парите и къщата. Тя върти мъжа. Като тръгне по криви пътеки значи стопанката не я бива. Сполай ви да живеете в сговор.
– Чини ми се проклета на Маньо булката – отстрани ще се обади Стрина Кольовица, като си тръгнат младите.

Той завърти само глава в знак на несъгласие:
– А,а,а то зло куче варди кошара – и ще притикне огнището. Така до оджака ще срещне други млади за благословия или за плата.
Макар от погледа му не бягаше нищо, често отвръщаше глава за някоя беля на децата. Обичаше буйните и като ги хванеха в пакост не даваше да им се карат или наказват. Ще смръщи вежди и ще запита:
– Що бе, що е сторил?
– Тате – ще се престраши някоя снаха – Никола да вземе да се качи на върха на дъба, до извора, и да извади едно пиле от гнездото на гереците.

– Що бе, Коле? – смръщено ще попита той – нали сме си думали с тебе, че пилета и животни ги е Бог проводил до нас и трябва да се грижиш за тях.
– Исках да го уча да ми стои на рамото – ще се обади и виновният.
– Бе то добре, ама то майка му ще си го дири. Да го върнеш и да гледаш да не паднеш.

И като се обърне към снахата ще рече:
– Раде, да кажеш на Йордан да го не гълчи.
– Ма, тате, Никола никак не слуша – ще порече тя – да го погълчи.
– Тая земя й трябват непокорни люде. Не бива да се прекършват тия дето носят смелост. Такива правят народ и държава. Айде, че мръкна да идем при другите.
Така минаваха дните бавно и подредено в Каракольовия чифлик , докато не дойдоха вести. Добри и лоши. Заговори се за война и заприиждаха мъже в униформи. Кара Кольо мълчаливо следеше работата на чифлика от кьошката и рядко проговаряше. Мислите му се носеха и тревогите се изписваха на лицето му. Сетивата му работеха и подреждаха какво да стори, за да защити челяд и граденото.
Една безлунна вечер повика главния ратай Селим и му заръча да впрегне чифт волове. Заръча всички да се приберат и подкараха колата към горите на Айлъка. На сутринта проводи хабер Селим да дойде при него. Пъргав, той прескачаше по няколко стъпала нагоре. Стъпките му се чуха чак като стъпи в одаята пред Кара Кольо. Като свали калпака с лек поклон поздрави и без думи зачака.
Дълго мълча Кара Кольо. Тежко, с въздишка, заизлизаха думите му:
– Селим, вземи тази кесия – като му я подаде – ще вземеш чифт
волове, най-добрите. Стрина ти Пена ще ти приготви багаж за дом и ще тръгнеш, без да се сбогуваш, посред нощ.
– Чорбаджи Кольо, какво….? – започна Селим с треперещ глас, но Кара Кольо го прекъсна.
– Не ми викай чорбаджи! Знам какво ще ми речеш. Ти си ми син. Не
съм делил нищо от тебе. Изучих те. Част си от този дом и винаги ще бъдеш, но идват тежки времена и в такива първо се удрят различните. Те стават виновни за беди и нещастия. Отгоре ще стане, ще насъскат хората и ще започнат да се гонят един друг.
– Ама Чор…., бай Кольо, тате, аз нищо не съм сторил. Тук всички ме тачат.
– Това е, синко, заради мене. Когато ме няма ще е друго. Ела тука – застана Кара Кольо до прозореца – е виж колко са комини пред теб. Ако бяхме еднакви, щеше да е един. Винаги има хора, дето не им стига и ще търсят да вземат чуждото. Те първо на единаци посягат, щото са плашливи, като чакалите. А ти тук си единак. Сега не смеят заради мене, но след това не виждам кой да им се опре. Синовете ми са мекушави, като майка им. Ще минат години да порасне някой дето да се опре на глутницата. И чифлика има много кучета, но като дойдат вълците, един Караман остава срещу тях. И при хората е тъй.
– Къде ще ида, бай…? Така де, татко.
– Ще тръгнеш на изток. В равнините на Лудогорието има цели села от
твоите хора. Сърцето ти ще каже къде да останеш. Ще си купиш земя, невеста ще си избереш, ти другото го можеш по-добре от всички. Хабер ми проводи, кога се задомиш само на мене. Сполай ти. С благословия тръгваш и късам от себе си, ама така трябва. Не думай повече.
Селим запристъпя заднешком, леко приведен, после се спусна и като целуна Каракольовата десница с бързи стъпки излезе. Тогава чак войводата вдигна ръка до едното си око и скри в нея сълзата.

