posledniat

ПОСЛЕДНИЯT НЯМА ПРАВО ДА УМИРА

Денят в началото на лятото минаваше лениво отпуснат, като клоните на плачеща върба. Отпуските започваха ... виж още →

От сянката си не можеш да избягаш

Вървях бос по нажежената земя. Рибата, провесена на върбова клонка се люлееше в такт със стъпките ми ... виж още →

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

Пиех кафе на малката тераса надвесена над събуждащия се град. Свежият въздух пълнеше гърдите ми и усещах ... виж още →

Да доживееш до вечерта

Зад натежалите от дъжда листа хората в черно пристъпяха бавно към ковчега. По сбогуването се виждаше ... виж още →

Каракольовото имане (част III – III)

Лошото бързо връхлита връз хората и обръща живота им. Почнаха войни и размирици. Правителства идваха ... виж още →

Каракольовият Селим (част II – III)

Да бе плакал Кара Кольо не помнеше. В снагата си имаше повече от десет рани. Сам бе вадил оловото и после ... виж още →

Каракольовите чифлици (част I – III)

Там където бързеите на Елешница се заредят с бавни вирове и по бреговете се извисят стройни тополи ... виж още →

Сбогом

Сбогом Да спра пред бащината къща, въздъхнала под падналия сняг В прозорците, като очи мъртвешки да ... виж още →