… и те дойдоха

nlo-1

Ей така както си стоях до печката и те дойдоха. Първо видях сиянието по пердето, а после чух и съскащия звук на двигателите. Кучетата хипнотизирани не гъкваха. Стоях и чаках да установя контакт или нещо друго да стане и в този момент разбрах посланието. Бях избран да го сведа до знанието на човечеството.

Ама защо точно аз? И какво ми харесаха?

Вярно в този момент съм може би единствения трезвен в Бойково. Ерген и фелшер , тоест от интелигенцията , е и какво от това? Има толкова села, а може би и други трезви, но нямаше време за мотане, измъкнах се из задния прозорец от към кочината и право в кръчмата. По това време там е целия елит, барабар с кмета. Нахълтах с трясък и Минчо пъдаря за малко да бутне кюнците. Като си плю в пазвата и спомена баба ми се развика:

– Бе Главоч – заради голямата ми глава – имай уважение като влизаш. Това не ти е София. Тук хората са възпитани. Нервно дръпнах стол до кмета, без да отбелязвам забележката и започнах:

– Кмете, това е всичко свърши – и не мога да продължа от напрежение.

А той нали си е школа ме гледа изпитателно барабани с пръсти по масата и вика:

– Симеончо, защо бе мойто момче. Нали знаеш, че не носиш. Предния път отърва бика и го гонихме една неделя.
За смях на околията станахме. Още ни викат каубоите.

– Не е това – викам и пак зациклих, като соча на горе – ония дойдоха.

– Ми тва им е работата. Идват ,па си идат – и се хили – колко пъти съм ги виждал, все в градината се събуждам.

– Да не е дошъл някой „Томахок“ бе Симеончо – обажда се Минчо

– Трай бе Минчо – вика кмета – то тва „Томахока „ е скъпа работа бе. Струва два милиона долара, къде ще са разкарват из Бойково „Томахоци“.

Кольо Кьоравия мига на парцали и вика замечтано:

– Малий да ми падне едно такова в двора, пък нека да е скъпо.

– Как да ти падне бе. Нали ако падне го няма селото, бе шашав. – им викам
– Кмете този път няма мърдане. Светна откъм стрина Пена и кацнаха насред двора.

– Каква светлина бе Симеончо – преглътна стреснато Бай Панчо и се заоглежда
– то не сме малко готови такова. Ни реч съм подготвил, ни телевизия има, па и от виното фъфля малко. Цветя няма , дет се вика.

– И не си бръснат – се обажда от кюшето Колъо Къоравия.

– Млъкни бе Кольо, е и не съм бръснат. Така де , абе защо тва гражданята не си стоите по градовете. Вярно, че и ние там подойдохме, та ви стана тясно , ама и така не бива да ни носите от вашия стрес бе, мойто момче. То и тва ако е държава. Ми да кацнат на жълтите павета, както си му е реда, да кацнат,па им режете ленти, килими им слагайте, ако щете.

– А, а – обажда се и Минчо пъдаря – кмете недей така. Кой там ще ги срещне като хората и килими-милими, тва-онова. Те тва са се забатачили за власт и постове, та знае ли се. Те нас са забравили, та ти другоземци да срещат. Тая няма да я бъде.

– Така е. Добре са дошли тука хората да си ги нагостим по нашему. Аз ще налея да сгрея ракия, че са премръзнали и мезе ще туря, сланинка ще тръкна пиперосана – обажда се и бай Райчо кръчмаря – то гражданята къде ще ги почерпят бе кмете, те та срещнат на портата и тва е.

– Тъй е – съгласяват се и останалите – Знаят те къде да дойдат за сефте. Слушай бе Панчо хората стоят насред двора и няма кой едно здрасти да им каже . Бива ли така?

– Една ракия няма кой да ги черпи – пак се обажда Къоравия.

– Мълчи бе Колъо – сгълча го кмета – бягай да викаш Дунките с тъпана и кларнета, мини стрина ти Гаца да мете мегдана и с вода да го ръсне. Да гръмниш два фишека да сбираш всички и попа да бие камбаната, ама не на умряло. Я бе Шарифе дръпни тва виното и ми удари една контра. Тичай Симеончо нещо да ги замаеш. Вие тва учените най го можете . А, и даскала да буди децата.

