posledniat

ПОСЛЕДНИЯT НЯМА ПРАВО ДА УМИРА

Денят в началото на лятото минаваше лениво отпуснат, като клоните на плачеща върба. Отпуските започваха и въпреки усилията ми да работя не се получаваше. По обяд се преместих в канапето срещу бюрото. От лекия унес ме извади кратко позвъняване на входната врата. Отворих с очакване да упътя някой заблуден. Лелката с торба през рамо беше потна, задъхана и намръщена.
– Пеев? – въпросително запита в тон с изражението си и като кимнах продължи – ей, да
намеря някой в този град. Подписвай.
Подаде ми химикалка и плик. С разкривен почерк беше написано името ми. Текстът в писмото беше странен. Някой искаше да отида в Мирево за среща. Имаше посочена фамилна къща, която също не ми говореше нищо. Не приех сериозно случката и я забравих до вечерта. След няколко дни кратък репортаж със споменаване на селото ми напомни за писмото. Имало престрелка и баба разказваше за черна кола. Тръгнах повече от любопитство. В малка речна долина зад редици тополи се показаха първите дворове. Карах бавно и оглеждах. Богатите някога къщи сега зееха без врати или стъкла и правеха празните улици леко зловещи. На малък площад спрях до жени сложили в щайги пред тях по малко домати и попитах за Таньовата къща. Те като си оправяха забрадките посочиха една от уличките и загледаха след мен с интерес. Къщата беше като другите с широки чардаци и голяма дървена стълба. Нямаше признаци на живот, но реших да влезна. Дървената порта скръцна и леко се отвори. Преминах по каменни плочи и бутнах вратата на първия етаж. Блъсна ме миризма на гнило дърво. Обходих с поглед полумрака, постоях така няколко мига и като не видях никой тръгнах да се излизам. Тогава чух лек глас като стон.
– Кой е?
Тъмния ъгъл се размърда. Сред старите мебелите наредени около стените в дъното на малък миндер имаше `човек. До него на дървен стол беше сложена рязана двуцевка.
– Жако, сядай където намериш.
Гласът ми беше познат, знаеше и прякора ми, но едва забележимото лице нищо не ми напомняше.
– Кой си ти? От къде се знаем? – попитах, като приседнах напрегнат на нещо като сандък
за дрехи.
– Бързия съм Жако. Бързака.
Сега го познах. Той беше. Очите и гласа бяха неговите. Останалото нямаше нищо общо с двуметровия гребец от отряда ни.
– Ти ли си Бързак? Надявах да не се видим никога повече. Наясно си защо. Погребах
едно гробище хора като ни предаде онази нощ. Мислено погребах и теб.
– Жако това се урежда до няколко месеца. Умирам момче. Върнах се да свърша една
последна работа и си отивам от този свят.
– Що бе Бързак? Предаде ни за пари. Купи си дни. Пратката беше застрахована за над
десет милиона, едва ли е била по-малко. Ние платихме цената като изчезна с нея. Всички освен мен с живота си. Аз също платих скъпо това, че съм бил с теб в онази вечер. Не знам с какви очи ме гледаш?
– Нещата не са такива, както ги знаеш. Нямаше как да се защитя и да ви кажа какво стана.
Между мен и вас няма разлика в случилото се. Капанът беше за всички ни.
Исках да скоча и удуша това мекотело, но стоях безмълвно без обяснение и го слушах. Той продължи:
– След десет години бягане от миналото се върнах за да умра при дедите си. Остават ми
месеци живот, а може би и по-малко.
– Ти как искаш да си добре бе Бързак, като всяка сутрин майките на тези, които предаде
те кълнят да не си жив. Като обрече децата им на мизерно детство, а жените им станаха вдовици по на двадесет. Как си представяш да си добре? Ти знаеш ли, че от осмината, които бяхме в акция, оцелях само аз. И днес ме търсиш. Прошка ли, ще искаш? Сбогом Бързак. Единственото в което се надявам на онзи свят да не сме заедно. Няма как да е иначе. Никой бог не би го направил.

Станах и хванах дръжката на вратата. Той се закашля и през кашлицата на пресекулки проговори:
– Разбрах за момчетата след години. Всяка вечер идват Жако. Търсят ме и ме викат –
спрях за момент. Той се закашля отново и продължи – сигурно горе ще плащам, но сега тук си само ти и няма кой да свърши работата за която те моля. Нямаш право да отказваш защото умирам, а ти си последния от нас. Знаят, че съм се върнал. Идваха преди дни да ме сплашат и може би чакат да си пръсна главата, но не са познали. Стигнал съм до тук и до като дишам ще взимам с мен изпратените за ада. Патрони имам. Сърце също. Ти само изпълни молбата ми. Аз не съм важен.

Слушах го и се върнах в онази нощ. Беше всичко повече от нас. Девет-десет години по-голям от мен, той беше роден водач и лидер. Започнал като момче за всичко и издигнал се до дясна ръка на босовете. Отговаряше за пратката и бяхме с две охранителни коли, освен нея и пилотка, карана от него. На един прав участък пратката ненадейно го изпревари, а той завъртя колата и прегради пътя. Двата патрула се озовахме в капан. От близките черни пътища светнаха фарове и налетяха стрелци. Оръжие имаше само при Бързия и при нужда трябваше да се раздаде, но това което се случи ни свари неподготвени. Едва излезли от колите ни разстреляха за десетина секунди. Гледах как маскираните стрелци прехвърлят в раници пратката, затрупан от труповете на две от момчетата. Когато тръгнаха изпълзях до една канавка на пътя петдесет метра по-надолу. Приютиха ме овчари в планината, а последвалото лошо време не позволи да ме проследят и открият. Не ми се спомняше за ада през който преминах след това. Полиция, прокурори, дела. Имаше забрана за всички да ми съдействат и помагат. Оставиха ме сам с обвинение, че може да съм бил вътре щом съм оцелял. Не знаех и днес дали всичко е приключило. В този мръсен бизнес винаги можеше да се пренавие лентата и да бъдеш потърсен.

Живеех живот под напрежение и беше заради кражбата на Бързия. Обърнах се:
– Слушай бе мършо. Живея за да оцелявам повече от десет години. Разделих се с
приятели и жени за да не пострадат. Искаш ли да ти дам живота си да го живееш?
– Жако в онази нощ всички бяхме жертви. Инструкциите на босовете бяха да симулирам
засада. Трябваше да ни нападне група, които само да ударят този, онзи. Без оръжие. Не стана така. Когато застреляха момчетата ме изведоха от мястото с кола за която се обяви, че е взела пратката. До като всички са търсели колата с мен стрелците са я разделили и пеша по различни маршрути са били събрани на километър от летище Лесново. От това глухо място е изнесена с малък самолет в неизвестна посока.
Задъхано спря, като се закашля. Осъзнавах, че казаното беше истина. Видях разпределянето на пратката по раниците на маскираните и тръгването им. Нямаше как да е била под негов контрол. Той продължи:
– Дадоха ми документи с нова самоличност и ме качиха на самолет за Африка под
контрола на двама руснаци. Бях обявен за издирване и само да мръднех щях да бъда отстранен от полиция или нашите. Така се превърнах в мишена за всички и най-страшното за италианците на които беше пратката. Босовете обещаха да се погрижат за близките ми, но това после не стана. Кълна се, че ти казвам истината в паметта на родителите ми, които умряха с мисълта, че сина им е предател. Изведоха ме в ЮАР, където ме пазеха плътно.

Настанихме се в скъпа къща и се харчеха безумни пари за купони по кръчми и дискотеки. Руснаците сами не съзнаваха, че тези пари, които им се даваха за яхти и курви целяха да бъдем засечени от италианците. Ако това не се случеше щеше да се организира разчистването ни от нашите и те щяха да излязат чисти. Два или три месеца бяха достатъчни за да се оформи заблудата, че харча италианските пари и за това в средата на втория след тежка пиянска оргия една нощ с малко откраднати пари напуснах къщата. През Намибия се добрах до Италия, където живях с нова фалшива самоличност до преди година. Реших, че най-добре ще се укрия там, където най-малко ме очакват да бъда. Това е. Сега не търся прошка вече, но жертви бяхме всички.

Замълча. Мълчах и аз. Случилото се тук след акцията потвърждаваше думите му. Босовете обвиниха него като организатор. Разбра се, че е излетял за някъде. Имаше напрежение, но обещаха на италианците да го намерят и до пет години да компенсират загубите. После самите италианци си имаха някакви проблеми с властите и нещата се разминаха. Босовете днес ръководеха дейността си от Дубай и нямаше информация последните две-три години да са се връщали. Появяването му тук бе опасно за тях и беше чудно,че не са го отстранили при връщането. Може би знаеха за болестта и чакаха нещата да се решат от само себе си. Не беше в стила им, но времето се бе променило и бяха внимателни и зрели.
– Тук ще си дочакам смъртта. От тях или естествената ми е все едно. Моля те само да се
погрижиш за дъщеря която имам. Покрий я и помогни да поеме пътя си. Знам само къде живее с майка си. Пари успях да направя през малко операции с карти още в началото на схемата и посъбрах така, че ще има да се справиш, без да се грижиш.
– Бързак, детето няма проблем. Знаем и двамата, че при нас има правила да не се пипат.
Около нея може да донеса повече проблеми. Промених живота си и ме оставиха само защото обявиха, че си гепил пратката, но идването ми тук може да промени нещата и да ме превърне отново в заплаха за тях.

Изпрати някак парите и детето ще се справи без мен.
– Първите дни след пристигането ми в ЮАР написах всичко случило се в писмо и скрито
го изпратих до майка и. Не знаех какво ще стане и не исках Боряна да живее с петното, че баща и е предател и крадец. Пазачите ми намерили черновата в изтритата памет на компютъра на един от руснаците и босовете побесняха. Долетяха след два дни и едва успях да ги успя, че само съм писал без да изпратя писмо. Дадоха вид, че вярват, но знам, че са преровили познатите ми за получателка с име Лили. Така се казва майка и. Това беше ученическа любов и след години се срещнахме само за една нощ. Разбрах, че е запазила мое дете от обща приятелка, но не искаше да ме вижда и има общо с това което вече бях. Изпращах пари на майка ми и тя се срещаше с нея. Сега разбирам, че е било за добро.
– Какво писмо бе Бързак. Ти си можел да я убиеш или вече си го направил.
Каква е тази тъпотия? – не сдържах нервите си и избухнах.
– Не ми го казвай. Не ми стигат моите угризения, а и твоите думи сега са като нож в
сърцето ми. Направеното не мога да върна. Всичко съзнавам сега, но тогава не знаех кога ще стана излишен и ще опрат дуло в тила ми. Само исках да оставя нещо за да се знае истината. После разбрах грешката, но беше късно.
– Така е – съгласих се – в онзи момент така си решил, но те ще са в опасност до като
са живи босовете и италианците. А онези са вечни и не се знае кой ще прещрака в някой момент и ще стане удобно връщане на проблема. Нашите също няма да допуснат да има такава опасност. Не знам какво да те посъветвам.
– Не те викам за съвет. Вземи това – остави той нещо на стола до пушката – и решавай
нещата като баща. Аз нито бях, нито мога да бъда.
– Бързак, няма ли друг да свърши това? – попитах с надежда да не влизам в старите
схеми.
– Не. Последният няма право да умира – закашля са той продължително – Като едно
време. Сега тръгвай. Изморен съм.

Станах. Взех от стола малък плик и излязох без да се обръщам и сбогувам. Напълних гърдите си със свеж въздух така, че ми се зави свят. Животът и смъртта ги дели една крачка и го разбираш когато я направиш.
Карах без да обръщам внимание на следващата ме кола. Бях засечен още при влизането ми в къщата. За времето на разговора са получили собственика по номера и нямаше смисъл да бягам от нещо, което беше на всякъде около мен. Живеех с усещането, че рано или късно ще се върна към тинята на миналото. Не знам защо точно сега си спомних думите на баща ми, че няма по-скъпо на този свят от мъжката дума. Някой път тя струва много пари, а понякога човек плаща за нея с живота си. Искаше ми се да не я бях дал мълчаливо пред Бързия, но знаех, че нямах избор. Карайки отворих плика на Бързия. Листчето с адрес в градче прочетох и скъсах на малки парченца, които разпръснах през отворения прозорец. Другото бе карта Visa от голяма банка. Това, че беше на мое име не ме изненада, като знаех на какво е способен Бързака. Замислих се над това, че той е знаел изхода на разговора и е внесъл парите преди това. Запитах се къде е границата между мъж и глупак. Може би беше толкова невидима, че всеки от нас прескачаше в едната или друга посока. Така неосетно стигнах околовръстното шосе и по южната дъга тръгнах към малката къща в полите на Витоша. Спрелият от страни джип се покриваше с предположенията ми и нямах съмнение, че чакаха мен. Като паркирах старателно дълго време ги изнервих до степен, че един млад и напомпан посрещач скочи и зачука на стъклото. Знаех, че няма да предприемат така явно нищо, но въпреки това се напрегнах преди слизането.
Младокът се развика:
– Кво толкова си я запаркирал тази барака бе пич?
– Тясно е. Да не преча – отговорих и като сложих ключовете в джоба си казах – Проблеми
не искам. Мога ли да помогна?
– Не ми се отваряй – затърси той конфликт, като разчиташе на добрата си форма и
на онези зад него. Нямаше вид на боец. По скоро беше вдигач на железа в някой фитнес като хилядите напомпани с анаболи момчета.
– Спокойно Чекист. Не го дразни излишно, че ще изядеш шамарите – обади се слизащ от
джипа друг здравеняк с ведър вид.
– Кой бе този ли? Мене. Ега ти смотаняка – подскочи първия и тръгна бързо към мен.

Нямах избор. Пропуснах юмрука му с лек ескиваж и го ударих под ребрата в дясно. Той се срина и се запревива на земята. Погледнах втория, който продължаваше да стои до колата.
– Знаем ли се от някъде? – попитах като очаквах да предприеме нещо.
– Не, но съм чувал за теб. В онази афера с Бързия си бил. Босовете те викат. Айде ставай
Чекист. Предупредих те братле. Другият път внимавай с Джако. Хайде.
Онзи се изтупа и тръгна към колата скърцайки със зъби.
– Босовете не са тук – казах – няма как да дойда. Не ви знам, и не ви вярвам.
– Добре де. Ела с колата си за твое спокойствие. Знаеш, че ако откажеш след нас ще
дойдат гребците и няма да те питат искаш ли.
Беше прав, а и беше вътрешен защото знаеше групата за мръсни поръчки, съставена от зависими бивши професионални спортисти и ченгета.
– Давай. Качвайте се – казах, като седнах на задната седалка в колата им – с кола без кола
все тая като има да става нещо.
– Така е брат – съгласи се благия – така и съм чувал за теб, че си голям пич. Едва ли е за
лошо щом сме пратени само с колегата. Нали бе шеф?
– Млъкни и карай, че ми е зле – Процеди през зъби онзи с прякор Чекиста и седна
отпред.

Централата не се бе променила. Само патрулите вече бяха с костюми. Закопчаните сака едва побираха масата от мускули под тях. Изминахме коридора и пред врата на шефския кабинет спряхме преди да ни повикат. В дъното, на голяма дъбова маса седяха босовете и гледаха някаква папка. От съображение за сигурност те никога не се събираха едновременно на едно достъпно за покушение място. Сега ми се оказваше голяма чест. Като приближихме главния кимна да седнем и усмихнато ме поздрави:
– Здравей. Къде изчезна Джако? Никакъв те няма да се видим, да пием по едно.
– Бос, може ли да не отговоря? – попитах.

Главният ме харесваше и минавах за негово протеже в миналото. Покриваше издънките ми, а успехите щедро оценяваше. Когато ме извадиха от групите след обира бях изненадан, че не се застъпи за мен, но това си беше бизнес и когато се намесеха парите, тук нямаше чувства. Мои вътрешни хора обаче ми казаха, че благодарение на него не съм елиминиран. Той продължи:
– Добре де няма да променим миналото. Все пак сме стари другари. Какви ги вършиш,
как я караш. Чувам, че се справяш с агенцията и бизнеса върви.
– Бос, дай да не си губим времето. Викаш ме за Бързия. Кажи как да помогна и да
приключим неудобната за всички среща.
– Директен и прям си Джако. За това те харесвах. Не усукваш нещата, а караш направо. Да
бе там нещо Бързия се бил върнал. Той може да си го позволи, толкова пари завлече, но станалото станало. Ти какво с него? Видяхте се, казахте си едно друго. Как е той?
– Болен е бос. Умира. Спомнихме си някои работи от миналото. Поиска прошка и това е.
Стоящият до този момент без да ме погледне Фюре вдигна поглед и с леден глас попита:
– И какво си казахте с този боклук? Какво го усукваш. Знам те добре и не съм те изпускал
от поглед през годините. Рано или късно ще излезе нещо и при тебе. Винаги съм бил убеден, че си вътре с него, но не знам защо някои хора не вярват.
Провокираше ме да избухна и да му кажа, че знам истината, но това сега нямаше да ми се размине. Замълчах и отговорих спокойно гледайки го в зелените очи:
– Бос казвам ти как беше. Бог е решил да оцелея онази нощ и нека той съди виновните.
Така свърши и с Бързия разговора ми. Вън съм вече и не се интересувам от нещата. Вие си знаете повече как да постъпите, но аз приключих.
Той се раздразни от спокойния ми тон повече и чукайки по масата продължи:
– Слушай бе Джако ли си Мако ли си. Италианците знаят, че онзи боклук е тук, но решиха
да си умре от болестта. Ти обаче, ако ни създадеш някакви проблеми ще те одера собственоръчно.
Знаеше, че няма да им кажа нищо, ако знаех, но ме изнерви начина по който ми говореше. Никога не сме се обичали с него и не го криехме. За това не успях да пропусна думите му без нищо.
– Как ще ме одереш Бос? Чувал съм, че не можеш да гледаш кръв.

Беше истина и понеже според него това му разваляло имиджа мразеше да му се казва и сега подскочи яростно.
– Слушай бе копеле. Питам се какво те бавя. Много закъснях, но никога не е късно да….
Тогава се намеси главния:
– Спокойно колега. Той Жако не е лошо момче. Ако има нещо ще сподели с нас. Щом не
Казва, значи няма нищо. Той знае правилата и за това е още жив.
Разбрах завоалираното предупреждение. Замълчахме всички. След кратко и студено сбогуване ме изведоха навън.
В таксито обмислях срещата. Вече щяха да ме наблюдават плътно и при най-малкото съмнение, че Бързия ми е казал истината щяха да ме отстранят. Това правеше обещанието трудно изпълнимо.
Заживях все едно, че нищо не е станало. Свикнах с опашките и очуканите брички на улицата, които сменяха всеки ден. След мен неизменно имаше различни хора. Предполагах, че има и наета квартира в близък периметър за да ме слушат. Следяха ме клошари, гъзари, металисти и какви ли още не. Хвърления ресурс ме плашеше. Това означаваше, че босовете бяха убедени, че знам истината. Вероятно не ме отстраняваха за да прихванат евентуални други опасни канали за изтичане на информацията.

На третата седмица от срещата еднообразното ми ежедневие омръзна на всички преследвачи. Поотпуснаха се и реших да мина през банката. Красивата служителката беше неучтива до враждебност. Подадох личната си карта и помолих за салдо по сметката ми. Изведнъж на лицето и светна усмивка и тя учтиво изчурулика:
– Г-н Пеев по вашата сметка има пет милиона триста и десет хиляди и четиридесет и осем
лева.