(следва част II)

Сбогом

sbogom

Сбогом

Да спра пред бащината къща,
въздъхнала под падналия сняг
В прозорците, като очи мъртвешки
да видя своя свят.

Мъжаги свивали свинаки,
увивани в кървав плет,
с нежна кал споявани навеки
за да пребъдат повече от век.

Тук клани са и са възкръсвали
дедите ми един след друг
зад този плет и кал омесени
в едно с кръв и жива плът.

Ще се закашля стареца на прага
С усмивка от тютюнев дим
На кьошката ще седнем за последно
Преди за винаги да се простим.

Ще ме погали мамина десница,
избърсала една сълза.
Ще ме прекръсти да ме пази
молитвата и по света.

Сбогом тръгвам.
На дълъг и неравен път.
С очи притворени ще се завърна,
когато пътищата ми се извървят.

 

 

 

Гергьовско утро

agne1

Като се е навирила една месечина с двата рога нагоре. От дяда знам, че не е на добро. Въртя се наляво-надясно и сън ме не лови, очите ми все в нея. Утре ми е професионалният празник и ще дойде тоя-оня да изядем едно агне, както си му е редът. Не знам защо ми е така неспокойно. Овцете затворихме, кравите също. Козите и магарето са по двора . Кучето Баро подгони една бесовица и го няма от вчера. И на мен ми се тръгва на някъде без път и посока, ама кой ти дава. Ще взема да си свърша работата по-навреме,  да срещна хората спокойно. Ще си туря и здравец на калпака.

Малко е тъмно, ама няма да шия я. Излязох на прага и мамя козите да ги карам за доене и гледам някой стои до оградата. Викам си: опаа, ей го крадеца.  И го задебнах. Пътьом забрах една вила, и тъкмо да го измеря с нея, и оня като викна:

-Неблагодарен си беше тоя народ, такъв си и остана. Калпав матрял.

Краката ми омекнаха, а вилата се свлече на земята.

-Г-н Борисов, таковата, г-н Генерал, как така вие тук? – и повече звук не мога да издам.

-Ти какво мислиш, че като е утре Гергьовден и не мислим за теб. Бе, ти си най-важният. Дойдохме да ти помагаме, пари да ти носим от Европа, ако има ленти да ти отрежем.

Заотстъпвах същисан към обора и не знам какво да кажа.

– Ако си тръгнал към кравите да не стреснеш Цецо, че ги дои. Вчера чул като си казал, че се доят рано и ти помага. Мъжко момче ей, но мляко днес не чакай. За яйцата ще мине Веско, там нещо за гласа сиреч.

– Добре, добре. Помагайте, че тук на село е тежко – изфъфлих и тръгнах към другия край на двора. И вече наистина се сбърках. Стои един откъм опашката на магарето в стойка и му издава команди. Изтръпнах. Това е все едно да кажеш на моята Гица, че е дебела и да си на eдна ръка разстояние от нея. Скочих да спасявам човека и… ужас… ами, това е г-н Сидеров. Викам му:

– Разбирам, че ще ми се помага нещо такова, но моля, г-н Волене, магарето изотзад е некомуникативно.

А той:

– Бе, чудя се защо този елемент ме тресна два пъти в ченето докато го агитирам. Но нали съм корав.

Заведох го отпред и го представих на Миро. Оставих ги да сe агитират и ето ти нов проблем.  Във вече разредяващият се мрак гледам някой се муши покрай кочината, викам си – а, това е Мето циганина, дето помага. Приближих се и само това не очаквах – самия г-н Костов.

– Какво ме гледаш? – ме пита – Само ние можем да те изведем от тази криза, мрак и …. Кво лепне бе?

Наистина гледам го втренчено и от опит знам, че на такива не трябва да се противоречи и клатя глава  в знак на съгласие. Отстъпвайки назад настъпих някой.

– Опи. Свикнали сме. Ние сме с дебели мазоли – засмяно казва другарят Станишев – Знаеш, че много сме те уважавали и пак ще те уважим при възможност.

– Да, да – отговарям, и гледам един насред двора седнал на пън и кани другите.

– Насам, давайте кой каквото има –  мляко, вълна, агнета. Аз ще ги разпределям.

Веднага го познах и му викам:

– Абе, г-н Доган и вие ли ще ме оправяте? Нали излязохте от политиката.

– А-а-а, моето момче, от политика се излиза само като не засече пистолетът. В другите случаи не.