Заклопах по калдаръма и си подреждам словото , а току до нас стрина Пена комшийката ме среща:

– Монче, баба и тебе ли събуди този вампир дяда ти Мирча ? Да го чумата тръшне дано. Посред нощ плугове ще заваря да не могат да легнат кокошките, та мислят, че съмнало. Слушам я да пустосва и от далече чувам кларинета на Дунките да цепи нощта. Два,три гърмежа разлаяха кучетата, а камбанения звън напевно се понесе над селото. Петелът гордо крачи из двора сякaш усеща, че идат гости. Мисля си, то да бе паднал „Томахоук“ тука някъде май по-просто щеше да е. От утре ще съм я Мони Извънземния, я Симеон Томахока.

 

Човек

7529-632x358

Човек, като се погреши в жененето, се оправя в мренето. Не, че съм много сбъркал с жената, не се оплаквам. Така малко е разногледа и като се засмее и щръква левия зъб, ама рядко се засмива и този кусур много, много не и личи.

Да ти се случи добро се надяваш, предизвикваш го, чакаш, па то я дойде, я не. С лошото не е така. Докато се огледаш и то чука на вратата ти. И при мен така. Един ден се прибирам и гледам камион паркирал пред блока и шест души носят багаж по стълбите. А комшийте ме гледат жално и шушукат в шепи. Викам си новодомци и продължавам, а горе жената ме среща в коридора и шепне:

  • Тихо, че мама почива.
  • Бе каква мама, бе ? – викам аз нервно

А тя:

  • Спасчо, недей така бе, дошла жената за 5-6 дена и правиш циркове.

И аз нали съм си мек, айде и се почнаха приключенията. Първия месец три пъти изгори бойлера, като два пъти направо си го гръмна. Обаждат се от завода производител и викат:

  • Извинявайте господине, може ли да ви включим в програма за тестване на нови

модели. Ние тука не можем да гръмнем един бойлер, а вие за месец три.

Викам им:

  • Абе гледайте си там заводчето, че ще ви пратя терминатора и ще сбирате керемидите

по поляните- и затворих. Те си помислиха, че се майтапя, но не беше тъй.

Следващите два месеца шест пъти се заключва от вън, без ключ и два пъти от терасатa я евакоираха през покрива. Пожарникарите вече като ме видят ми махат за поздрав. Вечер минава по някой от тях за всеки случай да види как сме. Проведоха ни всички инструктажи като за природно бедствие. Сложиха противогази и пожарогасители във всяка стая.

Онзи ден се прибира вампира с двама полицаи и шефа на районното:

  • Г-н Пъдарев, вашата тъща през последния месец е участвала в седем произшествия. По

ни е просто да я придружаваме, като излиза, та ще ви моля да ни викате да не поставяме пред вас пост.

И сега се движи като държавен глава бабишкера.

Четири пъти я вадат от асансьора. Последият вече не издържах. Отидох при техниците и викам:

  • Бе кое е това копеле дето извади тъщата? Вие не сте ли хора, сърца нямате ли? – а те

само гледат и кимат виновно, демек нама вече. Няма вече, ама то свършило . Пропуснат шанс, бабишкера катери вече по стъпалата – било здравословно. Личния лекар като абонат първо минава през нас и после на работа. Питам го леко с надежда след прегледа:

  • Как е докторе?

А той клати глава:

  • Лошо, лошо. Не е добре. Ще ни закопа и двамата.

Реших да взема нещата в свои ръце. Прибирам се и викам на жената:

  • Айде Тинке, че съм записъл мама на екскурзия за Рим- викам си това чудо ще се загуби

там сто на сто.

Че се загуби, загуби се. Още третия ден, ми звъни телефона и вежлив глас

отсреща ми говори:

  • Господине, обажда се консула в Рим. Да знаете Тодорка Мисирска?
  • Не – викам – за първи път я чувам и не ща да я знам.

Затворих и се отпуснах. Заспал съм за първи път от месеци и сънувам една римска фея да ме прегръща и гали. В този момент Тинка ме стресна:

  • Спасчо, колям късмет намерили мама. Обади се от летището. Лично консула и купил

билет за връщане.