Благодарих и излязох без да взема предвид, че беше готова веднага да ме придружи. След пет дни минах отново и изтеглих десет хиляди от сметката. Влезнах в мола и включих един от двата нови телефона, които поддържах за такива случаи с предплатени карти, купени от един клошар срещу бутилка спирт. Набрах Гогата на когото вярвах повече от на себе си:
– Здрасти Гога – поздравих като вдигна.
– Кой си бе?– попита първо той, но после включи – А Мана, ти ли си. Какъв е този номер?
– После ще ти обяснявам. Момче, вземи една неголяма стара, но надеждна кола от
твоите за продажба и я закарай на Плиска в локалното. Направи го рано сутринта да няма хора и остави ключовете под калника в дясно на гумата. Документите сложи под седалката на шофьора. Извади дубликат ключове, а оригиналните остави в теб. Това да стане до неделя. После….
– Мана стой – прекъсна ме той – нещо си загазил. Познавам. Ще дойда веднага у
вас да те пазя.

Гогата беше от онези хора, които скачат във водата да спасяват без да мислят, че не могат да плуват. Имаше малък сервиз и продаваше по някоя ремонтирана кола. Продължих без да го слушам:
– Изпрати сестра ти до офиса да и дам парите за колата, защото няма да я връщам. Ако
някой я пита къде отива да каже, че идва при мен в агенцията да и показвам квартира. На този телефон пусни SMS с номера на колата. Когато ти кажа ще писнеш, че колата е открадната. Не ме търси на никой от телефоните. Аз ще ти звъня.
– Мана, това хич не ми харесва. Пак си влезнал в някакви истории. Спри се бе човек.
Нямах време и продължих:
– Пич, после ще се обясняваме.
– После, после – взе да мънка Гогата – както я караш може да няма после.
Затворих. Знаех, че колата ще да бъде там в неделя сутринта. Оставаше да покрия отсъствието си и бях готов. Включих скрития телефон и звъннах на Рошавия от Александровска:
– Как си Рошав, Манол съм – беше шофьор на линейка, без един косъм на главата милия
и с голямо чувство за хумор – трябваш ми с линейката за една работа.
– Здрасти Маноле, да не си утрепал някой да го возим – през смях отговори – и какъв е
този номер.
– На един приятел. Забравил съм моя. Слушай. В неделя ще трябва да дойдеш с
линейката до нас. Ще водиш втори човек като доктор със слушалки, престилки и така нататък. На излизане или след това, ако ви пита някой ще кажете, че съм настинал и трябва да полежа. Това е. Не ме питай нищо, защото ми е трудно да обясня. Няма опасност за теб.
След малко мълчание отговори:
– Това е уредено Маноле. С шефа на гаража играем карти и сме дружки. Ще вземем
линейка и с един приятел санитар ще те прегледаме в неделя привечер. За тебе как са
нещата? С друго мога ли да помагам пич?
– Дребни проблеми. Ще се оправя Рошко. До скоро – отговорих и затворих.

В неделята всичко мина по план. Към три през нощта прескочих в двора на съседа зад къщата и през неговия двор излязох на задната улица. Кучето облиза пръстите ми и радостно замаха опашка. Животните за разлика от хората са благодарни, когато ги обичаш. Такситата в района имаха снимката ми или поне някои от тях и за това вървях пеша до долната спирка. Качих се на първия автобус към центъра и с едно прехвърляне стигнах Плиска. Подкарах старата алфа към малкото подбалканско градче. След два часа стигнах табелата и малко след нея отпуснах седалката да изчакам нормално време. Малко след десет намерих триетажния блок. Входът беше един, а на третия етаж вратата беше леко открехната. Позвъних няколко пъти и като не се появи никой леко открехнах вратата. Беше подредено скромно жилище. Някъде работеше телевизор. Тръгнах към хола и отново почуках на стъклената врата. Като не се обади никой натиснах дръжка. На един диван лежеше жена, а пред нея имаше празна бутилка евтина водка и недопита чаша. Красотата и личеше още, въпреки тъмните петна около очите и. Седнах срещу нея на един стол. В момента едва ли имаше смисъл да я будя и говорим.

Взех първата попаднала ми книга от рафтовете и зачетох. Не знаех колко време беше минало когато чух някой да влиза. Вратата се отвори и влезна момиче на около шестнадесет години. Приликата с лежащата жена беше очевидна. Като ме погледна с убийствено зелените си очи ме попита все едно, че сме стари познати:
– Отдавна ли чакаш?
– Да – отговорих с пресъхнало гърло.
– Всеки ден е така. Само, че днес е подранила. Прави го обикновено вечер.
– Да – повторих без смислено, замаян от красотата на момичето
С лека усмивка тя каза:
– Ти други думи знаеш ли?
– Да – казах и се разсмяхме и двамата.
– Приятел ли си на мама? – каза като приседна срещу мен.
– Не съвсем. Стар другар съм на баща ти. Исках да ви видя как сте.
Момичето стана сериозно.
– Тате е починал отдавна. Ти не знаеш ли?
– Знам , но преди време му обещах да видя как сте. Ти в кой клас си?
– Завърших преди месец.
– Изглеждаш по-малка. А сега какво смяташ да правиш? – попитах.
– Нали виждаш – каза тя като кимна към дивана – не мога да я оставя. Ще търся работа и
трябва да се грижа за нея. Иначе исках да уча право. Завърших с отличен, но няма как да се
случи. Подадох документи в пет университета в Англия. Приета съм в четири. Ти как се казваш?
– Манол. А ти?
– Боряна. Ще чакаш ли да говориш с мама?
Загледах я. Нещо ми говореше, че мога да кажа всичко на това дете.
– Баща ти ми остави пари за теб. Имаш малко над пет милиона и триста хиляди.
Тя скочи. Станах и аз. До като се усетя ме прегърна и впи устни в моите. Главата ми се замая за миг и не можех да мръдна. Тя се дръпна засрамено и със сведен поглед каза:
– Прощавай. Няма да се повтори?

След дълга пауза казах:
– Ще ти плащам издръжката по време на следването и всички разходи, след което с
парите ще разполагаш сама. Изтеглил съм десет хиляди за да покрия идването си до тук. Половината ще ти оставя. Другите ми трябваха за да не достигнат до теб и майка ти едни лоши хора. Баща ти имаше врагове. Обещах му да се погрижа за теб. Повече няма да са ми необходими. Останалото ще внеса в твоя сметка, под мой контрол до дипломиране.
– А мама. Какво ще стане с нея. Тя без мен е загубена.
– Парите са твои. Каквото искаш това направи. Ще потърся лечение и ще ти кажа. Сега
вземи това – подадох и пачката от пет хиляди – и ги скрий. Приготви се за есента. Ако ти трябват още ще ми пишеш по интернет и ще ги получиш по пощата. Напиши ми имената си и запиши електронния ми адрес за връзка.

Тя ги записа и подавайки листче попита:
– Кажи ми какъв беше баща ми? Мама нищо не ми е казвала. Познавала го за кратко.
– Какво да ти кажа. Беше ми шеф. Един от най-точните хора. Заплете се в нещо. Не питай
повече. Били сме в бизнес в който не се говореше много. Някога ще ти разкажа повече.
– Били сте бандити.
Кимнах, а тя продължи:
– Добре. Без значение искам да знам гроба на баща си. Имам това право и ми го
дължиш щом сте били приятели. Или и това е опасно.
– Да такива бяхме и баща ти има големи врагове. Такива, които ще постъпят зле с вас, ако
знаят къде сте. Има и още нещо. Преди десетина години той е изпратил много опасно за вас
писмо. На майка ти. Намери го и ще опитам да отидем при баща ти – сбърках и се поправих
бързо – на гроба де.
– Лъжеш и ти личи – избухна тя и се разплака – не знам какво, но през последните пет
минути ме лъжеш, а аз толкова ти повярвах.

Изнервих се и повиших тон
– Обещах на баща ти да не пострадаш. Важна си ти. Ще ти казвам това, което може да
знаеш. Нищо повече. Баща ти е част от миналото. Да важна, но минало. Днес мисли само бъдещето си. От днес до като завършиш приеми, че твой баща съм аз и ще правиш каквото е безопасно за теб.
– Маноле, ти си десетина години по-голям от мен, като гледам– развесели се тя- какъв
баща ще си ми. Даже не можеш да лъжеш.
Обърках се и не знаех какво да кажа за това станах и подадох ръка:
– Тръгвам. Приготвяй се за есента. Ако намериш писмото ще реша какво да направя.
Пътят да София мина без да го усетя. Мотах се до полунощ и по обратния път влезнах в къщата.
В малкия хол седнал на дивана седеше човек. Беше ме чакал доста, ако съдех по фасовете пред него. Наблюдаваше ме с леко наклонена глава. Като размърда масивното си тяло поздрави:
– Здрасти момче. Как върви болестта? Добре изглеждаш за сега.
– Какво искаш? – отговорих с въпрос. Бях застанал пред камината и с тялото си закривах
металния комплекта за чистене. Беше ми под ръка.
– Къде беше? Успал си мухльовците отпред, но нас не можеш.
– Кой сте вие?
– Босовете ми не са от тук. Друго искаш ли да знаеш.
– Наясно съм кои са ти босове. Бях при мацка, а не исках да я притесняват. Нямаше друг
начин, освен да се покрия. Ако съм правил нещо нямаше да се върна. Нали така?
Видях, че го разколебах и мислеше. Продължих:
– Нашите босовете са се филмирали нещо, но не очаквам да е така и при сериозни хора
като вас. Това е пич.

Усетих го как му стана приятно от лекото ласкателство и съвсем се разколеба.
– Добре ми звучиш. Очаквах да си копеле, но си мъжкар – каза, като извади и записа
нещо на вестника пред него. После продължи – ще съм точен и ако го оцениш ще се погрижа да свърши всичко нормално за теб. Тези легенди за гаджето ги запази за бившите си шефове. Вървят слухове за писмо и искаме да знаем истината. Имаш общо и тогава и сега. Прецени как да постъпиш. Това е.
После стана и тръгна към изхода. Като мина покрай мен хвана дръжката и преди да излезе се обърна:
– Бобъра съм. Тези отпред няма да знаят нищо. Имаш телефон за връзка-посочи към
вестника – тръгвам си като приятел. Как ще се върна решаваш ти.
Сипах си едно и отпих още до като сядах. Включих лаптопа и отворих пощата. Между спамове и информация от агенции видях адрес с името Боряна в него. Отворих го бързо. Имаше само две думи – „Намерих го“.
Излязох на терасата за десетина минути и като се убедих, че са ме видели, поех обратно към градчето.

Позвъних на вратата и тя се показа почти веднага.
– Уф къде се губи. Намерих го още като тръгна в старите документи – каза, като се нацупи
по детски.
И това и отиваше. Въобще всичко и харесвах. Стегнах се и я попитах строго:
– Къде е? Трябва да се връщам.
Тя изчезна за минута и като се появи ми подаде плик с много печати. На долната площадка чух зад себе си:
– Да се пазиш – и после като, че ли каза още – че си ми само ти.
Последното не бях сигурен дали го изрече тя или просто ми прозвуча защото исках да го чуя.
На петдесет километра от градчето отбих и извадих плика. Почеркът беше красив за гребец, но изненадата дойде като го обърнах. Не беше отварян. Подкарах без да го пипам и си мислех как алкохола може да спаси човешки живот. Спрях пред малка кооперация в крайните квартали.
Позвъних на звънеца на Тодор Белев. Бай Тоше беше стар приятел и един от най добрите фалшификатори върху хартия. Последните години полицията го беше привлякла за експерт. Той се показа по пижама и сънено запита:
– Какво бе Маноле? Какво си се зазвънял посред нощ.
– Каква нощ. Няма и десет- отговорих- кой ти е крив, че си станал пенсионер. Я виж това.
– Нещо се изморих – заоправдава се като пое плика – какво ти трябва?
– Да го отвориш, направиш копие и запечатиш без да го познае никой. Оригиналът ще ми
дадеш. Нищо повече. Какво ти дължа?
Той ме погледна с укор:
– Момче, знаеш, че съм от другата страна. Не искам проблеми. Правя го, защото много те
харесвам. Ела утре и без глупости.
Докато се прибираше махна. Махнах и аз.
Настаних се в евтин мотел, където курвите бяха повече от посетителите и изкарах нощта. По обед взех багажа от бай Тошо и се отбих при адвокат Митев. Млада акула и приятел нашумял напоследък с няколко знакови дела. Поисках му плик и като сложих оригинала му казах:
– Това ще отвориш и разгласиш, ако ми се случи нещо. Наред ли са нещата нека спи в
сейфа ти до пенсия.
– Твоята или моята? – пошегува се той.
– Все тая ми е коя.
– Не бе, щото с тези твои работи едва ли ще я дочакаш – продължи той.

Излизайки отговорих на злъчния му тон:
– Митя и с твоите дела не е сигурно колко ще караш.
Продължи нещо да говори, но вече вървях по стълбището. В близкото кафе набрах телефона от вестника и направих пауза от няколко секунди, като чух женски глас. Въпреки това казах:
– Търся Бобъра.
Последва кратък въпрос:
– Кой си?
Отговорих и бързо се обади мъж.
– Бобъра съм. Кажи Маноле.
– Това, което искаш е у мен.
Чувах разговор между няколко човека докато чаках. След повече от минута попита:
– Къде си?
– До ЦУМ. В „Галерията“.
– Идвам – отговори кратко и затвори.
Гледах през витрината спирането на двете коли. Дойде директно без да изпрати съгледвачи. Имаше ми доверие. Като седна срещу мен попита директно:
– Писмото ли е?- и като кимнах продължи- колко искаш?
– Не колко, а какво – го поправих и подавайки плика продължих – да нямат проблеми
получателите.
– Имаш предвид близките на Бързака.
– Да. На плика има адреса. Нищо повече – отговорих.
– Имаш думата ми. Ще се погрижа и за теб като бонус.
– Няма нужда. Ще се справя сам
През това време беше огледал плика и попита:
– А защо не е отварян?
– Не знам точно, но Бързият е бил отписан от близките си и писмото им не е значело
нищо за тях. Нямам друго обяснение.
– Добре. Вероятно си прав. Много си точен. Ела при мен. Ще получиш много голям пост и
всичко необходимо да си добре.
– Не се засягай? Сега имам само един шеф – отговорих като посочих на горе – и съм в мир
с него. Не желая повече да лягам с молба към него да осъмна жив. Вече съм живял такъв живот. Благодаря.
Под масата усетих докосване.
– Вземи това и се пази – каза той и ми подаде тежък плик под масата. После продължи –
чист е.
Взех пакета и усетих пистолета вътре.
Почти на вратата той се обърна:
– Ще се погрижа да си защитен, но се пази.
Кимнах, платих и се прибрах.

Не очаквах да видя или чуя Бобъра повече. След няколко дни като звъна телефона от вестника се изненадах . Беше женския глас.
– Манол ли е? – попита и като потвърдих продължи- Докторът каза да отидеш на
почивка за няколко дни. Да се лекуваш. И да не забравяш плика с лекарствата, който ти е дал.
Това означаваше само, че на Босовете и над структурата имаше присъда от италианците.
Преследвачите ме последваха, но на втория ден изчезнаха. В пресата всеки ден гърмяха офиси в страната и имаше покушения над фигури от подземния свят. Повечето ми бяха непознати, но имаше и ветерани от моето време. Босовете вероятно се бяха спасили навън, но щяха да живеят живот на дивеч до края на дните си. Не им го желаех, но беше естествен завършек на мутренската епоха. Престъпността нямаше да изчезне, но щеше да съществува на малки групи, живеещи сами за себе си.
Есента настъпваше и беше обагрила листата покрай пътя от светло зелено до огнено жълто. Утре беше полета на Боряна за Лондон. Мотивирах по-ранното тръгване с това, че полета е преди обед и е добре да преспи на хотел за да не закъснява. Чакаше ме пред блока седнала на малка пейка с майка си. Жената изглеждаше добре, въпреки зачервените очи. Подаде ми ръка и ме поздрави:
– Значи ти си Манол. Благодаря ти за всичко.
– Няма защо – отговорих – само изпълнявам молбата на баща и.
– С него се разминахме. Сега съжалявам, че не положих усилие да сме заедно – звучеше
тъжно и искрено и след въздишка продължи- направих много грешки, но сега трябва да променя всичко заради Боряна.
– Да – намеси се малката – това е новото. Мама ходи на психолог и е решена да спре
това, което правеше.
– Добре е – казах – намерих лекарства, лекуващи зависимости и след десет дни ще Ви ги
изпратя. С много воля и шест месечна употреба спира потребността. Основното е да го желаете.
Жената кимна в знак на съгласие. След кратко сбогуване тръгнахме. На разклона за Милево Боряна не разбра промяната на маршрута и чак като спрях пред старата къща попита усмихнато:
– Ти да не ме отвличаш? Какво е това село?
Трябваше да кажа истината и се обърнах към нея сериозно.
– Боряна, баща ти е жив. Зад тази порта. Болен е и умира. Може да влезеш или, ако
пожелаеш да се върнем на пътя за София.
Тя се обърна и с рязко движение отвори вратата. Почти тичешком влезна в къщата.
Извадих цигара и запалих. Върна след час с насълзени очи и като седна каза:
– Иска да те види.

Мълчаливо слязох и минах по наредените плочи. Вратата стоеше открехната и я бутнах. Той беше на мястото като предния път. Всичко беше същото, само пушката я нямаше на стола. След глуха кашлица проговори:
– Благодаря ти Маноле. Не идвай повече. Платил съм да ме погребат. Грижи се за нея.
Замълча. Мълчах и аз. Обърнах се и излязох. Почаках няколко мига да се скрият сълзите от очите ми и се върнах в колата. До София никой не проговори. Пред хотела тя се обърна към мен и с бързо движение впи устни в моите. Като се отдръпна назад я попитах:
– Нали нямаше повече?
Като си оправяше косата отговори:
– Мисля, че те харесвам. Благодаря ти за всичко.
– Заблуждаваш се – казах без да го исках – аз съм част от миналото. Като баща ти. Ще
срещнеш момчета на твоята възраст и от друга среда. Ще бъдеш щастлива. Ние нека останем спомени. Обаждай се, когато ти трябва нещо.
– Не вярвам да срещна човек като теб. Погрижи се за баща ми. Довиждане.
– Довиждане. Ще се погрижа – излъгах защото тя от своите осемнадесет години нямаше
да разбере, че идва момент в който човек има нужда само да умре.

От сянката си не можеш да избягаш

Вървях бос по нажежената земя. Рибата, провесена на върбова клонка се люлееше в такт със стъпките ми и докосваше отстрани мокрите дънки. Видях го отдалече. Беше седнал на десантен сак на тротоара пред портата. Рошава, избеляла на върховете от слънцето коса се спускаше над небесно сините му очи. Рисуваше с клечка пред себе си и когато ме видя скочи пъргаво и като изтупа гащеризона си махна.
– Къде си бе Мана? Ще свършиш рибата.
Последните думи се загубиха в прегръдката ни. Дълго мълчахме и се гледахме.
– Влизай Герек – побутнах го към отворената порта – Що не влизаш. Стария е тук някъде из градината.
– А видяхме се с него, ама те чаках – завзира се в мен той – какъв си станал – мъж и половина.
– Пораснахме малко. Колко минаха двайсет или повече години. Къде се изгуби бе куче?
Къщата ви се килна и само не е паднала. Теб те няма никакъв. Направих някои неща, но като те няма е друго. Влизай де – подканих го и взех сака му.
– Остави къщата давай да стягаме такъмите. Има ли въдица за мен ?
– И питаш. Колкото искаш,стига да не си забравил как се лови. Това не е интересно, къде беше?
– По света. В легиона осем години. На сам , на там, обикалях къде ли не, но има край.
Омръзна ми. Сега цялото време е мое – вдигна рамене и ме последва под навеса.

