Публикации

Защо няма земеделие в страната на щастливите кокошки

Кое е първото: яйцето или кокошката, се пита в един известен философски казус. Ако оставим философията настрана, отговорът би бил лесен – първо се появява тази стока, чийто ТИР първи е пристигнал на границата. Яйцата вече идват от Полша, а бройлерите – от Китай. В цялата тази философско-потребителска история, уви, българският производител почти не присъства.

По традиция през последните 20 години стратегията за развитие на земеделието у нас се прави от хора, нямащи нищо общо с него. С все по-голяма тревога работещите в отрасъла, а и повечето мислещи българи, се питат как политиката на този жизненоважен отрасъл се определя от хора, които дори не са работили в него и нямат нужните познания.

С един дори кратък анализ за състоянието на българското земеделие може да се добие представа за основните му проблеми.

Растениевъдството може да се гледа от различни ъгли.

Субсидиите на единица площ правят изключително печелившо производството на зърнени култури. При него субсидия от 27-30 лева за декар практически представлява 30-40% от себестойността на продукта. Тези пари обаче са незначителен процент от разходите за култури като лук или картофи, още по-малък за лозя, овощни или оранжерийни растения. При тях тази сума е по-малка от 1%. За последните години България покрива своите нужди от зърнени култури и дори изнася не малка част. Тук обаче седи и друг въпрос- субсидиите за зърнопроизводство на практика не се ползват от обикновения потребител. Клиентите не усещат и намаляване на цените на хляба, защото те се формират пазарно. Те се саморегулират, като това, което е под борсовите цени, закономерно се изнася навън.

Какво се случва обаче в другите направления на земеделското производство? Почти целогодишно България внася ВСИЧКИ плодове и зеленчуци. Българските не са конкурентни. Нещо повече – у нас няма нито качество на продуктите, нито съвременни опаковки, поради недостатъчни инвестиции. Българските преработвателните предприятия за консервиране, сушене, замразяване също не разчитат на родни суровини.

Загубват се традиционни производства, в които България е била на европейско ниво. Пример за такива са отглеждането на чорбаджийски пипер, капия, домати за преработка, патладжани, корнишони, лук, чесън и други. При плодовете страната ни е загубила позиции при черешите, кайсиите, прасковите, ягодите и други.

У нас не се произвежда промишлено и един килограм боб. Добивът на леща е едва стотина тона годишно. Малко известен факт е, че всяка година тези култури намаляват десетки пъти. И това ще продължава или до пълното им изчезване или до започване на обратния процес, но след като цените на тези продукти станат неимоверно високи. Това не се случва, защото няма производители, а защото липсват условия за оцеляване на тези производства. Силно дотирани европейски продукти наводняват нашия пазар. Но за да се постигне тяхното качество, са необходими средства, които тук няма как да се акумулират от производителя. Там условията са създавани с национални приоритети и програми, допълнени по-късно с такива на европейско равнище.

Производствата се базират на традиции и са създавани и надграждани от няколко поколения производители. Подкрепяни са от финансови институции и правителства. Пример за това е Холандия, която става световен лидер в оранжерийното производство в рамките на 50 години. С помощта на различни правителствени програми, с участието на финансови институции и човешка предприемчивост, каменистите и безплодни райони на Южна Испания се превръщат в най-големите в Европа производствени полета на оранжерийни продукти. След стимулиране на индивидуалната предприемчивост и либерализиране на правилата за инвестиции, за двадесет години Турция се превръща в световен фактор при производството на плодове и зеленчуци и суровини от тях. Така е и с Гърция и Кипър, дори Македония е по-добър производител от България. Все пак, всички внасят жито от България. Преди 15 години те са купували и домати от нас. Не много, но пак е повече от нищо.

Защо нещата днес изглеждат така?

За да кандидатства за европейско финансиране един български производител с проект за 2-3 дка оранжерия или за 10-15 дка овошки трябва да приготви 20 000- 30 000 евро само за бизнес плана. Отделно разрешителните и проектите за оранжерия са още толкова. А това е без дори да са направили инвестиция. И така достъпът до европейски средства не е във възможностите на повечето производители у нас. Затова и малки стопанства в България просто няма. За тези, които са успели да преминат препятствията до тук, следват още допълнителни разходи, например наличието на консултант. За съжаление целият механизъм не води до никакви успехи за земеделието. Дано и някои от управляващите да забележи това.