Викам си ще купи я къде ще ходи, а тя ме прегръща:

  • Спасчо да си ми жив. Пак да ме пратиш някъде.
  • Да – викам – събират експедиция за северния полюс ама тeбe нама да те вземат, че ще

им избягат белите мечки, като идеш.

А вампира се радва:

  • Чуваш ли ма Тинке, каква е душица Спасчо, ще ме праща на полюса.

Сега мумията ходи на ски и спи на терасата да се адаптирала. Ако я запиша може и да се отърва, но какво са ми направили учените да ги затривам. Там има и други мисии, защо да обезлюдявам лагерите и да се губят сто годишни изследвания. Нека си стои с грейката и спи на терасата. Ще се жертвам в името на хората и човечеството.

Та сега съм като смъртен без право на помилване.
Живея ден за ден.
Казах ви кога се опра вя човек като сбърка в жененето.

chovek1

 

Холандски мелници

header_8p5t7s4g9i

На тези, които не са били в Националния музей в Амстердам, ще поясня, че има два начина да влезеш в него. Единят е като се кланяш половин час на стометрова опашка от японци и влизаш, а другият – е като минаваш покрай тия балами и заставаш най- отпред, иначе казано, кат си му е реда. Аз като достоен наследник на деда Коце Ватмана предпочетох втория. Викаха му Ватмана щото спрял на линията да се олаби, като на по-високо и не щеш ли иде влака. Свирка оня, свирка, и едва спира. Пита го машинистът: „Що се не пазиш бе, едва спрех?“
А деда се тръска и вика: „Кой може спира“. Корав човек, но за него друг път. Та с още двама, културно зажаднели другари, си се предвижихме небрежно най-отпред и тъкмо да се обогатим духовно се измъкна някакъв нахален холандец и без дума да каже усмихнато ни върна най-отзад, на опашката. Тия, японци ли бяха, китайци ли, се скъсаха от снимане и хилене. Това холандците са лош народ. После, нали влезнах, и за какво чаках – да видя някаква ризница от шестнадесети век на нощен пазач ли, пъдар ли, не го разбрах. Ми то това ли е история. В което и селско музейче у нас да влезеш ще извадиш по две такива ризници, и то с по десетина века по-стари.
Та те тоя пъдар го изрисували и чакахме да го гледаме. Бе кой нормален народ си рисува пъдарите. Виж царе, генерали как да е.

Загубена работа. Те вместо да ме връщат и викат „сори, сори“ да си оправят улиците. То и у нас не е цвете за мирисане от локви и кал, ама поне лодки няма да плуват. А те не стига, че са потънали във вода, ами като минат покрай теб махат ухилено. На кого се хилят толкова и защо не знам. Аз толкова ухилени хора не съм виждал. У нас всеки си се е намръщил като хората и като го настъпиш ти тегли една дълга, а там се хилят и „сори“.

Иначе и аз се похилих като влязах в едни техни кафенета. Нахаках си се така произволно в едно и викам ще отморя и пална една цигара, то пък те ми носят техни, че били по-меки. Няма да им троша хатъра. Бай ти Коста никога не е отказвал почерпка. От възпитанието е. То се оказа едно, та се смях половин ден и бях замязал на холандец. После се пооправих и си се понамръщих. Бях взел и за вуйна ви Паца да се посмее от техните, ама ги взеха на митницата. Нещо джомолеха и ми ги сочат. Разбрах, че са на зор и им ги дадох на хората. На работа са къде да търсят цигари. Та й разказах на вуйна ви Паца и то същото.

30

Та за холандците, бе, те големи балами. Наредили едни луковици за лалета на сергии и никой те не гледа. Скъсах си джобове от пълнене и в ризата турих. После стрина ви Паца нася три декара от градината с тия пущиняци. Иначе ги хвърлихме, че няма какво да ги правим. Нищо ги не яде. Но са си балами. Измислили оранжериите, че на някакъв не му зреело гроздето, та го покрил и то узряло. Ами то, който и от село да питаш ще ти каже, бе като не е узряло твоето, обери на комшията, що ти трябва да се мориш да правиш оранжерии. Бе казвам ви, загубена работа.
И колела, колела да се  неначудиш. Аз си се отвозих. Слезна си от влака, взема си едно колело. Отпред колкото искаш и като се повозя го облегна на някой дувар. Пробвах и тукa да докарам три,  ама на митницата едно женище ми ги прибра и се усмихва и вика „сори“. Бе то яки жени. Малко трудно се отличават от мъжете, но добре, че мъжете имат по-големи бради и се разпознават чат-пат. Разправят, че и на мъж там да налетиш не е страшно, ама аз не съм пробвал.

