Публикации

Човек

7529-632x358

Човек, като се погреши в жененето, се оправя в мренето. Не, че съм много сбъркал с жената, не се оплаквам. Така малко е разногледа и като се засмее и щръква левия зъб, ама рядко се засмива и този кусур много, много не и личи.

Да ти се случи добро се надяваш, предизвикваш го, чакаш, па то я дойде, я не. С лошото не е така. Докато се огледаш и то чука на вратата ти. И при мен така. Един ден се прибирам и гледам камион паркирал пред блока и шест души носят багаж по стълбите. А комшийте ме гледат жално и шушукат в шепи. Викам си новодомци и продължавам, а горе жената ме среща в коридора и шепне:

  • Тихо, че мама почива.
  • Бе каква мама, бе ? – викам аз нервно

А тя:

  • Спасчо, недей така бе, дошла жената за 5-6 дена и правиш циркове.

И аз нали съм си мек, айде и се почнаха приключенията. Първия месец три пъти изгори бойлера, като два пъти направо си го гръмна. Обаждат се от завода производител и викат:

  • Извинявайте господине, може ли да ви включим в програма за тестване на нови

модели. Ние тука не можем да гръмнем един бойлер, а вие за месец три.

Викам им:

  • Абе гледайте си там заводчето, че ще ви пратя терминатора и ще сбирате керемидите

по поляните- и затворих. Те си помислиха, че се майтапя, но не беше тъй.

Следващите два месеца шест пъти се заключва от вън, без ключ и два пъти от терасатa я евакоираха през покрива. Пожарникарите вече като ме видят ми махат за поздрав. Вечер минава по някой от тях за всеки случай да види как сме. Проведоха ни всички инструктажи като за природно бедствие. Сложиха противогази и пожарогасители във всяка стая.

Онзи ден се прибира вампира с двама полицаи и шефа на районното:

  • Г-н Пъдарев, вашата тъща през последния месец е участвала в седем произшествия. По

ни е просто да я придружаваме, като излиза, та ще ви моля да ни викате да не поставяме пред вас пост.

И сега се движи като държавен глава бабишкера.

Четири пъти я вадат от асансьора. Последият вече не издържах. Отидох при техниците и викам:

  • Бе кое е това копеле дето извади тъщата? Вие не сте ли хора, сърца нямате ли? – а те

само гледат и кимат виновно, демек нама вече. Няма вече, ама то свършило . Пропуснат шанс, бабишкера катери вече по стъпалата – било здравословно. Личния лекар като абонат първо минава през нас и после на работа. Питам го леко с надежда след прегледа:

  • Как е докторе?

А той клати глава:

  • Лошо, лошо. Не е добре. Ще ни закопа и двамата.

Реших да взема нещата в свои ръце. Прибирам се и викам на жената:

  • Айде Тинке, че съм записъл мама на екскурзия за Рим- викам си това чудо ще се загуби

там сто на сто.

Че се загуби, загуби се. Още третия ден, ми звъни телефона и вежлив глас

отсреща ми говори:

  • Господине, обажда се консула в Рим. Да знаете Тодорка Мисирска?
  • Не – викам – за първи път я чувам и не ща да я знам.

Затворих и се отпуснах. Заспал съм за първи път от месеци и сънувам една римска фея да ме прегръща и гали. В този момент Тинка ме стресна:

  • Спасчо, колям късмет намерили мама. Обади се от летището. Лично консула и купил

билет за връщане.

Викам си ще купи я къде ще ходи, а тя ме прегръща:

  • Спасчо да си ми жив. Пак да ме пратиш някъде.
  • Да – викам – събират експедиция за северния полюс ама тeбe нама да те вземат, че ще

им избягат белите мечки, като идеш.

А вампира се радва:

  • Чуваш ли ма Тинке, каква е душица Спасчо, ще ме праща на полюса.

Сега мумията ходи на ски и спи на терасата да се адаптирала. Ако я запиша може и да се отърва, но какво са ми направили учените да ги затривам. Там има и други мисии, защо да обезлюдявам лагерите и да се губят сто годишни изследвания. Нека си стои с грейката и спи на терасата. Ще се жертвам в името на хората и човечеството.

Та сега съм като смъртен без право на помилване.
Живея ден за ден.
Казах ви кога се опра вя човек като сбърка в жененето.

chovek1

 

Гергьовско утро

agne1

Като се е навирила една месечина с двата рога нагоре. От дяда знам, че не е на добро. Въртя се наляво-надясно и сън ме не лови, очите ми все в нея. Утре ми е професионалният празник и ще дойде тоя-оня да изядем едно агне, както си му е редът. Не знам защо ми е така неспокойно. Овцете затворихме, кравите също. Козите и магарето са по двора . Кучето Баро подгони една бесовица и го няма от вчера. И на мен ми се тръгва на някъде без път и посока, ама кой ти дава. Ще взема да си свърша работата по-навреме,  да срещна хората спокойно. Ще си туря и здравец на калпака.