Нормално е да се погледне и заетостта на хората в сектора.

В едно стопанство за зърнопроизводство от няколко десетки хиляди декара работят 5-6 човека.Това е така, защото този тип производство е механизирано и повече хора не са необходими. Докато при зеленчукопроизводството или овощарството за стопанство от 100 дка в някои моменти са необходими дори до 30-40 човека. Повечето засети площи със зърнени култури закономерно водят до намаляване на нуждата от работна ръка в селата, което от своя страна води до обезлюдяване. За десетина години България дори прави нещо като монопол в този отрасъл. Докато в Испания, Гърция, Холандия и дори Македония се правят стопанства от 10 до 1000 дка, у нас има такива от 100 000 до 1 000 000 дка. По този начин страната сама си поставя бариери за модерно земеделие. Защото то не означава 100 човека да имат модерна техника, а напротив – би трябвало 15-20% от населението да създава пазарен продукт, конкурентен на световните пазари. Да се отглеждат продукти, които са в основата на модерната преработвателна промишленост. И това, взето заедно, да формира дял от икономиката на страната.

Интересно се развива и животновъдството в България.

Въоръжени с норми и правила, няколко хиляди човека преследват производителите като диви животни. А това води до съсипване и на този отрасъл. Животновъдството е един от първите поминъци в човешката история и се е създал и просъществувал без агенции и хигиенни норми за брой чешми, видове подове и какво ли още не. Всички тези изискуеми атрибути дори ги няма навсякъде в Европа – например в Гърция, която въпреки това има и животни, и суровини за преработка.

След като не само не се създават стопанства, но и техния брой намалява, след като никой не инвестира в животновъдството, значи трябва да се търсят причините за това и да се направят адекватни промени. Липсата на суровини за месната и млекопреработвателната промишленост прави България неконкурентна на външните пазари.

Тук е много наболял въпросът и за типичните български месни продукти. Смядовската луканка например се прави единствено от специална порода свиня. Днес обаче тя сигурно живее някъде тайно, защото луканка има, а тази порода не се вижда около селата.

Да се прави нещо по вековни рецепти навсякъде по света се счита за уникално.

У нас обаче правилата се определят от чиновници по техен принцип и усмотрение. Узбеките например от векове правят хляб по рецепта с квас, а афганистанците го пекат с изпражнения от животни. Испанците сушат свински бут няколко месеца и през това време той мирише потресаващо. Унгарската кухня чака дивеча да престои няколко дни, а френските сирена са с плесени. Северните народи ядат сурова риба. Храните на източните народи и на пустинни номади са дори още по-екстравагантни в някои отношения. Неясно как, но явно тези народи са оцелели без хигиенни норми и добри европейски практики. Кой знае, може би и те са в пътната карта за посещения на инспекторите, които да ги вкарат в правия път?

Рибовъдството у нас също е плачевно състояние.

Всъщност, то е представено от една агенция, няколко екстензивни производства в язовири, ръководени по съмнителни принципи, 2- 3 мидени ферми и толкова пъстъвови и група прехвърляни тук-там рибарски селища. Няма значение къде се намира ръководството, защото реално такова производство няма. България е на едно от последните места в света по консумация на риба, като почти цялото количество се внася. За сметка на това страната е на едно от първите по сърдечно-съдови заболявания.

Наболелите проблеми стават доста. Когато някой заговори за тях, отговорът е традиционен – така е решено в Брюксел.

Това обаче не е така – никой не може да задължи страната да нарушава националните си интереси – нито преди, нито сега. България сама може да определя политиката и стратегията си за развитие.

Европейските държави произвеждат приоритетно култури с добив на декар 2-3-4 и повече тона. България развива зърнопроизводство с добив 200-300 кг на декар. Техните продукти са суровина за последваща преработвателна промишленост, а страната ни изнася суровина за тях. На площи, уредени за поливане, те отглеждат ягоди, грозде, овошки, които се продават за няколко евро на килограм, а България- жито за 15 цента или рапица за чуждите заводи. Тяхното сирене се продава у нас по 12-15 лева за килограм, докато българското е от сухо мляко и палмово масло. Докато налагането на родните стоки на европейските пазари е немислима стъпка, то същите европейски производители вече заемат позиции на руския пазар. Това е този пазар, който наши политици –стратези определят като безперспективен. Същите политици създават отношения, които правят българските стоки неконкурентни навън чрез високи мита.

