Публикации

Видове култивиран пипер – класификация

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 
 
 

В България пиперът се явява традиционен зеленчук. Появява се по нашите земи само няколко десетилетия след откриването на Америка. За тези няколко столетия от тогава са създадени някои наистина висококачествени сортове. За съжаление, обаче, сортовото разнообразие у нас не е чак толкова голямо (противно на някои твърдения). На практика всички сортове пипер, които се отглеждат в България принадлежат само към един вид – Capsicum annuum (изключенията са само по дворовете на някои любители). Този вид е най-разпространеният и в световен мащаб. Но това не означава, че няма други видове с ценни качества. Съществуват над 20 вида в род Capsicum. Освен Capsicum annuum в култивация са въведени още 4 вида, но те се отглеждат ограничено – най-вече в Южна и Централна Америка, Мексико, Карибите, също и ограничено в Индия и Китай. В рамките на тези 4 вида има доста сортове, които биха могли да се отглеждат при нашия климат (няколко такива сорта са представени по-надолу).Петте вида въведени в култивация са:

Capsicum annuum – това са пиперите, които се отглеждат у нас. Annuum означава едногодишен, но това име е дадено погрешка, въпреки това е останало така и до наши дни. Името е погрешно, защото всички видове от род Capsicum са многогодишни растения.

Capsicum baccatum – този вид се отглежда предимно в Южна Америка и е познат под името „аджи“ (всъщност това означава просто „пипер“, но в някои страни от тази част на света така се нарича вида baccatum). Baccatum означава „като ягода“. На практика плодовете на всички видове от семейство картофови – пипер, домати, патладжан и т. н. са ягоди в ботаническия смисъл на думата (не се бъркайте с градинската ягода, чийто плод всъщност не е ягода, както между впрочем и орехите не са ботанически орехи). На повечето сортове дръжките на плодовете са доста дълги. Множество от пиперите от този вид имат по-различни аромати.
Отглеждане: Отглеждат се като обикновения пипер, но някои от сортовете са по късни, затова е добре семената за разсада да се засеят 60-75 дни преди последните възможни слани за вашия район. Другото важно нещо е, че растенията са по-големи (на някои от сортовете до есента образуват храст висок до 1,5 м.), затова трябва да се сеят при по големи разстояния, примерно 100 х 30 см. (вместо 60 х 15). Растенията от този вид се разпознават лесно, като се видят цветовете им. За разлика от тези на annuum, chinense и frutescens, чиито цветове са бели, цветовете на baccatum имат петна в основата на венчелистчетата (виж снимката):

Capsicum chinense – този вид е вторият по разпространение след annuum. Макар и рядко, го има в много страни. И на този вид името е дадено погрешка. Chinense означава „от Китай“, а всички видове пипер произхождат от Америка. Специално този вид произхожда от северната част на Южна Америка. Ботанически е много близък до annuum и дори има спорове дали не трябва да бъде причислен към него. Има няколко групи сортове (в зависимост от формата на чушките), като най-известната е тази на типа хабанеро (в превод: „от Хавана“), често с това име се отъждествява целия вид C. chinense. Като цяло чушките на различните сортове принадлежащи към този вид имат следните характеристики:
– Най-популярното им качество е ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА лютивина на много от сортовете. Най-лютивите сортове пипер принадлежат именно към този вид. Тези чушки рядко се използват за пряка консумация, защото малцина могат да ги ядат, но са отлични за приготвянето на лютиви ястия и особено сосове. Използват се и за приготвянето на лютиви спрейове за защита от хора и/или животни. Нелютивите сортове са сравнително малко. Повечето чушки от този вид имат много характерен, най-често силен аромат, който не се харесва на всекиго (не е лош, просто е много по различен от този на обикновения пипер). Повечето пиперки са с причудливи форми. Едроплодните (над 7-8 см.) сортове са рядкост.
Отглеждане: Отглеждат се като обикновения пипер, но трябва да се знае, че семената се нуждаят от повече топлина и време (2-5 седмици), за да изникнат, като често никнат не едновременно. Вегетационният им период е по-дълъг и затова семената за разсада е най-добре да се засеят 60-75 дни преди последните възможни слани за вашия район. Растенията обикновено са по-разклонени и затова е добре да им се даде малко повече място, примерно 80 х 30 см. С този вид пипер лично аз имам значителни проблеми. Всяка година голяма част от растенията загиват, вероятно от някоя от вирусните болести.

Capsicum  frutescens – този вид също е сравнително разпространен по света (макар и рядко) и също като chinense е ботанически много близък до annuum и има спорове дали не трябва да бъде причислен към него. Frutescens означава „като храст“. Разнообразието на сортовете от този вид по отношение на форма и размер на плодовете е най-малкото сред петте вида. Не ми е известно да има нелютиви сортове. Най-популярният сорт от този вид е Табаско, от който се прави едноименният лютив сос.

Capsicum pubescens – този вид се отличава значително от всички останали. Почти не се отглежда извън Южна Америка. Pubescens означава „овласен/покрит с мъх“. Цялото растение е покрито с къси власинки, което му придава сребрист вид (прилича повече на физалис, отколкото на пипер). Растението не расте изправено, а се стели. Цветовете най-често са виолетови. Най-интересният отличителен белег е, че семената са черни! Плодовете са доста сочни и почти винаги много люти. Този вид има дълъг вегетационен период, а и не понася добре високите температури (опадват му цветовете) и затова нашият климат не е подходящ за него – завързва късно и до първия мраз не може да узрее.

 

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 

Малко информация за лютивата химия от гостуващия ракетен учен Д-р Иван Лалев Колев

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 
Лютивите чушки са членове на семейство Capsicum. Лютивият/топлинният диапазон е разнообразен, вариращ от много лек до изключително див и агресивен. Специфичният клас вещества, които определят тяхното действие и разположение в класациите, са известни от тези учени, които изучават такива неща, като капсаициноидите. Двата най-често срещани компонента в този клас са капсаицин и ди-хидрокапсаицин (Capsaicin and Di-Hydrocapsaicin), които изглеждат така:Capsaicin

H3CO

\____       O            CH3

/    \      |            |

HO-<      >-C-N-C-(CH2)4-C=C-C-CH3

\____/  | |          | | |

H2 H          H H H

Di-Hydrocapsaicin

H3CO

\____       O        CH3

/    \      |        |

HO-<      >-C-N-C-(CH2)6-C-CH3

\____/  | |

H2 H

Капсаицинът и дихидрокапсаицинът заедно съставляват около 80-90 % от капсаициноидите, открити в лютивите чушки. При видовете Capsicum annum общото съдържание на капсаициноид варира от 0,1 до 1,0 %, а съотношението капсаицин към дихидрокапсаицин е около 1: 1. В Capsicum frutescens общото съдържание варира от 0.4 – 1.0 %  със съотношение около 2: 1.

Останалите, по-малките капсациноиди включват Nordihydrocapsaicin [Dihydrocapsaicin с (СН2) 5 вместо (СН2) 6], Homocapsaicin [Capsaicin с (СН2) 5 вместо (СН2)4 и Homodihydrocapsaicin [Dihydrocapsaicin със (CH2)7 вместо със (CH2)6].

Различните капсаициноподобни съединения, намиращи се в лютивите чушки, имат леки структурни изменения в въглеводородната опашка, променяйки способността им да се свързват с нервните рецептори и способността им да проникват в слоя от рецептори на езика, устата и гърлото. Това може да обясни защо някои люти чушки изгарят  устата, докато други лютят дълбоко в гърлото.

Капсаициноидите не са разтворими във вода, но са много разтворими в мазнини, масла и алкохол. Ето защо пиенето на вода, след като добили смелост да ядете извънредно лютивото Habanero Чили, няма да спре изгарянето. Поглъщането на студена бира е традиционното лекарство, но малкият процент алкохол няма да измие много от капсаицина. За да получите известно облекчение от лютивото изгаряне  (не може да измислите по-добра причина за да не се ,,наслаждавате на силната лютивина“), пийте мляко или яжте сладолед. Млякото съдържа казеин, липофилно (мазно-любиво) вещество, което обгражда и измива молекулите на мастните капсаицини по същия начин, по който сапунът измива мазнините.

Възприятието, че чушката е „лютива“, не бива да се счита за  трагедия. Капсациновият ключ отваря врати в клетъчната мембрана, която позволява калциевите йони да навлязат масово в клетката. Това в крайна сметка незабавно предизвиква сигнал за болка/парене, който се предава на следващата клетка. Когато клетките са изложени на лютивата топлина, възникват същите събития. Изгарянето от лютивото и изгарянията от температура са сходни на молекулярно, клетъчно и сензорно ниво.

Парадоксалното в случая е, че способността на капсаицина да причинява болка го прави полезен за облекчаване на болката. Въздействието на капсаицина намалява чувствителността към болката и се прилага като противодействащо на болката средство при лечение на артрит и други хронични болезнени състояния.

Капсаициноидите са уникални в сравнение с други пикантни вещества, като пиперин (черен пипер) и джингерол (джинджифил), в който капсаицинът причинява дълготрайна селективна десенсибилизация (прави ни по-малко чувствителни) към болката и дискомфорта в резултат на многократно повтарящи се дози. Резултатът е нарастващата способност да се толерират все по-лютивите храни и позволява на човек да поеме накратко титлата „Лютиво-манияк“ или „ЛМ“ за по кратко.

Хората, които ядат често много пикантни храни, богати на капсаицин, изграждат толерантност към него. Стимул: След като човек е станал до известна степен десенсибилизиран до екстремната лютивина на „горещите“ люти чушки, той или тя може да започне на ново кулинарно приключение. Тъй като не се задвижва достатъчно от топлинно-лютивия  фактор, небцето и вкусовите рецептори вече имат способността да изследва разнообразните вкусове, предлагани от безбройните различни Лютиви чушки, които понастоящем са достъпни от цял свят. Също така за някои Лютиво-манияци  доброто разтърсване от капсаицина възбужда и стимулира нервната система за производство на ендорфини, които спомагат за приятното усещане за благополучие, което може да продължи няколко часа. Ендорфиновия лифт или „издигането“, прави пикантните храни леко пристрастяващи, а за някои дори мания.

Предлагам информацията и структурните химични формули показани по-долу за хора, които наистина са в науката за лютивите чушки.

Това са химичните формули, както обещахме да покажем, като включих и структурите на някои от малките, незначителни капсаициноиди

Има две версии (a и b) на всяка структура, съответстващи на различни конвенции на рисуване. Те са еднакво правилни и недвусмислени, а вие сте свободни да избирате коя да е версия, която предпочитате. Конвенцията „а“ най-често се използва от химиците, но конвенцията „б“ може да бъде малко по-лесна за разбиране за нехимиците.

Capsaicin-a

Capsaicin-b

Dihydrocapsaicin-a


Dihydrocapsaicin-b

Homocapsaicin-a


Homocapsaicin-b

Homodihydrocapsaicin-a

Homodihydrocapsaicin-b

Nordihydrocapsaicin-a

Nordihydrocapsaicin-b

Не на последно място (само в случай, че искате да знаете всичко за капсаициноидите): Точка на топене: 65 ° С; Точка на кипене: 210-220 ° C при налягане 0,01 torr

 

 

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 

Kонните бази и конюшните – организация, предназначение, проекиране, строителство, експлоатация

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 
 

Конна база – всичко за конните бази.

Конните бази са специализирани съоръжения, които са създадени и се използват с много и разнообразни цели, свързани с отглеждането на конете и предлагането на различни услуги в областта на конния спорт и конния туризъм. Услугите и дейностите, които обичайно предлага една съвременна конна база са отглеждане и грижа за коня, развъждане и продажба на коне, училище за конна езда, пансион за коне, провеждане и подготовка за състезания по конен спорт, екипировка под наем и транспорт, хипотерапия, ветеринарно обслужване и др.

Всяка конна база трябва да е изградена и да отговаря на определени изисквания и стандарти във връзка с хуманното отглеждане на конете. Помещенията и конюшните в конните бази, както и грижата за конете са съобразени с определени стандарти и препоръки на световни и национални асоциации по конен спорт. Във всяка конна база е редно да се съблюдават определени норми на хранене и поене на конете, вентилация и хигиена, да се спазват общоприети стандарти при изграждането на конюшните, помещенията за персонала, манежите, плацовете и боксовете, в които живеят и тренират конете. Съвременните конни бази предлагат и допълнителни модерни условия и грижа за конете като солариум за коне, въртележки за раздвижване на конете, пътеки за коне, машини за пресоване на фураж и други.


Конна база, конюшни и боксове за коне

Конюшните в конните бази се състоят от така наречените боксове, в които конете са настанени. Обичайно, за всеки кон има отделен бокс, който отговаря на определени изисквания и е снабден с различни аксесоари. Отделните боксове предотвратяват случайни наранявания между самите коне, както и служат за разделяне на конете един от друг, на кобилите от жребците и подпомагат отглеждането на конете в случай на специален режим или индивидуален хранителен режим на даден кон. Дизайнът на конюшните и боксовете в една конна база може да бъде разнообразен като е съобразен с дадения климат, страна, културна и географска принадлежност, брой на отглежданите коне и използваните материали и препоръките на съответните национални и регионални организации. Материалите, които се използват в строежа на конюшните и боксовете са предимно от камък, дърво или стомана. Боксовете трябва да са снабдени с хранилки за фураж и поилки за прясна вода, както и постели от качествен материал, съобразен с индивидуалните нужди на коня. Боксовете са два вида:

  • Бокс, който позволява свобода на движенията на коня и той може да се завърта в различни посоки и да избира в коя посока да гледа или да легне.
  • Бокс с ограничени движения на коня, който позволява конят да гледа само в едната посока и е възможно или не, да легне на земята. Обичайните размери за този вид боксове са между 1.20 м. и 1.50 м. широчина и между 2.40 и 3 метра дължина.

Изборът на бокс зависи от наличното място, местните обичаи и организации, които правят препоръки за минимален размер за отглеждането на конете. Във Великобритания, Британската асоциация по конен спорт препоръчва боксовете във всяка една конна база да позволяват свобода на движенията на коня и да са с размер поне 3 х 3 метра за понита и минимум 3.70 х 4 метра за коне. Боксовете за жребците понякога са с по-големи размери и могат да достигнат до 4.3 метра.

Услуги, предлагани в конните бази

Конните бази могат да бъдат предназначени само за коне на собственика или собствениците на базата, но могат и да предлагат отглеждането на конете на други собственици на пансионен принцип. Пансионът може да бъде без допълнителни услуги и всички необходими грижи по гледането на коня да се поема от самия собственик, но може и да включва цялата необходима комплексна грижа по отглеждането на коня, включително обучение, тренировки и конна езда.

Често конните бази предлагат уроци по конна езда и конен спорт, както и услуги от конния туризъм – планинска езда, конни преходи с водач, екстремни преходи, езда в манеж с инструктор и други. Много от съвременните конни бази предлагат също така и допълнителни услуги като ветеринарно обслужване, наем на екипировка, транспортиране на коне и други. В някои случаи конната база може да предлага и услуги за отглеждане на конете в оградени пасбища и падоци на открито.

Уроци по езда, манежи, плацове и съоръжения  в конните бази

Във всяка конна база има обособени специални места за езда и тренировка на конете, които може да са вътрешни и външни. Обикновено това са закрити манежи и открити плацове, които са изградени от различни материали и са в различен вид и размер – пясъчен манеж, тревен плац, текстилно-пясъчен плац и други. Най-малките кръгли манежи (корал) започват от размер 12 метра в диаметър, а най-големите, които са подходящи за състезания могат да достигнат до 91 метра. Уроците по езда, които обичайно се предлагат в конните бази могат да бъдат – конна езда в манеж с инструктор или любителска езда с водач в природата, почасова езда, екстремни преходи и други.