Бях виждал сирене и череци на витрини, но жени да се харчат така никога. И все сгодни така пооправени и посъблечени и почти готови само да влезеш.
И махат, махат тъжно, демек тебе чакат и ти късат сърцето. Питам една: „К’во ша правим?“, а тя вика: „Двеста юро“. А-а-а викам не става. Аз от жени не вземам ни юро, ни нищо. Принцип и си излезох. Още ме гложде отвътре, тая сгодна женица беше, но в нашия род си има принципи и сме си инатлии. Но това друг път. Те, тия, много залюхани холандците, бе. Гледам ги стоят на една опашка и викам чакай да се наредя да не изтърва нещо.

Почаках половин час, един час, викам да питам к’во чакаме. А то какво било. Някакъв шанток да вземе да си отреже ушото и после се нарисувал и те баламите чакат да го видят. Бе казвам ви загубена работа са тия холандци. У нас на такива им викаме шашави, а тия чакат да го снимат, че е с едно ухо. Няма да им връзваме кусури щото иначе се щурат, сеят, това онова и има нещо понаправено я мелнички, я мостета,
я нещо друго, но Господ като си ги е забравил не могат да наваксат.

Нямат си Кара баир, па да се качат и да ги разроши вятърът, да пият вода от буковите кореняци и да ги втресе под сенките насред лято. Загубени, ама си ми e малко жал за тях. Откъм Бога са позабравени, та за това.

Народ под прикритие

prikrit-3
Дойде едно време народът да е под прикритие. Уж го виждаш и е тука, ама всъщност го няма. Нито приема, нито предава дето се вика. Не реагира на никакви провокации на политици и управляващи. Те го крадат и лъжат системно, а народът си издъхва постепенно и стои прикрит, дето се вика, не реагира. Нямам обяснение, но е факт. Появиха се разни анализатори и народопсихолози, опитаха това-онова да обяснят с робски психики, с отрицателна селекция, при която кадърните в нашата история са изтребени, но нищо не се изяснява. Абе толкова ли да сме си изтрепали хората с топки, че да не се намери намери мъж да стъпи в дирите на тая 
държава и да я вкара в ред.

И ако сме изтрепали по етапен ред мъжете пък има жени. Къде ги търсите тях. И те сърца имат и често повече от мъжките. Но няма и няма кой да промени историята. И аз си стоях под прикритие, чисто по народно, докато съдбата не ме изхвърли на повърхността, като гнила дъска от потънала рибарска лодка.

Не знае човек кога и как ще влезне в националната история. Хората се готвят с години, търсят връзки и пак едва се вредят, а аз по чехли се нахендрих насред събитията. Какво да правя, както ти е писано така става. Отивам онази сряда да хвърлям боклука, не по реда си, след новините. То хората са казали, че вечер да хвърляш боклук е на лошо и все едно си хвърляш късмета, ама аз нали съм неверник, викам на Дафинка:

-Дафе, слагай масата идвам – и пак си предизвиквам съдбата. Ти тръгни, пък връщането е Божа работа. И като си насъсках така срещу мен съдбата хубаво, глей какво става. Стоят долу двама, гледат свирепо до един джип, и си говорят.

-Те, т’ва е нашият човек – ме оглежда единя, като стока на пазар.
-Много е мършав, и с очила. На нищо не мяза – вика другият.