Това оставаше, да ми гръмнат някой насред двора, сякъш тука е съдебна палата. Срам. Бе то цялото село ловци, ако разберат какъв е калабалък тука ще се дигне бая пушилка. Поех дъх и си мисля „Няма да викам дявола“ и тогава…  я усетих. Замрях. Беше нежен полъх. Знаех, че зад мен са две черни хубави очи зад очила. За този поглед давах половината стадо, не цялото направо, без кучето. Не можех да я сбъркам. Колко пъти съм си представял, че доим кравата заедно, а ръцете ни се докосват. И в този миг усетих плътен удар в ребрата, а Гица ми ревна в ухото:

– К’во ма теглиш, бе, и ми викаш Меглена ли,Маглена ли. Па си лапнал по някоя пачавра.

Седнах потен и заразказвах съня, а Гица се превива от смях и вика:

– Абе, будала, как можа да сбъркаш политиците ни с обикновени айдуци бе.

А аз съм излязъл от реалност и ми се чува, че някой мишкува из килера. Мисля си, може ли да е Яне? Да питам ли Гица… или да си трая…

 

Д.Колев

Сляпо куче за 30 лв.

Част II

Борба със сляпо куче

За да не претоварвам читателите с полезна информация относно борбата със сляпо куче я разделих на две части. Патентът за този метод е народен и произходът му е някъде назад във вековете. Прекъснат е за кратко по времето на Хан Крум, защото по негово време са се загубили пияниците или по-точно не са се афиширали открито. Той се състои в следното:

Влиза се внимателно в селската кръчма. Наблюдава се за индивиди с първични пиянски белези – червен нос, разкопчана риза и други такива. Приближавате се към подобен индивид и му показвате небрежно 32 лева. След многократно преглъщане от негова страна, го черпите с двата лева, а останалите – се обещават, след като донесе сляпото куче от ливадата ви.

Сляпото куче е особенно активно между 5 и 7 часа сутрин. По това време се движи дори навън, и е лесна мишена за вила или лопата. Този интервал от време е и единственият период, в който наемният ви убиец е трезвен. Методът е безотказен и многократно проверен.

При невнимание може да се провали дори такова съвършено творение на човешката мисъл. Както казва народът „Будала човек и вързано куче го хапе.“ Тук народният ум е имал предвид, ако се доверите и дадете предварително 30 лв., при този случай будалата, т.е. вие, трябва да си дебнете кучето сами на сутринта.

Аз имам и друг подобен нескопосан опит за борба със сляпото куче. След  няколко и две ракии обявих в кръчмата на всеослушание офертата с 30 лв. за куче. На следващата вечер платих към петнадесетина броя, а в околността на селото дълго време я нямаше тази гад.

Виж част I

Сляпо куче потроши вартбург

Част I


g_1120482239_D45_0843

Сляпото куче спада към разред Гризачи на клас Бозайници. Ареалът на разпространение на този подземен гризач са континентите Европа, Азия и  Северна Африка. По света се срещат четири вида сляпо куче, а у нас само един – малкото сляпо куче.
Слепите кучета са подземен обитател с къси крака, къса опашка и без зрение. На размери достигат от 30 до 36 см. Имат  силно развити долни и горни резци, с които прокопават подземни тунели. Помагат си и с добре развитите си крайници, завършващи със закривени остри нокти. Космената покривка на слепите кучета е гъста и къса, а на цвят варира от кафява до жълтеникава.

Сляпото куче е без зрение, но това не му пречи да нанася огромни щети на селското и горското стопанство, прогризвайки кореновата система на растенията. Негова любима храна са зеленчуците – картофите, чесънът, лукът, морковите, а също и луковиците на цветята.

images

Сляпото куче е упорит гризач, който при търсенето на своята любима храна от зеленчуци – моркови, картофи, чесън и луковици на цветя и други растения, понякога успява да се изкачи до 2500 метра надморска височина.   Всеки вид храна складира в отделно подземно складче, където пък допълнително я сортира и по големина.

Методите за унищожаването на сляпото куче са специфични. Понеже този вид създава много проблеми на стопаните, ще споделя челния опит за борба с него на един от големите в оранжерийното проектиране инж. Хари Радков.

Когато забелязал трасетата на сляпото куче по ливадата пред вилата си, Хари първата нощ не спал от мислене как да се справи с проблема. На утрото, въоръжен  с димки, примамки и капани, започнал бойни действия под зоркия поглед на тъщата и с мъдрите й напътствия. След 10-часови маневри и предвижвания флангово и в тил се предал и отстъпил позорно под близката круша.

Втората безсънна нощ родила гениалния и вечен метод за борба със сляпото куче, който, след като го направим достояние на човечеството, ще направи борбата с този вид елементарна. На сутринта Хари се предвижил безшумно със семейния „Вартбург“ до бойното поле. Разпънал маркуч, който, от едната страна, затрупал в един от входовете на сляпото куче, а другия – пъхнал в ауспуха на колата. Под зоркото око на тъщата започнал операция обгазяване на врага. Тя продължила няколко часа до блокиране на двигателя. Третата нощ на Хари минала в основен ремонт на  „Вартбург“-а.