Малко е тъмно, ама няма да шия я. Излязох на прага и мамя козите да ги карам за доене и гледам някой стои до оградата. Викам си: опаа, ей го крадеца.  И го задебнах. Пътьом забрах една вила, и тъкмо да го измеря с нея, и оня като викна:

-Неблагодарен си беше тоя народ, такъв си и остана. Калпав матрял.

Краката ми омекнаха, а вилата се свлече на земята.

-Г-н Борисов, таковата, г-н Генерал, как така вие тук? – и повече звук не мога да издам.

-Ти какво мислиш, че като е утре Гергьовден и не мислим за теб. Бе, ти си най-важният. Дойдохме да ти помагаме, пари да ти носим от Европа, ако има ленти да ти отрежем.

Заотстъпвах същисан към обора и не знам какво да кажа.

– Ако си тръгнал към кравите да не стреснеш Цецо, че ги дои. Вчера чул като си казал, че се доят рано и ти помага. Мъжко момче ей, но мляко днес не чакай. За яйцата ще мине Веско, там нещо за гласа сиреч.

– Добре, добре. Помагайте, че тук на село е тежко – изфъфлих и тръгнах към другия край на двора. И вече наистина се сбърках. Стои един откъм опашката на магарето в стойка и му издава команди. Изтръпнах. Това е все едно да кажеш на моята Гица, че е дебела и да си на eдна ръка разстояние от нея. Скочих да спасявам човека и… ужас… ами, това е г-н Сидеров. Викам му:

– Разбирам, че ще ми се помага нещо такова, но моля, г-н Волене, магарето изотзад е некомуникативно.

А той:

– Бе, чудя се защо този елемент ме тресна два пъти в ченето докато го агитирам. Но нали съм корав.

Заведох го отпред и го представих на Миро. Оставих ги да сe агитират и ето ти нов проблем.  Във вече разредяващият се мрак гледам някой се муши покрай кочината, викам си – а, това е Мето циганина, дето помага. Приближих се и само това не очаквах – самия г-н Костов.

– Какво ме гледаш? – ме пита – Само ние можем да те изведем от тази криза, мрак и …. Кво лепне бе?

Наистина гледам го втренчено и от опит знам, че на такива не трябва да се противоречи и клатя глава  в знак на съгласие. Отстъпвайки назад настъпих някой.

– Опи. Свикнали сме. Ние сме с дебели мазоли – засмяно казва другарят Станишев – Знаеш, че много сме те уважавали и пак ще те уважим при възможност.

– Да, да – отговарям, и гледам един насред двора седнал на пън и кани другите.

– Насам, давайте кой каквото има –  мляко, вълна, агнета. Аз ще ги разпределям.

Веднага го познах и му викам:

– Абе, г-н Доган и вие ли ще ме оправяте? Нали излязохте от политиката.

– А-а-а, моето момче, от политика се излиза само като не засече пистолетът. В другите случаи не.

Това оставаше, да ми гръмнат някой насред двора, сякъш тука е съдебна палата. Срам. Бе то цялото село ловци, ако разберат какъв е калабалък тука ще се дигне бая пушилка. Поех дъх и си мисля „Няма да викам дявола“ и тогава…  я усетих. Замрях. Беше нежен полъх. Знаех, че зад мен са две черни хубави очи зад очила. За този поглед давах половината стадо, не цялото направо, без кучето. Не можех да я сбъркам. Колко пъти съм си представял, че доим кравата заедно, а ръцете ни се докосват. И в този миг усетих плътен удар в ребрата, а Гица ми ревна в ухото:

– К’во ма теглиш, бе, и ми викаш Меглена ли,Маглена ли. Па си лапнал по някоя пачавра.

Седнах потен и заразказвах съня, а Гица се превива от смях и вика:

– Абе, будала, как можа да сбъркаш политиците ни с обикновени айдуци бе.

А аз съм излязъл от реалност и ми се чува, че някой мишкува из килера. Мисля си, може ли да е Яне? Да питам ли Гица… или да си трая…

 

Д.Колев

Над Кадин мост времето е спряло

aktdlkadinmost

 

И тази утрин ранният хлад, слизащ от планината, пронизваше шаяците на майсторите. Те бързаха един през друг да видят дали стои построеното.

Едва дочакали да се раздига пролетният мрак скочиха  към основите на моста. Само буйните води и тежкият им дъх се чуваха в ранината. Отдалече видяха бялата риза на Манол и забавиха ход. Вятърът я вееше като знаме над паднала крепост. И построеното вчера се бе предало пред планинските води. Манол стоеше безмълвно, вгледaн в реката. Лицето му вледенено от вятъра не се отличаваше от камъка.