Отново се появява въпрос – толкова ли е трудно да се договорят подходящи условия, за да съществува нормална търговия на руския пазар? Там традициите във взаимоотношенията са все още запазени, българските стоки са уважавани, а продуктите все още не са забравени. Не звучи толкова трудно. Но мнението, че политиците са купувани от световни лобита, за да стои България далеч от тези пазари, се налага все повече и повече.

През това време родните пазари в Европа са толкова епизодични и случайни, че не може да се каже, че почиват на някаква основа. В повечето случаи те се поддържат от отделни професионалисти с лични позиции от преди. Такива има в Германия, Чехия и Полша. В цяла Европа този бизнес е в ръцете на второ-трето поколение емигранти, които обичайно работят с Турция, Гърция, Тунис, Мароко и други места, от които произхождат. България все още чака да се нареди на опашката.

Често българите отбелязват, че европейците живеят много добре.

Факт е, че самите българи спомагат за това. Защото и присъединяването им към тях е сделка, от която те печелят. В България, ако се наеме незаконно работник, санкциите са жестоки, но в Европа работят няколко милиона емигранти, в това число и много сънародници. Вече над 15 години всички европейски правителства се правят, че това не съществува. Тези работници с труда си формират по-евтин продукт на европейските страни, без да получават почти нищо в замяна и в същото време са част и от българската конкуренция. В Гърция българин за една норма събира 3-5 тона картофи. Тук същия за ден събира 400-500 кг без да има качество на работа. Там човек е поставен в условия на грубо подчинение и 30-те евро на ден, които получава, го правят зависим. Така се берат маслини в Гърция, грозде в Италия, лимони в Испания и ягоди в Англия. Нелегално, с мълчаливо несъгласие на европейските ни партньори. Оттам връщат само и единствено джебчийки.

Често човек в България не си дава сметка, че и тук може да се изкарва достатъчно, ако се работи усърдно и цялото общество се движи в правилната посока.

Кой и как ще определи посоката за движение? През последните 20 години в земеделието не са влизали професионалисти на ръководни постове. Дори да е имало хора с опит, са били назначавани на незначителни позиции. Всички случайно попаднали там са имали за пример предходните им. Тези, които там са работили за себе си, сега са бизнесмени, а останалите – незнайни, безименни , борещи се за оцеляване хора. Може би защото когато човек не носи потенциал и капацитет да направи нещо и да промени живота на хората, променя и оправя само своя. Така е вече толкова години, на всички нива на управление. Примери не липсват. Министрите и техните заместници обикновено след мандата си стават крупни бизнесмени. С парите на хората. Без справедливост.

tikva1

Но как тези хора стигат до властта?

За да се състави правителство от професионалисти, трябва да се намерят добри архитекти, лекари, прависти и други, за да се управлява с тяхна помощ икономиката на една държава. Но ако човек познава добри специалисти само в дадена сфера, а за останалите позиции вика случайни хора, то задачата става непосилна. Така, за да се замаскират проблемите, вече се набляга на личен чар и присъствие, а избраните кадри често не оправдават очакванията, вместо това наблягат върху оправянето на личните си дела. И така се завърта един управленски цикъл. Това не е толкова страшно. Проблемът е, че се струпаха 7-8 такива цикъла по 4 години. Това са повече от 20 години експерименти с живота на хората.

Нормално е човек да иска децата му да живеят тук, а приятелите му лекари да не мият чинии в Америка. Неприемливо е родителите му, работили по 40 години за тази страна, да нямат пари за мляко и лекарства. Затова и България иска съдбата на нейните граждани да се решава в българското Народно събрание и то от способни хора. Не някъде далеч, в неясен Европейски парламент друг да решава кое е редно да се случва у нас и кое не. И за тази своя работа този друг да получава толкова пари за месец, колкото един български работник получава през живота си.