Обърнах се назад, няма никой. Значи за мен става дума.
-Кой е мършав, бе? – им се озъбих и си бърша очилата. Ама като ги оправих забелязах грешката. Те като гардероби и тръгнах да туширам недоразумението – а, слабичък съм малко, такова.
-Сега така ще е по-достоверно – си говорят все едно, че ме няма – новите лица от народа не са се ояли и са почтенни.
Реших да не им преча да си беседват и тръгнах към контейнерите. А единя вика:

-Къде бе? Айде вътре, че измръзнахме докато дойдеш – и отваря вратата.
-Ама, господа, жената, Дафинка, е правила боб и… – понечих да се разберем, но този до мен като ме покани по рамото с ръка се намерих на задната седалка, барабар с кофата. Намести се до мен той и джипът потегли. Стискам си кофата между краката и трескаво мисля. За какво съм им да ме отвличат. Счетоводител на мелница тридесет години, едва плащам тока и парното. Загубена работа. Грешка някаква. Бързо анализирам ситуацията и си спомням, че шансовете ми са с 50% по-големи, ако установя контакт с терористите.
И започвам да комуникирам:

-Теснички са тия джипове отзад – и барабаня по кофата. Този до мен не ме отбелязва.
Промених тактиката и заговорих предния, дето кара:

-Малко е хлъзгаво, ама като карате добре няма проблем – пак нищо. Бре лошо. Взех да правя сметка какво ще стане като ме гръмнат. Ако ме върнат как ще ме свалят с ковчега от дванадесетия етаж. Ужас. Спомних си, че утре трябва да платя тока на входа, нали съм управител. И ако го спрат как ще ме свалят на ръце, без асансьор. И уплашено попитах момчетата:
-Извинете може ли утре някой да плати тока на входа?
Този до мене, дето не ме хареса от началото, изпъшка.
-Леле на каква гнила дъска стъпихме. Егати късмета. Те тоя се побърка. Казах ти, че не е читав и не става. Дай да го хвърлим някъде, че и тая кофа ми осмърде душата.
-Стига, бе. Има данни. Не виждаш ли, че е мишок. Точно отговаря на описание, профил, всичко. Таман сме го намерили, и пак отначало, и утре кой ще представим в сутрешния блок.
-Айде слизай – каза предният и натисна спирачките.

Огледах се, някъде далече светеше градът. Нямах избор.
-А кофата? – питам, колкото да поддържам разговора.

Тоя до мене изсумтя. Слезна до багажника и взе да рови. Предният повтори:
-Слизай и се събличай бързо!
Опа-а-а. Всичко бях премислил, че ще искат откуп, че са терористи, че са ме сбъркали, че им трябва четвърти за бридж даже бях помислил, само това не. Викам си Коце изгоре. По това време се показа онзи отзад и гледам носи костюм.
-Какво си се опулил? Обличай го! – и ми го подаде – ти си новият министър на икономиката. Меткай го бързо, че имаш да учиш програма и утре си при оная мацка от сутрешния блок.
Е те това вече ме срази. То да бях изгорел по щеше да е просто. Викам им:
-Ама как бе, момчета, та нали аз нямам такова, подготовка, и отпуска не съм взел. Да бях питал шефа, Дафинка, дето се вика, да се посъветвам, тъщата какво ще каже. Дайте да го обсъдим пак.
А този дето не ме хареса в началото се затресе от смях:
-Бе, този вярно, е голям мишок. Признавам, подведох се. Та той направо си е перфектен. Как не го знаехме по-рано. Той и за шеф на парламента става. Сладур. Давай господин …. как ти беше името?
-Талибанов ме викат – и се понадух.
-Айде, г-н Трендафилов, че и име трябва да преправяме и да четем и костюма да пипнем, че ти виси. Автобиографията си да учиш. Много задачи имаме.
Та така, малко съм си сменил работата и съм се отдал на родината. Лошо е, че не ми стига времето. Денем управлявам министерството, а вечер се виждам с момчетата да ме инструктират.

И като се прибера Дафинка все е легнала, ама пък нали си имам секретарка, карам я някак си. То за родината човек какво ли не е готов да направи. Като ми дойде куража и ще се отърся и на тия двамата, и на другите с тях, и на Дафинка, че и на тъщата даже ще се отърся. Сега само репетирам и гледам да не ме чуят, но като ми дойде куража и аз ще стана голям българин, за историята.

Никой не е пораснал изведниж.

Та и аз само съм започнал. Сега съм малко българин под прикритие.

Плътна помощ

krbara
Много напредна тази държава. Модерна работа е станала. Аз не бях излизал две години по пътищата, ама то страхотия от напредък. Онзи ден стегнах варбурга, взех и винетка, застраховка и тръгнах към Крива бара. Баджанакът от пролетта ме е заканил.