Бяха най-хубавите дни. Върнахме се десетки години назад. Ловяхме риба, плувахме и лежахме под сенките на провисналите над реката върби. Федята, единствения останал на село приятел ни возеше с раздрънкания си форд и беше зарязал изцяло работата. Времето спря и пак бяхме малките безгрижни момчета. Вечер стария ни правеше салата и дълго разказваше пред огъня за един или друг род.
– Дочовият род момчета идва от Битолско. Пра-пра дядо му Мирчо се заселил на
Алиевото. Там земите били на някой си Алията и те аргатували да се прехранят. Дядо Мирчовите хора били трима братя, много задружни, та от там им иде и прякора Братанките. Кой се е преселил от долу е все комита и те не утраяли много Алията да им е чорбаджия. Привардили го една вечер при Кара бунар и го утрепали. Изгорили тялото в един листник и коня като се върнал сам неговите разбрали, че няма да дойде сайбията му. Уплашили се тогава Алиевите и се изселили някъде. Къде са не се знае, не ми и трябва да знам. От тогава тази земя е Мирчовото, а до сами него са Вълчановите колиби на твоите деди Маноле. С времето се побратимили двата рода, та и до наше време. Това го нема другаде и да го пазите като очите си. Да го предадете и подир вас – замълча стария и като капна от чашата на земята се прекръсти – Почивай в мир Братане и да ме срещаш, като дойда.
Дочо го последва и отпи. После се умълчахме и песента на шурците се сля с тъмнината.
– Бай Марине, а защо сте Вълчаните – запита.
– Дядо ми е казвал, че неговия дядо Данко е хванал с голи ръце вълк. Ама как се е дало това хитро животно. Занесъл жив огромен звяр на мегдана и го оставил там вързан. Бе те били други хората в онова време.

Стоях с усещането, че нещо не е както се случваше, но сега не исках да го мисля. Отпивах от ракията и гледах играещите пламъци на огъня.
Беше утро като всяко друго. Събудих се рано.
Пуснах телевизора и седнах с кафе под навеса на двора.
Съобщаваха за професионално убийство на десетина километра от нас. Стрелецът бил подбрал мястото така, че да отстреля убития при движение на автомобил с над сто километра. Един безпогрешен изстрел. Беше убит голям подземен бос. Без да знаех защо скочих и бързо влетях в стаята на Дочо. Нямаше и следа от него. Всичко беше старателно почистено. Набрах трескаво Федята и след дълго звънене вдигна:
– Какво става бе Мана? Що звъниш посред нощ? – заекваше сънено отсреща
– Каква нощ бе пияница. Какво прави снощи, след като си тръгна? – запитах бързо
– А, а, а без обиди посред нощ. Не съм близвал.
– Стига с тази нощ бе. Съмнало е. Питам те какво прави. Ходи ли някъде?
– Имам алиби, че не съм пил. Закарах Дочо на варда за лисици и си легнах.
– На горния геран ли го закара? – попитах с надежда, да не е така.
– На теб Дочо ли ти каза? – попита той и това ми стигаше. Мълчах и вече не чувах Федята.

Обърнах се без да свалям слушалката и без да чувам тъпите му оправдания. Към мен идваше баща ми.
– Аиде на закуската – носеше в една ръка печени на плоча яйца, а с другата филии хляб – къде е Дочето? Идвайте.
Не можех да скрия тревогата си и той го усети. Приседна на масата и си сипа кафе.
– Взимай – побутна чинията към мен – Вие с Дочо сте акрани четвърто поколение. Дедите ни са другарували. Дядо ти е донесъл неговия от фронта на ръце. С баща му сме делили залъка по братски. Вадили сме камъни, домове сме правили все заедно. Каквото и да е не се оставяйте. Джинсовете ни са такива, все корави. Хапвай де.
– Няма го баща ми – казах, като гледах земята.
– Как така? Нали снощи легнахме- после продължи-И да го няма ще дойде. Правете така, че да сте едно.
– Няма го и това не е без нищо.

Усещах със сетивата си, че има причина да изчезне, но махнах с ръка и казах усмихнато:
– Давай яйцата. Ще ида до Пръскалото и ще се върна за обед. Такъв си беше той.
Странник. Отвява го вятъра на някъде. Може някой приятел го е извикал, я някоя при някоя фуста да е. Прав си ще дойде.
Той влезна в тона ми, но като се върнах видях пушката зад вратата. Нищо не казах. Може да беше правилно.
Вечерта предадоха извънредни новини. Издирваше се бивш легионер, който при опит да бъде спрян от пост на магистралата обезоръжил полицаите и избягал в неизвестна посока. Старецът не чуваше или се правеше, че не чува, но вече знаех, че сме в опасност. Утре щяха да са тук куките, а след тях и другарите на убития бос. Вторите нямаше да питат вътре ли сме или не.

Изчаках малко време и му казах:
– Баща ми трябва да отидеш някъде за известно време. Още тази вечер.
– Маноле ти и аз сме последните останали от Вълчановите. Не сме бягали, не сме се крили. Знаеш живота ми и отговора. Дедите ми са се връщали тук, като са носили със свещ душите си да умрат на тази земя, а аз да я оставя. Няма как да стане тая. Ти тръгвай и си върши работата.
Знаех всичко това. Знаех как ще ми отговори. Той обаче не знаеше какво следваше. Бях живял в глутниците, които воюваха за пари, власт и деляха територии. Убития беше бос от голям калибър и щеше да има мъст. За назидание и демонстрация на сила. Нямаше да се търси вина. Нямаше да има съд. Вероятно вече имахме присъди само защото бяхме спали с пред-полагаемия стрелец в една къща. Това, че Дочо имаше пръст в тази работа нямах съмнение. Той беше ни изложил на опасност и ползвал за прикритие, а нямаше право да го прави, но това щеше някога да го мисля. Сега трябваше да се справям. Нямах друго решение освен да изчакам нещата да се случат от само себе си и да реагирам според ситуацията.

На другия ден нищо не се случи. На следващия също. Съобщаваха, че на мястото на стрелеца няма открити следи. Няколко счупени клонки и нищо повече. Предполагаха, че е килър
от вън, изведен още същата нощ. Случайно или не, не търсеха връзка със случая от магистра-лата. Може да беше заблуда, но не разбирах защо не стигаха до нас. Когато реших, че съм се заблудил в преценките си, видях невзрачния голф да спира пред кръчмата няколко вечери. От него слизаха две слаби момчета и пиеха кола или кафе. Не бяха местни и въпреки, че се сливаха с останалите нямаше как да ме заблудят. Бяха разузнавачите. Трябваше да локализират целта и да дойдат изпълнители. Не бързаха. Заговаряха един или друг. Черпеха пияниците и за няколко дни станаха приятели с безделниците от селото. Вероятната им задача бе да определят опасни и слаби места. Трябваше да ги предизвикам за да преследват мен и да ги изведа от тук. Това беше единствената възможност да не е под вниманието им стария. Беше опасна игра, но бях длъжен да му осигуря да изживее дните си спокойно.

Бяха неопитни или се разбързаха, но започнаха да минават по улицата ни след два-три дни. След две вечери видях голфа да спира пред къщата на местен пияница и двамата влезнаха вътре. Спуснах въздуха на гумите и зачаках в тъмното до купчина камъни. След около час излязоха и подкараха колата. Като се изравниха с мен усетиха, че нещо не е наред. Шофьорът слезе да види какво има. Беше на метри от мен. Не усети кога десния ми ъперкът влезна в ченето му. Свлече се до колата. Вторият не видя какво се случва и се появи неподготвен. Не че обратното би му помогнало, но се строполи без да издаде звук. Двигателят продължи да работи. Прибрах се и събрах бързо багажа. Събудих стария и приседнах до него на леглото.
– Татко ще тръгвам, че нещо в работата се обадиха за проблеми.
– Добре момчето ми, проблемите се решават – каза държейки ме за ръката той- кога да е се решават.
Нощта останах при Федята, а по обяд тръгнахме да ме закара до гарата. Подкара колата и не спираше да говори:
– Ей това Дочо няма никакъв късмет. Как го обрах на покер. Добре, че спряхме, че без гащи щеше да ходи.

Дразнеше ме споменаването на името му и го срязах:
– Млъкни бе Федя. Карай си там.
Стигнахме прелеза и спряхме пред спуснатата бариера. Заоглеждах се за влак и тогава го видях. Изскочи от канафката до пътя и хвърли нещо на предния капак. Чух чупене на стъкло и колата пламна за миг. Дръпнах ръчката на вратата и тя остана в ръката ми. Обърнах се бързо към Федята и видях да държи неговата. Натиснах копчето за сваляне на стъклото. То тръгна да се отваря , но след секунди спря. Огънят обхвана предната част, така че нищо не се виждаше на пред. Прехвърлих се бързо на задните седалки и с крак разбих задното стъкло. Минах през отвора и зад колата се закашлях от тежкия дим. Огледах се за нападателя и като не го видях се спуснах към вратата на Федята. Той стоеше втрещен от случващото се и не реагираше. С първия ми попаднал камък разбих стъклото и го измъкнах. Легнахме на тревата и задишахме тежко. Колата на десетина метра пукаше и гореше цялата. Нещо не беше нормално в цялата тази работа. Бяха следили колата, имало е постове и отцепки. Чакана е на поне два изхода на селото. Нямаше друго обяснение освен, че мишена е бил Федята. Имаше логика да е някой от нас, но такъв ресурс и подготовка не покриваше нивото на задача, като ликвидирането ни. От мислите ме извади дръпване по ръката. Федята ме гледаше уплашено.

– Ей Мана, бах мама му. Виж на какво щях да приличам, ако не беше ти – и посочи колата с кимване – къв беше тоя бе пич?
– Не знам. Ти нещо да си правил на някого? – не исках да го тревожа, но не можех да се успокоя аз самия. Тогава го видях. Висеше на врата на Федята. Сграбчих го и дръпнах силно. Беше знак на пехотинец от легиона с име и номер на частта.
Скочих и го хванах за раменете

– Какво е това? Казвай бързо – като го тиках в лицето му. Сълзите напираха в очите ми и не можех да ги спра.
– Мана успокой се бе. Това е подарък от Доката. Специален за мене.
Да ме пази каза – запелтечи той – какво ти става бе човек.
Забих пръсти в пръста и стисках до болка. Не можех да повярвам, че в пушещата кола е трябвало да умре това наивно до простоватост момче за да осигури спокойствие под чужда самоличност на другаря ми от детството. Щяха да намерят обгорял до неузнаваемост труп с нагръден знак на Дочо Мирчев. Не ме успокояваше факта, че това щеше да запази мен. Не на такава цена исках да живея. Станах. Бях напрегнат като при акция.
– Ставай. Иди вземи от селото друга кола. И не ми говори. Ето ти пари – подадох няколко банкноти – върни се тук по здрач. Ще те чакам.
Той се затича към селото. Седнах и се загледах в тлеещите останки.

Всички в града знаеха дискотеката на Бригадата, чиито бос беше застрелян преди десетина дни. Новият вероятно беше установил контрол над групите. Бяха извадени верните на стария и новото разпределение беше пренаредило редиците, така, че да има ред. Не знаех кой е той, но трябваше да разбера по най-неприятния начин. Нямах време за друго. Накарах Федята да спре на сто метра от сградата и му подадох медальона.
– Ще ме чакаш тук. Ако не дойда до десет тръгваш. Първо иди до полицията и подхвърли това така, че да не те видят, но да се намери. Разбра ли ме?
– Ама що бе Мана това ми е от нашия Доче. Спомен и да ме пази – ме гледаше наивно той.
– Млъквай. Много щеше да те опази – му изръмжах и той бързо се изнесе от колата.
В нормална ситуация с такива хора се преговаряше с подготовка. Задължително след протекции на човек от престъпния свят с равен или по-висок ранг от човека с който имаш проблеми. Можеше да бъде гарант и човек от близкото му обкръжение. Изпращаха се парламентьори и през тях се договаряха посоките на отношения. В моя случай нищо от това не беше работимо. Даже не знаех кой е застанал на върха на бригадата.
Влезнах и огледах стоящите. Гледката не беше приятна. Тук шеф нямаше. Бяха редови. Приближих се до най-близкия и като кимнах казах.
– Трябва да се видя с Боса.
Без да ме погледне отговори:
– Няма как да стане. Не е в настроение.
– Кажи му, че го търси Манол Вълчанов – да тъсеха ме, защото като изрекох името си всичките скочиха.

Обградиха ме и след грубото претърсване ме поведоха с бутане към дъното на заведението.

В обширен кабинет зад голяма маса беше седнало младо момче. В скъпия костюм се чувстваше неловко. Личеше, че го носи от скоро. Белези по лицето му показваха, че е боевак и може би за това беше избран. Колкото да беше абсурдно ми хареса. Като му казаха кой съм се напрегна.
– Аз те търся да те очистя, а ти идваш сам. Няма такъв случай. Да не се побърка?
– Знам, че ме търсите и ако бях направил нещо нямаше защо да идвам. Най-малкото щях да се покрия. Дойдох защото съм подложен и не знам нищо за изстрела.
– Бос да го водим – се обади този от дясната ми страна.
– Чакай малко. Манол ли беше. Бил си в групи и си стигал до бригадир. Сега правиш там нещо друго. Казаха добри неща за тебе, но си бил със стрелеца до последно.
– Бос – погледнах го в очите – ако съм вътре ще настаня ли стрелец в къщата си. Ти така ли би го направил?
– Не ми се връзват нещата и на мен, но трябва да има наказани и ред.
– Не съм твоя човек и дойдох да ти го кажа лично. Знам, че вероятността да си тръгна от тук е равна на нула, но нямах избор. Далече съм от тези неща.
Това, че разговаряше въобще с мен беше защото беше нов. Не беше замаян от власт и пари.
Бях заложил на това и в колебанието му разбрах, че не съм сгрешил. Продължих:
– Бос знам, че трябва да си без компромисен, но тези – кимнах към заградилите ме – ще чакат от теб справедливост. За да са спокойни утре за живота си и близките.
Последното беше проста истина и го знаех по себе си. Отговорът му изненада околните и те заскърцаха със зъби:
– Тръгвай. Няма да те пипам, но ще те следя добре. Ако си ме излъгал лично ще те намеря и одера. Ще намерим и онзи легионера. Изведете го.
Поех глътка свеж въздух и закрачих към Федята. През тънката ми риза проникна хлад и потреперих. Той беше заспал и сънено подкара към село.
Мразех да лъжа, но казах на стария, че Дочо се е обадил и му изпраща много здраве. Трябва-ше да запазя мъжкия му свят от миналото в който живееше.
Преди да тръгна изтеглих останалите няколко хиляди от сметката си и ги дадох на Федята да купи кола. С това мислех, че оправям щетите от нарушената си връзка с миналото. Станалото с Дочо нямаше сила на света да поправи.

Влизането в града след дългата ваканция ми се струваше като наказание. Необяснима и без-причинна тревога свиваше гърдите ми. Не исках да се връщам, но нямаше друг начин да изкарвам прехраната си освен да влезна в това пълно с напрежение място.
Времето изтрива спомените за да дойдат нови и оставаха най-хубавите и най-болезнените. Опитвах се да забравя вторите до колкото ми се отдаваше. Този за Дочо беше от тях и нямаше да се върна към него, ако не извъня една вечер стария.
– Маноле, абе мина тука някакъв рошав и остави багаж. За тебе бил.
– Какъв багаж бе баща ми. Нищо да не пипаш. Идвам.
– А на двора е. Нямам навик да пипам чужди неща – се засмя той.
Стоте километра ги взех за по малко от час. Той ме чакаше на пейката, подпрял двете си ръце на дялан от дрян бастун. На стол под навеса беше оставен десантния сак на Дочо. Отворих го бързо и се загледах в купчината банкноти. Метнах сака на задната седалка и като целунах стария се качих в колата. На тръгване му казах през стъклото:
– Багажът е на Дочо. Намерили го в изгоряла кола. Изпитали ме някак. Да почива в мир.
– Всички ще идем там – каза баща ми замислено, като избърса едното си око с длан – рано му беше на Доката. Аз бяха за там, но то ред няма. Бог да го прости. Такива си бяха и неговите. Не мряха на легла. Хайде върви.
Излъгах го, но не съвсем. В онази кола за мен изгоря приятеля ми от детинство.Въпреки късния час Федята лежеше под трактора сложил една нощна лампа да себе. Говореше на някаква гайка, като я псуваше от време на време. Излезе с омазани ръце и като ги забърса в дочените гащи подаде най-чистия си пръст за поздрав.

– Федя – започнах бавно – казал си на Дочо, че мечтата ти е да имаш нов трактор.
Праща ти това – подхвърлих торбата в краката му. Подкарах без да се обръщам.
Не беше минала седмица и телефонът ми извъня. Очаквах Федята да се похвали какво е купил, но по мънкането му разбирах, че нещо пак не е наред.
– Какво усукваш, бе Федя – го прекъснах – казвай как е новата машина. Останаха ли пари за плуг?
– Бе Мана такова да взема да срещна Бай Никола даскала. Знаеш го. Дето ми пишеше
все двойки по математика. Та той такова ме срещна.
– Стига повтаря. Какво има? Да не те записа на училище? – изкара ме от нерви той.
– Не бе Маноле, таковата той нали е сега директор и покрива нещо капел на децата, та не можели да учат, а това училище са правили старците с волски каруци. Ще капе, капе, па ще вземе да се сурне на някъде. То така става, разбираш ли. Па там има дечица таковата.
Повече не го питах. Оставих го да говори. Не го слушах. Това беше Федята. Останалото знаех.
– Та капело и трябва да се оправи, а на мен за какво ми е нов трактор. Той моя знаеш
ли какъв е змей. Като го пипна тук там и си кара здраво. Не те питах, ама що да не си го карам пък като дойде добра реколта ще мислим нещо тогава. Та ако минеш да идем и ние да попритегнем нещо там. Ти си зает човек, ама аз ще намирам по малко време да помагам на майсторите. Е и вчера ходих, а те дечицата, като пиленца чуруликат, та таковата…

Слушах и се връщах в миналото. Има спомени, които не искаме да изтрием и такива, които искаме, но не можем. Всички те избледняват, но ни следват като сенки и ни правят това, което сме днес.

 

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

Пиех кафе на малката тераса надвесена над събуждащия се град. Свежият въздух пълнеше гърдите ми и усещах съживяването след снощното препиване. Бяхме започнали с приятели за по едно в кварталното капанче и свършихме с безкрайно разделяне към полунощ. Прибирайки се видях паркирания черен ван и сега беше странно, че още е там. Не беше на никой от съседите и вероятността да е случайност бе малка. Времето на моите войни бе отдавна минало и нямаше защо зад черните стъкла да чакат точно мен. Знаех обаче, че чакат някого и това леко ме напрягаше. Когато слязох до асфалта за да тръгна към града вратата от моята страна безшумно се плъзна и към мен тръгна млад мъж на около двадесет. Не беше човек. Даже не разбирах как се е побрал в тази кола. Стърчеше две глави над мен:

– Ти ли си Пеев? – изръмжа оглеждайки се враждебно той.
– Иска ми се да не съм, щом ме питаш – му отговорих.
– Идваш с нас, отворко – каза второ човекоподобно със същите габарити слизайки от вана.
Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Нямах шансове. Пуснах алармата и седнах зад тях на седалката.
– Да бяхте си взели бус, тук ви е тясно. Къде отиваме, пичове?- те мълчаха, а аз продължих – да не сте търсили някой друг. Пееви има много.

Усещах, че инструкциите им не включваха насилие и се опитвах да разбера за какво съм им. Бях живял в техните среди и познавах правилата. Знаех, че първите минути определят посоката на отношения. Ако трябваше да съм мъртъв, вече щях да съм. Ако някой им бе наредил да ме премажат, вече щяха да са го свършили. Сега ме караха на някъде и това означаваше, че им трябвах. Беше излишно да питам, защото тези изпълняваха нечии заповеди. Те получаваха заповеди и ги изпълняваха.