Грижа за конете в конюшнята

Конете прекарват една голяма част от живота си в конюшнята. По природа конете са свободни, скитащи, стадни животни и това е неестествено за тях да живеят постоянно в условията на полузатвор. Поради тази причина за да се поддържат толкова бодри и жизнени, колкото и здрави не е напълно достатъчно само да знаеш как, кога и с какво да ги храниш. За да се приспособят сравнително по-добре към изкуствената околна среда изпълнена с присъствието на хора, те трябва да се справят толкова добре психически, колкото и физически. И каквото и мнение да имаме за интелигентността на конете не може да се отрече, че коня има интелект добър колкото и тяло. От това следва, че грижите, които са необходими да прилага неговия господар не са само физически грижи, но и добро разбиране на характерните нужди на коня като цяло. Конете също както нас могат да изпитват досада и отегчение и това е специфично за конете в конюшнята тъй като те са отрязани от свободната „компания” в табуна. Също така като нас конете са индивидуални сами по-себе си, някои са по-чувствителни други по-малко или повече интелигентни. Точно обратното на нас всички коне по-природа са нервни и подозрителни към всичко ново и странно, към внезапно движение и шумни, дразнещи гласове. На свобода тяхната реакция на страха и поведението е борбата, но конете в конюшнята, които са станали нервни от грубите коняри, които са им викали и са ги блъскали и удряли с дръжките на вилите за да ги преместят за тях няма бягство. Вместо това те са принудени да реагират като се защитят и ако грубия гледач не се замени незабавно това ще се отрази върху конете, като станат извънредно нервни, уплашени и трудни за удържане. Всички коне и в частност конете от конюшнята, би трябвало да се отнасяме към тях с непоколебима твърда добрина.

Конюшнята

Конете в конюшните се нуждаят от пространство, въздух и светлина. Помещението или конюшнята трябва да е достатъчно голяма за коня за да може да се движи свободно, да лежи, да се търкаля и да става без опасност да се самонарани (да се доближи прекалено близо до стената и да не може да се завърти свободно). Идеалните размери са 3,5 на 3,5 м., задоволителни размери са 3,5 на 3,0 м. и достатъчни размери за понита са 3,0 на 3,0 м. Всички по-големи размери са безсмислени(с изключение на родилните помещения).

Конете се нуждаят от свеж въздух. Застоелия въздух в помещенията допринася до податливостта на конете към заболявания и бронхити.
Конете се нуждаят и от светлина, като не е добре за очите на всяко едно животно да стои на неестествена тъмнина, като тъмнината не се различава от тази през нощта.

В миналото конюшните са били строени в домовете на собствениците. Те са имали тухлени подове и метален обков на масивни дървени врати, ясли за сеното и обикновено конюшните са имали по две врати. Дали помещението е свободно правостоящо със сграда или хамбар ще са необходими ясли за концентрираното хранене, решетка за сеното или пръстен, на който да се закачи мрежата за сеното и пръстен (може да бъде същият използван за мрежата на сеното), за да се завързва коня за него докато се храни.

Водата може да се дава чрез използването на автоматични поилки, които конете бързо научават как да използват или във ведра. Ако се използват ведра необходимо е да са от тежък тип и да не преобръщат лесно от конете, трябва да се поставят в някои ъгъл застопорени за напречно парче дърво. Ведрата трябва да се пазят чисти, тъй като при постоянното поене слюнката на конете се смесва с водата и се образува слуз по вътрешността на ведрото, ако не се отстранява периодично. Най-добре е дъното на яслата да не е на по-малко от 60 см. от земята, като всъщност действителната височина ще зависи от животните. Ясно е, че малките понита няма да могат да достигнат до яслите, които са за големите коне. Някои хора предпочитат да имат ясли на нивото на земята съобразявайки се с територията, че нормално конете ядът с нормално наведена глава. Недостатъка на тези ясли е че лесни за замърсяване с постеля и фекалии. Най-лесния начин да се поддържат чисти са подвижните ясли, които се поставят в ъглите. След всяко хранене те могат да се изкарват отвън и лесно да се почистят и измият. Важно е да се поддържат яслите чисти-също както ние не обичаме да ядем в мръсни чинии, конете намират своята храна по-апетитна, ако тя не е хвърлена в яслата където има спластени слоеве, спарена храна, която е залепнала по дъното и стените. Също така друго заради, което е важно конете да ядът от чисти ясли е запарената храна да не може да ферминтира и да стане нездравословна за тях. Ако коня не си изяде цялата дажба тя трябва да се извади от яслата преди залагането на новата храна. Най-лесните решетки за сено и за коне и за гледачите са извитите триъгълни решетки поставени в ъгъла. Основата на решетката би трябвало да бъде на 120 см. от земята така няма да има опасност за коня да се заклещи под нея когато става. Ако решетката е поставена твърде на високо всеки прах или семена в сеното може да попадне в очите на коня до като той се храни. Мрежата за сено и завързаните пръстени би трябвало да се свързват чрез дъски на стената, на височината на човешки бой (рамо) от земята. Ако са поставени на по-високо ще бъде трудно за ниски хора да залагат с тежките мрежи за сено. Мрежите за сено винаги трябва да се връзват с плъзгащ се възел (примка на въже), при дърпането на въжето на мрежата нишката се затяга от само себе си, това е да се избегне спускането на мрежата твърде ниско докато коня яде от сеното, от което ниво коня може да си заплете краката в мрежата.
Боксовете в конюшните (оборите) ще се проветряват от прозорците и вратите в помещението, така че вратите в индивидуалните боксове могат да бъдат самостоятелни. В помещенията за коне е добре вратите да са от двете половини като долната половина да има два лоста отвън, от горе и от долу. За гледача (коняра), който е почти винаги носещ нещо добре е ако долния лост се плъзга лесно и вратата може да се отваря с крак. Горната половина на врата е добре да бъде закачена отзад и затворена само в редки случаи когато може да има буря, виелица или лапавица (суграшица), ако вали директно в помещението. Това не е само защото конете се нуждаят от свеж въздух,  който е също толкова важен, но и коня да бъде способен и да може да гледа навън, за да вижда съседите си и какво става на двора. Кои са така наречените лоши навици като: гризане на яслата, гълтане на въздух са вследствие на нервна основа (скучаене) и главно започват, защото коня няма нищо какво да прави или да гледа навън. Изолирания в строгия затвор кон ще доведе (предизвика) безпокойство както при човека така и при звяра, а какво остава за такива стадни животни като конете. Боксовете трябва да имат прозорци с части, които могат да се отварят, иначе това не е необходимо ако помещенията са направени с вентилация на покрива. Прозорците трябва да има решетка или мрежа отвътре така, че да не могат да бъдат счупени от конете или невнимателно използване на инструменти когато се чисти на конете. Ключовете за светлината трябва да са поставени извън бокса или изчислени или избрани така че само пръст може да работи с тях, тъй като конете доста бързо научават да работят с ключовете за светлината.

Особено внимание трябва да се обръща на настилката в боксовете. Настилката на боксовете не трябва да е твърде гладка. Специални тухли за конюшни са подходящи както и грубия бетон е сравнително добър. Подовата настилка е особено важен елемент за поддържане не копитата на конете в добро физическо  състояние. Твърдият и влажен под може да стане причина за развитието на различни копитни заболявания, като пододерматити, копитни ламинити, разтежение на сухожилията и т.н. Подът трябва да има лек наклон в посока предната част на помещението, за предпочитане към ъглите далеч от вратата, където малка дупка може да води към отводнителен канал. Покритите канали вътре в помещението са трудни да бъдат поддържани чисти.

На свободните помещения покрива трябва да има надвиснала част, това е с наклон навънка минимум 1 м. от предната част на бокса, така че в дъждовно време конете могат да гледат навън и гледачите могат да ходят от бокс на бокс без да се мокрят.  През пролетта и лятото според района и географската ширина конете нямат нужда от никаква храна освен от трева и сол и минерали (под формата на камък или брикети). Гризането на кората на дърветата и дъвченето на оградите не са навици на коня, а просто това често означава, че имат нужда от минерали, които могат да бъдат набавени чрез близане. Тази каменна сол и минерали под формата на брикети се поставя в яслата подобно на тези за останалите видове добитък. Разточително е да се слага яденето по земята тъй като става „пропита каша в мокро време”. Най-лесния начин за хранене се концентрира на дългото дървено корито. Ако новите коне са склонни към агресия един към друг, ще се отделят и ще се хранят от двете страни на яслата. Храненето от кофи е разточителство защото конете разливат, потъпкват, накланят и ги ритат. Коня титуляр е в състояние да обърне кофата на земята. Ако два коня се хранят заедно те се задоволяват, но ако са повече това може да доведе до борба за лакомство и да започнат да ядът бързо. Не е възможно да се уточни колко храна за запасяване ще трябва на един кон през зимата. Това зависи от времето (колко студено ще е през зимата и каква е концентрацията необходима да създава топлина на тялото),размера и вида на коня.Възрастта на коня също е от значение: млади коне под 5 години и възрастни коне над 15 години ще им трябва повече храна отколкото на кон на средна възраст. Количество от пасящи 4 животни в обширно пасище с различни треви не могат да се хранят през зимата. Грубо 1 тон сено може да стигне на едно животно през зимата. Ако зимата започне по-рано ще имаме по-гляма нужда от храна и обратното, ако климата е по мек от по-малко храна. Самите коне предпочитат доброто пасище пред сеното. През есента ако прекарват повече време навън и просто си стоят от това има изход(това показва че пашата е била слаба) и им се дава още слама. От средата на зимата коня има нужда от 7 – 9 кг. на ден храна. Царевицата е добър зимен фураж за коня, но трябва да бъде смесена с трици овес или ечемик. Сварения ечемик добре се обърква с трици и е топъл и отличен фураж за студените сутрини, а триците и кашите на меласата са добри за смилането. През зимата едно хранене с концентрат и сено е достатъчно да държи конете в добро състояние. През студените дни е добре храненето да бъде сутрин и вечер. Бременните кобили трябва да бъдат хранени добре и да получават всички витамини и минерали(дажбите да бъдат добре балансирани). При малките жребчета се хранят със слама когато настъпи вечерта.

Всекидневна грижа

Конете и понитата боледуващи и неработещи трябва да бъдат посещавани ежедневно. Ако са били държани много дълго време на паша, вероятно са сформирали групи и са пасели на дълги разстояния, ако някое животно липсва трябва да се провери дали се е заклещило в оградата или е легнало в ъгъла на оградата (повръща или си почива). Всички коне трябва да се проверяват за драскотини и бучки (получени от бодили и храсти), а клончетата, които са се оплели в гривата и опашката трябва да се отстранят. Късна зима и ранна пролет гривата, корена на опашката и краката трябва да бъдат внимателно прегледани за въшки, които могат да доведат коня до буен характер.

Постеля

За конете не е добре да стоят за никакъв период от време на голия цимент или тухли. Конете в конюшните се нуждаят от постеля и през деня и нощта, макар че със сламената постеля има разлика между нощната и дневната.
Пшеничната слама е най-добрата постеля, но често е най-трудна за намиране и най – скъпа. Овесената постеля е твърде апетитна и конете биха яли от нея. Ечемичната слама е бодлива и дразни конската кожа, макар че ако е в комбинация с друга слама, грубите, бодливите осили обикновено са липсващи и я прави добра постеля. Сламеното легло трябва да бъде с достатъчна дебелина. Грешно твърдение е че тънкото легло (да се стеснява, икономисва),  поема много по-малко влага и много повече трябва да се отстрани. Целта на дебелата нощна постеля е да предразположи да лежат конете. Ако постелята е твърде тънка части от тялото на коня могат да лежат на голия под, което скоро ще доведе до нараняването на скакателните стави и лакти. Освен това на коня ще му е трудно да стане от пода (пода е хлъзгав) и няма никакво покритие, за което да се захване. Сламата трябва да бъде разпръсната добре при залагането и, струпването и около страните на бокса и отвътре на вратата. Дневната постеля се прави чрез метене и издухване на пода и заменянето на чиста слама останала след почистването. Новата слама се добавя вечерта за оформянето на дълбока нощна постеля.

Благополучие, комфорт и хуманно отношение към конете.

Основните изисквания за благополучие и комфорт при конете е да се прилага такава система на отглеждане , която да е съобразена и подходяща за техния физиологичен комфорт и здравословно състояние, както и да осигурява квалифицирани грижи и добро отношение към животните.
Конете са стадни животни , които предпо4итат да живеят в групи и са животни , които са привикнали към контакта с човека.Ако те се отглеждат индивидуално то тогава имат нужда от по-чести контакти с тези , които ги обслужват.
Дори когато конете се отглеждат групово, отношението на човека към тях трябва да бъде съобразено с индивидуалните особености на всяко животно.
Отношението на хората, отговорни за отглеждането на конете е ключов момент при осигуряване на тяхното благополучие без значение каква система или технология на отглеждане се прилага. Допълнителното обучение и повишаване квалификацията им е задължителен момент от доброто управление не фермата и осигуряване благополучието, комфорта и хуманното отношение към конете.

Информация за коня. Как спят конете?

Тишина! Всички спят!

В природата всички коне, с изключение на господстващия жребец или кобилата, когато не са заети с ядене, игра, с изясняване на отношенията и сприятеляване, дремят. Тази форма на почивка е най-безопасна – в случай на заплаха табунът веднага е готов за бягство. В естествените природни условия конят спи около шест-осем часа на ден, смятайки дрямката, почивката и дълбокия сън. Кончетата спят по всяко време, под закрилата на майките. Инстинктът подсказва на болните коне въобще да не лягат – те се страхуват, че няма да могат да станат.

При отглеждането на коня в конюшнята нещата се променят. Конят не се чувства в опасност, не му се налага непрекъснато да се придвижва в търсене на препитание, няма възможност да бъде социално активен, мотае се от безделие и много повече време дреме.

В бокса много коне се чувстват абсолютно спокойни и спят дълбоко, без да обръщат внимание на каквито и да е дразнители. Така че, ако конят е с вас (ако приемем, че той е здрав), това означава, че той е спокоен за себе си, не се чувстват застрашен и му е доста удобно.

Когато конят изпитва психологически дискомфорт, на него му е неуютно, инстинктивно се опитва да бъде нащрек и не може да се отпусне. Ако той се намира под стрес, то тогава не може да спи дълбоко, някои коне може да си позволят да поспят само през нощта, когато е тихо и няма хора.

Много хора смятат, че здравият кон винаги трябва да спи изправен, макар че това е мит. Той действително може да си почива стоейки, благодарение на уникалния „заключващ” се механизъм на колената, който му позволява на стои на краката си много дълго време и при това максимално да отпусне мускулите – и в същото време мълниеносно да препусне, спасявайки се от хищника чрез бягство.

Костите на коляното фиксират сухожилието в изправено положение, докато другите мускули на краката са отпуснати. Грубо казано, връзките, сухожилията и мускулите стабилизират ставите в изправено положение.

Един от най-важните компоненти на този механизъм е коляното: коленните и скакателните стави са стабилизирани чрез специален механизъм на „синхронизация”, благодарение на който скакателните стави се свиват заедно с коляното, и следователно, ако колянната става се разтегне, то и скакателната се намира в същото положение.

Но стоейки, конят не може да спи дълбоко, а само дреме. Забележително е, че понякога конете не се наспиват с години. В природата водачът на табуна с години не спи дълбоко, защото от това може да се възползва някой млад нахален жребец и да нападне кобилите . По правило в табуна всички коне, освен лидера – жребеца или старшата кобила, имат възможност един по един, според йерархията, да поспят, лежейки като се намират в дълбока фаза на съня.

За съжаление, малцина от конярите имат възможност да наблюдават поведението на конете в табуна. За да разберем как се чувства конят в конюшнята, трябва да знаем точно какво представлява почивката.

Дрямка, сън и дълбок сън

Дрямка. В природата възрастните коне през по-голямата част от времето почиват прави, като едва докосват с едно от задните копита земята, с притворени очи, с отпусната шия, с провесена долна устна.

През цялото време ушите улавят и най-малкия шум. Конят се бори с насекомите с помощта на опашката и потрепване на кожата. Именно в тази поза дори най-класният жребец изглежда като кранта.

Сън. При втората фаза на почивката конят е по-уязвим – той лежи, с кръстосани под себе си крака. Това вече не е дрямка, а сън, но все още не е така дълбок, за да не може конят да реагира на дразнителите. От време на време той маха с опашка, кожата потрепва, ушите непрекъснато „сканират” местността. Когато господстващият кон става след подобна почивка, той се прозява, протяга се, протяга задното си копито, изправя гърба си, оправя шията си. След няколко секунди той вече е готов да се движи бързо.

