Публикации

Защо няма земеделие в страната на щастливите кокошки

Кое е първото: яйцето или кокошката, се пита в един известен философски казус. Ако оставим философията настрана, отговорът би бил лесен – първо се появява тази стока, чийто ТИР първи е пристигнал на границата. Яйцата вече идват от Полша, а бройлерите – от Китай. В цялата тази философско-потребителска история, уви, българският производител почти не присъства.

По традиция през последните 20 години стратегията за развитие на земеделието у нас се прави от хора, нямащи нищо общо с него. С все по-голяма тревога работещите в отрасъла, а и повечето мислещи българи, се питат как политиката на този жизненоважен отрасъл се определя от хора, които дори не са работили в него и нямат нужните познания.

С един дори кратък анализ за състоянието на българското земеделие може да се добие представа за основните му проблеми.

Растениевъдството може да се гледа от различни ъгли.

Субсидиите на единица площ правят изключително печелившо производството на зърнени култури. При него субсидия от 27-30 лева за декар практически представлява 30-40% от себестойността на продукта. Тези пари обаче са незначителен процент от разходите за култури като лук или картофи, още по-малък за лозя, овощни или оранжерийни растения. При тях тази сума е по-малка от 1%. За последните години България покрива своите нужди от зърнени култури и дори изнася не малка част. Тук обаче седи и друг въпрос- субсидиите за зърнопроизводство на практика не се ползват от обикновения потребител. Клиентите не усещат и намаляване на цените на хляба, защото те се формират пазарно. Те се саморегулират, като това, което е под борсовите цени, закономерно се изнася навън.

Какво се случва обаче в другите направления на земеделското производство? Почти целогодишно България внася ВСИЧКИ плодове и зеленчуци. Българските не са конкурентни. Нещо повече – у нас няма нито качество на продуктите, нито съвременни опаковки, поради недостатъчни инвестиции. Българските преработвателните предприятия за консервиране, сушене, замразяване също не разчитат на родни суровини.

Загубват се традиционни производства, в които България е била на европейско ниво. Пример за такива са отглеждането на чорбаджийски пипер, капия, домати за преработка, патладжани, корнишони, лук, чесън и други. При плодовете страната ни е загубила позиции при черешите, кайсиите, прасковите, ягодите и други.

У нас не се произвежда промишлено и един килограм боб. Добивът на леща е едва стотина тона годишно. Малко известен факт е, че всяка година тези култури намаляват десетки пъти. И това ще продължава или до пълното им изчезване или до започване на обратния процес, но след като цените на тези продукти станат неимоверно високи. Това не се случва, защото няма производители, а защото липсват условия за оцеляване на тези производства. Силно дотирани европейски продукти наводняват нашия пазар. Но за да се постигне тяхното качество, са необходими средства, които тук няма как да се акумулират от производителя. Там условията са създавани с национални приоритети и програми, допълнени по-късно с такива на европейско равнище.

Производствата се базират на традиции и са създавани и надграждани от няколко поколения производители. Подкрепяни са от финансови институции и правителства. Пример за това е Холандия, която става световен лидер в оранжерийното производство в рамките на 50 години. С помощта на различни правителствени програми, с участието на финансови институции и човешка предприемчивост, каменистите и безплодни райони на Южна Испания се превръщат в най-големите в Европа производствени полета на оранжерийни продукти. След стимулиране на индивидуалната предприемчивост и либерализиране на правилата за инвестиции, за двадесет години Турция се превръща в световен фактор при производството на плодове и зеленчуци и суровини от тях. Така е и с Гърция и Кипър, дори Македония е по-добър производител от България. Все пак, всички внасят жито от България. Преди 15 години те са купували и домати от нас. Не много, но пак е повече от нищо.

Защо нещата днес изглеждат така?

За да кандидатства за европейско финансиране един български производител с проект за 2-3 дка оранжерия или за 10-15 дка овошки трябва да приготви 20 000- 30 000 евро само за бизнес плана. Отделно разрешителните и проектите за оранжерия са още толкова. А това е без дори да са направили инвестиция. И така достъпът до европейски средства не е във възможностите на повечето производители у нас. Затова и малки стопанства в България просто няма. За тези, които са успели да преминат препятствията до тук, следват още допълнителни разходи, например наличието на консултант. За съжаление целият механизъм не води до никакви успехи за земеделието. Дано и някои от управляващите да забележи това.

Нормално е да се погледне и заетостта на хората в сектора.

В едно стопанство за зърнопроизводство от няколко десетки хиляди декара работят 5-6 човека.Това е така, защото този тип производство е механизирано и повече хора не са необходими. Докато при зеленчукопроизводството или овощарството за стопанство от 100 дка в някои моменти са необходими дори до 30-40 човека. Повечето засети площи със зърнени култури закономерно водят до намаляване на нуждата от работна ръка в селата, което от своя страна води до обезлюдяване. За десетина години България дори прави нещо като монопол в този отрасъл. Докато в Испания, Гърция, Холандия и дори Македония се правят стопанства от 10 до 1000 дка, у нас има такива от 100 000 до 1 000 000 дка. По този начин страната сама си поставя бариери за модерно земеделие. Защото то не означава 100 човека да имат модерна техника, а напротив – би трябвало 15-20% от населението да създава пазарен продукт, конкурентен на световните пазари. Да се отглеждат продукти, които са в основата на модерната преработвателна промишленост. И това, взето заедно, да формира дял от икономиката на страната.