–  Ела бе, баджо, ела, че дуварът се е наклонил към заник слънце и да го вържем откъм ореха.

Ми то пуста работа, а това, а онова –  не остава време. Но като каза, че е уварил и ракията сколасах набързо и айде.

То път чудо. Карам си с 40 и даже на завои не намалявам. Минах Ботевград и запъплих по баира за Мездра и като се затресе воланът, та в канавката. Слизам и предна дясна гума спаднала до земята. Викам си лесна работа, ама не е така. Има си чалъми, пък и сам човек не е заникаде. Поогледах се и к’во да видя,  към мен идва пътна помощ. Така хубаво девойче, малко мургаво, ама няма да търсим кусури работа ще вършим. Викам и отдалеч:

– Извинете, свободна ли сте, така някак? При мен ли идeте?

А тя:

– Мчи нали тебе чакам и такива кат тебе.

Онемях… Знаех, че правителството прави усилено пътища, ама пък чак кантонерки за пътна помощ да сложи за хората ми дойде в повече. Просълзих се… и питам:

– И много ли сте, бе, мойто момиче? – и се бърша с ръкава, а тя отговаря:

– А оттук до Враца сме бая, по-натам има, ама не знам.

Ей това е управление. Това е грижа за човека. Ама и тия телевизии и вестници защо не информират обективно как е разцъфтяла тази страна. Ние пенсионерите тичаме къде е по-евтино насам-натам и не улавяме какви родолюбци ни управляват.

– Ти к’во ще искаш? Духане 15, друго 20 – казва вежливо девойчето.

Гледам я слабичка така, как ще надуе тая гума с духане, но да не я обиждам сега. И казвам:

–  А друго, друго – и я оглеждам пък да не носи някъде компресор – тя е спаднала много. Сигурно е с дупка.

– Кат кайш.  Давай парите и да почваме. Имаш ли гума, или да ти дам.

Подавам й парите и си викам бе то и склад си има детето някъде, щом гума ми предлага. Две години не съм излизал и то станало европейска държава.

– Имам си – викам, и я вадя от багажника. Ти вземи крика, докато я подложа, и действаме.

Сложи то крика, дигнахме колата и сменихме гумата. Вежливо дете. Само си мълчи. Накрая вика:

–  Прайла съм всичко тука, ама пък гума чак да сменям не съм.

И още по-мило ми става. Браво на младежта. Така се гради нация. Тръгвам и питам:

– Ако закъсам по-нагоре, или пък друг път нещо, телефон имате ли?

– Имам – вика, и ми го дава.  Звъни по всяко време. Аз и в София ще дойда, но там е по-дебела тарифата.

–  Бе кой ще ти гледа тарифа при такова обслужване – и махам за довиждане.

И вярно до Крива бара през километър, два, кантонерка до кантонерка, все младички. Ей това е държава, това са грижи за народа. И много напреднала работа.

Това европейците могат само да ни дишат прахта.

Д.Колев

Враг пред портата

all_tashta9

 

Срам не срам трябва да се яде. След дванайсет години училище и елитно висше образование по маркетинг от Стрелча съм безработен. Писах автобиографии, сивита и нищо. Пазих няколко отговорни обекта с тухли четворки, отварях два месеца една бариера в Бусманци и понеже нямаше повече високоинтелектуална работа реших да не правя компромиси. Няма да се отчайвам и ще си държа на нивото. Както казват всичко е в ръцете ми. Всичко, всичко, ама от глад ли, от липса на самочувствие ли и то взе да се смалява. И тогава реших – ставам мафиот. Няма как да не успея с тази професия. Половината политици, че и повече я практикуват по съвместителство. Те да не са балами я. Така леко загадъчна, разбирай романтична, професия и перспективна. Малко е голяма конкуренцията, че са над триста партиите, но като ти е добър материалът ще се справиш. Аз откъм гени съм така подготвен, че може направо кръстник да ми викат. Още прадядо ми, по бащина линия, е положил началото  на краденето на коне и магарета в дъждовно време. Дядо пък е бил най-личния пъдар и все кауни е вардил, а тате беше контрольор на кариера и що пясък окраде,  че още има по джобовете.

И аз четвърто поколение няма да изложа фамилията. Само да си намеря нишата и започвам.