Дълбок сън. Във фазата на дълбокия сън конят лежи на една страна, опънал краката и шията. Понякога той хърка, въздъхва тежко и произвежда невероятни звуци, по които обаче не трябва да се съди за състоянието на дихателните пътища. Не реагират на външни дразнители. Опашката и ушите са неподвижни. Конят е много уязвим в това състояние, тъй като е почти в безсъзнание. За да се събуди, му трябва известно време.

В природата, ако всички членове на табуна спят, то няколко коня не спят, готови да предупредят, ако възникне опасност.

 Сънища

Практически всички учени-хиполози твърдят, че конете сънуват. Понякога може да се наблюдава как жребците дишат тежко, хъркат, отпускат се (полово се възбуждат) във фазата на дълбокия сън, след това скачат рязко и се опитват да оплодят близката кобила. Подобно поведение предполага, че жребците имат еротични сънища.

Условия за отглеждане

Говорейки за пълноценната почивка на конете, не бива да не се оценяват условията, при които те са отглеждани. Ясно е, че лошите услови в конюшнята не могат да не повлияят пагубно на физическото и психическото състояние на коня.

Понякога правата и потребностите на конете не се взимат под особено внимание. Размерът на боксовете в много конюшни може да се сравни с карцер. В такъв бокс или обор конят не може да легне, изпъвайки краката си и следователно неговият сън не може да бъде дълбок и спокоен, а мускулите не могат напълно да се отпуснат.

Застояване

Всички знаят, че застояването е опасно, тъй като конят дълго време се намира в неподвижно положение. Ясно е, че в природата не съществува такова положение.

Често може да се чуе мнението, че конят, лежал на една страна повече от два часа, може да „получи белодробен оток”. Тези опасения не са съвсем абсурдни. Наистина в резултат на продължителна неподвижност и стрес може да възникнат проблеми с метаболизма, затова спящият кон чувства кога трябва да смени позата си и по правило не спи в едно и също положение повече от два часа: става и се обръща на другата страна.

Съществуват многочислени приспособления, които предотвратяват залежаването. Най-ефективни са масажорите и гумените ленти по стените на бокса.

 Музика

На вниманието на меломаните, включващи силна музика в конюшнята: конете имат десет пъти по-добър слух от хората! Конят не може да почива в такава лудница! В най-добрия случай той става нервен и раздразнителен, в най-лошия – се разболява. Има случаи, при които в резултат на принудителното и непрестанно слушане на силна музика, на нервна почва при конете се получават колики, сериозни нервни разстройства и дори аборти при кобилите.

 Нужен е свеж въздух!

Другият проблем – спареният въздух и миризмата в конюшнята. Често конете са лишени от удоволствието да спят в легнало положение поради силната миризма на амоняк, която се е застояла на ниво около 40 см от пода. Проветряването не винаги помага, тъй като пропитата в дъските и стружките урина постоянно мирише, а на повечето „мениджъри” не е познато такова понятие като вентилационна система. През зимата в конюшните става ужасно, когато всички прозорци, пукнатини и дупки са внимателно запечатани и запълнени и съвсем няма как да се диша.

Винаги се опитват да оправдаят неспазването на хигиенните норми с липса на средства, но нима проветряването струва пари?

Помислете, конят, който е създаден от природата да живее сред просторни полета и свеж вятър, стои 23 часа в денонощието в бокса и така цял живот! Може ли да се чувства нормално? В тази ситуация дихателните проблеми са неизбежни! По принцип всички разбират, че въздухът в конюшнята трябва да е свеж, но защо това е толкова важно?

Работата е в това, че амонякът парализира малките косъмчета, покриващи горните дихателни пътища на коня. Функцията на тези косъмчета, които са в непрекъснато движение, е да задържат мръсните частици, вдишвани от въздуха, и да ги изпрати навън със слуз, която ние ежедневно виждаме в ноздрите на конете.

При пълна или частична дисфункция на тези косъмчета целият прах, мръсотия, гъбички и инфекции безпроблемно попадат в белите дробове, в бронхите, а след това и в алвеолите, в резултат на което се развива остро хронично заболяване на дихателните пътища, известно като емфизем. Резултатите винаги в една или друга степен са плачевни. Това е и една от причините, поради която такива коне не достигат добри спортни резултати.

Съветвам ви никога да не определяте дали в конюшнята мирише или не на нивото на своя нос. Повтарям, амонякът се концентрира на ниво 40 см от пода. Не бъдете мързеливи и се наведете към постела в бокса, така че да придобиете представа къде се намират ноздрите на нашия кон, когато спи дълбок сън.

Подове

Една от основните причини за травмите в много „неблагополучни” конюшни са дървените подове. Често конете пропадат в прогнилите дъски на пода. Травмите са несъвместими с живота на спортните коне.

Ставайки след сън от хлъзгавия от урината под, конете се хлъзгат и получават разтежения на ставите, сухожилията, счупвания и други травми. Освен това, ако конят лежи върху твърде тънък постел или дори без него и ако има подкови с шипове, то може да развие бурзит на предния крайник.

Мекия и сух под е предпоставка за запазване копитата на спортните коне здрави и еластични, което е предпоставка за върхови постижения. В миналото са строени конюшни с подове направени от трамбована глина, с под направен от дървени павета и т.н. Аз си спомням за такива подови настилки в Конния завод ,,Клементина“ край гр. Плевен. Тези настилки имат предимства, но имат и недостатъци.

В нашето съвремие са разработени редица варианти на подове за конюшни. Ето и някой от тях:

Еластични плочи – Те притежават следните характеристики водопропускливи са, поставени в боксовете, плочите намаляват до 75% количеството на сламата и оборския тор. За коне с дихателни проблеми могат да се използват без необходимостта от общи постели. Плочите лесно се почистват само като се използва вода под налягане от време на време. Намират приложение за построяване на подове на конюшни, обори, външни и вътрешни клетки за къпане на коне, клетки в краварници, конюшни, заградени места до хиподруми при надбягвания, площи за упражнения, парадни манежи, терени за разходки.

 

Сглобяеми павета – Te са водопропускливи и крайно устойчиви. Дори селскостопанска техника, като трактори може да се използва върху тях.  Комфортът при ходене върху тях, лесното почистване, голямата им трайност са допълнителен бонус. Могат да се комбинират с традиционните бетонни павета. Използват се като настилка в обори, вътрешни и външни клетки за къпане на животни, оградени места до хиподруми при надбягвания,  пешеходни зони, манежи.

Подложни настилки в боксове и клетки за коне – Имат профилирана долна част, което осигурява добро дрениране. Положени в клетките или боксовете, водопропускливите подложки редуцират количеството слама и оборски тор до 75%. За коне с дихателни проблеми могат да се използват без необходимостта от общи постели.  Подложните настилки лесно се почистват  и поддържат само с вода под налягане от време на време. Инсталират се върху бетонна или асфалтова основа.       Намират приложение, като настилка в конюшни, боксове,  обори, клетки за къпане на животни, оградени места до хиподруми при надбягвания,  пешеходни зони, манежи.

Rigupol – Regupol e настилката за каравани за коне. Тя е трайна, лесна за инасталиране, както всички oстанали настилки Regupol за комплексно ослужване на конете. Предпазва конете от всякави наранявания по време на транспорт. Намира приложение предимно, като подова и стенна облицовка на конските каравани.

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 

Технология за отглеждане на спортни коне

  1. Хранене и технологии на отглеждане на спортните коне

Като тясно специализирани за езда и състезания спортните коне са много взискателни към условията на живот. За да се постигнат големи спортни постижения, трябва да се създадат условия за нормално отглеждане още от заплождането на кобилата. Не бива да се допуска никакъв компромис в храненето и отглеждането на конете. Това ще рече, че не трябва да се допуска нарушаване на нормалния растеж и развитие на кончето още от ембрионалния период.

Храненето на спортните коне от различните физиологични категории трябва да бъде пълноценно, с достатъчни количества концентриран фураж. Храната на новородените и подрастващите кончета трябва да включва висококалорични и богати с витамини и минерални вещества фуражи.

На младите кончета още през първите месеци след раждането трябва да се дават люцерново сено и качествен овес, като количеството им се увеличава с оглед до отбиването да свикнат да поемат достатъчни количества фураж.

Подрастващите кончета до преминаването им в отделенията за тренинг трябва да получават богати дажби, за да могат да израснат и да се развият добре.

Конете в тренинг се хранят съобразно с етапа от подготовката им. В началото, когато работата е по-малко, трябва да получават около 2 кръмни единици на 100 кг живо тегло. В усиления тренинг дажбите се завишават и достигат до 2,5 кръмни единици на 100 кг живо тегло. Протеиновото съдържание при всички категории подрастващи кончета не трябва да бъде по-малко от 120 гр на 1 кръмна единица.

За кобилите-майки също са необходими нормални условия за хранене. В никой от периодите не бива да се допуска недохранване, тъй като те в повечето случаи са в състояние на бременност и кърмене и всяко недохранване се отразява както на ембриона, така и на бозаещото конче.

Гледането на чистокръвните ездови коне се различава от гледането на конете от останалите породи. Всички категории коне се отглеждат самостоятелно свободно боксово. Това изисква скъпо и солидно строителство, без което е невъзможно постигането на голяма скорост при изпитванията на хиподрума.

За всички коне трябва да има заградени падоци за паша с дължина от 300 до 400 м, за да имат достатъчно зелена трева, паша и простор за движение. Задължително условие при работата със спортните  коне е да има хиподруми, за да се тренират и изпитват всички кончета още след като навършат 2-годишна възраст.

Спортните коне и особено Чистокръвният английски кон се развъждат не само за нуждите на спорта. Неговото най-голямо значение е като световен подобрител при всички полукръвни породи. Той се използва за кръстосване и е взел участие при създаването на по-голяма част от тях. Утвърдените му качества се предават много сигурно на потомството.

 

  1. Технология за оборно отглеждане на спортни коне

Колкото по-интензивна е системата за оборно отглеждане на конете, толкова по-големи са изискванията на животните към параметрите за осигуряване на благополучие и комфорт. Тези нужди включват осигуряване на оптимални параметри на микроклимата в сградите,  редовно и съобразено с изискванията на животните хранене и поене, грижи на обслужващия ги персонал, поддържане на добро здраве и физическо натоварване.

Сградите за отглеждане на коне трябва да бъдат ситуирани и изградени съобразно изискванията за благополучие и комфорт на животните. Особено важно е планирането на боксовете, пътеките и проходите в конюшните, достъпът до тях, осигуряването на достатъчно площ за почивка и движение на животните, добра канализационна и вентилационна системи. Сградите, съораженията и оборудването в тях трябва да са изработени от материали, които са безвредни за животните и тяхната повърхност или конструкция не води до нараняване или дискомфорт.

Подът на помещенията трябва да бъде топъл, плътен, с гладка повърхност,  но не хлъзгав, да има подходяща дренажна система от канали за оттичане на урината и торовата течност височината на помещенията трябва да е по-голяма така, че да има най-малко 60 – 90 см. свободно пространство над главата на коня в изправено положение с цел осигуряване на добра циркулация на въздуха в помещенията.

Прозорците или вентилаторите трябва да бъдат разположени на подходяща височина, без да предполагат възникването на силни въздушни течения в сградата.

Индивидуалните боксове трябва да имат размери, които да осигуряват достатъчно площ на животното да се движи, обръща, ляга и става свободно, без дискомфорт или възможност за нараняване.

Размерите на боксовете (см.) за отделните категории коне трябва да са:

  • жребци пепиниери – 360 x 360
  • жребци стационери – 360 x 360
  • коне в тренинг – 360 x 340
  • кобили с кончета – 360 x 360
  • жребчета от 1-3 годишна възраст – 280 x 280
  • жребчета от 6 месечна до 1 годишна възраст – 250 x 130

Преградите между отделните боксове не трябва да са изцяло плътни. Наличието на решетъчна част позволява осъществяването на визуален контакт между отделните животни, което е от особена важност за тяхното благополучие.

Общата височина, височината на плътната и решетъчната част на преградите за различните категории коне в см. са:

  • жребци пепениери – 130 Плътна част / 150 Решетъчна част / 280 Обща височина
  • жребци стационери – 130 Плътна част / 150 Решетъчна част / 280 Обща височина
  • коне в тренинг – 130 Плътна част / 100 Решетъчна част / 230 Обща височина
  • кобили с кончета – 130 Плътна част / 100 Решетъчна част / 230 Обща височина
  • жребчета от 1-3 годишна възраст – 130 Плътна част / 100 Решетъчна част / 230 Обща височина
  • жребчета от 6 месечна до 1 годишна възраст – 130 Плътна част / 100 Решетъчна част / 230 Обща височина

При отглеждане на конете в групови боксове за всяко животно трябва да има осигурена достатъчна площ от пода за почивка.

Леглата трябва да имат дължина поне 285 – 310 см. и ширина 160 – 180 см. в зависимост от размерите на животните. Постелята трябва да осигурява топло, сухо и чисто място за почивка на животните и да предпазва крайниците им от наранявания. Въздушнопреносимите замърсители на въздуха като прахта (от постелята, храната и животните) и амонячните изпарения от процесите на разграждане на урината, фекалиите и постелята могат да причинят сериозни вреди на здравословното състояние на конете, най-често появата на респираторни заболявания. Конете са много по-чувствителни, дори от хората, по отношение съдържанието на амоняк във въздуха. За това редовното почистване, зареждането с чиста и суха слама, както и осигуряването на добра вентилация е задължително.

Вентилационната система в сградите за отглеждане на коне трябва да осигурява параметри на микроклимата в следните граници:

1) Температура на въздуха(градус по целзии)

  • Жребци, работни коне и коне в тренинг-минимум 8, оптимална 13-15, максимум 25;
  • Кобили и млади коне-минимум 12, оптимална 16-18, максимум 25.

2) Влажност на въздуха, в %

  • За всички категории коне-минимум 50, оптимална 60 – 70, максимум 80

3) Скорост на движение на въздуха, m/s:

  • Жребци, работни коне и коне в тренинг-есен,зима,пролет-0,3; лято 1,0
  • Кобили майки и млади коне-есен, зима, пролет – 0,2; лято – 0,5

Сградите за отглеждане на коне трябва да има технически изправна електрическа система в следните параметри:

1) Естествено осветление

  • Жребци, работни коне и коне в тренинг-СК 1/12, КЕО минимум 0,5 % ;
  • Кобили майки и млади коне-СК 1/12 – 1/15, КЕО минимум 0,5 %

2) Изкуствено осветление:

  • Жребци, работни коне и коне в тренинг – 30 – 50 LX ;
  • Кобили майки и млади коне – 40 – 50 LX.

Отглежданите коне в помещенията трябва да имат неограничен достъп до прясна и чиста вода. Ежедневно всеки кон се нуждае средно от 20 – 40 л. Количеството може да бъде по-високо поради изхранването със сено и концентрати с ниско водно съдържание, ниво на влажност и температура, различно физиологично състояния и др. Препоръчва се използването на автоматични поилки. Когато се използват водопойни корита те трябва да са пълни до определено ниво с прясна и чиста вода.

Водопойните съоражения трябва да са изработени от материали, които позволяват редовно почистване, измиване и дезинфикциране, като използваните за целта препарати да са безвредни за животните.

Яслите за груб и концентриран фураж трябва да са позиционирани и изработени така, че да се избягва риска от нараняване, особено в областта на очите. Материалите, от които са изработени трябва да позволяват лесно почистване, измиване и да са безвредни за животните. Спазването да хранителен режим е предпоставка за избягване на стресови ситуации и поява на агресивно поведение.

Яслите в боксовете трябва да имат следните размери в см.

  • Височина от пода до горния ръб – 100(60);
  • Горна ширина – 60;
  • Долна ширина – 30;
  • Дълбочина – 40.

Опасността от пожари в конюшните винаги е високо рисков фактор поради наличието на много дървени конструкции и слама за постеля на животните. Планирането на боксовете и технологичните пътеки трябва да бъде съобразено и с това да се осигури възможност за бързо и лесно извеждане на животните от помещенията. За целта технологичните пътеки трябва да имат ширина най-малко 310 см. за племенни коне и 250 см помещенията за работни коне.

 

  1. Пасищно отглеждане на коне

По време на пасищното отглеждане конете трябва редовно да бъдат под наблюдение от хората, които се грижат за тях, за да може навреме да се реагира и коригира възникването на неблагоприятна ситуация за тяхното благополучие и здраве.