– Абе да не ви трябва мозъчен донор? – реших да ги подразня – някой да ви казва какво да правите.
Този дето караше се размърда и като ме посочи с глава каза на другия:

– Що не го пообработихме да не се прави на тарикат?
– Карай – отговори другия, който явно беше старши – нямаме право. Така нареди боса.

Движехме се по все по-малки пътища и зад нас видях втора кола, която ни следваше. Макар и да се успокоявах, за да изпрати някой два екипа означаваше, че положението ми не е добро. Завихме по черен път около някакво езеро или река и на няколко километра една метална врата се отвори автоматично и влезнахме в имение с високи зидове. Пред ниска постройка с тесни и дълги прозорци вана спря и ме поведоха по широк коридор. На всеки десетина метра имаше часови с размери като водещите ме.
Въведоха ме в голяма зала в която зад дълга маса стоеше човек с гръб към нас и гледаше вглъбено в карта на стената. Познах го още с влизането. Големият Бек беше поостарял, но атлетичната му фигура беше в същата перфектна форма, като преди десетина години. Бях чувал, че за разлика от другите престъпни босове не спираше да тренира себе си и бойците, работещи за него. Държеше структурата си като военна единица и с всеки посегнал към алкохол или нещо друго се разделяше без апелационно.

След десет години раздяла, продължавах да изпитвам респект към този човек. Той значеше много за мен. Бяхме имали много премеждия и трудности, а това нямаше как да се забрави. Разделихме се като приятели. Имаше една жена като причина, но това не исках да си припомням. Беше минало. Помогна ми да стъпя на крака в света, който бях избрал и знаех, че мога да разчитам на него. Не исках да се връщам назад и не го потърсих никога. Приближих се и с лек поклон за поздрав застанах пред него:

– Ти ли ме търсиш бос?
– Здравей Жако – стар прякор, който само тук знаеха – добре изглеждаш. Сядай и не съм ти бос
– Слагам ръкавиците от време на време, но вече ни омекват ударите – отговорих учтиво като сядайки дръпнах завесата преди това.
– Видя ли го бе мърльо – обърна се Бека към старшия от двамата водещи ме – след десет години не е загубил рефлекси. Закри прозореца, за да не го отстрелят през него, а вие стоите като овце. Да беше останал щеше да ръководиш всичко тук Жако. Няма и днес боец като тебе. Четири пъти ми спаси живота, помниш ли ги?
– Бос, това да си тук е наказание. Имаш пари, но не можеш да ги харчиш. Нищо не
мога да забравя, но това не е моя свят. Кажи по-добре защо съм ти. Пазиш се – постове, снайпери, патрули, едва ли са за мене.
– Война Жако. Загубена. Излезте – кимна той на двамата в залата и те се изнесоха на вън.

После пое дълбоко въздух :
– Преди месец изчезна голяма пратка. Сигурно си прочел във вестниците. От тогава четирима дадоха фира. Двама застреляха, другите изчезнаха, но е ясно къде са.
– И какво те касае това бос? Случвало се е и преди. Няма да свърши света с една изчезнала пратка.
– Моят свършва. Пратката беше застрахована за 100 милиона. Аз бях гарант по преминаването. Ще пращат екипи до като ме отстранят. За назидание. Знаех всичко това. Може да е била пари, фалшиви или истински, можеше да е друго, но сумата трябваше или да се намери или възстанови, а това едва ли беше по възможностите на Големия Бег. За да е притеснен, значи по-скоро не беше. Опитах се да мисля:

– Чакай Бос, не бързай. Дай го по спокойно. Справял си се с проблеми.
– Сега не е така Маноле. Пратката беше на Италианците от острова. При тях няма прошка. Нямам шанс и го знаем и двамата.
Беше прав. Нямаше да има преговори и прошки, нито откупуване на вина.

Той продължи:
– За теб имам молба. Спаси Мая.
Тежка топка се сви в гърлото ми. Мая беше една от причините да се разделим. Примата на балета беше голямата ми любов. Не бях обичал повече никой в живота си. Рискувах всичко заради нея. Затрупвах я с подаръци, пари, коли, каквито пожелаеше. Изпълнявах всеки неин каприз и мислех, че ще бъдем заедно до края на живота ни. Бях съкрушен когато тя един ден ми каза, че обича друг и си тръгна от жилището ни. Другият беше Големия Бег. Беше избрала многото пари и живота в света на големите. Това не можех да и го осигуря и ме беше заменила. Търсих да го застрелям освирепял от жажда за мъст, въпреки да знаех, че той можеше да не ме допусне да го доближа никога. Намери ме в една кръчма в Бояна. Сам пред чаша скоч. Седна и до сутринта пихме. Спомнихме си първите удари, после върнахме преживяното. Разделихме се и поехме всеки по пътя си. Аз вече не се върнах към стария си живот. Болката остана в душата ми. Имах други жени, но те не изтриваха образа на умиращия лебед от постановката на Чайковски.

– Знам, че направих най-големия мъжки грях, като взех жената на приятеля си, но се влюбих безумно в нея. Прости ми приятелю. Сега имам молба да се грижиш за нея и сина ми. Той е само на пет. Знаеш, че ще ме удрят там където най-много боли, а това са те. В опасност са и те моля да ги защитиш. Не познавам по-добър от теб в това. Имам сто бойци, но никой не е като теб. Мисля, че би го направил и заради нея самата.
– Бос – започнах след дълга пауза – Ти съзнаваш ли какво искаш от мен? Тя разби живота ми. След нея никога няма да съм същия. Не искай това от мен. По-добре е да не я виждам. Нека го поеме друг.

– Пич. Тя и малкия са мъртви и това е всичко, което имам на този свят. Всеки от моите хора ще бъде следен и неподходящ да я защити. Вземи това – подаде банкова карта той – на твое име е. Внесъл съм ти достатъчно пари за се справиш. Останалото го знаеш сам. Офиса ти ще поемат две момичета- професионални брокери за да продължат дейността за два месеца. Вече имат ключ и обработват сделките ти. Прозвъняват всички клиенти за да ги известят, че ще те заместват по време на твоя командировка в чужбина. Ако опазиш Мая и малкия два месеца ще живеят. През това време каквото има да се случва ще се е случило и може да им се размине. Ако си доволен от работата на момичетата ги остави, ако провалят бизнеса в сметката има достатъчно пари да започнеш отново.
Слушах Големия Бек и мислех бързо. Той не ме питаше дали съм съгласен. Той ми нареждаше, като в старото време. Беше предвидил и начертал всичко предварително.

Беше разпределил ролите и действията ни като режисьор и само трябваше да играем. Тези му качества го бяха наредили сред най-големите подземни босове и го държаха на върха повече от десетилетие.
Проговорих:
– Слушай Бек. Както си започнал ще ми разкажеш и как ще свършим един ден.
– За теб не знам, но за мен мога да кажа.

– Стига глупости. Знаеш, че имаш нужда от адекватно мислене. Ще се погрижа за Мая в името на старото време. Знаеш, че те обичам и това няма как да го промени времето или една жена. Може да не ти простя, но на сърцето си не мога да заповядам да те мрази.

Той се изправи и като ми подаде малко листче ме прегърна силно.
– Тръгвай. Ще се прибереш сам. Не искам да те засичат с мои коли. Пази се. Това е мой телефон. Само за теб. Не звъни от твоя. Вземи карта на името на някой бушон, знаеш как. Ако не отговоря и не върна обаждане не звъни повече. Знаеш какво означава. Сбогом. Момчета-подвикна той- Изведете го.
Двамата ме поведоха покрай постовете и ме изведоха извън имението. Водата беше застинала и само слънчевите лъчи играеха ведро по нея. Не бързах. Сега трябваше да съм спокоен и мислещ, като в старото време. Всяка грешка щеше да струва нечии живот в това число и моя. На главния път хванах заблудено такси и му казах да кара към операта. Някой беше пуснал времето на бърз ход.

На сцената вървеше репетиция. Балетистите излизаха и след викове на постановчика се връщаха обратно. Обстановката беше нервна и се беше предала на всички. Тя излезе след половин час връщане на основната група. Беше солиста. С грация и красиви движения внесе спокойствие в танца. Потръгна цялата постановка и този рошавия, отпред се усмихнато закима в такт доволен. Тя не беше лебед. Беше богиня. Не беше мръднала с годините и сърцето ми се сви при вида и. Съжалих за миг, че съм се съгласил, но усетих и желанието си да бъда до нея. Обявиха почивка и сцената се опразни. Като отворих вратата на гримьорната я видях в огледалото. Сърцето ми биеше като пред мисия. Тогава очите ни се срещнаха. Тя се обърна рязко и сведе поглед надолу. В тях нямаше вина. Гледаше ме с усмивка все едно, че ме беше чакала.

– А ти ли си Маноле?
– Така изглежда – казах тъпо и не знаех как да продължа.
– Сядай. Репетирам – продължаваше да се усмихва тя.
Поех дъх и се опитах да не издам вълнението си. Не ми се получаваше и тя го усещаше.
– Обличай се и тръгвай с мен – казах, като се опитвах да предам твърдост на гласа си.
– Отвличаш ли ме принце? – отговори Мая още по-весело.
– Не. Спасявам те. И не ми викай така. За теб съм само Манол от преди десетина години, ако случайно си забравила.
Нищо не знаеше и за нея беше някаква закачка идването ми.
– Имаш петнадесет минути да напуснеш. После ще е трудно да го направиш.
Изпратил ме е Големият да те придружа за дълго.
– Шегуваш се – каза тя вече сериозно и набра телефона му.

Разговорът беше кратък. Тя мълчеше. Когато затвори се облече бързо и застана пред мен. Беше подготвена, че такъв ден ще дойде и може би го бе очаквала с женската си безпогрешна интуиция.
– Сега на къде?
– Не знам – отговорих откровено – да вземем хлапето.
В колата мълчахме и само малкия прекъсваше тишината с въпросите си. Старият ни посрещна на пейката пред родния ми дом. Там стоеше в очакване да се върна. Чакаше безропотно и търпеливо, но никога не ме търсеше за да не си помисля, че му липсвам.
Да не ме безпокои. Беше ме възпитавал, че не ми е нужен. Железен човек, който не показваше емоции, а същевременно бе с голямо топло сърце.
Мая се настани в малката стаичка за гости, а аз приседнах до него:
– Баща ми, грижи се за тях – казах като сложих ръка на коляното му.
Старият гледаше към края на улицата и отговори след пауза.
– Сериозно ли е?
Беше ме научил да не лъжа, каквото и да ставаше.
– Да. Трябва да ги запазя. На приятел са.
– Добре. Ще извадя пушката. Нямай грижа. Пази себе си, те тук са безопасност.
Не исках да го замествам, но на този свят вярвах само на него и знаех, че беше боец. Като такъв беше възпитал и мен. Разбирах, че го излагах на опасност, но в живота няма избор на ситуация. И средствата за оцеляване нямаха значение. Имаше смисъл само постигането на целта. Исках да остана в родната долина. Да се загубя в горите и ловя риба в реката до нас, но така рано или късно щяха да стигнат до тук. Трябваше да се върна и да отвличам вниманието на преследвачите до решаване на случая. Как щях да го правя не знаех. Не знаех и изхода на всичко това. Трябваше да съм в града и да чакам нещата да се случват. После щях да мисля за останалото.
При влизане на околовръстното шосе се получи задръстване. Минах бавно покрай черен ван, надупчен от куршуми. Гонката беше започнала по обичайния начин за лов. Дивечът се водеше в посока на ловците.
Толкова безделни дни не си бях позволявал. Не ходех в офиса. Обадих се на всички забравени приятели. Обиколих парковете, посетих няколко постановки. Въобще живот на пенсионер. Нищо не се случваше. Нямаше инциденти и в подземния свят. Бях решил вече, че всичко е само параноя на Големия, до като една вечер не засякох следваща ме кола. Не биеше на очи, но това беше само прихващането. Знаех, че някъде ги следва втори екип, насочван от първия. Уплаших се, но стиснах зъби и реших да започва каквото и да е за да има развръзка и край на това чакане. Спрях на пуста бензиностанция в околностите на града. Нямаше хора, но имаше камери и преследвачите ми щяха да са внимателни. Само, че много грешах.
Преследващата кола ме отмина и тъкмо мислех, че съм се заблудил, когато с голяма скорост влетя черен мерцедес и със спирането от него скочиха трима. Най-близкия до мен стовари нещо върху тила ми без да имам време да реагирам.
Дойдох в съзнание и опитах да раздвижа ръце, но бяха вързани отзад. Бяха ме свили за да се побера в багажника на огромния мерцедес.По неравностите разбирах, че сме на черен път. Спряхме и настана дълга пауза. Чакаха някого и усетих тютюнев дим. Това беше до някъде добър знак. Нямаше да ме гръмнат на място с биологични отпечатъци, освен ако не бяха докарани здравеняци от някое село.
Спря кола и светлината при отваряне на багажника ме заслепи. Извадиха ме като чувал и ме крепяха за да се задържа на изтръпналите крака.
Първо различих няколко човека, а после го видях. Беше последния , който исках да видя тук. Белязаният беше свиреп водач на група за поръчки. Дълъг белег от нож на едната му страна, лошо зараснал беше причина за прякора му. Започнахме заедно да тренираме в един клуб. Биеше се като животно на всяка тренировка на живот и смърт. Така и не проумя, че това е спорт, а не дивашко занимание. Премазваше по-слабите и роболепничеше със силните. Без принципи и интелект, съдиите го режеха за непочтената му игра и оставаше на ниски места, въпреки животинската си сила и желание за изява. Когато Големия Бек го прие, знаех какво ще последва. Интриги, предателства и жестокости. Такива при Големия свършваха бързо, но белязания се задържа няколко години. През тях се прочу с безсмислени побои и тъпи изцепки. Последната му при нас беше пребиването на едно момче, заспало на пост. Влезнах в стаите за персонала, когато той го размазваше и никой не смееше да го спре. Спрях го с остър прав в скулата. Той се олюля и коленичи. Разтърваха ни и Големия разбрал за случая го изгони. От тогава Белязания беше направил бойна група за поръчки и приемаше мръсни работи на всички групировки.
– О, как сме боец – се захили той – не те държат краката.
– От чистия въздух се замаях – му отговорих.
– Жако, дойде ви времето на вас с Бека – приближи ме Белязания и продължи – с него ще съм бърз, но ти ще се помъчиш защото си тарикат и ми лази доста време по нервите.
Извивайки се стовари едно бързо круше в скулата ми. Двамата от страни ме задържаха да не падна. Ударите му се заредиха един след друг. Бяха точни, но премерено силни. Всичко траеше секунди и като спря се сринах на земята.
– Вдигнете го. Отвържете му ръцете.
Изправиха ме и го гледах със затварящите се от ударите очи. Вдигнах ръка и изтрих кръвта от едното. По скоро я размазах.
– Слушай боклук – наклони глава белязания – големи хора са поръчали Бека. Аз съм само загрявката. След мен ще дойдат дерачите на кожа.
– Белязан знаеш, че не съм в играта. Много се радвам да те видя, но не участвам. Не съм във форма след посрещането ти, но ако имаш някакво достойнство застани като мъж да се разплатим за миналото.
Можеше да ме размаже, но не очакваше да го предизвикам пред всички и се смути.
– Бил си преди седмица при Бека. Говорили сте само двамата. Търсим една курва и си мисля дали няма връзка с тебе.
Да. Това беше. Наистина искаха да режат бавно от Големия парче по парче. Мая и малкия бяха първата и най-болезнена част. При него имаше пробив и ме бяха осветили. Щяха да ме пуснат за да ги отведа при тях, ако бях свързан. Това беше сплашване за да ме насочат към стрелците. Тези бяха хрътките в лова.
– Имахме сметки с Големия за оправяне. Едни стари пари. Това е. Търси си курви където искаш.
– Малко не ти вярвам, но ако ме лъжеш ще свършиш по-рано от предвиденото.
Между другото курвата ви е оная общата, дето те заряза заради него – се захили той. Само двамата от страни го спасиха от поне един удар в гадната муцуна.
Даде знак и всички скочиха бързо в колите. Тръгнах надолу към града, като се придържах за дърветата да не падна.
Двата дни ми стигаха да се възстановя. За синините трябваха повече. Обикалях безцелно из града и екипите ме следваха, като се редуваха три коли. Това беше сериозна застраховка да не ги забележа и в малкото мозък на Белязания достатъчна.
Като ги помотах на третия ден оставих колата си на паркинг пред стадиона и влезнах бързо в метрото. Знаех, че един ще ме последва бързо и скочих в първата идваща мотриса. Така ги оставих без шанс да ме последват. Щеше да мине време да насочат друг екип да следва метрото. На първата спирка слязох и без да се качвам горе обърнах посоката към централна гара.
Влакът тръгваше след половин час и го изчаках на перона. Така беше по-безопасно, защото мое описание вероятни имаха техни дилъри, крадци и просяци на всевъзможни места. Пътуването ме върна в детството и онези години, когато тръгвах с вълнение от големия град за да видя приятелите си. Днес тях ги нямаше, но пак с нетърпение се връщах назад. На гарата щеше да ме чакаше Федята. Единственият останал на село приятел. Беше почти пияница. Гледаше малко земя и ни посрещаше и изпращаше, когато идвахме. Звъннах му да ме чака. Намерих го в малко мръсно капанче пред гарата. Беше вкарал няколко на бързо.
Започна да заеква:
– Хайде бе Маноле. Притесних се и пийнах едно.
– Май доста си се притеснил Федя. Не си минал само с едно – го плеснах по ръката за поздрав.