Интересно се развива и животновъдството в България.

Въоръжени с норми и правила, няколко хиляди човека преследват производителите като диви животни. А това води до съсипване и на този отрасъл. Животновъдството е един от първите поминъци в човешката история и се е създал и просъществувал без агенции и хигиенни норми за брой чешми, видове подове и какво ли още не. Всички тези изискуеми атрибути дори ги няма навсякъде в Европа – например в Гърция, която въпреки това има и животни, и суровини за преработка.

След като не само не се създават стопанства, но и техния брой намалява, след като никой не инвестира в животновъдството, значи трябва да се търсят причините за това и да се направят адекватни промени. Липсата на суровини за месната и млекопреработвателната промишленост прави България неконкурентна на външните пазари.

Тук е много наболял въпросът и за типичните български месни продукти. Смядовската луканка например се прави единствено от специална порода свиня. Днес обаче тя сигурно живее някъде тайно, защото луканка има, а тази порода не се вижда около селата.

Да се прави нещо по вековни рецепти навсякъде по света се счита за уникално.

У нас обаче правилата се определят от чиновници по техен принцип и усмотрение. Узбеките например от векове правят хляб по рецепта с квас, а афганистанците го пекат с изпражнения от животни. Испанците сушат свински бут няколко месеца и през това време той мирише потресаващо. Унгарската кухня чака дивеча да престои няколко дни, а френските сирена са с плесени. Северните народи ядат сурова риба. Храните на източните народи и на пустинни номади са дори още по-екстравагантни в някои отношения. Неясно как, но явно тези народи са оцелели без хигиенни норми и добри европейски практики. Кой знае, може би и те са в пътната карта за посещения на инспекторите, които да ги вкарат в правия път?

Рибовъдството у нас също е плачевно състояние.

Всъщност, то е представено от една агенция, няколко екстензивни производства в язовири, ръководени по съмнителни принципи, 2- 3 мидени ферми и толкова пъстъвови и група прехвърляни тук-там рибарски селища. Няма значение къде се намира ръководството, защото реално такова производство няма. България е на едно от последните места в света по консумация на риба, като почти цялото количество се внася. За сметка на това страната е на едно от първите по сърдечно-съдови заболявания.

Наболелите проблеми стават доста. Когато някой заговори за тях, отговорът е традиционен – така е решено в Брюксел.

Това обаче не е така – никой не може да задължи страната да нарушава националните си интереси – нито преди, нито сега. България сама може да определя политиката и стратегията си за развитие.

Европейските държави произвеждат приоритетно култури с добив на декар 2-3-4 и повече тона. България развива зърнопроизводство с добив 200-300 кг на декар. Техните продукти са суровина за последваща преработвателна промишленост, а страната ни изнася суровина за тях. На площи, уредени за поливане, те отглеждат ягоди, грозде, овошки, които се продават за няколко евро на килограм, а България- жито за 15 цента или рапица за чуждите заводи. Тяхното сирене се продава у нас по 12-15 лева за килограм, докато българското е от сухо мляко и палмово масло. Докато налагането на родните стоки на европейските пазари е немислима стъпка, то същите европейски производители вече заемат позиции на руския пазар. Това е този пазар, който наши политици –стратези определят като безперспективен. Същите политици създават отношения, които правят българските стоки неконкурентни навън чрез високи мита.

Отново се появява въпрос – толкова ли е трудно да се договорят подходящи условия, за да съществува нормална търговия на руския пазар? Там традициите във взаимоотношенията са все още запазени, българските стоки са уважавани, а продуктите все още не са забравени. Не звучи толкова трудно. Но мнението, че политиците са купувани от световни лобита, за да стои България далеч от тези пазари, се налага все повече и повече.

През това време родните пазари в Европа са толкова епизодични и случайни, че не може да се каже, че почиват на някаква основа. В повечето случаи те се поддържат от отделни професионалисти с лични позиции от преди. Такива има в Германия, Чехия и Полша. В цяла Европа този бизнес е в ръцете на второ-трето поколение емигранти, които обичайно работят с Турция, Гърция, Тунис, Мароко и други места, от които произхождат. България все още чака да се нареди на опашката.

Често българите отбелязват, че европейците живеят много добре.

Факт е, че самите българи спомагат за това. Защото и присъединяването им към тях е сделка, от която те печелят. В България, ако се наеме незаконно работник, санкциите са жестоки, но в Европа работят няколко милиона емигранти, в това число и много сънародници. Вече над 15 години всички европейски правителства се правят, че това не съществува. Тези работници с труда си формират по-евтин продукт на европейските страни, без да получават почти нищо в замяна и в същото време са част и от българската конкуренция. В Гърция българин за една норма събира 3-5 тона картофи. Тук същия за ден събира 400-500 кг без да има качество на работа. Там човек е поставен в условия на грубо подчинение и 30-те евро на ден, които получава, го правят зависим. Така се берат маслини в Гърция, грозде в Италия, лимони в Испания и ягоди в Англия. Нелегално, с мълчаливо несъгласие на европейските ни партньори. Оттам връщат само и единствено джебчийки.