Броят на животните при пасищното отглеждане трябва да бъде съобразен с площта на пасището, върху което ще се отглеждат животните, количеството тревен фураж, което може да осигури тази площ и възможността на животните да се движат и почиват без ограничения. Ако пасището осигурява повече от достатъчно количество трева за изхранване на животните гъстотата им може да бъде увеличена. През зимата и сухите летни месеци трябва да се осигури допълнително подхранване на конете. Отъпкването на почвата при влажно време или в заграденото място за трениране на конете води до нарушаване на почвената структура, намаляване растежа на тревната растителност и невъзможността тези площи да бъдат използвани за паша. Съобразявайки се с това могат да бъдат предприети мерки за намаляване гъстотата на животните на единица площ.

На един кон трябва да се осигури площ от 4 до 6 дка. средно продуктивно пасище, ако той се отглежда изцяло при пасищни условия. Ако пасищата са ограничени като ресурс или се предвижда увеличение броя на животните в стадото тогава трябва да се осъществи правилна ротация на отделните парцели, с цел осигуряване на достатъчно паша за конете през цялата година. При по-голям брой животни от допустимия и/или необходимия в стадото се проявява конкуренция по отношение на хранителния ресурс. Подхранване на конете с груб и концентриран фураж също трябва да бъде осигурено, особено през периодите когато пашата е недостатъчна. Конете не оползотворяват добре пашата и ако не се прилага добър план за управление на пасищата. В подобни случаи тревните запаси се изчерпват и признаците на недохранване се проявяват бързо.

Конете по време на паша често са застрашени от хранителни отравяния,  поради наличието на отровни растения върху пасището. Те се проявяват най-вече през периодите на оскъдна паша, особено ако конете системно са недохранени. Добре нахранените животни по принцип избягват отровните растения. Най-важно превантивно мероприятие в това отношение е поддържането на пасището, редовната инспекция за поява на отровни за конете растения и тяхното своевременно отстраняване.

Повечето от конете, които се отглеждат пасищно се нуждаят от съоражения, които да бъдат подслонени през много студените или горещи дни. Независимо каква система на отглеждане ще бъде избрана трябва да има осигурено подходящо място за подслон на животните.

Подслоните трябва да са достъпни за всички животни, да са стабилни и здраво закрепени за земята, да предпазват животните от силни ветрове, дъждове и снеговалежи, а през летните месеци от горещото слънце и мухите. Материалите, от които са изградени трябва да бъдат безвредни за животните. Трябва да бъде осигурена адекватна естествена вентилация. Площта в подслоните трябва да е достатъчна и да осигурява на всяко подслонено животно място за свободно движение и почивка. Най-често подслоните имат открита предна страна.

В подслоните трябва да има добре ситуирани и конструирани съоражения за хранене и поене на конете. Препоръчително е осигуряването на покривала (чулове) за старите и слабите коне през зимните месеци. Водопойните съоражения трябва да са изпълнени така, че да не позволяват разливане на водата и намокряне на пода.

Оградните съоражения, проходите, входните зони и електропастирите трябва да се поддържат в изправност, за да не се допуска нараняване на животните или причиняването на ненужна болка, както и възможност животните да преодоляват и избягват от загражденията.

Оградите трябва да бъдат лесно видими от конете. Използваните бои трябва да са безвредни за животните. Използването на електропастири става все по-честа практика поради удобството при ползването им, лесното им разглобяване и преместване. За да изпълняват предназначението си те трябва да се поддържат в добро техническо състояние и протичащия по тях ток да причинява само краткотраен дискомфорт на конете. Мрежестия тип електропастири не са подходящи за използване при отглеждането на коне. Входните съоражения и проходите между отделните парцели на пасището трябва да са обезопасени за животните и достатъчно широки.

Нуждата от вода за един кон е средно 20-40 л. дневно в зависимост от физиологичното му състояние, състава на храната, възрастта и вида на работата, за която се използва. През горещите летни дни трябва да се осигури по-голямо количество вода за конете както за поддържане на температурната хомеостаза на организма, така и поради по-ниското водно съдържание на тревата. Достъпът до прясна и чиста вода през летните месеци трябва да е неограничен, а през зимата да не се допуска замръзване на водата във водопойните корита. Дори при наличие на естествени водоизточници на територията на пасището е добре да бъдат предвидени възможности за допълнително доставяне на вода за животните. Водоизточниците и водопойните корита трябва да се поддържат чисти и да не се допуска появата и развитието на синъо-зелени водорасли, които са отровни за конете.

Разполагането на хранилки за груб фураж на удобно място в парцела, използван за паша е добра мярка за поддържане на животните в добро телесно състояние. Хранилките трябва да са разположени така, че животните да имат достъп до тях от всички страни и осигурен достатъчно свободен хранителен фронт, да са изработени от материали, безвредни за животните и да нямат остри ръбове или повърхности, които могат да причинят наранявания. Задължително трябва да се осигурява редовно подменяне на фуража и почистване на хранителните остатъци. Височината на хранилките трябва да е съобразена с височината на животните и да позволява удобство при хранене.

Не се препоръчва връзване или спъване на конете по време на пасищното им отглеждане. Въжетата или веригите могат да причинят наранявания на крайниците на животните, заплитане, падане на животните и поява да по-тежки травми. Ако по някаква причина се налага връзване то трябва да се извърши по подходящ начин от опитни работници и животните да бъдат под непрекъснато наблюдение. В никакъв случай не трябва да се връзват отделни животни покрай стадото от свободни животни.

 

  1. Изхранване и отглеждане на спортните коне

Храната, която даваме на коня, се нарича фураж. Здравето на коня и силата му зависят от количеството и качеството на дадения фураж. Фуражът бива зърнен и тревен. Към зърнения фураж спадат: овес, ечемик, царевица, ръж и зърната на бобовите растения. Най-добрата храна за коня е овесът. Ечемикът е също хранителен, но е с мъчно смилаема обвивка, поради което се дава смлян под форма на ярма (едро раздробени зърна). Под форма на ярма даваме на конете царевицата, слънчогледа и др.
Към зърнения фураж на коня се прибавя ежедневно и 30 г. сол, разтворена в храната му. Към тревния фураж спадат всички видове сено и слами. Най-хубаво е сеното от естествените балкански ливади, защото съдържа най-ароматични тревни смески. След сеното за предпочитане са люцерната и детелината. Зелената люцерна и детелината обаче трябва да се дават в малки количества, понеже могат да причинят подуване и колики. Когато люцерната и детелината са росни, трябва обезателно да се залагат смесени със сухо сено или слама. Конят се храни едновременно със зърнен и тревен фураж, които се дават приблизително по равни количества. При усилена работа се дава повече овес. Количеството фураж, необходим за поддържане силите на коня, се нарича фуражна дажба. Количеството на тази дажба е в зависимост от хранителността на фуража, от височината, теглото и усилията, изразходвани при ежедневната работа на коня.

Храните, използвани при отглеждането и изхранва­нето на конете, се делят на четири групи:

І група – груби или обемисти храни с типични представители сеното и сламата.
ІІ група
– концентрирани фуражи: овес, ечемик, ръж, царевица и др. За тях е характерно, че в ма­лък обем съдържат голямо количество хранителни вещества.
IІІ група
– сочни храни: моркови, цвекло, картофи, силаж и др.
IV група
– близка до сочните – в добавка на сила­жи и други течни храни. Необходимо е стопанинът да знае, че освен горепо­сочените групи храни голямо значение има даването на конете и на минерални вещества и витамини. Те тряб­ва да се слагат допълнително и често тяхната липса води до сериозни заболявания и нарушаване на расте­жа на организма.

 

Груби или обемисти храни

– Сеното е основна съставка при съставянето на даж­бите при всички категории коне. В зависимост от местността, откъдето е добито, сеното се различава по ботанически състав. За конете най-подходящи са сена­та с по-голям процент съдържание на детелина, люцер­на, еспарзета и др. Доброто качество на сеното зависии от наличието в него на тревисти и бобови растения, а така също и от отсъствието на отровни растения. От тревистите растения с най-добри качества са ливадните треви, метличината, а от бобовите – детелината, посев­ната и дивата люцерна, еспарзетата, комунигата и др.

Присъствието на хвощови растения не е за препо­ръчване поради факта, че действат вредно на хранос­милателната система. В сеното не трябва да има отровни растения като синап, татул, старо биле, млечка, кък­лица. Те са особено опасни в зелено състояние и пре­дизвикват тежки отравяния, които често завършват със смърт. Хранителните качества на сеното зави­сят и от времето на неговото прибиране. Сеното е най – ­добро, когато косенето е извършено в началото на цъф­тежа на тревите. При извършване на по – късна коситба качествата на люцерновото и детелиновото сено се по­нижават поради липсата на най-ценните части – лис­тенцата, които много лесно опадат и остават само стъблата. Недоброто изсушаване на сеното влияе отри­цателно върху неговото качество.

– Сламата е вторият по значение обемист фураж, който се използва при храненето на конете. В зависи­мост от фуражната култура сламата бива овесена, ечемичена, пшеничена, ръжена и др. Най-хранителна е овесената слама, като често тя се добавя като състав­ка на дажбите за подсилване на организма. Изхранва­нето на конете със слама трябва да става обаче много внимателно, като голямо внимание се обръща на ней­ното качество.

При даването на слама, поразена от вредни гъбни болести и плесени, се предизвикват тежки заболявания, често водещи до смърт на конете, а при кобилите – до масо­ви аборти.

Концентрирани фуражи

– Овесът се счита за най-подходяща храна на конете. В него се съдържат в голямо количество въглехидрати, мазнини и белтъчини. За най-добър се смята овесът, който е обвит от бяла или светложълта тънка люспа, с едри зърна и добре изсушен.

– Ечемикът по своята хранителност превъзхожда ове­са, но по разпространение и по начин на даване той трябва да бъде поставен на второ място, защото непре­менно трябва да е надробен.

– Царевицата също се използва за храна при конете, но не е желателно тя да се дава на подрастващи кон­чета и бременни кобили. При работните породи коне обаче тя напълно може да замени необходимостта от овес. Конете, приучени да се хранят с царевица, могат да я приемат до 5-6 кг на глава в денонощие, без това да се отрази неблагоприятно на тяхното здраве. При прехранване на конете с царевица те бързо наддават на тегло, ко­жата им става лъскава и гладка, но при работа рязко отслабват и бързо се уморяват. Това е причината хра­ненето само с царевица да не се препоръчва.

При съставяне на хранителни дажби за коне участие вземат и други концентрирани фуражи – трици, шрото­ве, ленено семе, зърна от бобови растения, ръж и др. От триците най-ценни са пшеничните, които са изключи­телно подходяща храна за конете поради съдържанието на минерални вещества (особено фосфор) и белтъци.

Прибавянето на пшенични трици към храната е не­обходимо особено за коне, които не се движат много. Триците спомагат и за правилното смилане и усвояване на храната от жи­вотните, като не предизвикват хранителни отоци, поя­вяващи се при изхранване с цели зърна в областта на крайниците. Шротовете също могат да се използват при храненето, но те са бедни на витамини и минерал­ни вещества. Конете, заети в селскостопанска работа, могат да получават до 3 кг шрот на ден, но препоръ­чително е да е в комбинация с фуражи, богати на ви­тамини.

– Ръжта обикновено се дава заедно с овес или ечемик. Ръж в чисто състояние трябва да се дава мно­го внимателно, защото в стомаха тя набъбва и често предизвиква поява на колики. Същото се отнася и за зърната на бобови култури, много подходящи за жреб­ци и работни коне.

Даването на готови комбинирани фуражи трябва да става много внимателно, като се съблюдават отделни­те съставки на фуража. Изхранването с такъв фураж се извършва само в конезаводите и държавните ферми, докато частните стопани си съставят сами дажбите.

Зелени фуражи

Тревистите растения имат изключително значение при отглеждането и храненето на конете. Освен че съдър­жат всичко необходимо, зелените растения са лесно ус­воима и вкусна храна за конете. Поемането на зелена трева при пасищни условия благоприятства подобрява­нето на здравето на конете и възстановява обмяната на веществата. Конете не бива да се пускат на паша веднага след дъжд или роса поради опасност от поява на колики.

Сочни храни

Към сочните храни спадат кореноплодните, силажи­раните фуражи и др. Използването на този вид фуражи дава възможност целогодишно конете да получават пълноценни дажби, богати на витамини, особено необ­ходими през зимните месеци. Те оказват благоприятно въздействие при бременните кобили, спомагат за по­ – бързото възстановяване на конете след извършване на тежка и изморителна работа и са изключително ценна и необходима храна за подрастващите животни.

Включването в дажбата на кореноплодни растения трябва винаги да се съпътства от фуражи, богати на белтъци и минерални вещества.

Подготовка на фуражите при хранене на конете

С цел подобряване на вкусовите качества, хранител­ната стойност и лесната усвоимост е необходимо да се извърши предварителна подготовка на фуражите, из­ползвани за хранене на конете.

За подготвяне на зърна и шротове се използват яр­момелки, зърномелки и други машини. Възрастните коне приемат овеса в цял вид, но той трябва да бъде надробен при хранене на коне с лоши зъби и малки кончета. Ечемикът най-добре се приема надробен и в смес с нарязана слама. Царевицата задължително тряб­ва да се смели или надроби поради твърдостта на зър­ната, а стъблата да се нарежат или да се приемат във вид на силаж. Големината на шротовете трябва да бъде не по-голяма от орех или да се размекват предварител­но във вода.

Слама се приема от конете без никаква предвари­телна обработка. В случаите, когато сламата представ­лява основна част от дажбата, тя трябва да се нареже, за да не предизвика колики или наранява­ния на устната кухина.

Кореноплодните и картофите е нужно да се мият преди даване и да се надробят на малки парчета. На­личието на земя или пясък затруднява усвояването на фуражите и предизвиква така наречената „пясъчна ко­лика“ при конете. Приемат се и в сварено състояние.

 

  1. Водопой на спортните коне

Конят се пои до насита с чиста, без странични примеси и миризми вода, не по-студена от 8 градуса С и не по-топла от 18 градуса С. Най-добрата за поене на конете е чешмяната, изворната, речната и езерната. За едно денонощие за коня е необходима 25 – 40 кг вода. Ако водата е много студена, а водопоят се налага, ездачите трябва предварително да поставят във водата слама или храсти, за да може конят да прецежда водата през тях. След езда конят не трябва да се пои по-рано от половин до един час, а при походни движения, поенето с вода се разрешава само ако след това предстои продължаване на ездата поне още 2 – 4 км. Ако конете са много изпотени, водопоят се забранява. Две-три глътки вода след работа само освежават животното. Конят се пои три пъти на ден, а при студени дни – два пъти. Водопоят се прави половин час след като му е дадено сено, за да не поеме водата на празен стомах. Най-малко половин час след водопоя се дава и зърнения фураж. Трябва да се запомни, че водопоят се извършва винаги преди зърнената дажба, защото в обратен случай водата разрежда част от стомашния сок, измива и увлича със себе си цели зърна, без да бъдат смляни, а част от несмляната храна ферментира и конят заболява.

 

  1. Хранене на кончета през бозайния период и след това.

Храненето на кончетата през бозайния период е свързано със закономерностите в тяхното развитие. На изобилното или недоимъчното хранене през този период най-силно реагират онези телесни части на кончетата, които имат най-интензивен растеж. Нарушението на храненето през утробния период се отразява най-силно върху развитието на тръбестите кости, което не може да се компенсира през периода след раждането.

През първите дни копчетата се хранят с коластра, която е богата с редица хранителни вещества. През този период кончето бозае средно веднъж на час, или около 24 пъти в денонощието. Малката вместимост на вимето на кобилата и на стомаха на кончето налагат то често да бозае. Ето защо кобилата през първия месец, докато кончето не е укрепнало, не трябва да се използва за работа, за да може то редовно да бозае. Развитието на кончето през този период зависи от количеството и от състава на млякото на кобилата. Независимо от млечността на майката още от края на първия месец на разположение на кончетата се поставят в специални ясли овес и доброкачествено сено. Първоначално кончето поема по 100 гр. овес, но с напредване на възрастта количеството му се увеличава. Към края на бозайния период кончето приема 3 – 4 кг овес и 1-2 кг сено. На малките кончета трябва да се дава на воля чиста вода.