– Да притесних се повече от едно. На тръгване се разминах с две патрулки. От към вас имало гърмежи, ама нямах време да ходя и видя какво е. Бързах за тебе.
– Къде е колата – го грабнах – ставай бързо и дай ключовете.
Той ги подаде объркан и затича след мен към очуканото фордче, като гледаше да не разлее питието.
Не се сещаше, че държи чаша. Стоеше като вкаменен по завоите и като набих спирачки пред нас само рече изтрезнял.
– Ега ти форда. Той можел да вдигне сто и петдесет.
Скочих и като разбутах полицаите се втурнах в двора. Всичко беше на ред. Старецът пишеше обяснения на масата под ореха, а Мая му помагаше. Малкия стоеше от страна и гледаше униформените с интерес.
– Така, така, и като дойде лисицата я запуках.
– Ма как бе дядо Марине – се противеше младо цивилно момче- стрелял си десетина пъти. Каква беше тази лисица посред бял ден. Цялото село си подплашил.
– А десет ли чак. Ми толкова съм имал. Тя тая гад да не се връща вече.
А селото да дойде да благодари и да почерпи, че съм я прогонил. Изкуфели бабички са наостанали. От какво има да се плашат, като сме пътници всичките.
– Вие какъв сте тук – обърна се момчето към мен.
– Син – отговорих – ще се погрижа за него.
– Добере, че сте тук. Моля вземете мерки. Виждам, че е сериозен човек, но нали разбирате и дете има тук. Можеше да е нещо сериозно. Вижте лекар. Пушката ще вземем за всеки случай на съхранение.
– Да, ще повикам лекар да го прегледа – казах като ги изпращах.
– Викай си за тебе – мърмореше стария като тръгнаха – не беше лисица. Бяха двама, ама ми нямаше очилата.
– И по-добре баща ми, че иначе имаше да пишеш два дена.
– Бе то да бяха, пък нека пиша.
– Имаш три минути. – казах на Мая -и скачайте във фордчето зад пияницата.
– Кой пияница бе Маноле? – възропта Федята , но малкия го подхвана защо е пияница, после как се става. Той се омота в отговори и ме забрави.
На раздяла стария ме прегърна и прошепна:
– Паднал си някъде – като посочи синините. Пази се . За мен не мисли. Сега ще изкарам пушката на дяда ти.
– Добре, ама без очила – се засмях аз.
– Бе както дойде нали знаеш, пък после ще му мислим.
Като спрях пред дъбовите порти на манастира овчарките щяха да скъсат синджирите. В полумрака се появи игумена и ги успокои. Бяхме приятели още от времето на идването му като монах. Често стояхме вечер под лозницата на чаша вино и беседвахме. Като ме прекръсти подаде десница, която целунах и попита тихо:
– Какво има чадо?
– Отче в нужда съм. Ще прибереш ли тази жена и дете за няколко дни.
– Маноле тук храна и подслон има за всеки. Да влизат, а ти? – попита загрижено той. – имаш ли нужда?
– Имам , но не можеш да ми помогнеш. Трябва сам да го направя.
– То винаги е така. Божия воля е да се справя всеки сам с бремето си. Да те закриля Бог.
Пред манастира събудих Федята и му връчих ключовете на колата.
– Тръгвай брат. Ще се оправя сам.
– Маноле, нали знаеш, че си много за мен. Да остана. Нещо си забъркал. Ще те возя. Мога и да стрелям. Не ми се умира, ама ако трябва съм готов и това… – пресекна гласа му. Очите му бяха навлажнени.
– Тръгвай Федя. Бъркаш нещо. Всичко си е наред. Ще дойда след неделя, ще идем за риба. Ще ме повозиш с трактора. Наглеждай стария, че виждаш ли какви ги върши.
– Добре Маноле щом казваш и ще го наглеждам. Всяка вечер, а ти нали ще дойдеш. Да вземеш стръв.
– Ще дойда – отговорих без да бях убеден, че казвах истината.
Пътят да се видим отново преминаваше през избора да пръсна гоначите в лова. Това става само когато дивеча се врежеше в редицата им.
Долу до извора под плочата изкопах глога и зауера с изтрити номера, увити в парцали и смазка. Не бяха мръднали. Сложих в колана глога, а зауера закрепих в специален кобур над глезена. После се спуснах покрай поточето към града.
Бяха намерили Мая за десетина дни и имах толкова преди да я открият пак. До тогава нямаше да пипат Големия. Мишена бяхме само ние със стария. Ако бях бърз щях да го спася, ако ли не, го оставях на дядовата пушка, което знаех как ще завърши.
Включих си телефона и докато вървях звънях на случайно избрани приятели. Водех безцелни разговори как са, кога ще се видим. До като стигна на асфалта бяха ме засекли и ме чакаха две петици. По пустия път едната се изравни с мен и вратата се отвори. Първият слязъл ми кимна и посочи да се обърна с гръб. Бързо ме опипа и извади от колана ми глога. Помаха го, което значеше, че съм чист и ме поведоха до втората кола. От нея слезе бавно Белязания.
– Нещо се излъгахме Жако. Как курвата попадна при стария. Мислеше, че няма да проверя там нали. Тъпия белязан, но не позна. За малко стария да ни изтрепе. Знаех, че боклук като тебе рано или късно ще замирише. Що ти трябваше да се бъркаш в лайната на Големия. Добре си беше изчезнал. Сега нали знаеш какво следва?
Да знаех. Щяха да ме закарат в някоя запустяла фабрика и трошат до като кажа къде е Мая или ако случайно ме оставеха жив щях да ходя с патерици цял живот.

Разбира се при тях нямаше случайности. Знаех всичко, защото бях един от гоначите и нямах намерения да умра като жертва. Когато се наведох не чух, а усетих куршумите на гардовете над себе си. Извадих малкия Зиг Зауер от кобура и още от долу изстрелях първия изстрел. Белязания се сви на две. Пуснах по един в стрелящите и единя се хвана за рамото, а другия скочи в петицата до него. Когато се изправих пред мен бяха само белязания и онзи ударения охкащ до едната кола. Другата се изнесе със свирещи гуми.
Без думи с надвесих над него и стрелях в тила му. Гарда ме гледаше уплашено и не се сещаше, че има пистолет под мишницата. Наведох се и взех глога , който беше паднал в паниката на земята и леко пуснах малкия Зауер до Белязания. Отдалечих се и след десетина минути се смесих с хората на последната спирка на автобуса. Когато пресякохме околовръстното шосе се разминахме с патрулките и няколко линейки. Сред пътниците се заразказваха слухове какво е станало. Гледах града и не ме интересуваше какво се говори. Както казваше стария щяхме да му мислим после. Знаех, че хайката е разбита и ще действат стрелците по принуда. Мишената вече беше Големия Бек и щяха да действат мълниеносно. Запалих алфата и подкарах към имението му. Спрях на няколко стотин метра и тръгнах по черния път. Водата носеше спокойствие, което нямаше как да пренеса в себе си. На металната порта нямаше никой и я открехнах с леко побутване за да влезна. По пътя липсваха постове. Нямаше и снайперистите. Стиснах дръжката на Глога и влезнах в широкия коридор. Почуках на масивната врата и като не чух отговор леко я отворих. Беше седнал в края на голямата маса, а пред него имаше полу празна бутилка.
– Здрасти. Ти ли си Жако. Какво правиш тук? – ме попита уморено.
– Дойдох за тебе Бос – отговорих – къде са другите?
– Нали знаеш правилото за плъховете. Няма ги. Някой е минал по офицерите и тези, които не са взели пари да ме изоставят са мъртви.
– Колко оръжие има? И къде са подстъпите? Да организираме отбрана. Няма време Бос.
– Пич и колко ще издържим – ден, два, месец или година. Цял живот не можем.
Ще пратят куки да ни обезоръжат и пак ще дойдат. Всичко е свършено. Благодаря ти за Мая. Върви и се постарай да оцелее малкия. Тук има изход – посочи той зад себе си – до водата има лодка. На другия бряг я остави и изпълни молбата ми.
Знаех, че е прав. Прегърнах го и тръгнах. Когато стигнах брега чух изстрелите.
В манастира цареше мир и спокойствие. Взех Мая и малкия и ги закарах в апартамента на един приятел, който беше в Америка за година и държах ключовете. Седнахме един срещу друг на масата в хола и дълго мълчахме. Накрая проговори:
– Той мъртъв ли е?
– Да – казах кратко – остани тук до като се устроиш на ново. Не се връщай на сцената. Стани нещо друго. Големият остави врагове, които може да не спрат въпреки, че е малко вероятно. За всеки случай. Вземи това.

Оставих банковата картата на масата.
– Има малко над осем милиона. Парите са на Боса. Сметката е на мое име, но съм
ти оставил спесимен в банката да правиш операции. Прехвърли ги по малко да не будиш съмнение. Грижи се за малкия. Това бе последната воля на Големия.
– А ти какво ще правиш. Защо не останеш с нас. Знам, че си сам – протегна ръка и я сложи върху моята. Сърцето ми заби и щеше да изхвръкне. Стоях безмълвен и се опитвах да мисля. Времето сякаш спря. Не знам колко бяхме стояли така, когато звънна телефона. Беше стария. Търсеше ме за трети път в живота ми. Винаги когато имах нужда от него.
– Как си Маноле? – запита строго
– Как да съм баща ми, нормално.
– Гърмите се там нещо по града. Ти вътре ли си?
– Ами и по село се гърми ти да имаш нещо общо?
Старият се рaсмя:
– Ей гявол. Да се пазиш от лисиците. Да минеш да пием по ракия.
Това беше посланието. Понякога човек трябваше да се пази от лисици, друг път от лебеди. Дръпнах си ръката и станах. Тя ме погледна и разбра избора ми. Когато тръгнах се обърнах за сбогом. Беше все така красива, като умиращ лебед.

Да доживееш до вечерта

alexander-m-5

Зад натежалите от дъжда листа хората в черно пристъпяха бавно към ковчега. По сбогуването се виждаше кои са тук по задължение и кои са близките. Вторите, бяха единици. Те заставаха пред закования скъп ковчег с просълзени очи, вперени в него, и го гледаха дълго. Другите излизаха и се връщаха дежурно в тълпата.

Бръснещият вятър, смесен с капки студен дъжд, вледеняваше страната ми и проникваше през коженото яке. Питах се какво правя тук и смислен отговор не намирах. Никой не познавах, дори за покойника знаех само едно име и прякор Петното. Бях го видял един път, по изключително странен начин.

Беше преди повече от десетина дни. Странен глас се обади една вечер за оглед на апартамент в Лозенец. Беше ми го оставил приятел, живеещ в Лондон, да го дам под наем. Големичък и малко скъп, хора идваха и се отказваха. Вече минаваха шест месеца и си стоеше неотдаден. И още, обаждането бе странно. Работех десетина години тази професия и бях станал психолог. Различавах хората в нужда, такива търсещи за развлечение или такива, които правеха огледи като на огнева линия за последно. Този глас беше различен и не се вписваше в нищо. Имаше тревога, заповедност и настоятелност взети заедно. Искаше оглед само на този апартамент, което също бе странно и рядко се случваше. Странен бе и часът на огледа – седемнайсет. Най голямата блъсканица, но клиентът винаги имаше право, и бавно се движех в проливния дъжд. Стигнах петнадесет минути по-рано пред блока и доволно запалих цигара на леко открехнатия прозорец. Гледах забързаните хора, слизащи от трамвая и качващи се, като че ли обратно и движещите се чадъри. Времето вървеше и, след втората цигара, реших да звънна на номера, който ме доведе тук в дъжда. Телефонът беше изключен. Повторих, за да не греша. Ядосах се на себе си, че се вързах на някакъв луд да вляза в центъра в този дъжд. Чистачките едва смогваха да изчистят пороя, а вятърът го изливаше на талази. Карах внимателно след трамвая, защото хората скачаха пред колата отчаяно, за да се пресоват петнадесет минути по-рано в него и да легнат след това пред телевизора и гледат как други се мокрят закъснели. Мислех си, че този град е пълен с луди или поне ненормални. Не изключвах и себе си. Набих спирачки след спиращия трамвай, и в този момент задната ми врата се отвори и някой седна зад мен. Тих и грапав заповеден глас изрече бързо:

  • Карай! Не спирай!

В огледалото погледът ми се сблъска с най-сините очи, които можеше да има. Мъжът щеше да бъде изключително красив, ако под едното око нямаше кафяво неправилно петно колкото орех, което го правеше леко зловещ. Гласът ми се стори познат, но нямаше време за мислене откъде. Интуитивно усещах опасност и сетивата ми заработиха в режим на оцеляване.

  • Какво търсиш тук? – попитах видимо спокойно, но мислех как да го неутрализирам.

Шансовете ми не бяха много. Съзнавах, че той е проблем, но навън вероятно ме очакваха повече. Той го потвърди.

  • Не спирай. Мъртви сме и двамата. Джипът е след нас.

Бях ги забелязал още като се качи той. Мерцедес, брониран, с тъмни стъкла, винаги е тъпкан с мутри. Когато кара, и с отворени задни стъкла, в дъжда значеше само едно. Бяха тръгнали на лов, а в момента дивечът бях и аз. Бяха го видели да влиза и се залепиха за бронята ми.

Нямаше време за мислене. Натиснах газта и минах вляво по насрещната трамвайна линия. Изпръсканите минувачи ме псуваха, но това сега не бе проблем. Засякох трамвая и две-три коли. Те надуха клаксони. Минах на светофара на жълто, и през следващите два на червено, с риск да се разбием. Бронираното кубче, изненадано, изостана още на първия, блокирано от хора и коли. Направих още няколко промени на посоката, за всеки случай, и поех към северния край на града. От напрежение бях забравил, че не съм сам. Спрях като вече нямаше къщи и хора.

  • Браво бе, как само ги изненада. Направо им скри топката. Спаси ми живота. Колко ти дължа?
  • Спасих моя. За твоя нямах време да мисля. Там, откъдето идвам, хората се спасяват при нужда и пари за това не се дължат. Свличай си задника и изпълзявай в твоя си свят. Такива, като теб, ми носят обикновено проблеми.
  • Не знаеш колко си прав, брат ми – чух зад себе си, и вратата се хлопна.

Запалих и се загледах напред. Исках да изтрия този половин час, но нещо ми говореше, че няма да мога. Подкарах бавно към малката къща в полите на Витоша, която държах под наем. Мислех за половинката скоч и дали имам лед. Днес разочаровах доста хора, в това число и себе си. Съзнавах, че талантът ми да влизам в проблеми беше сработил отново и за дълго щях да съм в алтернативния на хората свят. Повечето ми живот бе преминал там и го познавах добре. Колкото пъти бягах все нещо ставаше и се връщах. Светът на бокса, а после на синя барета при военните ме направи оцеляем, но не и приспособим. Първият ми шеф, в група за рекет, ме определи като неспособен за техния свят:

  • Слушай, момче – беше казал – смел си и си умен. Рядко срещани заедно качества, но нямаш сърце за разбойник. Тук няма да оцелееш. Махай се!

Тогава не го послушах, но с времето кървищата и алчността ме изхвърлиха от само себе си. Намерих кротък бизнес, който ме хранеше, и рядко се сещах за миналото. Както се казва само в краен случай, като този.

Бях решил, че може да ми се размине, докато на утрото по новините не съобщиха за намерен труп в северната част на града, в незастроени парцели. Размазан до неузнаваемост и запален. Какво трябваше да сториш, за да ти се случи това. Предполагаха, че е виден бос и тогава го видях. Не можеше да сгреша очите и кафявото петно. Името му бе Серьожа Биндлер. Странен произход, от хърватин и майка полурускиня, и такъв край. Предполагаше се, че е война на групировки и се търсеше тъмнозелена алфа, в която е видян за последно да се качва, на някакви камери в центъра. Последното, съобщено от говорителката, ме накара да оставя бързо кафето и да изхвърча навън. Запалих алфата и потеглих към сервиза на Гогата. Оставих колата и взех един негов форд. Не му обясних нищо, защото щеше да заеква дълго, докато го успокоя. Казах му да види съединителя. Знаех, че имам няколко дни, докато куките ме намерят и само часове за мутрите, ако им трябвах. Подкарах и на първото кръстовище разбрах, че бях подценил вторите. Светлосива цетка небрежно ме следваше и на двамата в нея им беше тясно в нея. Нямах идея как да реагирам и реших да си правя огледите за деня, пък каквото ще да става. След като ме следваха целия ден, без да се крият, след последната ми среща, ги заварих до фордчето. Бяха се облегнали и нямаше как да мине без сблъсък.

  • Здравейте, момчета – преценявах си бързо шансовете – какво ви води насам?
  • Отворко – размърда се по-големият, този от дясно – Серьожата ти е оставил нещо. Наше е. За него те чакаме.

Познавах тези типове. Нямаше само да разговаряме. Сега трябваше да ме обработят, за да омекна. Принципите на работа не се бяха променили през десетината години, в които не бях от тях. По-малкият беше боец и щеше да се бие като такъв. Големият залагаше на ръста си и явно не беше влизал скоро в залата. Нямаше и белези по лицето, затова, макар и две глави над мен, го доближих рязко и го изненадах с дясно круше. Влезе чисто. Не беше подготвен и за левия ъперкът и се свлече до колата. Другият имаше данни да ме размаже, но не и сърце за това. Тръгна заднешком и на бегом скочи в цетката, спряна на десетина метра. Запали гумите и след като се занесе изчезна толкова бързо, че като се осъзнах го нямаше.

Прескочих камарата, която пъшкаше, и влязох във форда. Отидох до сервиза да го върна, защото нямаше смисъл да създавам проблеми и на Гогата, но бях закъснял. Полицейска лента опасваше сервиза. От зяпачи разбрах, че две коли хора, след обяд, са размазали с бухалки монтьорите. Телевизионен екип предаваше на живо, че вероятно става въпрос за депо на крадени коли. Докъде докарах горкия Георги. Знаех го от училище. Нямаше по-честен и принципен човек от него. Сигурно сам не знаеше защо му се случва всичко това. Аз знаех – предупреждаваха мен. По техния си гнусен начин. Целта бе да спра да мисля. Да ме приведат в подчинение. Само че не разбирах защо.

Позвъних на Вера. Бяхме се разделили от месец, но все ми беше в ума. Страшен пич, но беше същия чепат характер като мен и страшен инат. Звънях и съзнавах, че съм искал през цялото това време да го направя.

  • Падна ли Войводо? Чета без знаменосец не бива.

Сега се сетих. Бяхме се скарали, кой е по-важен в една връзка. Жената или мъжа. Че аз съм роден войвода и не може да ме тъпче жена. Сега на фона на случващото се това ми се стори тъпо. След половин час разговор и тя потвърди, че е тъпо. Обичахме се и имахме нужда един от друг.

Преди да стигна до нея направих всичко възможно, за да не ме проследят, но бях изключил, че с мобилния апарат съм уязвим. Когато звънна го осъзнах за секунди, но беше късно. Трябваше да вдигна, който и да е. Беше скрит номер и знаех, че не са ми клиенти. Бях излязъл от форма.

  • Ти ли си юнакът, дето е нокаутирал Капитана? – попита глас, иронично и нагло.
  • Ако са ти такива капитаните, не ми пращай моряци – опитвах да съм в тона и да звуча куражлия.
  • Слушай, момче. Проучихме те. Знаем, че си бил барета, добър боксьор, бил си и от нашите, но си единак. Тия не оцеляват. Ела да се разберем по мъжки, докато не са те налазили куките, а и ние. После там ще те покрием, имаме хора.
  • Какво ти е мъжкото да ми пращаш капитани, мичмани и други маймуняци. Да пребиваш хора от сервизите. Това ли ти е мъжкото? – изригнах. Яростта ме правеше непредвидим и плашеше шефовете ми едно време. Те предпочитаха да не се конфронтират с мен в такива моменти.
  • Чакай малко. Аз съм човек на честа. Оцелял съм във всички войни с принципи и точност. Нямам общо с това в сервиза. Ела в Скай бара, в осем, да се разберем.

Държах слушалката и не знаех какво се случва. Ако този нямаше общо с пребиването на Гогата, значи ме търсеха и други. Това вече не беше добре.

В центъра на София не се правеха срещи за пребиване, или нещо друго. Искаха нещо от мен и трябваше да чистя проблемите един по един. Барът беше полупразен. Не беше трудно да ги видя. Бяха десетина за самочувствие и респект. Мен нямаше какво да ме респектират. Знаех, че са събрани безделници от залите. Зад тях обаче имаше невидима група, бивши спортисти силоваци, провалили се в спорта и в живота. Обикновено са без семейства и зависими. Те бяха трудно управляеми и не ги водеха на срещи, а само на акции. Те вече бяха опасни. На бара стояха първите и респектираха със здрави тела, облечени в лъскави костюми. Поздравих и се обърнах към облечен в бяло здрав мъж, с леко прошарена коса.

  • Здравей, началник. За какво ме търсиш?
  • Защо реши, че съм началник? – усмихнато попита той, и се огледа – може да е всеки друг.
  • Карай натам – отговорих. Беше приятен и чаровен. Имаше мъжкарско излъчване, но съзнавах, че е коварен. Застанах нащрек.
  • А, сетих се, бил си в групата на Бековете.
  • Казах ти да караш натам – държането ми явно се харесваше на някои от хората и те се подсмихнаха леко.

Това ядоса белокосия и той изригна:

  • Какво се смеете? Марш! – тонът му стана леден. Те се изнесоха.
  • Слушай, тарикат. Имаш десет часа да ми донесеш медальона. Ясен ли съм. След което си мъртъв. Ти и всички, които са около теб. Първо те. Ти ще гледаш и ще си последен.

Знаех, че не се шегува. За това беше тук жив и другите го слушаха. При тях нямаше случайности, като в живота, и грешки непоправени нямаше. Без смисъл бе да разговарям или питам какъв е този медальон. Отговорът не беше тук. Знаех, че отговорите в този свят не са при въпросите.

Излязох от тази дупка и вдишах дълбоко. Бях жив, но нямаше да е за дълго, ако не разберях този луд какво иска и защо е решил, че точно аз съм човекът, който да му го даде.