Често човек в България не си дава сметка, че и тук може да се изкарва достатъчно, ако се работи усърдно и цялото общество се движи в правилната посока.

Кой и как ще определи посоката за движение? През последните 20 години в земеделието не са влизали професионалисти на ръководни постове. Дори да е имало хора с опит, са били назначавани на незначителни позиции. Всички случайно попаднали там са имали за пример предходните им. Тези, които там са работили за себе си, сега са бизнесмени, а останалите – незнайни, безименни , борещи се за оцеляване хора. Може би защото когато човек не носи потенциал и капацитет да направи нещо и да промени живота на хората, променя и оправя само своя. Така е вече толкова години, на всички нива на управление. Примери не липсват. Министрите и техните заместници обикновено след мандата си стават крупни бизнесмени. С парите на хората. Без справедливост.

tikva1

Но как тези хора стигат до властта?

За да се състави правителство от професионалисти, трябва да се намерят добри архитекти, лекари, прависти и други, за да се управлява с тяхна помощ икономиката на една държава. Но ако човек познава добри специалисти само в дадена сфера, а за останалите позиции вика случайни хора, то задачата става непосилна. Така, за да се замаскират проблемите, вече се набляга на личен чар и присъствие, а избраните кадри често не оправдават очакванията, вместо това наблягат върху оправянето на личните си дела. И така се завърта един управленски цикъл. Това не е толкова страшно. Проблемът е, че се струпаха 7-8 такива цикъла по 4 години. Това са повече от 20 години експерименти с живота на хората.

Нормално е човек да иска децата му да живеят тук, а приятелите му лекари да не мият чинии в Америка. Неприемливо е родителите му, работили по 40 години за тази страна, да нямат пари за мляко и лекарства. Затова и България иска съдбата на нейните граждани да се решава в българското Народно събрание и то от способни хора. Не някъде далеч, в неясен Европейски парламент друг да решава кое е редно да се случва у нас и кое не. И за тази своя работа този друг да получава толкова пари за месец, колкото един български работник получава през живота си.

Моисей е водил народа си 40 години в пустинята, за да умре и последния живял в робство. Тогава създава държава от свободни хора. Така се прави. А не когато се избере управник, след време хората да се чудят дали това е новият бизнесмен.

Търпението трябва да има граници.

Особено когато министър говори, че в пазарната икономика съществува спекула. Това не е спекула, а липса на производства. Недостигът на даден продукт води закономерно до високи цени. Така е с яйцата, млякото, пилешкото, свинското, агнешкото, телешкото, плодовете, зеленчуците. Всъщност, не остана нищо друго.

Истината е, че България не произвежда, а не произвежда защото няма условия за това.

Нека се възродят ценностите и морала, пренасяни през столетията от милионите достойни хора, живели в тази страна. Съхранили традиции, производства и духовност. Предали любовта към земята и ближния.

За да може след време, когато някой тръгне на път, от запад на изток, и стигне до една прекрасна земя, в която не само кокошките, но и хората са щастливи, да си каже: „Това е България!“.

Свинско с чесън

През последните пет години един зеленчук поскъпна с повече от 100%.

Голяма част от нашите производители спират да го отглеждат и сега основно се внася от Китай, Иран, Испания и Франция. А перз това време Блгария губи традиции и опит за производството му. Сортове изчезват или се разпадат. Това е природен лек за простудни и вирусни инфекции, понижаващ нивото на съсирване на кръвта и образуването на тромби, предотвратяващ образуването на тумори и много други.

Това, разбира се, е чесъна (Allium sativum) или чесновия лук. Многогодишен луковичен зеленчук от семейство Лукови, род Лук. Този вид не се среща в диво състояние и се смята, че е получен в резултат на културна селекция. Вероятно произлиза от вида Allium longicuspis, който расте свободно в югоизточна Азия.

Най-често консумираната част от растението е подземната складираща структура, наречена глава. Една чеснова глава се състои от дузина или повече отделни скилидки, всяка от които от ботаническа гледна точка е луковица — подземна структура, образувана от удебелени листни основи. Всяка скилидка е образувана от една единствена листна основа за разлика от лука, чиято луковица се състои от многобройни листни слоеве.
Надземните части на растението понякога се употребяват за храна, особено докато са млади и крехки.

Една глава чесън обикновено е от 4 до 8 см в диаметър, бяла до розова или зачервена и е съставена от много (8–25) отделни скилидки.

Листната част се състои от централно стъбло, високо 25–100 см с плоски или ръбести (но не тръбообразни) листа дълги 30–60 см и широко 2–3 см.

На по-големи площи се отглежда във Великотърновски, Ямболски, Шуменски, Силистренски и някои други райони.

Чесънът бива летен и зимен.

Летният чесън е по-дребно растение, с по-малки листа и луковици, които са стегнати и с по-добра съхраняемост. Към него спада сорт 37/57, чийто луковици са с 9–11 скилидки и тегло 34-40 г.