Критичен момент в храненето на кончетата е периодът след отбиването. Тогава обикновено развитието им частично се прекъсва. За да се избегне това прекъсване, необходимо е през последните месеци от бозайния период (5 – 6 месеца след раждането) да им се дава достатъчно количество сено и овес, за да може след отбиването да получават нормалното количество хранителни вещества за постигане на среден дневен прираст от 700 до 1000 гр. При хранене на чистокръвни кончета към храната се включва допълнително от 4 до 6 литра пълномаслено или обезмаслено мляко.

Растежът на кончетата от различните породи е различен в зависимост от скорозрелостта на породата. Така например растежът на тежковозните и чистокръвните кончета към края на третата година почти е завършен, докато на дунавските той завършва едва към 5-ата и 6-ата година. Тези различия трябва да се имат предвид при храненето.

През последните години при храненето на чистокръвни кончета се използват комбинирани смески. От балансираните смески се получават значително по-добри резултати при храненето на подрастващи кончета.

При хранене на чистокръвни кончета до 2 годишна възраст се препоръчва следната смеска:

 

  1. Техника на заплождане и развъждане на конете

Конете спадат към много- или полицикличните животни, поради това случната кампания при тях продължава 4 – 5 месеца през годината. Достигането на полова зрелост на мъжките и женските кончета настъпва от 10- до 18-месечна възраст. Разплодната възраст обикновено при ездовите и лековпрегатните жребци е 4 години, а при кобилите – 3 години. При тежковозните коне тя е с 1 година по-рано поради това, че те се развиват по-бързо от ездитните породи. Конете може да се използват за разплод до 14 – 16-годишна възраст, като за отделни животни тя би могла да се увеличи или намали в зависимост от изискванията и индивидуалните особености на животните.

От ветеринарна гледна точка ранното заплождане се отразява изключително неблагоприятно, като пречи за нормалното развитие на женското животно, а от друга страна, полученият приплод често е непълноценен и непригоден за живот. Същото се отнася и за жребците, по-млади от 4 години, които изразходват много енергия за получаване на сперма за сметка на изграждането и формирането на своя организъм.

Техника на заплождане на конете

Кобилите обикновено се заплождат след ожребването на 4-тия или 5-ия месец. Разпасаността при тях продължава средно от 4 до 7 дни, а овулацията настъпва от първото до второто денонощие преди края на разпасаността. Трябва да се отбележи обаче, че не при всички кобили този процес е еднакъв, затова те се проверяват посредством жребци пробници. Половият цикъл на кобилите протича в 4 фази. Фазата на покой, или диеструм, продължава от 4 до 10 дни и се характеризира с остра реакция от тяхна страна и недопускане на жребеца. Проеструмът продължава от 4 до 8 дни, еструсът се проявява в границите на 5 до 7 дни и се съпровожда с промяна в половите органи на кобилите, както и в поведението им. Външните полови органи набъбват, появява се често уриниране и те обикновено сами търсят и отиват при жребеца. Овулацията настъпва в последните 24 – 48 часа преди разпасаността, като след това кобилите се успокояват и не допускат повече жребците до себе си. Веднага след установяване на разпасаността кобилите трябва да бъдат отделени и осеменени или ръчно, или по естествен път. При нормални условия кобилата се фиксира с въжета, за да не нарани половия член на жребеца. Той се извежда от конюшнята и се допуска към кобилата първо откъм главата. На неопитни жребци трябва да се осигури достатъчно пространство, за да може бързо да се качат върху нея – в противен случай могат да придобият отрицателни рефлекси.

При пълноценна скачка еякулацията настъпва бързо, което се установява по ритмичните движения на крупата и корена на опашката на жребеца. По време на нея кобилата се освобождава от въжетата. Препоръчително е за стопаните преди естествена случка да се дезинфекцира половият член на жребеца с оглед предпазване от разпространение на заразни заболявания. Въпросът с провеждането на естествена скачка е изключително важен, като той се обуславя и от много други странични фактори. Понякога жребците не желаят да покрият дадена кобила, защото имат неприязън например към цвета на косъма. Осигуряването на спокойствие на животните е от изключителна важност за нормалното протичане на половия акт.

Броят на скачките за младите и старите жребци е индивидуален, но по принцип е около  6 – за една седмица. Скачки се провеждат с почивка от до 10 часа между тях, а на по-младите животни се допуска по една скачка дневно. За един сезон един жребец извършва оплождане на около 40 – 50 кобили.

Изкуственото осеменяване задължително се извършва от ветеринарен специалист, защото само той може да прецени времето и количеството на спермата, което трябва да се въведе в матката на женското животно. За да бъде качествено изкуственото осеменяване, важна роля играят използването на годна семенна течност, състоянието на половите органи на женското животно и начинът на въвеждане на спермата в матката. Семенната течност, получена от жребците, се съхранява по-трудно от тази на другите видове животни, тъй като е изключително чувствителна на външни въздействия. Например топлината, пряката слънчева светлина, водата – убиват сперматозоидите. Токсични за сперматозоидите са и различнита химични вещества, използвани  като дезинфектанти.

Периодът на бременността на кобилите е от 335 до 340 дни. По време на бременността трябва да се полагат допълнителни грижи за животните. След 6-ия месец те трябва да се използват за по-лека работа, като особено се внимава с качеството и количеството на поеманата храна. Последните два месеца преди ожребването бременните кобили се освобождават от всякаква работа, но задължително правят ежедневни разходки, за да се предпазят от силно отичане на крайниците. В последните 10 – 15 дни преди ожребването кобилите трябва да бъдат отделяни в единични боксове, като  се осигури денонощно дежурство, тъй като раждането протича обикновено нощем.

Грижите, проявени към жребната кобила от страна на собственика по време на бременността, са от особено значение за здравословното състояние както на майката, така и на новороденото конче. Самото раждане протича за около 20 – 30 мин.,  често без затруднения. Познаването на признаците за настъпващо раждане от страна на стопанина е важен момент при осигуряването на всички необходими условия, свързани с него. Ко­билата отказва храна, става неспокойна, наблюдава непрекъснато корема си, става и ляга често, изпотява се и заема поза за уриниране.

При поява на някои от тези признаци е необходимо веднага да се уведоми ветеринарният специалист, като същевременно до неговото пристигане животното тряб­ва да се остави на спокойствие и да му се осигури достатъчно място. След раждането новороденото се очиства от околоплодните му обвивки, превързва се пъпната връв и се оставя на майката да го оближе. Засукването на майчината коластра (първото мляко след ожребването) е от важно значение за очистването на червата от чревната кал на новороденото, както и за доставяне в готов вид на младия организъм на специфични защитни средства, имунни антитела, съдържащи се в нея.

На кобилата след ожребването се дават няколко глътки хладка вода, а храненето се възстановява най-рано след 5-6 часа. Храненето на кобилите майки през първите два месеца след ожребването има голямо значение за правилното и хармонично развитие на кончетата и възстановяването на майката.

При добра организация ожребването може да се регулира с оглед използването на пашата и на най-благоприятните месеци за развитието на кончетата (април и май). Стопаните трябва да знаят, че не се препоръчват ожребвания през месеците юни и юли поради големите горещини, в резултат на които кончетата не се развиват добре, не са подготвени за есента и зимата, изостават в растежа си и влошават здравословното си състояние.

За поддържане здравето на майката и малкото конче е необходимо да се полагат много грижи още в самото начало. Често пъти в резултат на отслабване на майчиния организъм, попадане на заразни причинители в родовите пътища или травматизиране на родовия път вследствие на оказана некомпетентна помощ от неспециалисти по време на раждането могат да се появят различни следродилни заболявания при кобилата майка.

Най-често се срещат следните усложнения:

  • изпадане на матката – причината е насилствена и груба некомпетентна родилна помощ. Лечението  се извършва единствено от ветеринарен лекар.
  • задържане на плацентата – това усложнение се появява по-рядко при кобилата за разлика от другите животни. За задържане на плацентата се говори, ако тя не е паднала 6 часа след раждането. В такива случаи най-компетентната пoмощ може да окаже само ветеринарен лекар.
  • следродилна треска – появява се най-често при задържане на неотделени части от плацентата или попадане на бактериални причинители в родовия път. Най-общо признаците се свеждат до повишаване на телесната температура, отказване от храна, изтичане от влагалището на лошо миришеща течност, забавена походка и болки в областта на корема. Ако не се вземат бързи мерки, заболяването може да завърши със смърт. Задължително е при появата на първите признаци да бъде извикан ветеринарен лекар, който да окаже спешна помощ на заболялото животно.

Новороденото конче, като млад организъм, също е изложено на опасност от заболявания. Ненавременното засукване на майчината коластра довежда до не освобождаване на червата от чревната кал, което клинически се проявява чрез колика.

Новороденото престава да суче, гледа продължително корема си, ляга по гръб и заема неестествени пози. Заболяването може да завърши със смърт, ако не се окаже навременна помощ, която се състои  в механично, с помощта на пръста, отстраняване на чревната маса от правото черво и извършване на клизма с топла вода и сапун.

По време на раждането при небрежно отношение към лигирането на пъпната връв може да възникнат проблеми с нея. Болестта протича с появата на оток в областта на пъпния пръстен вследствие на изпаднали чревни гънки и развитие на т.н. пъпна херния. В този случай е необходимо стопанинът да потърси помощта на ветеринарен специалист, тъй като само той може да окаже нужната помощ, изразяваща се във връщане на изпадналите гънки обратно и поставяне на лигатури, бандажи и превръзки. Обикновено заболяването завършва с оздравяване на новороденото животно.

Най-опасни при новородените кончета са заболяванията, възникнали вследствие на бактериални и вирусни агенти. Отбелязват се случаи на салмонелоза – вследствие на попадане и развитие на салмонелна бактерия; колибацилоза – от бактерии ешерихия коли и др.

Общо заболяванията протичат с повишаване на телесната температура, диария, обща отпадналост, безапетитие и голяма смъртност. При навременна намеса на ветеринарен специалист и лечение с подходящи антибиотици, сулфонамиди и общоукрепващи средства усложнения не настъпват и животните оздравяват.

Опазването на новороденото животно здраво и пълноценно зависи най-вече от бързата реакция на собственика, поставянето на бърза и точна диагноза, оказване на навременна ветеринарна помощ и поддържане на добра хигиена и хранене на отглежданите животни.

Стопаните трябва да се съобразяват и да изискват извършване на имунопрофилактични ваксинации на бременните кобили по време на износването на плода с оглед неговото предпазване от най-опасните вирусни и бактериални заболявания.

 

  1. Философски принципи за класическа обездка

  • Всичко, което правите с коня, трябва да благоприятства неговото физическо и психическо благополучие. Всичко друго трябва да бъде подчинено на това изискване.
  • Всичко, което правим с коня – всяко взаимодействие или помощ, която прилагаме, всяко упражнение или движение в ездата, е преживяване носещо познание за коня, и го прави по-добър или по-лош. Няма средно положение. Следователно, всичко трябва да е насочено към усъвършенстването на коня по някакъв начин.
  • Обучението трябва да прави коня все по-надежден, подчинен и отзивчив към помощите на ездача, независимо от обстановката, в която се язди.
  • Доверието и подчинеността са двете страни на една и съща монета. Не може да имаме едното без другото.
  • Обездката е систематичен гимнастически тренировъчен процес, който помага на коня да носи тежестта на ездача с възможно най-голяма лекота, така че коня да може да се движи със същия обем на движение и великолепие под седлото, както когато е на свобода.
  • Всяка нова стъпка в обучението трябва да бъде подготвена и пояснена на коня, така че той да разбере какво се иска от него и да е способен да изпълни искането.
  • Конят определя скоростта на напредъка, тъй като всяка стъпка на познание трябва да бъде затвърдена и конят да се чувства удобно с нея, преди да е безопасно да се продължи към следващата стъпка.
  • Тренирането трябва да запазва и даже да подобрява здравето и доброто състояние на коня.
  • Ездачът трябва да бъде чувствителен към индивидуалните силни страни, слабости и ограничения на коня, тъй като не всеки кон има физическия капацитет да достигне най-високите нива на обучение.
  • Всяко упражнение и движение въздейства на конския ход и стойка по определен начин. Отговорност на ездача е да избере правилните упражнения за всеки кон, така че естествените му ходове да се усъвършенстват.
  • Тъй като обездката (класическата) би трябвало да е природно ориентиран тип обучение, движенията, на които конят бива учен също трябва да са естествено срещащи се в природата (каквито конете показват на свобода – като летящи смени, пиафе, пасаж), или трябва да са полезни гимнастически инструменти, спомагащи за огъвкавяване, изправяне, уравновесяване и събиране на коня (каквито са латералните движения). Движенията, които не спадат към нито една от тези категории, не следва да бъдат включвани при тренирането.
  • Движенията, които биват яздени без отношение към гимнастическият ефект върху ходовете на коня, са трикове и нямат място в систематичната гимнастическа тренировъчна програма.

 

  1. Основни принципи на тренинг на конете

 

При тренинга на конете трябва да се спазват няколко основни принципа, защото не може да се пренебрегне сложният механизъм при адаптацията на организма към физическо натоварване.

Първи принцип – многократно повторение на едни и същи движения и упражнения.
По този начин се развиват двигателните навици и качества на конете. Многократното повторение е изключително важно за развитието на издръжливостта.

Втори принцип – индивидуален подход.

Този принцип важи не само при индивидуалния, но и при груповия тренинг. Добре е младите животни да се групират не само по възраст и пол, но и по индивидуални качества.

Трети принцип – постепенно натоварване. Много слабото или много силното натоварване не водят до очаквания резултат.Необходимо е конете постепенно да се натоварват, за да успеят да се адаптират и да могат да извършват повече работа.

Четвърти принцип – етап на максимално натоварване. Той се цели при изпитвания и състезания.За да се постигне тази цел по време на тренировката организмът на конете трябва да бъде подготвен за внезапни и тежки натоварвания.

Пети принцип – интервали между натоварванията при тренировките.
Функционално организмът след работа преминава през три фази на работоспособност – умора, възстановяване и повишена работоспособност.Първата фаза започва и се появява по време на тренировката. Втората започва едновременно с първата, но е по-продължителна – от няколко дни до няколко седмици.Тази фаза е критична в тренировъчния процес, тъй като ако не е завършена и е започнала третата фаза следващите максимални натоварвания ще имат отрицателно влияние – преумора, претренираност, понижаване на работоспособността.

Шести принцип – разностранност в работата. Този принцип трябва да се спазва като на практика се осигурява разнообразие чрез последователно редуване на различни упражнения и смяна на условията, при които се провежда тренировката.

Седми принцип – постигане на спортна форма. За да се доведе организмът на коня до момент на спортна форма, необходимо е продължителна работа. Като състояние на организма спортна форма е характерно за края на предсъстезателния период. Продължителността на този период е различна и зависи от много фактори.Обикновено продължава 3-4 месеца, след което работоспособността намалява. Много важен е тренировъчния процес, разглеждан в частност той продължава 6 – 7 месеца, след което започват изпитванията и състезанията

 

  1. Групов тренинг на коне

Тренингът на конете се разделя на групов и индивидуален. Ако до започването на индивидуалния тренинг младите коне не са минали групов тренинг, при индивидуалния те имат по-малко шансове за успех и при тях по-често се получават различни възпаления по крайниците, като тендинити, тендовагинити и др.

Тренингът на младите кончета започва още след раждането. През бозайния период кобилите-майки трябва да се изкарват редовно на пасището, за да могат малките кончета да играят на воля и още от млада възраст да започне правилното развитие на органите и системите, свързани с движението.

След отбиването кончетата се разделят по породи и пол и с тях се започва груповият тренинг. Груповият тренинг на конете се провежда по определена програма в заградени от двете страни писти или коридори с дължина не по-малко от 600 до 800 м и ширина 10-12 м.