Моисей е водил народа си 40 години в пустинята, за да умре и последния живял в робство. Тогава създава държава от свободни хора. Така се прави. А не когато се избере управник, след време хората да се чудят дали това е новият бизнесмен.

Търпението трябва да има граници.

Особено когато министър говори, че в пазарната икономика съществува спекула. Това не е спекула, а липса на производства. Недостигът на даден продукт води закономерно до високи цени. Така е с яйцата, млякото, пилешкото, свинското, агнешкото, телешкото, плодовете, зеленчуците. Всъщност, не остана нищо друго.

Истината е, че България не произвежда, а не произвежда защото няма условия за това.

Нека се възродят ценностите и морала, пренасяни през столетията от милионите достойни хора, живели в тази страна. Съхранили традиции, производства и духовност. Предали любовта към земята и ближния.

За да може след време, когато някой тръгне на път, от запад на изток, и стигне до една прекрасна земя, в която не само кокошките, но и хората са щастливи, да си каже: „Това е България!“.

Свинско с чесън

През последните пет години един зеленчук поскъпна с повече от 100%.

Голяма част от нашите производители спират да го отглеждат и сега основно се внася от Китай, Иран, Испания и Франция. А перз това време Блгария губи традиции и опит за производството му. Сортове изчезват или се разпадат. Това е природен лек за простудни и вирусни инфекции, понижаващ нивото на съсирване на кръвта и образуването на тромби, предотвратяващ образуването на тумори и много други.

Това, разбира се, е чесъна (Allium sativum) или чесновия лук. Многогодишен луковичен зеленчук от семейство Лукови, род Лук. Този вид не се среща в диво състояние и се смята, че е получен в резултат на културна селекция. Вероятно произлиза от вида Allium longicuspis, който расте свободно в югоизточна Азия.

Най-често консумираната част от растението е подземната складираща структура, наречена глава. Една чеснова глава се състои от дузина или повече отделни скилидки, всяка от които от ботаническа гледна точка е луковица — подземна структура, образувана от удебелени листни основи. Всяка скилидка е образувана от една единствена листна основа за разлика от лука, чиято луковица се състои от многобройни листни слоеве.
Надземните части на растението понякога се употребяват за храна, особено докато са млади и крехки.

Една глава чесън обикновено е от 4 до 8 см в диаметър, бяла до розова или зачервена и е съставена от много (8–25) отделни скилидки.

Листната част се състои от централно стъбло, високо 25–100 см с плоски или ръбести (но не тръбообразни) листа дълги 30–60 см и широко 2–3 см.

На по-големи площи се отглежда във Великотърновски, Ямболски, Шуменски, Силистренски и някои други райони.

Чесънът бива летен и зимен.

Летният чесън е по-дребно растение, с по-малки листа и луковици, които са стегнати и с по-добра съхраняемост. Към него спада сорт 37/57, чийто луковици са с 9–11 скилидки и тегло 34-40 г.

Зимният чесън е с широки сочни листа. Луковиците са по-едри, но с по-малка съхраняемост. Към него спадат сорт №6, 50-70 г и сорт №14, който е с по-малко стегнати, но по-едри луковици. По своите биологични особености и изисквания чесънът се доближава много до лука. Зимният чесън за зелена консумация най-често се отглежда в зеленчуковите сеитбообращения, а летният – в полските. От това трябва да се изхожда при избора на място и при подбиране на предшествениците.

За отглеждане на чесъна се избират богати на органични вещества структурни почви, разположени на проветриви места. Особено важно е те да са чисти от плевели. Чесънът трябва да се отглежда на едно и също място най-рано след 3–4 години.

Подготовката на почвата за летния чесън започва с оран на дълбочина 15–18 см. С нея се унищожава плевелната растителност и се създават условия за поникване на плевелните семена. Дълбоката оран трябва да се извършва до края на август на дълбочина 25–28 см. С нея се унищожават новопоникналите плевели. По-добри резултати се получават, когато дълбоката оран се извършва с обръщателен плуг.

Преди дълбоката оран се прави основно торене с органични и с минерални торове – 9-10 т разложен оборски тор и P2O5 и К2О след почвен анализ и указание от агроном.