Беше събрал най-добрите каменари и дюлгери от Трън до Търнов град, строили чаршии, църкви и мостове от двете страни на Балкана. Тук една никаква река, широка шейсет  разкрача, туряше майсторлъка му на кантар и вече близо седем луни отнасяше основите. Дяволска река дето всеки реден камък рушеше и утрините почваха отново.

Все по-мрачен ставаше Манол от ден на ден. Два пъти гони каменарите, че не владеели длетата и кривели камъка и други идваха, но реката така и не се предаваше. Полека между ударите на чуковете се изтърва дума, че е голобрад  Манол  за тази работа и той като дочу това още по суров стана. Оттогава тук го оставяха майсторите на здрачаване и утрините над реката заварваха. Сякаш я изучаваше  и дебнеше как да надделее.

По пладне слизаше за малко от скелето и мълчаливо разчупваше погачите, донесени от селските моми. Майсторите посядваха за кратко. Манол  подвиваше крак, загледан в кръшните им снаги. И те като речните води се виеха и както идваха, така и чезнеха. С момите Манол не говореше, само безмълвно забиваше очи в снагите им и сякаш момината им сила с очи пиеше.

Една утрин се чу, че в селото е болна легнала Струма. Най-видната мома на селото. Манол вече не излизаше от строежа, защото бе хванал реката в каменния  юмрук на моста и сводовете се извисиха над гърчещото й се тяло. Струма така и не стана, а в селото се заговори, че майсторът е вградил сянката й в темелите на каменния мост. Видеха ли го майки да ходи по брега бързо прибираха децата. Момите не идваха. Хляба носеха стари жени, но това Манол не виждаше. Положи последния камък една вечер на здрачаване и  тръгна без да се сбогува и търси плата от селото.

После го търсиха за други градежи, но така и не го намериха. Едни казваха, че се запилял по Влашко, други, че го срещали из Тракия и  не се знаеше да е хващал майсторлък повече.

И никога не се разбра дали той вгради в темелите сянката на Струма, или там остави своята за да надвие.

Мостът вече седем века стои в прегръдката на непокорната  река, сякаш да каже колко е силен духът само на един човек.

Донесох ви тази легенда от полите на Осоговската планина, за да припомня, че на тази земя човешкият дух и воля са побеждавали врагове и са властвали над природата. Днес се лъжат хора, че с пари и власт ще победят българския дух. В това могат да се заблуждават само тези, непрочели историята ни, неразгърнали книгите на Вазов, Йовков, Елин Пелин, Чудомир и другите десетки класици, неносещи духа на дедите ни в гърдите си.

Когато в една борба за по-добър живот се вграждат душите на запалили се хора, тя не може да умре от само себе си.

Когато загиват деца от ръцете на родителите си, защото не могат да ги хранят, тези, довели до това няма, как да са щастливи.

Когато старите жени поемат с трепепещи от срам ръце пари за прехрана от децата си, няма как да не застигнат клетвите им тези, които крадат всеки ден от насъщния им.

Когато млади хора са следени, потискани и бити поради искания и убеждения, няма как да бъдат сломени и пречупени.

Над  духа на българина няма власт, която да е победила и сила, която да го сломи.

Такава е историята, господа офицери. На тези, които не са я прочели, тя е отредила страници, които се наричат черни.

 

Д.Колев

 

познавателна връзка:

Кадин мост – село Невестино

 

 

История за земя и човешка суета

Един монах през 1760-1762 г. в манастира Хилендарски за да спаси братята си по род от забвение на миналото написва:

„От где ще можеш да добиеш тия знания, ако не от ония, които писаха историята на този свят и които при все че не са живели дълго време, защото никому не се дарява дълъг живот, за дълго време оставиха писания за тия неща. Сами от себе си да се научим не можем, защото кратки са дните на нашия живот на земята. Затова с четене на старите летописи и с чуждото умение трябва да попълним недостатъчността на нашите години за обогатяване на разума.“

0060 - Istoria slavianobulgarska

Този велик мъж написал история, а питал ли се е някой защо е избрал точно това, а не друго познание. Можеше да цели събуждане на познания с писане за планетни или звездни тела, за човешка или животинска биология т.е природата ни. Това са били учения модерни за времето си, както и други познания, но той е знаел, че единствено историята е носителя на мъдростта за едно общество или отделния човек. Това е знаел монаха Паисий и го е казал в първите редове на писанието си. И макар историята днес да е доказала неговата мъдрост и гениалност той с липса на суета пише, че човек живее кратко за да я придобие. Във всички времена думите му са актуални защото трябва да живееш поучавайки се от живелите преди теб от грешките и успехите им. Човешката трагедия и смърт е също познание, което е води до значими изводи. В една битка на идеи и интереси преди петдесет години години за кратък период жертвите и палачите са сменяли ролите си. Първо едните са в лагерите малтретирани и убивани, после другите и никой не се е поучил от това безсмислие. Днес вече и двете страни са отдавна умрели. Някъде почиват един до друг палач и жертва, за да поучат живите колко безсмислено е свършил живота и на двамата. Всичко се е случило за да проумеем днес същностните и стойностни неща в живота.