Програмата, по която се провежда груповият тренинг, зависи от породата и типа на животните. Кончетата се разделят на групи според типа – ездови, ездово-впрегатни, лековпрегатни и тежковозни. Тренингът на кончетата се ръководи от двама или трима табунджии, като един води групата, а другите се движат зад нея. Първите седмици кончетата изминават 2-3 км, като се редуват движенията в ходом и свободен тръс по 5 минути. Всеки месец разстоянието се увеличава, като към година и половина достига до 8 – 10 км. При кончетата от леките ездови и универсалните породи се включва свободен галоп първоначално 2 – 3 км, който постепенно достига до 6 – 8 – 10 км. При кончетата от рисистите породи тренингът се води предимно в ходом и тръс по два реприза за всеки алюр по 5 минути, като постепенно се увеличава до 10 минути. Ако в групата има по-слаби или болни кончета, те се оставят в почивка. След провеждането на груповия тренинг кончетата се оставят свободно на пасището или в падок. При лошо и студено време, за да не изстинат запотените кончета, след тренировката се прибират в конюшнята.

Груповият тренинг на конете спомага много за правилното развитие на дихателната, кръвоносната система и мускулатурата и за заякчаване на сухожилията и ставите. Той е залог за по-нататъшни успехи на индивидуалния тренинг.

 

  1. Подготовка и тренинг на малки кончета

Много по-лесно е да се подготвя и обучава малко конче, отколкото кон, завършил растежа си, но подготовката на конче задължително изисква много грижи и търпение. Не го предприемайте, докато не започнете да контролирате своя собствен характер. Ранният тренинг на кончето оказва голямо влияние върху неговата стойност и използваемост. Някои неудачи от ваша страна, независимо дали са ви направили впечатление, могат да имат по-късно осезаем  ефект върху вашето конче. Например, ако не успеете да  уловите веднъж вашето конче, ще бъде много по-трудно да го уловите и по-късно. Ако то успее да се измъкне, докато го водите с повод, ще опитва да го прави отново всеки следващ път.

Обучавайте вашето конче правилно, като помните, че вие не трябва да се отвличате с други проблеми. Най-добре е да го поставите в затворено помещение само, така че вниманието му да е съсредоточено единствено и само върху урока.

Има три основни правила, които трябва да следвате:

  • Учете вашето конче само на едно нещо в определен момент.
  • Не искайте от него да прави нещо ново, докато не сте заели позиция да наблюдавате как го изпълнява – никога не спирайте, докато не го изпълни както желаете. Насилието и принудата може би са нужни понякога, но те трябва да бъдат спокойно приложени.
  • Когато искате вашето конче да направи нещо ново, повтаряйте урока, докато се запечата стабилно в неговото съзнание.

Най-лесния начин да научите конче да има доверие във вас, е като винаги се придвижвате бавно и спокойно. В повечето случаи кончето ще идва към вас по собствено желание, докосвайки ви с носа си. Когато това се случи, погалете го по шията, холката и бута. Така вашето конче ще започне да идва при вас, за да го погалите отново.

Вече сте готови да обучавате вашето конче правилно. Бъдете убедителни, като работите бавно и спокойно.

Ако имате по-стар, внимателен кон, приближете кончето в ъгъл, така че конят да прегражда пътя му и спокойно наденете оглавника му. Уверете се, че закопчаването е сигурно и повода е добре прикрепен и,  че можете да държите кончето сигурно и здраво.

След като престане да се бори с вас, вържете го някъде, където не би могло да нарани себе си или някой друг. Оставете го за час или повече. Уверено го галете и му говорете през това време. Шепа овес и внимание могат да направят чудо със спокойствието на кончето.

Водене

Кончето трябва да бъде внимателно приучено на водене докато е съвсем малко. Някои лакомства, като овес или бонбон преди и по време на първия урок подпомагат възпитанието на кончето и му показват, че вие нямате лоши намерения. Четкайте или избърсвайте кончето често, но никога не използвайте грубо чесало или твърда четка.

След като поставите оглавника на вашето конче, закопчайте го внимателно. Ако го приеме спокойно, наградете го с потупване по шията и почесване или с лакомство. Може да се използва незатягаща се примка, поставена върху задната част на кончето за да се направи воденето по-лесно и приучаването по-бързо. Много важно е да се работи с кончето внимателно, по около половин час на урок всеки ден, в няколко последователни дни.

Повдигане на краката

След това вие трябва да научите своето конче да вдига краката си. Повтаряйте урока докато започне да вдига краката си доброволно. Потупвайте и погалвайте кончето нежно винаги когато изпълни вашето желание.

Автор: д-р Иван Лалев Колев двм e-mail: firmus@abv.bg  тел.: 0876679108
 
posledniat

ПОСЛЕДНИЯT НЯМА ПРАВО ДА УМИРА

Денят в началото на лятото минаваше лениво отпуснат, като клоните на плачеща върба. Отпуските започваха и въпреки усилията ми да работя не се получаваше. По обяд се преместих в канапето срещу бюрото. От лекия унес ме извади кратко позвъняване на входната врата. Отворих с очакване да упътя някой заблуден. Лелката с торба през рамо беше потна, задъхана и намръщена.
– Пеев? – въпросително запита в тон с изражението си и като кимнах продължи – ей, да
намеря някой в този град. Подписвай.
Подаде ми химикалка и плик. С разкривен почерк беше написано името ми. Текстът в писмото беше странен. Някой искаше да отида в Мирево за среща. Имаше посочена фамилна къща, която също не ми говореше нищо. Не приех сериозно случката и я забравих до вечерта. След няколко дни кратък репортаж със споменаване на селото ми напомни за писмото. Имало престрелка и баба разказваше за черна кола. Тръгнах повече от любопитство. В малка речна долина зад редици тополи се показаха първите дворове. Карах бавно и оглеждах. Богатите някога къщи сега зееха без врати или стъкла и правеха празните улици леко зловещи. На малък площад спрях до жени сложили в щайги пред тях по малко домати и попитах за Таньовата къща. Те като си оправяха забрадките посочиха една от уличките и загледаха след мен с интерес. Къщата беше като другите с широки чардаци и голяма дървена стълба. Нямаше признаци на живот, но реших да влезна. Дървената порта скръцна и леко се отвори. Преминах по каменни плочи и бутнах вратата на първия етаж. Блъсна ме миризма на гнило дърво. Обходих с поглед полумрака, постоях така няколко мига и като не видях никой тръгнах да се излизам. Тогава чух лек глас като стон.
– Кой е?
Тъмния ъгъл се размърда. Сред старите мебелите наредени около стените в дъното на малък миндер имаше `човек. До него на дървен стол беше сложена рязана двуцевка.
– Жако, сядай където намериш.
Гласът ми беше познат, знаеше и прякора ми, но едва забележимото лице нищо не ми напомняше.
– Кой си ти? От къде се знаем? – попитах, като приседнах напрегнат на нещо като сандък
за дрехи.
– Бързия съм Жако. Бързака.
Сега го познах. Той беше. Очите и гласа бяха неговите. Останалото нямаше нищо общо с двуметровия гребец от отряда ни.
– Ти ли си Бързак? Надявах да не се видим никога повече. Наясно си защо. Погребах
едно гробище хора като ни предаде онази нощ. Мислено погребах и теб.
– Жако това се урежда до няколко месеца. Умирам момче. Върнах се да свърша една
последна работа и си отивам от този свят.
– Що бе Бързак? Предаде ни за пари. Купи си дни. Пратката беше застрахована за над
десет милиона, едва ли е била по-малко. Ние платихме цената като изчезна с нея. Всички освен мен с живота си. Аз също платих скъпо това, че съм бил с теб в онази вечер. Не знам с какви очи ме гледаш?
– Нещата не са такива, както ги знаеш. Нямаше как да се защитя и да ви кажа какво стана.
Между мен и вас няма разлика в случилото се. Капанът беше за всички ни.
Исках да скоча и удуша това мекотело, но стоях безмълвно без обяснение и го слушах. Той продължи:
– След десет години бягане от миналото се върнах за да умра при дедите си. Остават ми
месеци живот, а може би и по-малко.
– Ти как искаш да си добре бе Бързак, като всяка сутрин майките на тези, които предаде
те кълнят да не си жив. Като обрече децата им на мизерно детство, а жените им станаха вдовици по на двадесет. Как си представяш да си добре? Ти знаеш ли, че от осмината, които бяхме в акция, оцелях само аз. И днес ме търсиш. Прошка ли, ще искаш? Сбогом Бързак. Единственото в което се надявам на онзи свят да не сме заедно. Няма как да е иначе. Никой бог не би го направил.

Станах и хванах дръжката на вратата. Той се закашля и през кашлицата на пресекулки проговори:
– Разбрах за момчетата след години. Всяка вечер идват Жако. Търсят ме и ме викат –
спрях за момент. Той се закашля отново и продължи – сигурно горе ще плащам, но сега тук си само ти и няма кой да свърши работата за която те моля. Нямаш право да отказваш защото умирам, а ти си последния от нас. Знаят, че съм се върнал. Идваха преди дни да ме сплашат и може би чакат да си пръсна главата, но не са познали. Стигнал съм до тук и до като дишам ще взимам с мен изпратените за ада. Патрони имам. Сърце също. Ти само изпълни молбата ми. Аз не съм важен.

Слушах го и се върнах в онази нощ. Беше всичко повече от нас. Девет-десет години по-голям от мен, той беше роден водач и лидер. Започнал като момче за всичко и издигнал се до дясна ръка на босовете. Отговаряше за пратката и бяхме с две охранителни коли, освен нея и пилотка, карана от него. На един прав участък пратката ненадейно го изпревари, а той завъртя колата и прегради пътя. Двата патрула се озовахме в капан. От близките черни пътища светнаха фарове и налетяха стрелци. Оръжие имаше само при Бързия и при нужда трябваше да се раздаде, но това което се случи ни свари неподготвени. Едва излезли от колите ни разстреляха за десетина секунди. Гледах как маскираните стрелци прехвърлят в раници пратката, затрупан от труповете на две от момчетата. Когато тръгнаха изпълзях до една канавка на пътя петдесет метра по-надолу. Приютиха ме овчари в планината, а последвалото лошо време не позволи да ме проследят и открият. Не ми се спомняше за ада през който преминах след това. Полиция, прокурори, дела. Имаше забрана за всички да ми съдействат и помагат. Оставиха ме сам с обвинение, че може да съм бил вътре щом съм оцелял. Не знаех и днес дали всичко е приключило. В този мръсен бизнес винаги можеше да се пренавие лентата и да бъдеш потърсен.

Живеех живот под напрежение и беше заради кражбата на Бързия. Обърнах се:
– Слушай бе мършо. Живея за да оцелявам повече от десет години. Разделих се с
приятели и жени за да не пострадат. Искаш ли да ти дам живота си да го живееш?
– Жако в онази нощ всички бяхме жертви. Инструкциите на босовете бяха да симулирам
засада. Трябваше да ни нападне група, които само да ударят този, онзи. Без оръжие. Не стана така. Когато застреляха момчетата ме изведоха от мястото с кола за която се обяви, че е взела пратката. До като всички са търсели колата с мен стрелците са я разделили и пеша по различни маршрути са били събрани на километър от летище Лесново. От това глухо място е изнесена с малък самолет в неизвестна посока.
Задъхано спря, като се закашля. Осъзнавах, че казаното беше истина. Видях разпределянето на пратката по раниците на маскираните и тръгването им. Нямаше как да е била под негов контрол. Той продължи:
– Дадоха ми документи с нова самоличност и ме качиха на самолет за Африка под
контрола на двама руснаци. Бях обявен за издирване и само да мръднех щях да бъда отстранен от полиция или нашите. Така се превърнах в мишена за всички и най-страшното за италианците на които беше пратката. Босовете обещаха да се погрижат за близките ми, но това после не стана. Кълна се, че ти казвам истината в паметта на родителите ми, които умряха с мисълта, че сина им е предател. Изведоха ме в ЮАР, където ме пазеха плътно.

Настанихме се в скъпа къща и се харчеха безумни пари за купони по кръчми и дискотеки. Руснаците сами не съзнаваха, че тези пари, които им се даваха за яхти и курви целяха да бъдем засечени от италианците. Ако това не се случеше щеше да се организира разчистването ни от нашите и те щяха да излязат чисти. Два или три месеца бяха достатъчни за да се оформи заблудата, че харча италианските пари и за това в средата на втория след тежка пиянска оргия една нощ с малко откраднати пари напуснах къщата. През Намибия се добрах до Италия, където живях с нова фалшива самоличност до преди година. Реших, че най-добре ще се укрия там, където най-малко ме очакват да бъда. Това е. Сега не търся прошка вече, но жертви бяхме всички.

Замълча. Мълчах и аз. Случилото се тук след акцията потвърждаваше думите му. Босовете обвиниха него като организатор. Разбра се, че е излетял за някъде. Имаше напрежение, но обещаха на италианците да го намерят и до пет години да компенсират загубите. После самите италианци си имаха някакви проблеми с властите и нещата се разминаха. Босовете днес ръководеха дейността си от Дубай и нямаше информация последните две-три години да са се връщали. Появяването му тук бе опасно за тях и беше чудно,че не са го отстранили при връщането. Може би знаеха за болестта и чакаха нещата да се решат от само себе си. Не беше в стила им, но времето се бе променило и бяха внимателни и зрели.
– Тук ще си дочакам смъртта. От тях или естествената ми е все едно. Моля те само да се
погрижиш за дъщеря която имам. Покрий я и помогни да поеме пътя си. Знам само къде живее с майка си. Пари успях да направя през малко операции с карти още в началото на схемата и посъбрах така, че ще има да се справиш, без да се грижиш.
– Бързак, детето няма проблем. Знаем и двамата, че при нас има правила да не се пипат.
Около нея може да донеса повече проблеми. Промених живота си и ме оставиха само защото обявиха, че си гепил пратката, но идването ми тук може да промени нещата и да ме превърне отново в заплаха за тях.

Изпрати някак парите и детето ще се справи без мен.
– Първите дни след пристигането ми в ЮАР написах всичко случило се в писмо и скрито
го изпратих до майка и. Не знаех какво ще стане и не исках Боряна да живее с петното, че баща и е предател и крадец. Пазачите ми намерили черновата в изтритата памет на компютъра на един от руснаците и босовете побесняха. Долетяха след два дни и едва успях да ги успя, че само съм писал без да изпратя писмо. Дадоха вид, че вярват, но знам, че са преровили познатите ми за получателка с име Лили. Така се казва майка и. Това беше ученическа любов и след години се срещнахме само за една нощ. Разбрах, че е запазила мое дете от обща приятелка, но не искаше да ме вижда и има общо с това което вече бях. Изпращах пари на майка ми и тя се срещаше с нея. Сега разбирам, че е било за добро.
– Какво писмо бе Бързак. Ти си можел да я убиеш или вече си го направил.
Каква е тази тъпотия? – не сдържах нервите си и избухнах.
– Не ми го казвай. Не ми стигат моите угризения, а и твоите думи сега са като нож в
сърцето ми. Направеното не мога да върна. Всичко съзнавам сега, но тогава не знаех кога ще стана излишен и ще опрат дуло в тила ми. Само исках да оставя нещо за да се знае истината. После разбрах грешката, но беше късно.
– Така е – съгласих се – в онзи момент така си решил, но те ще са в опасност до като
са живи босовете и италианците. А онези са вечни и не се знае кой ще прещрака в някой момент и ще стане удобно връщане на проблема. Нашите също няма да допуснат да има такава опасност. Не знам какво да те посъветвам.
– Не те викам за съвет. Вземи това – остави той нещо на стола до пушката – и решавай
нещата като баща. Аз нито бях, нито мога да бъда.
– Бързак, няма ли друг да свърши това? – попитах с надежда да не влизам в старите
схеми.
– Не. Последният няма право да умира – закашля са той продължително – Като едно
време. Сега тръгвай. Изморен съм.