Зимният чесън е с широки сочни листа. Луковиците са по-едри, но с по-малка съхраняемост. Към него спадат сорт №6, 50-70 г и сорт №14, който е с по-малко стегнати, но по-едри луковици. По своите биологични особености и изисквания чесънът се доближава много до лука. Зимният чесън за зелена консумация най-често се отглежда в зеленчуковите сеитбообращения, а летният – в полските. От това трябва да се изхожда при избора на място и при подбиране на предшествениците.

За отглеждане на чесъна се избират богати на органични вещества структурни почви, разположени на проветриви места. Особено важно е те да са чисти от плевели. Чесънът трябва да се отглежда на едно и също място най-рано след 3–4 години.

Подготовката на почвата за летния чесън започва с оран на дълбочина 15–18 см. С нея се унищожава плевелната растителност и се създават условия за поникване на плевелните семена. Дълбоката оран трябва да се извършва до края на август на дълбочина 25–28 см. С нея се унищожават новопоникналите плевели. По-добри резултати се получават, когато дълбоката оран се извършва с обръщателен плуг.

Преди дълбоката оран се прави основно торене с органични и с минерални торове – 9-10 т разложен оборски тор и P2O5 и К2О след почвен анализ и указание от агроном.

Напролет площта се култивира на дълбочина 10–12 см. Заедно с култивирането се внася азот, отново след анализ.

Подготовката на почвата за засаждане на зимния чесън се извършва веднага след прибирането на предшественика. Почвата се изорава на дълбочина 15–18 см, а по-късно се бранува и се заравнява. Непосредствено преди засаждането се оформят лехи с удобна за обработка ширина, които се разделят една от друга на разстояние за стъпване на механизацията, широка 30–40 см. Дължината на лехите е в зависимост от наклона на терена и механичния състав на почвата. Браздите служат за пътеки и за отвеждане на излишната вода при валеж или напояване.

Зимният чесън се засажда до 15 октомври.

Подготовката на посадъчния материал започва с разделянето на скилидките и сортирането им по големина. Те се засаждат ръчно в предварително направени малки браздички. Те от своя страна също могат да се правят ръчно или пък с машини на разстояние 15–20 см и дълбочина 6–8 см. Вътре в тях скилидките се засаждат на разстояние 7–8 см една от друга. За засяване на един декар, в зависимост от едрината, са необходими 150–300 кг скилидки.

Летният чесън се засажда по същия начин, както зимният. Разликата е в сроковете. Летният чесън се засажда рано напролет, обикновено през втората половина на февруари до началото на март.


След засаждане площите и при двата вида чесън се третират с хербицид преди поникването, и още веднъж във фаза 3-ти – 4-ти лист. След тези периоди чесънът трудно понася хербициди и е задължително да се окопава.

След поникване и двата вида чесън се третират с инсектицид за чеснова муха. При ранни затопляния през месец януари и февруари се пръска отново. При трайно високи температури над 15 градуса се влиза в график и се пръска през 15-20 дни до началото на образуване на глава.

Ако се появи бяло гниене, нападнатите растения се изскубват и се унищожават.
При температури над 30 градуса и чести превалявания обикновено след 20 май се пръска против гъбични заболявания, в график през 20 дни до прибиране.

Чесънът има нужда от редовно поливане, затова и се полива равномерно без да се преовлажнява до 20 дни преди прибирането му.

Когато чесънът се отглежда на слабо запасени песъчливи почви, препоръчва се подхранване поне 2 пъти с 10–15 кг азот на декар.

Грижите през вегетацията включват минимум две окопавания.

При зимния чесън прибирането става до 15 юни, а при летния- месец по-късно. Растението се прибира със стъблата, които се почистват след изсушаване. При закъсняване дори с няколко дни стъблата бързо изсъхват и падат (прегарят). Така прибирането става трудно с машини и почти невъзможно на ръка. В този случай загубите са големи, поради трудно откриване. Горната ципа също изгнива и се влошава качеството на главите. Оголва се горния слой скилидки и главите изглеждат лошо. Старите хора казват, че ако чесънът не се прибере навреме, той изчезва. И в преносен смисъл е точно така.

Чесънът се суши се на проветриво място, без да се допуска влага. По навлажнените глави се образуват черни петна и те губят търговския си вид.

След добро изсушаване се прибира в мрежести опаковки, като се следи през цялото съхранение.

Чесънът е труден за съхранение и ако не е в камера при контролирана температура и влажност, трябва да се следи за покълване или мухлясване през зимата.

Неприятностите при съхранението могат да се спестят, ако се спазва правилото, че най-добрата стока е продадената навреме.

Чесънът е наглед обикновен продукт.

Но многото особености при отглеждането му, продължителния производствен период, ниската степен на механизация и трудното съхранение го правят неатрактивен за производителя, затова и много земеделци го отбягват. Като се прибавят и лошите в метеорологично отношение години, понякога се случва той да е по-скъп дори от свинското, с което иначе е в отлична комбинация.