Нямах идея накъде да тръгна и карах безцелно. Осъзнах, че посоката бе към Гогата и продължих до сервиза. Тълпата я нямаше. Стояха лентите, провиснали се вееха тягостно. Вратата зееше отворена. Както очаквах никой не се бе погрижил да се затвори и запази имуществото на човека. Въобще в момента, в който бяха разбрали, че това не е престъпно гнездо и няма сензация всички бяха се изнесли. Гогата не беше интересен и повече нямаше да говорят и пишат за него. Така ставаше с почтените и работещи хора.

Влязох. Не можех да определя кои бяха нанесли повече щети – мутрите, или ченгетата. Всичко бе разпиляно. В дъното стоеше алфата, като зелено петно. Вратите зееха отворени и капаците също. Беше така щателно претърсена, че за да се приведе в нормален вид трябваха няколко хилядарки. Бях виждал и правил такива тараши. Вещите нямаха значение по време на война. Тя бе започнала и аз бях страна. Осъзнах го и подкарах към Витоша. До Драгалевския манастир, при изоставения заслон, изкопах заровения преди десетина години „Зиг Зауер“ с изтрити номера. Увит в парцали и смазан не беше мръднал. Сложих го отстрани в колана и подкарах към военна болница, където бе Гогата. Неизбежно бе да ме намерят и ченгетета. Носенето на пистолета беше опасно, но беше по-добре да съм жив на срещата с тях. Минах през задния вход, където един сънен дядка махна и ме поздрави. В травматологията на седмия етаж нямаше никой. В третата стая беше той, до прозореца, с някакъв дядка. Беше по-добре отколкото очаквах, защото го познах.

  • Как си бе, Гога? Какво става, момче? – топка в гърлото ми не позволи да кажа повече.
  • Мана, бе не знам. Някой клиент ще да е превъртял. Уж съм старателен, пък то знаеш ли. Трябва да се старая повече – се засмя той през превръзките.
  • Искаш ли нещо? Куче? Да ти донеса, да направя? Докторите как са?
  • А всичко е шест. Нямам проблеми, наред ми е всичко.

Постоях мълчаливо. Мълчеше и той. После се сбогувах и излязох. Преглъщах на пресекулки насъбраното в гърлото, за да не се разплача. И аз се имах за корав. Това пребито, без нищо, момче се смееше на света и гледаше отгоре му. Обзе ме неосъзната ярост и подкарах с мръсна газ към офиса на Петното. Адресът и информацията за него вървеше на всеки час. Поне в смъртта бе получил реабилитация. Сега бе станал бизнесмен. Никой не споменаваше нищо за бизнеса, но всички го знаеха. Една от големите тъмни фигури.

Пред лъскавата сграда беше празно. На пропуски дремеше здрав полицай и почти не се видяхме като минах. Асансьорът беше спрял на третия етаж и реших, че той е моят. Изчаках вратата да се отвори и стиснах дръжката на зауера. В широкия офис един шишко ровеше в кашон с документи, приведен над него. Не усети стъпките ми и като поздравих се стресна.

  • Ох, здрасти бе, колега. Уплаши ме. Забрави ли нещо?
  • Абе нещо ми се иска да погледна пак – отговорих спокойно. Често ме бъркаха с ченге и бях свикнал. Странен случай. Има ли нещо интересно?
  • И питаш. Целият престъпен спектър. Като минеш през контрабанда, наркотици, иманярство и какво ли още не.
  • Тогава ще ги хванем – рекох, за да поддържам разговора.
  • Бе, ти луд ли си? Това става ли без протекции? – каза дебелият, като сочеше с пръст нагоре и се оглеждаше.
  • Прав си, къде е стаята на обекта?
  • Ей там, ама нищо няма – и прошепна тихо – ние не бяхме първи. Някой е бил преди нас.

Влязох в скъп кабинет. На земята лежеше счупена снимка на красива жена с дете сред много други вещи и документи. Всичко беше разхвърляно. Не съзнавах какво можех да намеря след мутри и ченгета. Беше безсмислено. Погледът ми обходи стаята и спря на единствената непокътната вещ. Закачен на стената, над заседателната маса, висеше меч с медна дръжка. Беше римски и струваше шестцифрена сума. Състоянието му бе такова, че можеше да се използва веднага. Миналите тук не бяха чели история и бяха пропуснали да го гепят. Неграмотността можеше и да е полезна. Чух стъпки и се огледах. Вдясно до един от столовете имаше къса лопата, каквито ползваха обикновено иманяри. Наведох се и стиснах дръжката. Открехнах и потърсих с поглед дебелия. Вместо него дребно същество, в дълга дреха, трескаво ровеше из камарите на земята. Оттук не можех да определя пола му. Докато мислех какво да предприема, в голямата стая влетяха двама и заритаха съществото. Единият го вдигна за ревера и тогава видях, че е дребно кюсе на около тридесет години. Оттук виждах ясно израженията на лицата им – мургави, с вид на касапи. Другият рязко извади нож и го опря под брадата на кюсето.

  • Къде е медальонът, мършо?

Нямаше време да получи отговор. Дребосъкът се извъртя и ръгна с нещо държащия го в едната ръка, като ловко избегна насочения нож. Падна на крака и се изплъзна бързо. Този изръмжа и напсува звучно на сръбски. Извади глог, но нямаше срещу кого да го ползва, защото малкият бе изчезнал. Двамата бързо излязоха, като след тях оставяха едри капки кръв. Тихо напуснах стаята. Повече нямаше какво да търся тук. Едрият полицай на входа махна с ръка за поздрав. Кръв тук нямаше, което значеше, че има и друг изход.

Не ми се прибираше, а и нямаше къде. Квартирата ми беше завардена вероятно от куки и не знаех още кой, а Вера трябваше да е далеч от всичко. Мислех къде другаде бях уязвим и ще ме ударят. Те имаха канали, информатори и за часове проучваха всеки застанал на пътя им. Знаеха вече форда и трябваше да го сменя. Реших обаче, че е по-добре да ме проследят по него, отколкото да се забърквам с крадени коли. Спрях пред малък хостел, работещ предимно с имигранти, и платих легло в обща стая. Събудих се от уличния шум на боклукчиите, които се караха за някакви обувки. Леглата до мен бяха почти заети и трудно бе да ме открие някой, дори и да знаеше, че съм тук. Това ме успокои малко и съм заспал отново. Този път ме разбуди момчето, което даваше леглата.

  • Бате, нали ти си с форда?
  • Да, бе. Какво има? – се размърдах сънен.
  • Двама питаха кой е с него и са в една синя кола на онзи ъгъл – посочи то към ъгъла отсреща – шиптери са, да знаеш.
  • И какво им каза бе, специалист? И как разбра, че са шиптери? – попитах, прозявайки се.
  • Ти си клиент и нямам право да те дъня – беше си научил урока малкият – а, че са шиптери знам, защото са спали тук преди време и бате ми каза да се пазя от тях.
  • Добре. Къде е вторият вход – попитах, защото такива дупки без два входа нямаше.
  • Ей, ти, разузнавач ли си? Как разбра за него? – хвръкнаха на малкия очите.
  • Такъв съм – казах строго – и те взимам за помощник. Ти как се казваш?
  • Исмет – каза. И зачака вероятно указания.
  • Слушай, Исмет като изчезнат тия двамата ще махнеш това перде и ще дойда. Разбра ли?
  • Слушам! – отговори той, и ме поведе към служебния изход от другата страна.

Вървях без цел и знаех, че нещо ми убягва. Нещо, което бе пред мен и бе видимо. Отправна точка имаше, която бе ключ към всичко. Това наричах загубване. Когато човек се загуби трябваше да се върне откъдето е тръгнал. Старо правило. Седнах в парка пред църквата „Александър Невски” и загледах пред себе си паважа. Превъртах всичко случило се през тези дни. Ситуации, случки, казани думи. Отсреща разпъваха сергии художници, бижутери и най-вляво се появи Вальо Римския. Скочих към него на бегом. Той беше моят човек. Това беше – медальона. Всички питаха за някакъв медальон, а това беше неговата територия.

Преди десетина години ми се беше обадил мой партньор, германец, че някакъв господин Римски пред Кристал го излъгал с фалшиви динари. Купил деведесет, от които тридесет били менте. Не беше трудно да го намеря. Просто всички го знаеха. В един дъждовен ден дойдох при него на сергията с чадър в ръка. Представих се вежливо и казах за какво съм дошъл. Той мълчаливо извади десет хиляди от един джоб и ги подаде. Без думи. Сбогувах се и обещах при нужда да се видим. При тръгването ми разбрах защо всичко беше минало така гладко. Той бе помислил чадъра за оръжие. Помоли ме:

  • Господин Пеев, моля ви друг път идвайте без чадъра.

Скоро беше гръмнал скандалът с българския чадър и убийството на виден дисидент. Та този чадър дълго ми беше талисман, докато не се скърши при едно меле за територия.

Въпреки тази полукомична случка за мен остана впечатление, че моят човек тогава ме подведе и излъга човека. Беше минало и не можех да върна нещата.

Ръгнах го отзад и поздравих:

  • Здрасти бе, Юда – онези сребърни пари бяха като при Христос – как си?
  • А, г-н чадър, как беше?
  • Пеев?
  • Да. Моля Ви не ми викайте Юда, Тук съм уважаван човек – нацупи се мъникът.
  • Прощавай. Трябваш ми, ела да поседнем – и му посочих пейката наблизо.
  • Няма да разпъвам локуми. Някой е търсил, купил и предлагал медальон от твоите хора.

Това първо, и какъв е Петното, Сергей Биндлер, при вас?

  • Петното е голям клиент. Беше де. Разбрах, Бог да го прости. Той е намерил нещо много голямо. Говорят за медальон и милиони, но защо е така скъп не мога да кажа. Питай други. Аз съм малък.
  • Юда-а-а! – натъртих.
  • Прощавай. Няма да те лъжа. Питай Иля Петров – професора. Повече не мога да ти кажа. Моля те, не питай. Имам семейство и така нататък.
  • Добре, г-н Римски. Няма да ме видиш по този повод и няма да те забърквам в нищо – обещах, без да зависеше нещо от мен, но така хората получаваха това, което искат.

Позвъняването ме извади от унеса и погледнах екрана. Беше адвоката, или баща ми, както му казвах понякога. Беше равнозначно. Почти ме бе осиновил от десетина години. Без него те щяха да са прекарани някъде на топло.

  • Маноле, беше ме позабравил, но пак влизаш нещо във форма.
  • Как разбра? – попитах.
  • Имаш призовка за явяване на разпит до всички служби и граници. Нали знаеш, че няма мърдане при мен. До десет минути да си в кантората.
  • Ами не е арест, началник.
  • Не философствай! Всичко може да е и ти го знаеш много добре.

Дълго му разказвах и казаното му хареса.

  • Добре бе. Добре звучи и ако е истина се покрий за десетина дни и сме окей. Аз ще се видя с полковника и ще го подготвя леко. Ще пием по едно. Само да не лъжеш – мърдаше смешно посребрели мустаци и се мръщеше като дете, а бе добряк и му личеше ужасно – ще те смачкам.

Бях смачкван десетина пъти и все ми се разминаваше заради благия му характер. Трябваше да се скатая наистина. Взех от кантората едно малко служебно опелче и тръгнах.

По този път бях минавал стотици пъти до днес. Стотина километра, които обичах, защото ме водеха към света на детството ми. Винаги се връщах там, с умиление, и топлите спомени оживяваха. Нищо не бе останало оттогава, но въпреки това обичах да ходя там. Нямаше приятелите ми, нямаше въобще хора. Загиващо село. Останал бе само старецът ми да се щура из двора и нямаше шанс да го откъртя оттам. Вечер стояхме до печката, която палеше през хладните летни вечери, и разказваше за родове и минали времена. Понякога повтаряше нещо, но слушах и не му го казвах.

Дните минаваха и бях загубил усещане за време. Бях изключил телефона си, като мярка за сигурност, и носех само един от кантората за всеки случай. Звъннах един път на Вера, да е спокойна, и пак изчезнах от света. Беше хубаво да се мотая по вировете и поляните, но знаех, че всичко щеше да се натрупа като буреносен облак, който ще се разгърми един ден. Въпреки забраната на адвоката реших да прескоча и видя професора.

Лекцията беше увлекателна, а професорът умееше да държи вниманието на аудиторията. Когато свърши, залата се изнесе бързо към барчето, останаха само двама натегачи да питат глупости. Стоях на банката на метър от него и чаках. Като свършиха тъпите им въпроси той ме забеляза и се обърна към мен:

  • Вие, колега, какво обичате? – гълъбовите му очи излъчваха доброта, въпреки строгия му израз.
  • Имате петно на сакото, г-н Професоре – реших да съм директен и да стрелям напосоки.

Той се заоглежда смутено, после се досети и стана рязък.

  • Не виждам петно, а и няма значение.
  • Има. Петното е мъртъв и Вие имате отношение към това.
  • Полицай ли сте? Има си ред да отговарям на въпроси – окопити се професорът.
  • По-лошо. Последен видях Петното и всички мутри на София ме търсят за някакъв медальон. Какъв е, ти знаеш. Ако кажеш, ще ти ги препратя. Ще се харесате.
  • Виж, момче. Виждал съм го един-два пъти. Консултирал съм го това-онова. Той беше много запален по историята. Няма друго. Нямам идея за медальон. Довиждане.
  • Не знам защо не ти вярвам, професоре, но времето ще покаже причината.

Тръгнах, оглеждайки мацките по коридорите и след ъгъла извих по стълбите и попитах първата срещната:

  • Извинете, къде е кабинетът на професор Иля Петров.
  • Ей там долу, 37, отговори пиленцето и се завъртя на пета грациозно. Нямах време за нея и продължих.

Пред кабинета професорът говореше трескаво с кьосето от офиса и нещо гневно му ръкомахаше. Като ме видя, го избута, и влезе в кабинета бързо. Не успя да превърти ключа.

Седнах на пейката пред него и зачаках. Той също седна зад бюрото като дишаше тежко.

  • Момче, носиш ми само проблеми.
  • Отдавна си влязъл в тях, професоре, и без мен.
  • Добре де. Това е Христо, дясната ръка на Петното. Правих им една експертиза на медальон. И това е. Нямам нищо общо повече.
  • И какво му е странното на този медальон, че ме търсят всички мутри и мутрета за него?
  • На Александър Македонски нагръден медальон.
  • Какво? Какво говориш, професоре? Та такова нещо струва милиони, десетки, и как е попаднало точно в Петното?
  • Не ме питай повече и ме забрави. Селяни от Остров го извадили от погребение. Много хора ще закопае това парче злато. Не искам да съм сред тях. Хайде прощавай, но се изморих.

Отвън стояха два гардероба и застанаха от двете ми страни безмълвно.

  • Не съм поръчвал ескорт, момчета. Кои сте вие?
  • Отворко, дръж се кротко. Нали ти си Манол. Един човек те търси.

Не считах ситуацията за особено опасна, но стиснах зауера за всеки случай. Долу, пред разбрицано пежо, застанаха мирно и единият почука по тъмното задно стъкло. То бавно се отвори и съсухрен мъж, на средна възраст, ме погледна изпитателно над кръгли тъмни стъкла.

  • Маноле, знаем се с тебе. Аз съм Радо Пиката. Пари съм ти давал.

Чак сега се сетих за него. Бях превъртял едни цигари с негови пари и всеки си получи своето. Сделката беше на пълно доверие и без гаранти, но мина гладко.

  • Точен пич си, Маноле, ама нещо си сгафил, или са те насадили нещо. Ти как мислиш?
  • Здрасти, Пика. Сетих се. Не знам и аз как да ти обясня, че съм външен в тази история.
  • Маноле, нямам нищо против теб. Не знам каква роля имаш и защо са те замесили, но съм назад от Петното с шест милки и ще закопавам и откопавам хора, докато не ги взема. От оня свят ще го върна, но ще си ги взема. Дано да нямаш общо, защото си ми симпатичен. Хайде, момчета.

Започнах да разбирам напрежението около това Петно. Беше гепил някак шест милиона и това водеше до сериозно напрежение сред групировките. Знаех, че Пиката е събрал поне половината от останалите. Това се правеше, не защото ги нямаше, а като застраховка при издънка. Всеки заинтересован гонеше да си върне дела. Това правеше сделката регулируема и връщането по-сигурно. Освен в случаи като този, когато кредитираният го няма. Те обаче не търсеха Петното, а парите или по-важното – медальона, и те бяха някъде около нас. Щеше да ги вземе първият стигнал до тях. Не разбирах само ролята си в тази игра. Телефонът иззвъня. Беше Нинов, адвокатът.

  • Маноле, утре в десет да си пред Софийско градско. Ти знаеш, там да си добре облечен, и без глупости. Бъди точен, че имам дело в единайсет.

Записаха ни имената и ни поведоха към кабинета на полковника. Прегърнаха се с адвоката и седнахме.

  • Позабравили сме се нещо, Маноле. Не си идвал скоро.
  • При Вас не се идва по желание, началник. Само като те викат.
  • Добре, Маноле. И двамата знаем защо те търсим. Ти си последният човек видял Сергей Биндлер. Даваш показания и го разпознаваш. От роднините никой не иска да го види. И обяснимо Нинов, направили са го на кайма и го запалили накрая. Грозна картина, ти казвам.

Нямаше какво да му разпознавам. Купчина, приличаща на човек. Парчета дрехи и обгоряла плът. Описах случилото се и потвърдих, че парчетата дрехи бяха от него. Каймата оставих да я разпознават други. Разделих се с Нинов и тръгнах към пежото. Опитвах се да не мисля за видяното, но бе трудно. Подкарах напосоки и исках да се освободя от гледката. Излязох извън града и се качих на магистралата. Имах нужда да не мисля известно време. След час видях табела за Лом и отбих. Спрях и загледах Мапса къде се намира Остров. Там каза професорът, че са намерили медальона. Бях на стотина километра. Дунава се откри пред мен в цялата си красота, а Остров бе кацнал на височината над брега. Намерих кръчмата и седнах на сянка с малка мастика и студена вода. След десетина минути се приближи усмихнат дядка с ватенка и запита:

  • Ще черпиш ли?
  • Не ти ли е студено, бе брато – бях се изпотил, а той с ватенка – и защо да черпя?
  • Софиянци винаги черпят. Те си знаят защо. Едни за избори, други за риба и лов, трети за друго, но си черпят софиянци.
  • Щом казваш. Дай едно, каквото пие – викнах на кръчмаря и посочих чичката с ватенката.

Той се заоглежда и затърси мастиката къде е – и как ме разбра, че съм софиянец?

  • Носиш чорапи – вдигна чашата чичката – ай на здраве.

Кимнах и отпих. Погледнах към босите му крака и се разсмях.

  • А зимата как ги познаваш?
  • Зимата тук софиянци не идат. Няма защо.
  • Добра ти е системата щом работи. Как те викат?
  • Лалчо. Мислят ме малко за глупав, ама не знаят, че само се правя. Стоя си тука, а другите бягат. Един ден ще стана кмет.
  • А как ще станеш точно?
  • Е, като остана сам в селото, ще съм си кмет. Ей така от само себе си.

Пак ме разсмя.

  • Абе те могат да те изберат и по-рано, я какъв си майтапчия.
  • Може, но ми пречи Мончо. Има мотор и хората ги е страх от него. Избират го. Има пари. Софиянци му ги носят. Виждал съм ги, но се правя на луд.
  • Той ли намери медальона?

Все едно че хвърлих бомба под масата. Събеседникът ми се изнесе на бегом, като не забрави да си вземе чашата. Попитах момчето зад бара:

  • Какво му стана на Лалчо? Що избяга?
  • Абе на луд човек вяра да му нямаш.

Тъкмо допивах и бях решил да ставам и чух мощен мотор да спира зад мен.