Напролет площта се култивира на дълбочина 10–12 см. Заедно с култивирането се внася азот, отново след анализ.

Подготовката на почвата за засаждане на зимния чесън се извършва веднага след прибирането на предшественика. Почвата се изорава на дълбочина 15–18 см, а по-късно се бранува и се заравнява. Непосредствено преди засаждането се оформят лехи с удобна за обработка ширина, които се разделят една от друга на разстояние за стъпване на механизацията, широка 30–40 см. Дължината на лехите е в зависимост от наклона на терена и механичния състав на почвата. Браздите служат за пътеки и за отвеждане на излишната вода при валеж или напояване.

Зимният чесън се засажда до 15 октомври.

Подготовката на посадъчния материал започва с разделянето на скилидките и сортирането им по големина. Те се засаждат ръчно в предварително направени малки браздички. Те от своя страна също могат да се правят ръчно или пък с машини на разстояние 15–20 см и дълбочина 6–8 см. Вътре в тях скилидките се засаждат на разстояние 7–8 см една от друга. За засяване на един декар, в зависимост от едрината, са необходими 150–300 кг скилидки.

Летният чесън се засажда по същия начин, както зимният. Разликата е в сроковете. Летният чесън се засажда рано напролет, обикновено през втората половина на февруари до началото на март.


След засаждане площите и при двата вида чесън се третират с хербицид преди поникването, и още веднъж във фаза 3-ти – 4-ти лист. След тези периоди чесънът трудно понася хербициди и е задължително да се окопава.

След поникване и двата вида чесън се третират с инсектицид за чеснова муха. При ранни затопляния през месец януари и февруари се пръска отново. При трайно високи температури над 15 градуса се влиза в график и се пръска през 15-20 дни до началото на образуване на глава.

Ако се появи бяло гниене, нападнатите растения се изскубват и се унищожават.
При температури над 30 градуса и чести превалявания обикновено след 20 май се пръска против гъбични заболявания, в график през 20 дни до прибиране.

Чесънът има нужда от редовно поливане, затова и се полива равномерно без да се преовлажнява до 20 дни преди прибирането му.

Когато чесънът се отглежда на слабо запасени песъчливи почви, препоръчва се подхранване поне 2 пъти с 10–15 кг азот на декар.

Грижите през вегетацията включват минимум две окопавания.

При зимния чесън прибирането става до 15 юни, а при летния- месец по-късно. Растението се прибира със стъблата, които се почистват след изсушаване. При закъсняване дори с няколко дни стъблата бързо изсъхват и падат (прегарят). Така прибирането става трудно с машини и почти невъзможно на ръка. В този случай загубите са големи, поради трудно откриване. Горната ципа също изгнива и се влошава качеството на главите. Оголва се горния слой скилидки и главите изглеждат лошо. Старите хора казват, че ако чесънът не се прибере навреме, той изчезва. И в преносен смисъл е точно така.

Чесънът се суши се на проветриво място, без да се допуска влага. По навлажнените глави се образуват черни петна и те губят търговския си вид.

След добро изсушаване се прибира в мрежести опаковки, като се следи през цялото съхранение.

Чесънът е труден за съхранение и ако не е в камера при контролирана температура и влажност, трябва да се следи за покълване или мухлясване през зимата.

Неприятностите при съхранението могат да се спестят, ако се спазва правилото, че най-добрата стока е продадената навреме.

Чесънът е наглед обикновен продукт.

Но многото особености при отглеждането му, продължителния производствен период, ниската степен на механизация и трудното съхранение го правят неатрактивен за производителя, затова и много земеделци го отбягват. Като се прибавят и лошите в метеорологично отношение години, понякога се случва той да е по-скъп дори от свинското, с което иначе е в отлична комбинация.

Уважението си към този продукт хората от различни краища на България изразяват със задължителното му присъствие на трапезата. Орешачани налагат сланината си с него. Суджукът им също е подправен с тънкия му аромат. В Тетевенско пък се прави уникална рибена чорба – саламура, в която прясната пъстърва си прави компания с голямо количество от лековитата люта подправка. Може би за това балканджиите се славят с дълголетието си. И с още нещо според жените, което обаче не е предмет на тази статия…