Уважението си към този продукт хората от различни краища на България изразяват със задължителното му присъствие на трапезата. Орешачани налагат сланината си с него. Суджукът им също е подправен с тънкия му аромат. В Тетевенско пък се прави уникална рибена чорба – саламура, в която прясната пъстърва си прави компания с голямо количество от лековитата люта подправка. Може би за това балканджиите се славят с дълголетието си. И с още нещо според жените, което обаче не е предмет на тази статия…

Да засадим дръвче

По цялата земя, независимо от националност, раса или пол, хората са обединени от един и същи стремеж – стремежът към пълноценен живот. Връзката с природата, убедеността, че човек оставя нещо след себе си, даряването на живот и израстването – това са само частици от точно този живот. Да се засади дръвче – нещо толкова малко и просто, но съчетаващо всеки един от тези елементи. Наистина, дело, което човек трябва да направи през живота си…

И къде другаде, освен на двора?

Често дворното място е аранжирано с мен тревен килим, обграден от изпънати строени като войници вечнозелени туи. Или пък е изобилно организирано с вкусни чушки и домати. И в този организиран порядък, човек си задава въпроса: може ли едно или няколко овощни дръвчета да намерят място в домашната градинка? Защо пък не!

Доста хора смятат, че нямат достатъчно място, защото в техните представи овошката представлява голямо дърво с огромна корона, което изисква значително пространство. Този проблем обаче има своето решение – с подходяща резитба някои овошки, като ябълки и круши, могат да се развиват нормално с височина дори 1-1.2 метра. Това е формировка, при която стъблото е с височина 60 см, а короната е представена от само два основни (скелетни) клона, които са разположени хоризонтално (под ъгъл 90 градуса) спрямо стъблото в една равнина, както е показано на Фиг1. Разбира се, ако няма да се засенчат други растения или просто има възможност, може да се оформят още един или два етажа през 45-50 см нагоре, както показаните на Фиг. 2 и Фиг. 3.

В промишлените насаждения така оформената плоска корона се нарича „палмета“. Едно такова дръвче може да внесе допълнителен уют и колорит в градината. Тук ще разгледаме детайлно случая с единично дръвче, като ще бъдат обяснени и някои специфики при останалите етажи.

За да се отгледа такова етажирано дръвче, е нужно да се изгради опорна конструкция – по същество тя е същата като при лозята. Всичко това звучи по-сложно отколкото всъщност е. Опорната конструкция представлява две дървени греди с дебелина 8х8 см или 6х8 см, като тези на Фиг.4, и дължина около 1.2 м, които се забиват на поне 45 см дълбочина и на разстояние 3 или 4 метра, в зависимост от свободното пространство.

Желателно е дървените греди или колове да са импрегнирани- това значително увеличава тяхната трайност. Вместо дървени, могат да се използват метални или циментови колове.

Дупките за конструкцията трябва да са изкопани предварително, а самите греди да се укрепят на принципа „камъни–пръст–камъни–пръст“. Ще е нужна и поцинкована тел с дебелина 2.5 мм, която се опъва между гредите след засаждане на дръвчето. Тя влиза в употреба по-късно- на нея се прикрепят клоните на дръвчето. Ще е нужно и още едно колче, дълго около 1.5 м, което да стои забито близо до засадено дръвче за опора на фиданката.

Тук е описана композиция от единично дръвче. Когато става дума за ред от n на брой дръвчета, се налага по-стабилно закрепване на коловете, както и допълнително укрепване на крайните колони в реда.

Моментът на засаждане също е много важен. По-добре е дръвчета да се садят през есента и зимата (стига почвата да не е замръзнала), отколкото напролет. Есенното засаждане като цяло оказва по-добро въздействие за адаптирането на младата фиданка към новото и местообитание.

На какво трябва да се обърне внимание, когато се купува фиданката?
При ябълковите и крушови дървета, както и при много други овошки, фиданката всъщност е съвкупност от две отделни растения. Коренът, заедно с малка част от стъблото (15-20 см) над него е на едното растение (така наречената „подложка“), а присадената на подложката пъпка, от която се формират останалата част на стъблото и короната, са на другото растение („присадник“). Присадникът е представител на сорта, който ще се отглежда. Защо обаче се налага да се прави всичко това?

Подложката определя силата на растеж на дървото. В дадения случай трябва да се търси дръвче, присадено на слаборастяща подложка. Пример за такава, за ябълка, са „М9” и „М26”, за круша се използва дюлева подложка. Дърветата, присадени на слаборастящи подложки, са по-малки, по-компактни, по-бързо встъпват в плододаване и са по-лесни за резитба и беритба. Използването на различни видове подложки също се налага в зависимост от типа на почвата и химичните ѝ свойства.

При закупуването на фиданка, трябва да се следи не само за избрания сорт и вида подложка, но и за външния вид на дръвчето. По корените не трябва да има бучки, грудки или каквито и да било удебеления. Стъблото на едногодишна фиданка обикновено няма клончета и изглежда като пръчка. По него не трябва да има наранявания или капчици смола.

Важна забележка

Дръвчето се засажда на същата дълбочина, на каквато е било и преди. Известно време след това то трябва да се скъси и да остане високо 60 см (около три педи) височина от земята. Затова е много важно по него да останат 3-5 здрави пъпки, под отрязаното място. От тези пъпки ще се развият клончета, които трябва да се насочат по телта на опорната конструкция.
След като фиданката е избрана, изглежда добре и има пъпки под шейсетте сантиметра, за които стана дума, се пристъпва към засаждането.