Методът се брои за успешен, въпреки че няма информация от какво е избягало сляпото куче. Предположенията са: от дима на „Вартбург“-а, от крясъците на тъщата, а и от… че е умряло от смях .

kuche11

Като видите Радков и му кажете „как е кучето“, моля ви не казвайте, че го знаете от мен.

 

Виж част II

 

Над Кадин мост времето е спряло

aktdlkadinmost

 

И тази утрин ранният хлад, слизащ от планината, пронизваше шаяците на майсторите. Те бързаха един през друг да видят дали стои построеното.

Едва дочакали да се раздига пролетният мрак скочиха  към основите на моста. Само буйните води и тежкият им дъх се чуваха в ранината. Отдалече видяха бялата риза на Манол и забавиха ход. Вятърът я вееше като знаме над паднала крепост. И построеното вчера се бе предало пред планинските води. Манол стоеше безмълвно, вгледaн в реката. Лицето му вледенено от вятъра не се отличаваше от камъка.

Беше събрал най-добрите каменари и дюлгери от Трън до Търнов град, строили чаршии, църкви и мостове от двете страни на Балкана. Тук една никаква река, широка шейсет  разкрача, туряше майсторлъка му на кантар и вече близо седем луни отнасяше основите. Дяволска река дето всеки реден камък рушеше и утрините почваха отново.

Все по-мрачен ставаше Манол от ден на ден. Два пъти гони каменарите, че не владеели длетата и кривели камъка и други идваха, но реката така и не се предаваше. Полека между ударите на чуковете се изтърва дума, че е голобрад  Манол  за тази работа и той като дочу това още по суров стана. Оттогава тук го оставяха майсторите на здрачаване и утрините над реката заварваха. Сякаш я изучаваше  и дебнеше как да надделее.

По пладне слизаше за малко от скелето и мълчаливо разчупваше погачите, донесени от селските моми. Майсторите посядваха за кратко. Манол  подвиваше крак, загледан в кръшните им снаги. И те като речните води се виеха и както идваха, така и чезнеха. С момите Манол не говореше, само безмълвно забиваше очи в снагите им и сякаш момината им сила с очи пиеше.

Една утрин се чу, че в селото е болна легнала Струма. Най-видната мома на селото. Манол вече не излизаше от строежа, защото бе хванал реката в каменния  юмрук на моста и сводовете се извисиха над гърчещото й се тяло. Струма така и не стана, а в селото се заговори, че майсторът е вградил сянката й в темелите на каменния мост. Видеха ли го майки да ходи по брега бързо прибираха децата. Момите не идваха. Хляба носеха стари жени, но това Манол не виждаше. Положи последния камък една вечер на здрачаване и  тръгна без да се сбогува и търси плата от селото.

После го търсиха за други градежи, но така и не го намериха. Едни казваха, че се запилял по Влашко, други, че го срещали из Тракия и  не се знаеше да е хващал майсторлък повече.

И никога не се разбра дали той вгради в темелите сянката на Струма, или там остави своята за да надвие.

Мостът вече седем века стои в прегръдката на непокорната  река, сякаш да каже колко е силен духът само на един човек.

Донесох ви тази легенда от полите на Осоговската планина, за да припомня, че на тази земя човешкият дух и воля са побеждавали врагове и са властвали над природата. Днес се лъжат хора, че с пари и власт ще победят българския дух. В това могат да се заблуждават само тези, непрочели историята ни, неразгърнали книгите на Вазов, Йовков, Елин Пелин, Чудомир и другите десетки класици, неносещи духа на дедите ни в гърдите си.

Когато в една борба за по-добър живот се вграждат душите на запалили се хора, тя не може да умре от само себе си.

Когато загиват деца от ръцете на родителите си, защото не могат да ги хранят, тези, довели до това няма, как да са щастливи.

Когато старите жени поемат с трепепещи от срам ръце пари за прехрана от децата си, няма как да не застигнат клетвите им тези, които крадат всеки ден от насъщния им.

Когато млади хора са следени, потискани и бити поради искания и убеждения, няма как да бъдат сломени и пречупени.

Над  духа на българина няма власт, която да е победила и сила, която да го сломи.

Такава е историята, господа офицери. На тези, които не са я прочели, тя е отредила страници, които се наричат черни.

 

Д.Колев

 

познавателна връзка:

Кадин мост – село Невестино