  • Ти ли си софиянецът дето ме търсиш?
  • Не знам. Кой си ти?
  • Моньо ме викат и съм кмет тук.
  • Здравей, кмете. Манол съм. Не съм те търсил, но щом си дошъл, да, сядай. Имам проблем, тръгнал оттук, и мисля, че може да поговорим. Той седна през масата. Намерен е ценен медальон в Остров и в София се води война за него. Намесен съм случайно и искам да разбера защо.
  • Манол ли беше? Та, Маноле, ние селяните сме хитреци, но не сме измамници – започна кметът бавно, като подръпваше левия си мустак. Намериха го мои хора във войнишки гроб на Дервишко било и търсихме пазар. Дойде един белязан и го купи. Златен медальон на цар Александър. Даде петстотин лева и се напихме яко. Два дни селото стоя без управление. Тате ми думаше да се пазя от белязани от Бога. За урок ми е. Тоя ще донесе някоя беля на селото.
  • Не беше ли на Александър Македонски нагръден медальон? – попитах изненадан.
  • Какъв Македонски бе, момче. Казвам ти царя наш Освободител Великия Александър Не мога да го сбъркам. Портрет имам. От дядо ми стои на стената, сто години. На великия цар. Да почиват в мир мощите му. Мога ли да сбъркам наш Царя Освободител. Хайде, ако е това, Геле, дай сметката на масата.
  • Платена е – отвърна сънено Геле.
  • Няма платена, да върнеш парите. На маса, дето е седнал Моньо, друг сметка не плаща.

Оставих ги да се разправят. Къде е Александър Македонски, къде е Александър II. Нищо не разбирах. Да ме гони цяла София за медальон, където струва две-три хиляди лева. Пиката пък се изцепи с шест милиона. Този факт обаче не променяше нещата. Те си търсеха Македонски и не искаха да вярват в друго. Трябваше да ги оставя да се наиграят. Звъннах на адвоката и Вера, че съм умрял и поех към мъртвата долина. Така наричах родната си долина и къщичката на стария. Там като легнех не знаех заспал ли съм или умрял. Старецът бе щастлив, че бяхме заедно, макар да усещаше, че има нещо. Беше корав и знаех, че няма да ме пита нищо. Вечер до печката слушах разказите и си четях вестниците от деня. Беше започнала война и всяка вечер намираха трупове или взривяваха някого. Едни познавах, други не, но знаех, че се воюваше за тези пари и вероятно за медальона.

Тази вечер реших да чуя Нинов, ей така между другото, да проверя случващото се от първа ръка. Той вдигна веднага и изригна:

  • Къде си бе, Маноле? Защо се не обаждаш? Щях да пращам човек да те търси.
  • Добре бе, началник. Успокой се. Покрих се малко.
  • Нали имаше нещо с някаква девойка, та за нея те търся.

Нинов много добре познаваше Вера. Бяхме вечеряли заедно, но понеже според него артистките били развей прах и несериозни не я одобряваше. Имал на времето приятелка артистка и го оставила и други такива щуротии.

  • Не се прави бе, Нинов много добре познаваш Вера. Казвай.
  • Изчезнала е. Обявена е за издирване от 48 часа. Това е. Прощавай, но бях длъжен да ти кажа. Момичето може да има нужда от теб.
  • Бе ти си имал сърце бе, Нинов. Къде го намери или си прави трансплантация.
  • Стига, Маноле. Внесъл съм ти пет хиляди в сметката. Сигурно си ги свършил с тия твои простотии. Като имаш ще ми ги върнеш. Ако ти трябвам ме знаеш. Гледай да не стигаме до арести, ама пък и там е за хора, като няма как иначе.

Затвори. Беше пич. Не се вписваше в корумпирания свят на системата, но бе отвоювал авторитета си в нея и бе непоклатим, безкомпромисен и непроменим.

Знаех, че Вера не им трябваше, а беше стръв да се покажа аз. Затова отидох направо до хостела за колата. Пердето бе свалено, но това нямаше значение. Запалих форда и тръгнах първо да занеса нещо на Гогата. Все някъде щяха да ме засечат, а сега това исках. Знаех от адвоката, че е още в болницата. Бяхме пращали да му носи два пъти храна и плодове една стажантка от кантората, която си го харесваше. Минах покрай дежурния и махнах, както обикновено за поздрав. На седмия етаж Гогата бе седнал на пейката и гледаше града. Изглеждаше добре и здрав. Прегърнах го.

  • Какво стоиш толкова време тук бе, Гога? Да не гепи някоя докторка?
  • Мана, голям късмет, че ме пребиха тия клиенти. Не знам как да ги намеря да им се отблагодаря.
  • Пусни обява бе, Гога – ме напуши смях.
  • Направо много съм им благодарен. Като ме изследваха от боя да вземат да открият рак на дебелото черво. Втора степен, много качествен. И сега ме оперираха и там лъче- и други терапии, те си знаят хората. Има да плащам, но ще заложа сервизчето и готово. Ама кога аз, ако не бяха ме били, щях да го намеря този рак – никога. Чак като ме свърши. Та много съм доволен, че ме биха.
  • Добре, Гога. Разбрах. Нещо друго има ли, че трябва да ходя.
  • Абе ако може да дойде пак Лорчето, такова. Ти недей. Имаш си дертове. Умислен си нещо. Искам да те виждам като преди весел, Маноле. Не ми се сърди. Такъв не идвай.

Карах и си мислех за Гогата. Този човек винаги щеше да е щастлив. Беше абониран за това.

Малко преди да стигна околовръстното, колата до мен изви рязко и ме засече. Не ме изненада, следяха ме от хостела и очаквах да се покажат като спирам, но явно бързаха. Скочих навън, преди тях, и зачаках. Това ги смути, и зад тъмните стъкла нищо не последва няколко секунди. Накрая едното стъкло се смъкна и слаба ръка с голям пръстен ми помаха. Беше Пиката.

  • Нещо ми се загуби младеж. Да имаш нещо за мен?
  • Нямам и не считам да имам. Търси си нещата другаде. Не съм твоя човек.
  • Знам. Искам помощ и мисля, че си моят човек. Ще платя добре.
  • Пика, не си много по плащанията или по-точно плащаш в краен случай.
  • Прав си, но сега смятай, че си ангажиран да ми помогнеш. Имам проблеми с останалите дали пари на Петното, а имам нещо за теб да те стимулира. Някакво момиче търсиш, чувам.
  • Тук вече няма да се разберем, Пика. Не пипайте Вера. Ще водя война, без оглед на средствата и противник.

Хванах стъклото и той се дръпна назад.

  • Спокойно бе, момче. Не е при мен, но ще се погрижа. Шиптерите са я прибрали и те чакат. Длъжници са ми, така че имаш момичето от мен като жест на приятелство. После ти преценявай как да продължим. Те бяха клиенти за медальона и също са изгорели с една-две милки капаро, но те са моя работа. Няма да имаш проблеми с тях. Това е номерът ми – подаде малко листче – ако прецениш.

Една патрулка спря зад нас и застана без да слиза никой. Колата на Пиката потегли и те бавно потеглиха след него, като запалиха светлините. Качих се и зазвънях на Вера. Телефонът й беше изключен. Започнах да подреждам разхвърляните вещи и дрехи. Правех нещо само, за да не се побъркам. Взех душ и седнах с чаша скоч пред телевизора. Съобщаваха за изчезнал клошар. Преди повече от месец се качил в скъп мерцедес и повече останалите не го видели. Липсваше единствено на другарите си по чашка. И сега те споделяха как делил с тях всяка изпросена пара. За техния свят той беше загуба. За нашия – кратка новина.

Лек сигнал ме извади от мислите. Телефонът на Вера се включи. Пиката изпълни своята част от мъжкия договор. Следваше моята. След час Вера беше в обятията ми и знаех, че никога повече нямаше да я пусна. Нощта прекарахме вкопчени един в друг, а на сутринта я оставих при стареца. Тя малко мъркаше заради някаква роля в театъра, но подкарах без да я слушам. Старецът бе щастлив с новия си слушател.

Интуитивно не вярвах на професора и затова спрях пред университета. Следобедът бе късен и лекциите бяха свършили. Отворих вратата на кабинета, без да чукам, и докато се опитваше да каже нещо го сграбчих за реверите. Качих го да седне на отворения прозорец и зачаках.

  • Какво правиш бе, момче? Ще падна. Ще влезнеш в затвора. Бързо ме свали.
  • Там, където искат да ме вкарат приятелите на Бендлер, е по-лошо от пандиза, професоре.

Ти обаче си тръгнал за там преди мен. Помълчи още малко и ще видим дали можеш да летиш.

  • Не знам нищо повече. Какво съм виновен, че всички не могат да мислят. И ти не правиш изключение, в това число.
  • Какво искаш да кажеш бе, пич?
  • Казах, каквото казах. Сляп ли си, че всичко на Бендлер работи. Сваляй ме, че ми се вие свят. Глупаци. Взел им парите, после професорът виновен.

Тръгнах по тротоара и му махнах като минах покрай прозореца. Хем го беше страх от височината, хем се срамуваше да вика помощ. Оставих го да си търси решение на проблема, имах си достатъчно мои. Качих се в колата и запалих. Когато убиеха някой от престъпния свят първите дванайсет часа се разпределяха пари, имоти и бизнес. Просто се разграбваше, както в природата глутница разкъсва плячката. Спрях пред офиса на Петното. Охраната проверяваше щателно влизащите. Всичко си работеше спокойно. Все едно, че той е в отпуск и ще се върне всеки момент. Куриери тръгваха с пратки, други се връщаха. Кипеше живот. Да, това не беше нормално. Бях спрял доста далеч, за да бъда забелязан и достатъчно близо, за да виждам. На свечеряване брониран ескорт от две G класи спря и изнесоха чували. Такива се ползваха обикновено за пари. Последен излезе кьосето и като махна с ръка те тръгнаха. Той се качи в невзрачен голф. Караше лошо, и нямах проблем в следването му. В града беше лесно, но след Железница колите намаляха и трябваше да увелича дистанцията. На Ярема го изгубих и дадох газ. Напред го нямаше. Бързо се върнах, и забелязах скритото в ниското долу имение с триметрови огради. Това беше единственото възможно място да изчезне така голфа. Спрях на малка отбивка на пътя, скрита от клоните на група акации, и се спуснах към имението покрай редките дървета.

Камерите гледаха почти навсякъде, но бяха монтирани преди боровете да израснат. Сега те правеха екран и зад тях имаше полоса в сянка. Покатерих се на най-далечния бор с риск да ме видят, но никой не се появи и стъпих на оградата. Спуснах се леко и наближих близката витрина. В голяма зала кьосето бе потънало във фотьойл и ръкомахаше на човека с гръб към мен. Знаех, че охраната е в близко помещение и при най-малка грешка щяха да ме закопаят някъде в това дере. Близкият поток шумеше и тушираше шумовете, но не можех да се върна без да ме чуят или забележат. Чаках нещо да се случи. Тогава този, с гръб към мен, стана и замаха с ръце. Беше недоволен от нещо, изви се да вземе падналото си сако и онемях. Беше Петното. Без петно. Въобще без много неща. Просто бе неузнаваем, но сините очи не можех да сбъркам.

Тогава чух шум зад себе си и видях добермана. Стоеше и ме гледаше в готовност за нападение. Знаех, че имам няколко секунди и, опипвайки, хванах някаква дръжка на лопата или нещо подобно. Когато кучето скочи го проснах с бърз удар. Падането и изквичаването му се чуха и говорещите в залата се залепиха на стъклото. Влетяха поне десетина маймуни, които бързо се затичаха към вратата на терасата. Нямаше време за бягство. Мушнах бързо пистолета, под  плочата до верандата, и вдигнах ръце.

Първи стигна до мен големият, дето го проснах до цетката. Удряше ме внимателно, като внимаваше да не го нокаутирам пак. Бях се затворил и ударите му почти не влизаха. Въртях се около него така, че и другите не ме стигаха. Спряха рязко. Пред мен стоеше Бендлер с вдигната ръка. Едрият изчака и като свалих гарда ми вкара един чисто отляво. Олюлях се и кръвта се стече от спуканата ми вежда. Бендлер се извърна и го свали с къс бърз удар. Почти не го видях. Едрият се свлече в ръцете на другите и те го сложиха на земята.

  • Не му върви като ме види този – се усмихнах насила.
  • Брат ми, как попадна тук? – запита с наклонена глава Петното – проверете го.
  • Ами не сме се виждали скоро. Последния път бяхме заедно на погребението ти.

Пребъркаха ме щателно, като кьосето ме провери след тях.

  • Чист е – докладва той бързо.

Въведоха ме в голямата зала и ме сложиха на стол срещу боса.

  • Малко те подцених. Признавам. Уж те избирах внимателно.
  • Да. Трябвало е някой да присъства на убиването ти и си попаднал на мен. После да те разпознае и да изчезнеш с десетина милиона на самотен остров. Размазали сте един нещастен клошар, който е приличал на теб, облекли сте го с твоите дрехи, а ти с нова самоличност изчезваш да галиш някъде котенца по коленете. Един измислен медальон на Александър Македонски, с фалшива експертиза на професора, е събрал парите на лихварите от лакомия да лапнат по няколко милиона всеки. Така и никой не се е сетил да види самия медальон. Само че малко се пообъркаха нещата.
  • И какво точно се обърка? Билетът е в джоба ми, а милионите ме чакат. Като звъннаха селяните, че са открили медальон на Александър се побърках. Надух балона и когато видях, че е на Царя вече беше късно. Всичко бе сработило и ми се молеха да участват в сделката, като носеха милиони в торбите. Висяха пред вратите всеки ден. Тогава включих професора и така историята се завъртя. Време е да се пенсионирам и да почиваме. Другото го знаеш. Ти също не си пречка. Бил си в нашия свят и си наясно как свършват отворковците като теб. Водете го.

Групата пред мен се размърда. Не им се искаше да си цапат ръцете. Да размажеш някой бе едно, но да разчистиш терена съвсем друго. Гледах ги и усещах, че се гънеха. Тогава излезе пред тях големият.

  • Шефе, аз ще го оправя.

След няколко издънки беше решил да се натегне. Петното махна.

  • По-далеч.

Вървяхме на няколко метра един от друг по тясна пътека. Като скочих в дерето, той трескаво зареди и изпразни пълнителя напосоки. Засегна ме само първият изстрел в рамото. Храстите ме скриваха, и той се взираше в тях само на няколко метра без да ме види. Мракът бързо се спускаше в планината. Наистина не му вървеше на това момче с мен. Изчаках да има време да докладва, че е свършил работата и се върнах при колата до пътя. Не бяха я открили. Извадих телефона от жабката и малкото листче с номера на Пиката. Вдигна веднага.

  • Слушам.
  • На пътя, преди Ярема, вляво има имение. Това, което търсиш, е там.

Отговорът беше кратък:

  • Петнайсет минути.

Десетината минути чакане ми се сториха вечност. После тръгнах по познатия вече път.

Прескочих,взех пистолета, и зачаках. Вътре групата тръгна да отцепва пътя за изнасяне на шефа. Разбирах, че Петното тръгваше може би завинаги. Нямах време и, ако исках да си върна живота, трябваше да го спра. Той чакаше сигнал, че е чисто за тръгване, когато влязох през вратата на терасата. Обърна се, и запази самообладание. Беше издал преди минути присъда над мен и знаеше, че Зиг Зауера в ръката ми щеше да влезе в действие при най-малък повод. Беше класа. Усмихна се.

  • Какво бе, Маноле. Хората умират, възкръсват. И ти, и аз го направихме няколко пъти.

Гледах мълчаливо. Нямаше какво да си кажа с този тип. Отвън се чуха изстрели. Обърнах се към него.

  • Петно, човек сам избира съдбата си. Белег можеш да махнеш, но мръсотията дето ти е в душата никога. Давам ти шанс за това. Сбогом.

Оставих пистолета на масата и тръгнах. Всички бяха избягали, като плъхове от потъващ кораб.

На излизане се разминах с Пиката. Той ми пусна нещо в джоба и козирува с два пръста.

  • Договорът е приключен, Маноле. Да те закараме до болницата?

Опипах рамото си. Кърваво петно беше избило на сакото ми. Кървеше и аркадата на веждата.

  • Пика, пълзи си към твоя свят. Не искам и да знам, че те има.

От къщата се чу изстрел. Те се спуснаха по пътеката, без да знаят, че едно петно беше изчистено.

В колата запалих и тръгнах към малката къща в полите на планината. Бръкнах в джоба си и извадих пачка евро в най-едрите купюри.

На сутринта докторът от военна болница четеше пресата в кабинета си, когато влязох.

  • Колко струва престоят и операцията на Георги Зашев, докторе? – попитах.

Отброих банкнотите и ги оставих пред него. На излизане махнах на чичката в портиерната. Той отговори и продължи да дреме зад оплютото от мухи стъкло.

Минах през кантората. Лорчето подреждаше вчерашните дела по класьорите. Нинов още не бе дошъл. Оставих на бюрото му пет банкноти от пачката и тръгнах.

Денят започвах на чисто, за края беше далеч да мисля.