По средата между двете поставени греди се изкопава дупка с дълбочина 45-50 см (или 2 лопати) и диаметър около 60 см. Тук има хитрина – горният слой на почвата на дълбочина една лопата се слага отдясно на дупката, а следващия слой– втората лопата-  отляво на дупката (няма проблем, ако посоките се разменят). При запълването на дупката двата почвени слоя си разменят местата. Това се прави с цел горния слой почва, който е по-богат на хумус и по-плодороден, да попадне на дъното и да подхрани по-добре корените на фиданката.

След като дупката е изкопана, се забива колчето, за което ще се привърже дръвчето след засаждането му. Посипва се част от пръстта, от горния слой почва. Тук е моментът да се сложи една кофа оборски тор от село и шепа и половина – две гранулиран NPK (Азот, Фосфор, Калий) тор. Тези продукти се размесват добре в дупката и след това тя се запълва  с чиста почва до толкова, че като се постави фиданката, тя да може да се зарови до нивото, до което е била в разсадника. Обикновено това място си личи ясно. Друго важно условие е мястото на присаждане да остане задължително над повърхността на почвата. Преди да се сложи дръвчето, почвата в дупката трябва добре да се уплътни с крака, за да може корените да стъпят на здрава основа и растението да не пропада много надолу, когато в последствие почвата започне да се сляга. Корените на фиданката се подрязват с остра ножица до 1/3 от дължината им, за да не се мачкат тъканите им. Ако има счупени корени, се изрязват до здрава тъкан.

По нашите земи има и стар обичай при засаждане на дръвче

Обикновено човек, който е роден през пролетните месеци, държи с дясната си ръка дръвчето в дупката, а друг заравя корените, като от време на време притъпква почвата около тях.
Има и правило, което указва на къде да сочи присадката. На мястото, където се свързват подложката и присадката, се оформя така нареченото коленце. В конкретния случай това не е от толкова голямо значение, но е препоръчително при засаждане това коленце да сочи на юг.

След засаждането дръвчето трябва да се полее добре, дори почвата да е влажна. Това е важно, за да може пръстта да полепне плътно по корените. Следва фиданката да се отреже на около 60 см от земята, както беше споменато по-рано, и да се привърже към колчето, както е показано на Фиг. 5.  Дръвчето трябва да се привърже хлабаво за колчето и да се направи тъй нареченото „връзване на осморка“. Идеята да не се фиксира толкова здраво фиданката за колчето е, че когато почвата в дупката започне да се сляга, а фиданката е здраво закрепена в една равнина и не може да слиза надолу, има да се наруши целостта на кореновата система.

През зимата няма специални задачи, може единствено да се опъне поцинкованата тел на височина около 60 см. Тя свързва двата странични кола и по нея ще трябва да се насочат и привържат клоните на дръвчето, когато пораснат.

На следващата година от пъпките по стъблото израстват клонки. От тях се избират две, които са най-добре разположени в пространството, които ще се привържат към телта, а останалите се изрязват до основа. Ако ще се оформя още един етаж, трябва да се остави още едно клонче, което да расте нагоре- както е показано на Фиг.7. За целта, разбира се, и опорната конструкция трябва да е с по-дълги греди и да се сложи още една тел на разстояние 45 см от долната.

През лятото (юли), израсналите клонки се накланят под ъгъл 45 градуса спрямо стъблото, както е показано на Фиг.6.

През зимата на същата година, клонките се привързват хоризонтално към телта и се скъсяват с около една трета от дължината им (Фиг.8). Ако ще се оформя и горен етаж, третата клонка, която расте нагоре, се реже до нивото на горната тел (Фиг.9).

 

Обяснителна бележка
В литературата може да се срещне термин като клонки първи порядък, втори порядък или разряд. Какво значи той?
След отрязване на централното стъбло на 60 см височина от земята, клонките които израстват на следващата година, се наричат основни (скелетни) клони. Клонките, които израстват от скелетните клони се наричат клонки първи порядък или първи разряд, а тези, които израстват от клонките от първи порядък се наричат клонки втори порядък. Съответно тези, които израстват върху клонките от втори порядък се наричат клонки трети порядък и т.н.

След изрязването и привързването на скелетните клони през зимата, през лятото на следващата година се прави лятна резитба. По основните клони израстват нови клончета, които се наричат леторасли или филизи. Всички филизи се съкращават до три листа, без да се броят недоразвитите листенца в основата на филиза, както е показано на Фиг.10. Това се прави в средата на юли, когато филизите в основата си са вдървесинени т.е. кафяви на цвят. Филизи, които са с дължина от 20 до 25см не се режат. Оставя се леторасъл, който се явява продължение на скелетния клон (той се реже през зимата). Ако има обилни валежи след този период, често от подрязаните филизи прорастват нови клончета, които се изрязват като се оставя само по едно листо, без значение от дължината им.

Ако ще се оформя втори етаж, както показаното изображение на Фиг.11, малко по-рано през лятото, по същия начин както и на долния етаж, се оставят две клончета които да се поведат по телта. Може да се остави и едно клонче, за да оформи трети етаж по познатия вече начин.