Мисля си в съвременния свят няма епидемии, врачките и ходжите са лабави, и няма кой една тъща да умори, дето се вика. Ей това ще ми е тясната специалност. По мойта така съм набрал, че мога да работя без почивен ден и национални празници. Направо денонощно съм на линия.

Дойде да види детето като се роди и още не си е ходила. Другия месец му е балът. Викам му:

-Да знаеш, че като се зажениш вървиш в комплект с баба си, иначе не става.

Другото, комплектовам с жената и живот на стари години. Тогава ще се празнува, ама сега няма как. Чакай, че се размечтах. Бе, как се търсят клиенти за този бизнес? Проблем. Ще пускам обяви. И какво да обявя? Нещо така леко дискретно. Реших и пуснах текста: Правя зетьове щастливи. Заврени – с предимство. И като се заредиха едни пичове, засукани, на опашка пред офиса. Едни събеседвания с нежни намигвания, направо ужас. Викам си ще взема да слушам и костинбродския славей и обърках бреговете. Анализирах ситуацията и смених тактиката. Този път пуснах обява: Разбивам врага изотзад. Пак така леко, дискретно, да се разбира. Врагът е отзад зад жена и семейство, тоест тъщата, и ти диша във врата. Ей парад. То пичове, то чудо. Толкова народ се събра, че ми дожаля за жените. И те чакат мъжка ласка. В това еманципирано време мъжествеността е станала много кът. Нали съм мафиот, няма да се размеквам. Обрах табелите и се покрих по мъжки. Викам си така няма да стане. Да взема с рекламна цел да думна някой звер. Това носи нещастие. Не се прави неискано добро.

И, разбира се, образованието си каза думата. В най-отчайващия момент ме осени гениалната идея да отвличам тъщи. Отвличам обекта и пращам СМС: „Плащай, или я връщам!“  Това е. Мога да си ги отвличам направо групово от градинките или от супермаркета. И потръгна криво-ляво. Не насилвам хората, кой каквото има дава. В кризата и за боб, и за картофи работя оборот да става. Миналия месец един закъсал човечец  от Княжево даде едно буре с ракия. Беше много на зор, за да даде такова питие, ама няма как. Всякакви завалии закъсват. Имам клиенти и банкери, и съдии и какви ли не. То нещастието не пита. Гледаш я добра, хубава, умна, а после без мама не мога. Онзи ден имах случай на принуда. Завивам си на ляв завой на червено, както си му е редът, и опа комшията Минчо, полицаят, тупа щастливо палката в крака си.

– К’во бе, комшу да не си загубил котето, та го търсиш? – му викам.

– Не, комшу, тебе чакам – и се хили коварно.

Заусуква, сега какво ша правим, това с левия завой било много тежко нарушение. Получила се секретна директива за опасността от това и започна да цитира разни членове, направо отиват нещата към доживотен. Викам му:

– Бе, комшу пиши го десен този завой като е така страшно с левия.

А той се инати докато не изплю камъчето накрая. Дошла му балдъзата преди шест дни и той наивника нищо… Вчера обаче се прибира и гледа един тир се паркирал в двора и шест човека стоварят. А тя се смее и вика:

– Минче, кака, нали ще остана някой ден.

И той право днес на завоя ме чака. Накрая почна:

– Ти брат, ти сестра,чух за бизнеса ти, взимай мерки.

Какво да правя прибрах я, макар да не ми е по специалността, но сега и на стоп не спирам. Нараства ми авторитетът.

Имам си и абонати с по няколко поредни отвличания. На тях по малко вземам. То не стига, че природата ги обрулила, ами и аз да ги дера. Но на занаят и име не плюя – плати ли си човек няма връщане. Та от професионализъм си ги посъбрах така малко тъщици. Няма идеален бизнес. Все нещо ще излезе. Като взеха тези  женици да свикват с мен и пак проблем. Не щат да си ходят. Tова било „Стокхолмски синдром” викат и ми плетат чорапи. Коя от коя по-хубави. Вчера отворих магазин та разширих империята. И така сега съм събрал двайсетина. И от трън та на глог  да не търпя една в къщи, ами от бизнес, та двайсет. Но иначе пък съм мафиот с фамилия от тъщи. И съм корав.

Д.Колев