Станах. Взех от стола малък плик и излязох без да се обръщам и сбогувам. Напълних гърдите си със свеж въздух така, че ми се зави свят. Животът и смъртта ги дели една крачка и го разбираш когато я направиш.
Карах без да обръщам внимание на следващата ме кола. Бях засечен още при влизането ми в къщата. За времето на разговора са получили собственика по номера и нямаше смисъл да бягам от нещо, което беше на всякъде около мен. Живеех с усещането, че рано или късно ще се върна към тинята на миналото. Не знам защо точно сега си спомних думите на баща ми, че няма по-скъпо на този свят от мъжката дума. Някой път тя струва много пари, а понякога човек плаща за нея с живота си. Искаше ми се да не я бях дал мълчаливо пред Бързия, но знаех, че нямах избор. Карайки отворих плика на Бързия. Листчето с адрес в градче прочетох и скъсах на малки парченца, които разпръснах през отворения прозорец. Другото бе карта Visa от голяма банка. Това, че беше на мое име не ме изненада, като знаех на какво е способен Бързака. Замислих се над това, че той е знаел изхода на разговора и е внесъл парите преди това. Запитах се къде е границата между мъж и глупак. Може би беше толкова невидима, че всеки от нас прескачаше в едната или друга посока. Така неосетно стигнах околовръстното шосе и по южната дъга тръгнах към малката къща в полите на Витоша. Спрелият от страни джип се покриваше с предположенията ми и нямах съмнение, че чакаха мен. Като паркирах старателно дълго време ги изнервих до степен, че един млад и напомпан посрещач скочи и зачука на стъклото. Знаех, че няма да предприемат така явно нищо, но въпреки това се напрегнах преди слизането.
Младокът се развика:
– Кво толкова си я запаркирал тази барака бе пич?
– Тясно е. Да не преча – отговорих и като сложих ключовете в джоба си казах – Проблеми
не искам. Мога ли да помогна?
– Не ми се отваряй – затърси той конфликт, като разчиташе на добрата си форма и
на онези зад него. Нямаше вид на боец. По скоро беше вдигач на железа в някой фитнес като хилядите напомпани с анаболи момчета.
– Спокойно Чекист. Не го дразни излишно, че ще изядеш шамарите – обади се слизащ от
джипа друг здравеняк с ведър вид.
– Кой бе този ли? Мене. Ега ти смотаняка – подскочи първия и тръгна бързо към мен.

Нямах избор. Пропуснах юмрука му с лек ескиваж и го ударих под ребрата в дясно. Той се срина и се запревива на земята. Погледнах втория, който продължаваше да стои до колата.
– Знаем ли се от някъде? – попитах като очаквах да предприеме нещо.
– Не, но съм чувал за теб. В онази афера с Бързия си бил. Босовете те викат. Айде ставай
Чекист. Предупредих те братле. Другият път внимавай с Джако. Хайде.
Онзи се изтупа и тръгна към колата скърцайки със зъби.
– Босовете не са тук – казах – няма как да дойда. Не ви знам, и не ви вярвам.
– Добре де. Ела с колата си за твое спокойствие. Знаеш, че ако откажеш след нас ще
дойдат гребците и няма да те питат искаш ли.
Беше прав, а и беше вътрешен защото знаеше групата за мръсни поръчки, съставена от зависими бивши професионални спортисти и ченгета.
– Давай. Качвайте се – казах, като седнах на задната седалка в колата им – с кола без кола
все тая като има да става нещо.
– Така е брат – съгласи се благия – така и съм чувал за теб, че си голям пич. Едва ли е за
лошо щом сме пратени само с колегата. Нали бе шеф?
– Млъкни и карай, че ми е зле – Процеди през зъби онзи с прякор Чекиста и седна
отпред.

Централата не се бе променила. Само патрулите вече бяха с костюми. Закопчаните сака едва побираха масата от мускули под тях. Изминахме коридора и пред врата на шефския кабинет спряхме преди да ни повикат. В дъното, на голяма дъбова маса седяха босовете и гледаха някаква папка. От съображение за сигурност те никога не се събираха едновременно на едно достъпно за покушение място. Сега ми се оказваше голяма чест. Като приближихме главния кимна да седнем и усмихнато ме поздрави:
– Здравей. Къде изчезна Джако? Никакъв те няма да се видим, да пием по едно.
– Бос, може ли да не отговоря? – попитах.

Главният ме харесваше и минавах за негово протеже в миналото. Покриваше издънките ми, а успехите щедро оценяваше. Когато ме извадиха от групите след обира бях изненадан, че не се застъпи за мен, но това си беше бизнес и когато се намесеха парите, тук нямаше чувства. Мои вътрешни хора обаче ми казаха, че благодарение на него не съм елиминиран. Той продължи:
– Добре де няма да променим миналото. Все пак сме стари другари. Какви ги вършиш,
как я караш. Чувам, че се справяш с агенцията и бизнеса върви.
– Бос, дай да не си губим времето. Викаш ме за Бързия. Кажи как да помогна и да
приключим неудобната за всички среща.
– Директен и прям си Джако. За това те харесвах. Не усукваш нещата, а караш направо. Да
бе там нещо Бързия се бил върнал. Той може да си го позволи, толкова пари завлече, но станалото станало. Ти какво с него? Видяхте се, казахте си едно друго. Как е той?
– Болен е бос. Умира. Спомнихме си някои работи от миналото. Поиска прошка и това е.
Стоящият до този момент без да ме погледне Фюре вдигна поглед и с леден глас попита:
– И какво си казахте с този боклук? Какво го усукваш. Знам те добре и не съм те изпускал
от поглед през годините. Рано или късно ще излезе нещо и при тебе. Винаги съм бил убеден, че си вътре с него, но не знам защо някои хора не вярват.
Провокираше ме да избухна и да му кажа, че знам истината, но това сега нямаше да ми се размине. Замълчах и отговорих спокойно гледайки го в зелените очи:
– Бос казвам ти как беше. Бог е решил да оцелея онази нощ и нека той съди виновните.
Така свърши и с Бързия разговора ми. Вън съм вече и не се интересувам от нещата. Вие си знаете повече как да постъпите, но аз приключих.
Той се раздразни от спокойния ми тон повече и чукайки по масата продължи:
– Слушай бе Джако ли си Мако ли си. Италианците знаят, че онзи боклук е тук, но решиха
да си умре от болестта. Ти обаче, ако ни създадеш някакви проблеми ще те одера собственоръчно.
Знаеше, че няма да им кажа нищо, ако знаех, но ме изнерви начина по който ми говореше. Никога не сме се обичали с него и не го криехме. За това не успях да пропусна думите му без нищо.
– Как ще ме одереш Бос? Чувал съм, че не можеш да гледаш кръв.

Беше истина и понеже според него това му разваляло имиджа мразеше да му се казва и сега подскочи яростно.
– Слушай бе копеле. Питам се какво те бавя. Много закъснях, но никога не е късно да….
Тогава се намеси главния:
– Спокойно колега. Той Жако не е лошо момче. Ако има нещо ще сподели с нас. Щом не
Казва, значи няма нищо. Той знае правилата и за това е още жив.
Разбрах завоалираното предупреждение. Замълчахме всички. След кратко и студено сбогуване ме изведоха навън.
В таксито обмислях срещата. Вече щяха да ме наблюдават плътно и при най-малкото съмнение, че Бързия ми е казал истината щяха да ме отстранят. Това правеше обещанието трудно изпълнимо.
Заживях все едно, че нищо не е станало. Свикнах с опашките и очуканите брички на улицата, които сменяха всеки ден. След мен неизменно имаше различни хора. Предполагах, че има и наета квартира в близък периметър за да ме слушат. Следяха ме клошари, гъзари, металисти и какви ли още не. Хвърления ресурс ме плашеше. Това означаваше, че босовете бяха убедени, че знам истината. Вероятно не ме отстраняваха за да прихванат евентуални други опасни канали за изтичане на информацията.

На третата седмица от срещата еднообразното ми ежедневие омръзна на всички преследвачи. Поотпуснаха се и реших да мина през банката. Красивата служителката беше неучтива до враждебност. Подадох личната си карта и помолих за салдо по сметката ми. Изведнъж на лицето и светна усмивка и тя учтиво изчурулика:
– Г-н Пеев по вашата сметка има пет милиона триста и десет хиляди и четиридесет и осем
лева.

Благодарих и излязох без да взема предвид, че беше готова веднага да ме придружи. След пет дни минах отново и изтеглих десет хиляди от сметката. Влезнах в мола и включих един от двата нови телефона, които поддържах за такива случаи с предплатени карти, купени от един клошар срещу бутилка спирт. Набрах Гогата на когото вярвах повече от на себе си:
– Здрасти Гога – поздравих като вдигна.
– Кой си бе?– попита първо той, но после включи – А Мана, ти ли си. Какъв е този номер?
– После ще ти обяснявам. Момче, вземи една неголяма стара, но надеждна кола от
твоите за продажба и я закарай на Плиска в локалното. Направи го рано сутринта да няма хора и остави ключовете под калника в дясно на гумата. Документите сложи под седалката на шофьора. Извади дубликат ключове, а оригиналните остави в теб. Това да стане до неделя. После….
– Мана стой – прекъсна ме той – нещо си загазил. Познавам. Ще дойда веднага у
вас да те пазя.

Гогата беше от онези хора, които скачат във водата да спасяват без да мислят, че не могат да плуват. Имаше малък сервиз и продаваше по някоя ремонтирана кола. Продължих без да го слушам:
– Изпрати сестра ти до офиса да и дам парите за колата, защото няма да я връщам. Ако
някой я пита къде отива да каже, че идва при мен в агенцията да и показвам квартира. На този телефон пусни SMS с номера на колата. Когато ти кажа ще писнеш, че колата е открадната. Не ме търси на никой от телефоните. Аз ще ти звъня.
– Мана, това хич не ми харесва. Пак си влезнал в някакви истории. Спри се бе човек.
Нямах време и продължих:
– Пич, после ще се обясняваме.
– После, после – взе да мънка Гогата – както я караш може да няма после.
Затворих. Знаех, че колата ще да бъде там в неделя сутринта. Оставаше да покрия отсъствието си и бях готов. Включих скрития телефон и звъннах на Рошавия от Александровска:
– Как си Рошав, Манол съм – беше шофьор на линейка, без един косъм на главата милия
и с голямо чувство за хумор – трябваш ми с линейката за една работа.
– Здрасти Маноле, да не си утрепал някой да го возим – през смях отговори – и какъв е
този номер.
– На един приятел. Забравил съм моя. Слушай. В неделя ще трябва да дойдеш с
линейката до нас. Ще водиш втори човек като доктор със слушалки, престилки и така нататък. На излизане или след това, ако ви пита някой ще кажете, че съм настинал и трябва да полежа. Това е. Не ме питай нищо, защото ми е трудно да обясня. Няма опасност за теб.
След малко мълчание отговори:
– Това е уредено Маноле. С шефа на гаража играем карти и сме дружки. Ще вземем
линейка и с един приятел санитар ще те прегледаме в неделя привечер. За тебе как са
нещата? С друго мога ли да помагам пич?
– Дребни проблеми. Ще се оправя Рошко. До скоро – отговорих и затворих.

В неделята всичко мина по план. Към три през нощта прескочих в двора на съседа зад къщата и през неговия двор излязох на задната улица. Кучето облиза пръстите ми и радостно замаха опашка. Животните за разлика от хората са благодарни, когато ги обичаш. Такситата в района имаха снимката ми или поне някои от тях и за това вървях пеша до долната спирка. Качих се на първия автобус към центъра и с едно прехвърляне стигнах Плиска. Подкарах старата алфа към малкото подбалканско градче. След два часа стигнах табелата и малко след нея отпуснах седалката да изчакам нормално време. Малко след десет намерих триетажния блок. Входът беше един, а на третия етаж вратата беше леко открехната. Позвъних няколко пъти и като не се появи никой леко открехнах вратата. Беше подредено скромно жилище. Някъде работеше телевизор. Тръгнах към хола и отново почуках на стъклената врата. Като не се обади никой натиснах дръжка. На един диван лежеше жена, а пред нея имаше празна бутилка евтина водка и недопита чаша. Красотата и личеше още, въпреки тъмните петна около очите и. Седнах срещу нея на един стол. В момента едва ли имаше смисъл да я будя и говорим.

Взех първата попаднала ми книга от рафтовете и зачетох. Не знаех колко време беше минало когато чух някой да влиза. Вратата се отвори и влезна момиче на около шестнадесет години. Приликата с лежащата жена беше очевидна. Като ме погледна с убийствено зелените си очи ме попита все едно, че сме стари познати:
– Отдавна ли чакаш?
– Да – отговорих с пресъхнало гърло.
– Всеки ден е така. Само, че днес е подранила. Прави го обикновено вечер.
– Да – повторих без смислено, замаян от красотата на момичето
С лека усмивка тя каза:
– Ти други думи знаеш ли?
– Да – казах и се разсмяхме и двамата.
– Приятел ли си на мама? – каза като приседна срещу мен.
– Не съвсем. Стар другар съм на баща ти. Исках да ви видя как сте.
Момичето стана сериозно.
– Тате е починал отдавна. Ти не знаеш ли?
– Знам , но преди време му обещах да видя как сте. Ти в кой клас си?
– Завърших преди месец.
– Изглеждаш по-малка. А сега какво смяташ да правиш? – попитах.
– Нали виждаш – каза тя като кимна към дивана – не мога да я оставя. Ще търся работа и
трябва да се грижа за нея. Иначе исках да уча право. Завърших с отличен, но няма как да се
случи. Подадох документи в пет университета в Англия. Приета съм в четири. Ти как се казваш?
– Манол. А ти?
– Боряна. Ще чакаш ли да говориш с мама?
Загледах я. Нещо ми говореше, че мога да кажа всичко на това дете.
– Баща ти ми остави пари за теб. Имаш малко над пет милиона и триста хиляди.
Тя скочи. Станах и аз. До като се усетя ме прегърна и впи устни в моите. Главата ми се замая за миг и не можех да мръдна. Тя се дръпна засрамено и със сведен поглед каза:
– Прощавай. Няма да се повтори?

След дълга пауза казах:
– Ще ти плащам издръжката по време на следването и всички разходи, след което с
парите ще разполагаш сама. Изтеглил съм десет хиляди за да покрия идването си до тук. Половината ще ти оставя. Другите ми трябваха за да не достигнат до теб и майка ти едни лоши хора. Баща ти имаше врагове. Обещах му да се погрижа за теб. Повече няма да са ми необходими. Останалото ще внеса в твоя сметка, под мой контрол до дипломиране.
– А мама. Какво ще стане с нея. Тя без мен е загубена.
– Парите са твои. Каквото искаш това направи. Ще потърся лечение и ще ти кажа. Сега
вземи това – подадох и пачката от пет хиляди – и ги скрий. Приготви се за есента. Ако ти трябват още ще ми пишеш по интернет и ще ги получиш по пощата. Напиши ми имената си и запиши електронния ми адрес за връзка.

Тя ги записа и подавайки листче попита:
– Кажи ми какъв беше баща ми? Мама нищо не ми е казвала. Познавала го за кратко.
– Какво да ти кажа. Беше ми шеф. Един от най-точните хора. Заплете се в нещо. Не питай
повече. Били сме в бизнес в който не се говореше много. Някога ще ти разкажа повече.
– Били сте бандити.
Кимнах, а тя продължи:
– Добре. Без значение искам да знам гроба на баща си. Имам това право и ми го
дължиш щом сте били приятели. Или и това е опасно.
– Да такива бяхме и баща ти има големи врагове. Такива, които ще постъпят зле с вас, ако
знаят къде сте. Има и още нещо. Преди десетина години той е изпратил много опасно за вас
писмо. На майка ти. Намери го и ще опитам да отидем при баща ти – сбърках и се поправих
бързо – на гроба де.
– Лъжеш и ти личи – избухна тя и се разплака – не знам какво, но през последните пет
минути ме лъжеш, а аз толкова ти повярвах.

Изнервих се и повиших тон
– Обещах на баща ти да не пострадаш. Важна си ти. Ще ти казвам това, което може да
знаеш. Нищо повече. Баща ти е част от миналото. Да важна, но минало. Днес мисли само бъдещето си. От днес до като завършиш приеми, че твой баща съм аз и ще правиш каквото е безопасно за теб.
– Маноле, ти си десетина години по-голям от мен, като гледам– развесели се тя- какъв
баща ще си ми. Даже не можеш да лъжеш.
Обърках се и не знаех какво да кажа за това станах и подадох ръка:
– Тръгвам. Приготвяй се за есента. Ако намериш писмото ще реша какво да направя.
Пътят да София мина без да го усетя. Мотах се до полунощ и по обратния път влезнах в къщата.
В малкия хол седнал на дивана седеше човек. Беше ме чакал доста, ако съдех по фасовете пред него. Наблюдаваше ме с леко наклонена глава. Като размърда масивното си тяло поздрави:
– Здрасти момче. Как върви болестта? Добре изглеждаш за сега.
– Какво искаш? – отговорих с въпрос. Бях застанал пред камината и с тялото си закривах
металния комплекта за чистене. Беше ми под ръка.
– Къде беше? Успал си мухльовците отпред, но нас не можеш.
– Кой сте вие?
– Босовете ми не са от тук. Друго искаш ли да знаеш.
– Наясно съм кои са ти босове. Бях при мацка, а не исках да я притесняват. Нямаше друг
начин, освен да се покрия. Ако съм правил нещо нямаше да се върна. Нали така?
Видях, че го разколебах и мислеше. Продължих:
– Нашите босовете са се филмирали нещо, но не очаквам да е така и при сериозни хора
като вас. Това е пич.