През зимата на същата година филизите, останали като продължение на скелетните клони, се подрязват наполовина. Ако ще се оформя втори етаж, клонките, които през лятото са оставени и после наклонени на 45 градуса чрез привързване с връв към телта, сега се привързват вертикално.

През следващите години резитбите са идентични. Новите леторасли през юли се подрязват на три листа. Летораслите, които остават за продължители на скелетните клони, се прекъсват, когато достигнат до ограничителния кол.

Когато след няколко години по скелетните клони обрастващата дървесина се сгъсти прекалено, се налага тя да се прореди, като това се прави през зимата.

Така с грижа и желание, дори когато разполага с малко място, човек може да се радва на живо плодородно дръвче. А какво по-хубаво от сладкия вкус на домашен плод, отгледан с всеотдайност и любов?

Милан Топалски – агроном

 

Мъдрият избор за оранжерията

Какво е свежестта? Глътка живот, подарена от соковете на добре узрял плод или зеленчук… Щастливци сме, че можем да я усещаме целогодишно, а за това всички знаем, причина са оранжериите. Благодарение на тях можем да се радваме на балансирано и здравословно хранене през всеки сезон.

Tова е една наистина важна мисия, затова и тази статия е посветена на хората, решили да изградят оранжерия. Оранжерийното производство осигурява качествени свежи продукти, а често е и основен поминък на производителите. Затова и пряко за тях, и косвено за потребителите е от значение да се подбират правилните материали за изграждане на оранжерия. И за двете страни е важно да се произвежда на конкурентна себестойност това, което се търси на пазара, защото добрите приходи за производителя са основа на повече вложения и още по-добро качество на продуктите, които той предлага.

Правилната инвестиция в оранжерии е дългосрочен проект и точно заради това е важно и каква материална база ще се остави на следващите поколения. Такъв проект може да осигури постоянни приходи, поради приобщаването на България към европейския пазар и поради непрекъснатото търсене на свежи зеленчуци.

Затова и тази статия е посветена на това да улесни избора на най-важния елемент на оранжерийното производство – самата оранжерия. А този избор е наистина голям…

Скъпо или евтино?
Това е основният въпрос пред всеки инвеститор. При по-евтините и по-простите решения, може да се покрие повече площ. В момента обаче има много възможни източници за кредитиране, затова, ако човек реши, може да си позволи и по-скъпо решение. Основният въпрос е дали да се покрие колкото се може повече площ c разполагаемите пари или да се заложи на по-добро качество, което да дава повече предимства. Каквото и решение да се избере, е важно да се помни, че всяка една конструкция трябва да надживее конструктора.

Полиетилен, стъкло, поликарбонат, нещо друго?
А какво друго? Просто мрежа за засенчване или наистина огромни стъклопакети от удароустойчиво стъкло или заместващи го материали. Всеки материал има предимства и недостатъци.
– Стъклото е с най-дълъг живот. Веднъж поставено на качествена конструкция, то може да издържи поне 30-50 години, но пък пропуска повече топлина.
– Полиетиленът предлага по-добра топлоизолация. При 2 слоя полиетилен се получава и въздушна възглавница, която освен, че топлоизолира още по-пълноценно, осигурява и по-висока влажност и по-малко директната светлина. Разсеяната светлина обаче е повече. Основния недостатък на този материал е редовната му смяна. Освен всичко друго, важен факт е, че качествен полиетилен с гаранция 4-5 години може да издържи само при добре изпълнено специално закрепване към качествена конструкция.
– Поликарбонатът комбинира спецификата и на двата предишни материала, но на по-висока цена, като при по-малко от 8 мм. дебелина губи значителна част от предимствата си. Той също старее, макар и по-бавно от полиетилена.

Конструкцията – грешки, разлики и рискове
Всяка конструкция, която не е от поцинкована стомана трябва да се счита за грешен избор с кратък живот. Същото важи за такава с нарушено или неравномерно цинково покритие. Качествените оранжерии, купени като втора ръка спестяват пари и въпреки това предлагат качеството на новите.
За модерни или високотехнологични се считат решения като: овални тръби, цинково покритие със стандарт над Z275 минимум, а на улуцуте Z450 (съответно микрони цинк), допълнителни защитни слоеве върху цинка, специални системи за закрепване на полиетилена, проветрители, издържащи на вятър, системи за понижаване загубата на топлина, специфични проветрителни механизми.
Височина на колоните под 3 м. се счита за много остаряло, затова трябва да се избира между 4 и 5 метра. Това осигурява по-еднороден климат в отделните части на оранжерията и гаранция, че всяко едно оборудване, намаляващо височината, ще може да се вмести. По-малкото на брой колони са важен фактор, както и ширината на шедовете, която все пак трябва да е съобразена с технологията на отглеждането. Конструкция от огромен брой изключително тънки колони не е надеждна.
Дъгите на полиетиленовите оранжерии трябва да са възможно най-плитки. Познатите у нас оранжерии със закрепване на стъклото с маджун носят със себе си огромен разход на стъкло, както и други проблеми, поради ниските колони и честа поддръжка. Това може да се компенсира частично чрез повдигане на конструкцията, промяна на проветрителите или закупуването на специален маджун за оранжерии.