На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. По заповед на военния министър, Иван Вълков, Стамболийски е предаден за ликвидиране на чета от ВМРО предвождана от Величко Велянов. Тялото му е заровено на тайно място в землището на Ветрен, като е открито и идентифицирано десетилетия по-късно.

След преврата на 9 септември 1944 година ген. Вълков се укрива за известно време. На 17 юни 1946 година е арестуван в Пловдив. Въдворяван е последователно в различни лагери, включително „Белене“, и в края на 1953 година е преведен в ареста на Софийския затвор в очакване на присъда. През 1954 година е осъден на смърт по процеса за „априлските събития“ от 1925 година. Президиумът на Народното събрание заменя присъдата с 20 години затвор поради напредналата му възраст. Умира на 20 април 1962 година в затвора в Стара Загора. Погребан е в Старозагорските гробища. През 1970 година е погребан в Централните Софийски гробища.

След освобождението на Вардарска Македония  Величко Велянов се мести в Скопие, където умира в 1943 година.

Така приключва за близо 20 годишен период живота на жертва и палачи в част от Българската история.Това е дълъг период за размяна на роли.Времето на смъртта на друг велик българин Вапцаров и палачите му е само няколко години.Арестуван през март 1942 г. На 23 юли е осъден на смърт и още същата вечер — разстрелян на Гарнизонното стрелбище в София. Молбата на Вапцаров за помилване е представена на Борис III, но тя е отклонена.

Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване следобяд на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Слухове за смъртта му твърдят, че е отровен по нареждане на Хитлер или от британските специални служби. Погребан е в манастирската църква на Рилския манастир. През 1946 останките му са ексхумирани и осквернени по нареждане на комунистическите управници и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. На следната година този параклис е взривен и заравнен. Днес е запазено само сърцето на монарха, което се намира на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир.

Министърът на вътрешните работи по онова време Петър Габровски е инициаторът на Драконовските мерки и закон –убиец, чиято жертва става и Никола Вапцаров. От 160 депутати по онова време 127 гласуват за него. Понеже предложението му не е било издържано технически, за да оправи работата се заема министърът на правосъдието Васил Митаков. Опитен юрист, повече от четвърт век в правото, бивш следовател, касационен съдия.

След преврата от 9 септември 1944 г. Петър Габровски на свой ред е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. заедно с Васил Митаков. Подобна е съдбата и на повечето народни представители от Народното събрание гласували закона убиец. Някои преминали през лагери, други директно осъдени и екзекутирани.

Хиляди са репресиите върху обикновенни, неизвестни на обществото хора. Такъв е случая с Никола Узинов от малко предбалканско село. Роден в семейство на земеделци, потомствено свободолюбив с чувство за справедливост и чест. Осъден от народен съд и излежал шест годишна присъда на остров Белене. След излизането си за няколко години умира от заболяване следствие репресии и нечовешките изтезания в лагера. Неговите и на хиляди други затворници палачи  Газдов, Гогов и Горанов днес също ги няма. Главният виновник Мирчо Спасов, инициатор на лагерите, умира преди повече от 20 години.

Това са само три случая от най-новата ни история. Така е дори да се връщаме десетки векове назад и независимо от уроците на историята не се поучаваме да не повтаряме грешки в обществен и личен план.

Останките в един гроб след повече от петдесет години са в повечето случаи предмети, монети. Костите се състоят предимно от калций, неговата структура е кристален строеж и метален блясък.Калцият си взаимодейства с кислорода в почвата и киселинните дъждове го разграждат. Само след 12-15 години, умрялата кост се разпада и става на пръст, получава се т.н. фосил.

tumblr_lstnsm0x281qfh5vzo1_500

Участниците в последните събития противопоставили големи групи хора от обществото ни от 40-те, 50-те и 60-те години отдавна са преминали в това състояние. В еднакво състояние са жертви и палачи. Това е за информация на тези, които днес градят история с непочтенност и с цената на лишенията на другите. Еднакво се разграждат бедни и богати, жертви и палачи. Разликата е в това, че на едните ковчега е от топола, а другите са поставяни в дъбов или от палисандрово дърво до петнадесетата година. После са еднакви. Човешка суета.