 

 

 

 

Каракольовото имане (част III – III)

zaroveno-imane-

Лошото бързо връхлита връз хората и обръща живота им. Почнаха войни и размирици. Правителства идваха и си отиваха, а животът стана труден и непосилен. Мъжете заминаха за дълго на фронта. Тия дето се връщаха бяха или ранени, или непригодни за война. Нивите пустееха и само тук-таме жени, събрали се по няколко, се блъскаха колкото да изхранят децата. По пътищата тръгнаха просяци, често без ръка или крак просеха за къшей хляб. И в Каракольовите чифлици заживяха с войната и всичко идещо след нея. Ставаха и лягаха с новини от фронта и кой в коя битка е паднал или ранен. Под дъбиците, до белия камък на Каракольовия гроб, се наредиха още на близки и обичани люде. От другата страна, до сами оградата, почиваше и Караман. Синовете му се върнаха живи и здрави, но вместо да заживеят дружно и в обич се вкопчиха един в друг. Трудностите ги увълчиха и всеки се свря в себе си. Загледаха се един друг враждебно. Снахите спряха да си помагат и сбират. Поделиха стада и имоти и всеки си пое дела сам. Единствени децата, с чистите си сърца и души, не разбираха големите или не искаха да приемат омразата. Не проумяваха защо довчера бяха заедно, а днес всеки стоеше зад прясно издигнати дувари. Те често се сбираха на лъките и си другаруваха като преди, гледайки да ги не видят. Минаха две такива години, а те за зла участ бяха и кишави. Никой не помнеше зърно да никне на класовете. Овошките, каквото прихванаха изгни по клоните и окапа на земята спаружено. Сеното изгни непокосено и животните останаха без зимнина. Горуните само имаха шума и всички заправиха листници, за да изкарат до пролетта.
Една привечер големият син Йордан похлопа на Асеновите порти. Наизлязоха домашните му и първите погледи на омраза се смениха с братската загриженост за дошлите беди. Приседнаха първо на двора, а после влязоха и се раздумаха за лошата реколта и идващата зима. Проводиха Асеновица да викне и Павел. Тази вечер, като някога, семействата се насъбраха и макар в говора да се усещаше тревога, бяха заедно край огнището.
На сутринта тримата впрегнаха кола с волове и като сложиха на клемийте бохчи с храна, въжета и балтия тръгнаха на изток. Така им бе заръчал Кара Кольо. Като стане много тежко да идат и да изпитат за Селима. Къде беше Делиормана не знаеха, но като стигнаха селата с турска реч, разбраха, че са стигнали. Минаваха от село на село и питаха за него. Никой не бе чувал такъв пришълец да се е заселвал насам. Като наближиха Дъбене сърцата им се разтуптяха. Дъбиците и ливадите бяха досущ като техните. Още на първите ниви орач им каза, че има Селим дошъл в селото и е най-таченият от всички заради златните му ръце и нрав.
Изпитаха и похлопаха на портите му. Завариха го да клепе коса на двора. Малко бе побелял и времето бе смъкнало раменете му, но си бе техният Селим. Разцелуваха го, като едва сдържаха сълзите си. На прага стоеше слисана хубава жена с шалвари, зад които поничаха дузина дечица. Дълго се гледаха мъжете и преглъщаха сълзите преди да продумат.
– Айде, добре сте дошли, влизайте. Ей ми стопанката. Стори път на гостите, Гюлшен. Това са ми братята, за тях съм ти думал и за баща ни Кара Кольо, е това са те. Ма гледай ги какви са юнаци, момчетата ми – повтаряше Селим като милваше ту един, ту друг.
Влязоха в хладната одая и седнаха край паралията. Стопанката мълчаливо и чевръсто, с безшумни стъпки, заслага каквото се сетеше.
– Бате Селиме – пое Йордан – къде се загуби толкова години бе? Да се не обадиш, да не проводиш вест. Знаеш, колко те обичаме всички. Няма някой да не тъжи за теб. Питахме кого ли не. Сякаш вдън земя потъна.
Селим избърса очи с опакото на ръката и заговори:
– Извика ме една вечер баща ни. Заръча ми да дойда и се задомя тука. Такава бе волята и заръката му. Макар и да ме болеше душата, хатъра му не можех да строша. Така бе казал, така го сторих.
Като спомена името на Кара Кольо тримата се прекръстиха и Селим пребледня като платно.
– Ами де е сега тате? Проводи ли ми той много здраве? – попита той макар сам да знаеше какво щеше да чуе.
– Няма го Кара Кольо, Селиме – обади се Павел – почива под дъбиците, дето правим черквите и много други са легнали до него. Минава времето и се не усеща. Няколко години ти като изчезна падна и можа само да рече, кога сме зле тебе да дирим. Е, това е. Ти знаеш ли защо е оставил тази заръка?
– Да почива в мир този свят човек. Нека вашият и моят Бог го простят и се погрижат за него, където е – изрече Селим след дълга пауза
– Гюлшен – обърна се после назад – сложи вечеря на гостите и оправи да нощуват. Утре на ранина ще впрягаме.
А после заразказва:
– Помните ли момчета онази нощ, кога баща ни каза да се затворят всички и само двамата тръгнахме към Айлъка с воловете. Бе тъмна и безлунна нощ. Тогава качихме и заровихме един казан в усоето. За него ви е проводил войводата. На мене ми каза кога дойдете да ви заведа там и ви кажа заръката му. Чаках ви години и се молех да сте добре и да не ме дирите, но щом сте дошли тръгваме да изпълня волята му.
– Бе, тате ни е оставил заровено хайдушкото имане. За него хората говорят толкоз години. Иманяри издъниха планината за Каракольовото имане, а то в Айлъка досами чифлика – скочи Павел – ще притегнем сайвантите, още стока ще купим и пак ще е като някога.
– Да бе, това ще да е – надпреваряха се и Йордан, и Асен да говорят, засмени – ще се върнат пак ония години. И тебе ще си вземем отново с челядта и булката.

Селим се засмя на радостта им и ги заподканя:
– Хайде взимайте, че изстинаха погачите и гозбите на чорбаджийката.
Каквото е оставил войводата вас чака, няма къде да иде. Взимайте и не бързайте и баклава има, да оставите място за нея.
Гюлшен ги кротко гледаше с теменужения си поглед, приседнала в ъгъла на одъра. Усмихваше се и белите й зъби проблясваха в полумрака.
Пътят към дома им се стори цяла вечност. Особено тежеше на Селим. Той подканяше често воловете и припряно питаше ту един, ту друг от братята има ли още. Не даваше да се търси ни храна, ни вода. Спираше само малко да отморят животните и пак тръгваха. Когато на хоризонта се видяха билата на Юмрук чал и пръскалата заблестяха по него като шила, наболи небето, той вече слезе и поведе воловете забързано. Братята от колата го подкачаха, че върви бавно или да поноси воловете да отморят и прихваха весело, но той умислен не им обръщаше внимание. Минаха Бълден и Курта, после влязоха в горите на Айлъка. Селим се оглеждаше и търсеше нишани, но всичко се бе променило. Като стигна до Мечия бунар спря воловете и се обърна:
– Ей какво нещо е времето. Гледайте – и заопипва скалата над бунара.

Ей тука се влизаше прав, сега не можеш и пълзешком да влезеш. Я вижте тука – засваля мъха от камъка с ръка той. Ей тука пише моето име. Едва личи. Дайте търнокопа.
На страна от Бунара той отброи десетина разкрача и закопа до една бука. Като стигна трапа до колене приседна и задъхано подаде търнокопа на Асен.
– Тази бука я нямаше, тука нищо нямаше – сочеше Селим – Ей тука бе
седнал Войводата и ми разказваше, че една нощ ранен се добрал до този извор. Силите го напускали. По гнойните му рани мърдали червя, а той нямал сили да продължи и дири някъде подслон. Посред лято се тресял от студ . Виждал водата пред себе си, но не можел даже да приближи и накваси напукани устни. Тогава чул стъпки, човешки, и отворил очи.
В далечината, ей оттам приближавал елен. Луната го греела и било като по пладне. На главата си имал рог, на средата. Прав и остър. Светещ. Наближил го и се загледали. Колко са стояли и гледали с елена не помни. Не усетил кога се развиделило. Изведнъж се чула гълчава. Еленът се обърнал и потънал в гората. Секачи идвали на извора да налеят бъкелите. Те го занесли на Станойковите кошари. Там го церили до напролет. После ги питал те видели ли са елена, но никой нищо не видял. За туй тате тачеше дядо Станойко и кога си отиде от този свят проводи на челядта му да занеса кесия, да посрещнат едно-друго и турят беломорски камък на гроба му. От Кара Кольо за почит. После идвал и чакал елена, ама повече не дошъл. Той вярваше, че това хайванче бе стояло да го държи жив до утрото и дойдат дърварите. А може да го е нямало и е било сън или самодива да го е вардила, знае ли човек. Водата – отпи от закачената кратуна до извора Селим – водата е жива и лекува всякакви болежки. Тате ме провождаше да му пълня стомни от нея, кога тръгнеха мъглите и го замъчеха раните. В другото време сам идваше тука и говореше с буките.
В това време търнокопа удари нещо и всички наскачаха около копаното. Братята се сурнаха долу и с ръце трескаво заразчистваха останалата пръст. Вдигнаха казана горе, като се подпираха на брега го подадоха на Селима.
Наобиколиха го бързо и свалиха овчата кожа, превързана с прогнили кожени върви. Изведнъж отстъпиха, стъписаха се, назад. Вместо чаканите алтъни и грошове, казанът бе пълен с пръст. Черна. И тримата пристъпиха обратно и заровиха с ръце, но така и нищо не намираха. Само пръст.
– Това е момчета – каза Селим отстрана – намерихме, каквото
дирехме. Тате това остави и ми заръча да ви кажа, че имате най-ценното на този свят. Това е пръст от чифлика. Той угаждаше, че ще се поделите и смразите и искаше да ви кажа, че имате земята, свободни сте и ако сте задружни ще пребъде рода ни.

Пръв Павел, загледан пред него, изрече:
– Това е Каракольовото имане. За него е умирал десетки пъти и копал другари по Балкана. Днес ни го даде.

Йордан изтупа калпака си и смирено рече:
– Момчета, да се запрятаме на работа. Добре, че не ни гледа днеска тате.
По падналата шума се зачуха човешки стъпки и те се заоглеждаха. Нямаше никой, но един лек повей премина край телата им и те потръпнаха. Листята на кавака, до сами извора, зашумяха и пак утихнаха.
Привечер влязоха в чифлика, а на утринта поляната нямаше межди.

 

край

Каракольовият Селим (част II – III)

Binder1_Page_2

Да бе плакал Кара Кольо не помнеше. В снагата си имаше повече от десет рани. Сам бе вадил оловото и после кърпил с игла месата си, захапал парче дърво. На ръцете и краката му личаха дълбоките до кокал дири от Диарбекирските пранги. Оттам бе избягал, и пеша по планините срещнал русите при Загоре. Чак кога се освободи земята заживя като другите. Бе загубил и закопал  много другари, но сълза от очите му не бе капвала до деня, кога изпрати Селим по света да дири себе си.

Намери го до една горяща колиба в краката на обесения му баща. Първо настигна тримата, ограбили стоката им, и като се върна го пое с кървавите си ръце. Качи го пред себе си на седлото и Селим се вкопчи в него. Усети топлината на телцето му и даде цялата си обич. Не го делеше от челядта  си и той седеше първи до него на софрата. Изучи го и като възмъжа Селим сам подхвана работата в чифлика. Строен и строг правеше всичко по-добре от другите. Ден след ден взеха да се допитват до него, кога нямаше Кара Кольо. А и той се полека дръпваше и като питаха какво да правят ратаите,  ги провождаше до Селима. Така Агата, както му казваха скрито чираците, стана неписания стопанин на чифлика. До деня, в който една утрин осъмнаха и него го нямаше. Никой нищо не знаеше и тръгнаха догадки и уйдурми. Това, че Кара Кольо не питаше за него бе странно, но всички мълчаха. Години минаха оттогава и нищо се не разбра. Калайджии по някое време минаха и най-старият циганин донесе меден тас, изписан и калайдисан, на Кара Кольо, но кой и защо го е проводил той сам не знаеше. Един Кара Кольо таеше нещо, щото държеше таса на видно място.

В деня на свети Илия казаните с курбана вряха под дъбиците. Майсторите, препасали кърпи, бъркаха от време на време казаните и притикаха огъня.

Всичко се беше спуснало да сколаса бързо и да се седне за пладне.

Жените застилаха бели трапезници и шарени месали с погачи. Занареждаха по тях паници и стомни, а на всеки три-четири разкрача  туряха ледени бъклици, извадени от каменните изби.

Нареди се мало и голямо край софрите, и Кара Кольо от кьошката вдигна чаша и стори кръст с дясната си ръка. Мъжете отпиха от ракията и веселбата започна. Гайдари и кавалджии, под сенките, дадоха знак и засвириха.

Първо децата, после и по-големите завъртяха хора. Смеха и гълчавата се смесиха със свирните. Дълго гледа игрите Кара Кольо. Когато бавно заслиза по каменните стъпала, софрите го заследиха с очи. Докато вървеше към хорото бръкна в пояса и извади кърпа. Тръсна я пред себе си и повдигна ръката, дето я държеше. Музиката спря и, с малка пауза, засвири неговата песен за стар Димо. Той бавно заигра, като тежките му стъпки сякаш идеха да смачкат земята. В притворените му очи преминаваха годините, момчетата и битките. Направи един кръг и огледа  събраните в кръг около него. После се  олюля и като подсечена дъбица се срина първо на колене, а после целият се похлупи по очи на поляната. Синовете му се спуснаха и грабнаха на ръце. Понесоха го и положиха на одъра на кьошката. Никой не смееше да доближи и всички се бяха смълчали. Кара Кольо отвори леко очи и за първи път го видяха да се усмихне.

– Момчета, дойде дружината за мене. Аз не съм ги предавал, няма да го сторя и сега. Ваш ред е да водите рода нататък. Не се делете. Когато ви е трудно и не можете да намерите колая ще издирите Селим. На изток в Делиормана ще го изпитате. Дом има. Това е нишан от него – погледна той към таса и притихна.

Войводата притвори очи и първо тези покрай него, а после и по-далечните  свалиха калпаци. Жените заридаха в шепите си. Една тревога увисна във въздуха. Беше рухнал темелът на Каракольовите чифлици. Караман през нощта зави като вълк тъжно към луната, сякаш се прощаваше със събрата си.

(следва част III)

Каракольовите чифлици (част I – III)

20121220_0060

Там където бързеите на Елешница се заредят с бавни вирове и по бреговете се извисят стройни тополи почваха земите на Кара Кольо. Преди години, като избягали турците, той се качил на коня и додето стигнал оставил на дърветата нишани с балтията. Обявил земите за чифлик и никой не посмял да счупи хатъра му. Било от страх, било от почит. Това време сега се малко помнеше. Годините бавно изтриваха спомените за кървавите бунтове и хайдути по гората. Останалите оттогава харамии първо бяха на почит, но във вражди за пари и власт се вкопчваха един в друг, a това хората не прощаваха. Много хаймани се присламчиха към хайдутството и се трудно разбираше днес кой какъв е.

Един Кара Кольо бе настрана и нито го пари и постове блазниха, нито имане гонеше. Сам си въртеше чифлика и работеше с ратаите. Често като слезеше от коня ще се преведе до жътварите. Мълчаливо ще застане до последните, като им помагаше да стигнат другите. Земята, даваше на изполица и наесен почти нищо не вземаше, а даваше за да се изхранят децата до напролет. Хората виждаха това и се отблагодаряваха, кой как може и най-вече с уважение, което Кара Кольо най-ценеше. При него чирак не бягаше, а ратаите заприиждаха за главяване далеч преди Гергьовден.

Не обичаше гръмогласните и сам говореше тихо. Утрото, пред чифлика, ще зареди бавно кое стадо къде да иде и кой, коя нива да работи. Тримата му сина работеха наравно с останалите и само по личните дрехи се отличаваха. На софрата те сядаха до него, докато снахите пъргаво слагаха. Ще прекръсти софрата и благослови храната на масата. Тук всеки можеше да се посъветва с него или обсъди утрешната работа. Някой път, попитан от дете, надълго и широко седнал до огъня заразказваше за комитите, за Дякона и Диарбекир. Като буташе жаравата с машите бавно думаше и очите му светеха като нея в полумрака.

Всичките празниците тук се тачеха и както е по обет правеха. Биваше ли празник стадата се рано изкарваха да се напасат и после запладняха ли, овчарите се нареждаха на софрите. Подир пладне ще рипнат чевръсто да приберат и издоят животните, а на хладина почваха хората досред нощ. Кара Кольо стоеше на кьошката и се радваше на всички. На децата, на момите и момците, на стоката. Сговорът топлеше душата му и той до късно гледаше закачките на младите.

Наесен, по Димитровден, благославяше един или друг от ратаите, като му показваха невестите си. Те срамежливо пристъпяха и като му целунеха ръка заставаха чинно в ъгъла. На момците ще погледне строго и ще запита:

– Е, това ли ти е сбиралото?
– Да, чорбаджи – ще промълви момъкът.
– Ето ти платата – ще рече, като наброи дължимото, а това е от мене –
ще прибави тежка жълтица. Парите ще сложи в момината ръка и ще заръча:
– Жената държи парите и къщата. Тя върти мъжа. Като тръгне по криви пътеки значи стопанката не я бива. Сполай ви да живеете в сговор.
– Чини ми се проклета на Маньо булката – отстрани ще се обади Стрина Кольовица, като си тръгнат младите.

Той завърти само глава в знак на несъгласие:
– А,а,а то зло куче варди кошара – и ще притикне огнището. Така до оджака ще срещне други млади за благословия или за плата.
Макар от погледа му не бягаше нищо, често отвръщаше глава за някоя беля на децата. Обичаше буйните и като ги хванеха в пакост не даваше да им се карат или наказват. Ще смръщи вежди и ще запита:
– Що бе, що е сторил?
– Тате – ще се престраши някоя снаха – Никола да вземе да се качи на върха на дъба, до извора, и да извади едно пиле от гнездото на гереците.

– Що бе, Коле? – смръщено ще попита той – нали сме си думали с тебе, че пилета и животни ги е Бог проводил до нас и трябва да се грижиш за тях.
– Исках да го уча да ми стои на рамото – ще се обади и виновният.
– Бе то добре, ама то майка му ще си го дири. Да го върнеш и да гледаш да не паднеш.

И като се обърне към снахата ще рече:
– Раде, да кажеш на Йордан да го не гълчи.
– Ма, тате, Никола никак не слуша – ще порече тя – да го погълчи.
– Тая земя й трябват непокорни люде. Не бива да се прекършват тия дето носят смелост. Такива правят народ и държава. Айде, че мръкна да идем при другите.
Така минаваха дните бавно и подредено в Каракольовия чифлик , докато не дойдоха вести. Добри и лоши. Заговори се за война и заприиждаха мъже в униформи. Кара Кольо мълчаливо следеше работата на чифлика от кьошката и рядко проговаряше. Мислите му се носеха и тревогите се изписваха на лицето му. Сетивата му работеха и подреждаха какво да стори, за да защити челяд и граденото.
Една безлунна вечер повика главния ратай Селим и му заръча да впрегне чифт волове. Заръча всички да се приберат и подкараха колата към горите на Айлъка. На сутринта проводи хабер Селим да дойде при него. Пъргав, той прескачаше по няколко стъпала нагоре. Стъпките му се чуха чак като стъпи в одаята пред Кара Кольо. Като свали калпака с лек поклон поздрави и без думи зачака.
Дълго мълча Кара Кольо. Тежко, с въздишка, заизлизаха думите му:
– Селим, вземи тази кесия – като му я подаде – ще вземеш чифт
волове, най-добрите. Стрина ти Пена ще ти приготви багаж за дом и ще тръгнеш, без да се сбогуваш, посред нощ.
– Чорбаджи Кольо, какво….? – започна Селим с треперещ глас, но Кара Кольо го прекъсна.
– Не ми викай чорбаджи! Знам какво ще ми речеш. Ти си ми син. Не
съм делил нищо от тебе. Изучих те. Част си от този дом и винаги ще бъдеш, но идват тежки времена и в такива първо се удрят различните. Те стават виновни за беди и нещастия. Отгоре ще стане, ще насъскат хората и ще започнат да се гонят един друг.
– Ама Чор…., бай Кольо, тате, аз нищо не съм сторил. Тук всички ме тачат.
– Това е, синко, заради мене. Когато ме няма ще е друго. Ела тука – застана Кара Кольо до прозореца – е виж колко са комини пред теб. Ако бяхме еднакви, щеше да е един. Винаги има хора, дето не им стига и ще търсят да вземат чуждото. Те първо на единаци посягат, щото са плашливи, като чакалите. А ти тук си единак. Сега не смеят заради мене, но след това не виждам кой да им се опре. Синовете ми са мекушави, като майка им. Ще минат години да порасне някой дето да се опре на глутницата. И чифлика има много кучета, но като дойдат вълците, един Караман остава срещу тях. И при хората е тъй.
– Къде ще ида, бай…? Така де, татко.
– Ще тръгнеш на изток. В равнините на Лудогорието има цели села от
твоите хора. Сърцето ти ще каже къде да останеш. Ще си купиш земя, невеста ще си избереш, ти другото го можеш по-добре от всички. Хабер ми проводи, кога се задомиш само на мене. Сполай ти. С благословия тръгваш и късам от себе си, ама така трябва. Не думай повече.
Селим запристъпя заднешком, леко приведен, после се спусна и като целуна Каракольовата десница с бързи стъпки излезе. Тогава чак войводата вдигна ръка до едното си око и скри в нея сълзата.

(следва част II)

Сбогом

sbogom

Сбогом

Да спра пред бащината къща,
въздъхнала под падналия сняг
В прозорците, като очи мъртвешки
да видя своя свят.

Мъжаги свивали свинаки,
увивани в кървав плет,
с нежна кал споявани навеки
за да пребъдат повече от век.

Тук клани са и са възкръсвали
дедите ми един след друг
зад този плет и кал омесени
в едно с кръв и жива плът.

Ще се закашля стареца на прага
С усмивка от тютюнев дим
На кьошката ще седнем за последно
Преди за винаги да се простим.

Ще ме погали мамина десница,
избърсала една сълза.
Ще ме прекръсти да ме пази
молитвата и по света.

Сбогом тръгвам.
На дълъг и неравен път.
С очи притворени ще се завърна,
когато пътищата ми се извървят.