Оборудването – кое е задължително?
Ако погледнем реално, зеленчуци могат да се произвеждат и без оранжерии. Но оранжерията, заедно с цялото оборудване, дава много предимства, защитава производителите от рисковете на времето и най-важното – улеснява се производството и се увеличават добивите.
Термоекранът например компенсира загубата на топлина. Засенчващият екран премахва нуждата от варосване и дава точно толкова сянка, колкото е зададена предварително. Отоплението в различна степен удължава сезона. Аварийното отопление пък е задължително за стъклени оранжерии в райони със снеговалеж или полиетиленови блоков тип.

Възможностите разбира се, не спират до тук – системи за управление на климата, безпочвена култура, транспортни решения са само част от другите възможни допълнения. И макар инвестицията да е голяма, всяка следваща крача е част от пътя напред към по-голямото разнообрази и доброто качество.

Както се казва, човек е това, което яде. Нека хората да ядат наистина добра храна!

 

––––––––––––––

Проектиране и комплексно изграждане на оранжерии VENLO
Холандско качество и технологии

 

Симбиоза

Светът на растенията е толкова богат на отношения, колкото и човешкия. В него могат да се видят борбите за надмощие, както и и нормалното съжителство, наречено симбиоза. От хилядолетия хората се хранят с растения и живеят с тях в една все по-трудно запазваща се симбиоза.

В последно време все повече и повече се тиражира идеята как дори познатите и обичани растения могат да бъдат опасни. Предозиране с торове, нитрати, пестициди – обикновения читател настръхва само при споменаването им… Храненето с плодове и зеленчуци се превръща в хазартна игра. Дали обаче това наистина е така? Или това е поредната широкоразпространена заблуда?


Торовете
Може ли обикновен човек да изяде десет пържоли на едно хранене? Не, разбира се. При растенията е същото. Азотът е основният градивен елемент за развитието им, т.е. тяхната храна. Но и най-евтиният хербицид е с едва 10% разтвор на амониев нитрат. Това е най-масово използвания тор.
При висока концентрация на разтвора, напръсканите растения пожълтяват и загиват. Всички учебници и книги, разглеждащи растителните болести, завършват с нарушения, причинени от завишени елементи при хранене.
Категорично, при предозиране с азот растенията или загиват, или се стимулира вегетативния им разстеж, като се намалява плододаването и устойчивостта от заболяване. Резултатът е липса на плодове т.е. те не стигат до потребление. Изключение са листните зеленчуци. Там обаче така и няма категорично лекарско становище какви са вредите от нитратите.

Аналогично е положението и с останалите елементи, например фосфор и калий, и с микроелементите. С тази разлика, че те са значително по-трудно усвоими от растенията и натрупвания като цяло са редки. Ако това се случи, отново се получават деформации и резултатът е същия като с азота.

Изследванията и производителите
Потребителите са заблуждавани относно това, че едва ли не растениевъдството е в ръцете на лаици.
Производителят на първо място се стреми да развие нормално и плододаващо растение. А това се получава с хармонично и балансирано хранене.  Затова земеделецът прави многократни почвени проби както преди засаждане, така и по време на вегетацията.

Професионалните производители правят и листни анализи. Често пробите на българските лаборатории се проверяват отново и в чужбина.
Почти няма производител, който да не ползва професионални консултанти-агрономи. Има такива, които канят специалисти отвън, които да следят растенията им. Добър професионалист може да контролира една култура дори и със съвети по телефона. Големи производители следят растенията по интернет с климатичен контрол.
В условията на силна конкуренция и световна криза, земеделецът прави детайлни разчети за разходите си, като всеки разход е под стриктен контрол. Никой не си позволява да допусне предозиране с торене, защото това са излишни средства, които възлизат на повече от 10% от себестойността на продукцията.

Моралът
Не на последно място стои и още един важен фактор. Моралът на земеделците. Във време, в което това е дума с често изтъняло значение, много е важно да е знае за чий морал става въпрос. Какви са тези хора?

Съзидатели, които са на работа 24 часа в денонощието и 365 дни в годината. Когато нормалния човек празнува, те са тези, които осигуряват хляба, виното и салатата на масата му. Техният успех идва от доброто качество на продукта им. Тежък бизнес, изискващ много саможертви, кураж и постоянство.
Няма как такива хора да допуснат опасни продукти на пазара.

Пестицидите
Въпросът с пестицидите обаче седи по по-различен начин. Контролът при тях е наистина тежък. Все по-честото им приложение и вредите от тях водят до нуждата от повече познания за тях. При някои култури използването им започва веднага след засаждане и продължава през 10-15 дни през цялата вегетация. Достига се до 12-15 пръскания. А в оранжерийни условия са многократно повече.Това е сложен и наболял въпрос, който ще бъде разгледан по-обстойно в друга тема.

А за край на тази може да се каже само едно – най-опасното същество в природата е именно човекът.

Никое друго живо същество не повтаря грешките си.

И само той има емблематичната фраза: „Този път няма да сбъркам!“.