Усетих го как му стана приятно от лекото ласкателство и съвсем се разколеба.
– Добре ми звучиш. Очаквах да си копеле, но си мъжкар – каза, като извади и записа
нещо на вестника пред него. После продължи – ще съм точен и ако го оцениш ще се погрижа да свърши всичко нормално за теб. Тези легенди за гаджето ги запази за бившите си шефове. Вървят слухове за писмо и искаме да знаем истината. Имаш общо и тогава и сега. Прецени как да постъпиш. Това е.
После стана и тръгна към изхода. Като мина покрай мен хвана дръжката и преди да излезе се обърна:
– Бобъра съм. Тези отпред няма да знаят нищо. Имаш телефон за връзка-посочи към
вестника – тръгвам си като приятел. Как ще се върна решаваш ти.
Сипах си едно и отпих още до като сядах. Включих лаптопа и отворих пощата. Между спамове и информация от агенции видях адрес с името Боряна в него. Отворих го бързо. Имаше само две думи – „Намерих го“.
Излязох на терасата за десетина минути и като се убедих, че са ме видели, поех обратно към градчето.

Позвъних на вратата и тя се показа почти веднага.
– Уф къде се губи. Намерих го още като тръгна в старите документи – каза, като се нацупи
по детски.
И това и отиваше. Въобще всичко и харесвах. Стегнах се и я попитах строго:
– Къде е? Трябва да се връщам.
Тя изчезна за минута и като се появи ми подаде плик с много печати. На долната площадка чух зад себе си:
– Да се пазиш – и после като, че ли каза още – че си ми само ти.
Последното не бях сигурен дали го изрече тя или просто ми прозвуча защото исках да го чуя.
На петдесет километра от градчето отбих и извадих плика. Почеркът беше красив за гребец, но изненадата дойде като го обърнах. Не беше отварян. Подкарах без да го пипам и си мислех как алкохола може да спаси човешки живот. Спрях пред малка кооперация в крайните квартали.
Позвъних на звънеца на Тодор Белев. Бай Тоше беше стар приятел и един от най добрите фалшификатори върху хартия. Последните години полицията го беше привлякла за експерт. Той се показа по пижама и сънено запита:
– Какво бе Маноле? Какво си се зазвънял посред нощ.
– Каква нощ. Няма и десет- отговорих- кой ти е крив, че си станал пенсионер. Я виж това.
– Нещо се изморих – заоправдава се като пое плика – какво ти трябва?
– Да го отвориш, направиш копие и запечатиш без да го познае никой. Оригиналът ще ми
дадеш. Нищо повече. Какво ти дължа?
Той ме погледна с укор:
– Момче, знаеш, че съм от другата страна. Не искам проблеми. Правя го, защото много те
харесвам. Ела утре и без глупости.
Докато се прибираше махна. Махнах и аз.
Настаних се в евтин мотел, където курвите бяха повече от посетителите и изкарах нощта. По обед взех багажа от бай Тошо и се отбих при адвокат Митев. Млада акула и приятел нашумял напоследък с няколко знакови дела. Поисках му плик и като сложих оригинала му казах:
– Това ще отвориш и разгласиш, ако ми се случи нещо. Наред ли са нещата нека спи в
сейфа ти до пенсия.
– Твоята или моята? – пошегува се той.
– Все тая ми е коя.
– Не бе, щото с тези твои работи едва ли ще я дочакаш – продължи той.

Излизайки отговорих на злъчния му тон:
– Митя и с твоите дела не е сигурно колко ще караш.
Продължи нещо да говори, но вече вървях по стълбището. В близкото кафе набрах телефона от вестника и направих пауза от няколко секунди, като чух женски глас. Въпреки това казах:
– Търся Бобъра.
Последва кратък въпрос:
– Кой си?
Отговорих и бързо се обади мъж.
– Бобъра съм. Кажи Маноле.
– Това, което искаш е у мен.
Чувах разговор между няколко човека докато чаках. След повече от минута попита:
– Къде си?
– До ЦУМ. В „Галерията“.
– Идвам – отговори кратко и затвори.
Гледах през витрината спирането на двете коли. Дойде директно без да изпрати съгледвачи. Имаше ми доверие. Като седна срещу мен попита директно:
– Писмото ли е?- и като кимнах продължи- колко искаш?
– Не колко, а какво – го поправих и подавайки плика продължих – да нямат проблеми
получателите.
– Имаш предвид близките на Бързака.
– Да. На плика има адреса. Нищо повече – отговорих.
– Имаш думата ми. Ще се погрижа и за теб като бонус.
– Няма нужда. Ще се справя сам
През това време беше огледал плика и попита:
– А защо не е отварян?
– Не знам точно, но Бързият е бил отписан от близките си и писмото им не е значело
нищо за тях. Нямам друго обяснение.
– Добре. Вероятно си прав. Много си точен. Ела при мен. Ще получиш много голям пост и
всичко необходимо да си добре.
– Не се засягай? Сега имам само един шеф – отговорих като посочих на горе – и съм в мир
с него. Не желая повече да лягам с молба към него да осъмна жив. Вече съм живял такъв живот. Благодаря.
Под масата усетих докосване.
– Вземи това и се пази – каза той и ми подаде тежък плик под масата. После продължи –
чист е.
Взех пакета и усетих пистолета вътре.
Почти на вратата той се обърна:
– Ще се погрижа да си защитен, но се пази.
Кимнах, платих и се прибрах.

Не очаквах да видя или чуя Бобъра повече. След няколко дни като звъна телефона от вестника се изненадах . Беше женския глас.
– Манол ли е? – попита и като потвърдих продължи- Докторът каза да отидеш на
почивка за няколко дни. Да се лекуваш. И да не забравяш плика с лекарствата, който ти е дал.
Това означаваше само, че на Босовете и над структурата имаше присъда от италианците.
Преследвачите ме последваха, но на втория ден изчезнаха. В пресата всеки ден гърмяха офиси в страната и имаше покушения над фигури от подземния свят. Повечето ми бяха непознати, но имаше и ветерани от моето време. Босовете вероятно се бяха спасили навън, но щяха да живеят живот на дивеч до края на дните си. Не им го желаех, но беше естествен завършек на мутренската епоха. Престъпността нямаше да изчезне, но щеше да съществува на малки групи, живеещи сами за себе си.
Есента настъпваше и беше обагрила листата покрай пътя от светло зелено до огнено жълто. Утре беше полета на Боряна за Лондон. Мотивирах по-ранното тръгване с това, че полета е преди обед и е добре да преспи на хотел за да не закъснява. Чакаше ме пред блока седнала на малка пейка с майка си. Жената изглеждаше добре, въпреки зачервените очи. Подаде ми ръка и ме поздрави:
– Значи ти си Манол. Благодаря ти за всичко.
– Няма защо – отговорих – само изпълнявам молбата на баща и.
– С него се разминахме. Сега съжалявам, че не положих усилие да сме заедно – звучеше
тъжно и искрено и след въздишка продължи- направих много грешки, но сега трябва да променя всичко заради Боряна.
– Да – намеси се малката – това е новото. Мама ходи на психолог и е решена да спре
това, което правеше.
– Добре е – казах – намерих лекарства, лекуващи зависимости и след десет дни ще Ви ги
изпратя. С много воля и шест месечна употреба спира потребността. Основното е да го желаете.
Жената кимна в знак на съгласие. След кратко сбогуване тръгнахме. На разклона за Милево Боряна не разбра промяната на маршрута и чак като спрях пред старата къща попита усмихнато:
– Ти да не ме отвличаш? Какво е това село?
Трябваше да кажа истината и се обърнах към нея сериозно.
– Боряна, баща ти е жив. Зад тази порта. Болен е и умира. Може да влезеш или, ако
пожелаеш да се върнем на пътя за София.
Тя се обърна и с рязко движение отвори вратата. Почти тичешком влезна в къщата.
Извадих цигара и запалих. Върна след час с насълзени очи и като седна каза:
– Иска да те види.

Мълчаливо слязох и минах по наредените плочи. Вратата стоеше открехната и я бутнах. Той беше на мястото като предния път. Всичко беше същото, само пушката я нямаше на стола. След глуха кашлица проговори:
– Благодаря ти Маноле. Не идвай повече. Платил съм да ме погребат. Грижи се за нея.
Замълча. Мълчах и аз. Обърнах се и излязох. Почаках няколко мига да се скрият сълзите от очите ми и се върнах в колата. До София никой не проговори. Пред хотела тя се обърна към мен и с бързо движение впи устни в моите. Като се отдръпна назад я попитах:
– Нали нямаше повече?
Като си оправяше косата отговори:
– Мисля, че те харесвам. Благодаря ти за всичко.
– Заблуждаваш се – казах без да го исках – аз съм част от миналото. Като баща ти. Ще
срещнеш момчета на твоята възраст и от друга среда. Ще бъдеш щастлива. Ние нека останем спомени. Обаждай се, когато ти трябва нещо.
– Не вярвам да срещна човек като теб. Погрижи се за баща ми. Довиждане.
– Довиждане. Ще се погрижа – излъгах защото тя от своите осемнадесет години нямаше
да разбере, че идва момент в който човек има нужда само да умре.

От сянката си не можеш да избягаш

Вървях бос по нажежената земя. Рибата, провесена на върбова клонка се люлееше в такт със стъпките ми и докосваше отстрани мокрите дънки. Видях го отдалече. Беше седнал на десантен сак на тротоара пред портата. Рошава, избеляла на върховете от слънцето коса се спускаше над небесно сините му очи. Рисуваше с клечка пред себе си и когато ме видя скочи пъргаво и като изтупа гащеризона си махна.
– Къде си бе Мана? Ще свършиш рибата.
Последните думи се загубиха в прегръдката ни. Дълго мълчахме и се гледахме.
– Влизай Герек – побутнах го към отворената порта – Що не влизаш. Стария е тук някъде из градината.
– А видяхме се с него, ама те чаках – завзира се в мен той – какъв си станал – мъж и половина.
– Пораснахме малко. Колко минаха двайсет или повече години. Къде се изгуби бе куче?
Къщата ви се килна и само не е паднала. Теб те няма никакъв. Направих някои неща, но като те няма е друго. Влизай де – подканих го и взех сака му.
– Остави къщата давай да стягаме такъмите. Има ли въдица за мен ?
– И питаш. Колкото искаш,стига да не си забравил как се лови. Това не е интересно, къде беше?
– По света. В легиона осем години. На сам , на там, обикалях къде ли не, но има край.
Омръзна ми. Сега цялото време е мое – вдигна рамене и ме последва под навеса.

Бяха най-хубавите дни. Върнахме се десетки години назад. Ловяхме риба, плувахме и лежахме под сенките на провисналите над реката върби. Федята, единствения останал на село приятел ни возеше с раздрънкания си форд и беше зарязал изцяло работата. Времето спря и пак бяхме малките безгрижни момчета. Вечер стария ни правеше салата и дълго разказваше пред огъня за един или друг род.
– Дочовият род момчета идва от Битолско. Пра-пра дядо му Мирчо се заселил на
Алиевото. Там земите били на някой си Алията и те аргатували да се прехранят. Дядо Мирчовите хора били трима братя, много задружни, та от там им иде и прякора Братанките. Кой се е преселил от долу е все комита и те не утраяли много Алията да им е чорбаджия. Привардили го една вечер при Кара бунар и го утрепали. Изгорили тялото в един листник и коня като се върнал сам неговите разбрали, че няма да дойде сайбията му. Уплашили се тогава Алиевите и се изселили някъде. Къде са не се знае, не ми и трябва да знам. От тогава тази земя е Мирчовото, а до сами него са Вълчановите колиби на твоите деди Маноле. С времето се побратимили двата рода, та и до наше време. Това го нема другаде и да го пазите като очите си. Да го предадете и подир вас – замълча стария и като капна от чашата на земята се прекръсти – Почивай в мир Братане и да ме срещаш, като дойда.
Дочо го последва и отпи. После се умълчахме и песента на шурците се сля с тъмнината.
– Бай Марине, а защо сте Вълчаните – запита.
– Дядо ми е казвал, че неговия дядо Данко е хванал с голи ръце вълк. Ама как се е дало това хитро животно. Занесъл жив огромен звяр на мегдана и го оставил там вързан. Бе те били други хората в онова време.

Стоях с усещането, че нещо не е както се случваше, но сега не исках да го мисля. Отпивах от ракията и гледах играещите пламъци на огъня.
Беше утро като всяко друго. Събудих се рано.
Пуснах телевизора и седнах с кафе под навеса на двора.
Съобщаваха за професионално убийство на десетина километра от нас. Стрелецът бил подбрал мястото така, че да отстреля убития при движение на автомобил с над сто километра. Един безпогрешен изстрел. Беше убит голям подземен бос. Без да знаех защо скочих и бързо влетях в стаята на Дочо. Нямаше и следа от него. Всичко беше старателно почистено. Набрах трескаво Федята и след дълго звънене вдигна:
– Какво става бе Мана? Що звъниш посред нощ? – заекваше сънено отсреща
– Каква нощ бе пияница. Какво прави снощи, след като си тръгна? – запитах бързо
– А, а, а без обиди посред нощ. Не съм близвал.
– Стига с тази нощ бе. Съмнало е. Питам те какво прави. Ходи ли някъде?
– Имам алиби, че не съм пил. Закарах Дочо на варда за лисици и си легнах.
– На горния геран ли го закара? – попитах с надежда, да не е така.
– На теб Дочо ли ти каза? – попита той и това ми стигаше. Мълчах и вече не чувах Федята.

Обърнах се без да свалям слушалката и без да чувам тъпите му оправдания. Към мен идваше баща ми.
– Аиде на закуската – носеше в една ръка печени на плоча яйца, а с другата филии хляб – къде е Дочето? Идвайте.
Не можех да скрия тревогата си и той го усети. Приседна на масата и си сипа кафе.
– Взимай – побутна чинията към мен – Вие с Дочо сте акрани четвърто поколение. Дедите ни са другарували. Дядо ти е донесъл неговия от фронта на ръце. С баща му сме делили залъка по братски. Вадили сме камъни, домове сме правили все заедно. Каквото и да е не се оставяйте. Джинсовете ни са такива, все корави. Хапвай де.
– Няма го баща ми – казах, като гледах земята.
– Как така? Нали снощи легнахме- после продължи-И да го няма ще дойде. Правете така, че да сте едно.
– Няма го и това не е без нищо.

Усещах със сетивата си, че има причина да изчезне, но махнах с ръка и казах усмихнато:
– Давай яйцата. Ще ида до Пръскалото и ще се върна за обед. Такъв си беше той.
Странник. Отвява го вятъра на някъде. Може някой приятел го е извикал, я някоя при някоя фуста да е. Прав си ще дойде.
Той влезна в тона ми, но като се върнах видях пушката зад вратата. Нищо не казах. Може да беше правилно.
Вечерта предадоха извънредни новини. Издирваше се бивш легионер, който при опит да бъде спрян от пост на магистралата обезоръжил полицаите и избягал в неизвестна посока. Старецът не чуваше или се правеше, че не чува, но вече знаех, че сме в опасност. Утре щяха да са тук куките, а след тях и другарите на убития бос. Вторите нямаше да питат вътре ли сме или не.

Изчаках малко време и му казах:
– Баща ми трябва да отидеш някъде за известно време. Още тази вечер.
– Маноле ти и аз сме последните останали от Вълчановите. Не сме бягали, не сме се крили. Знаеш живота ми и отговора. Дедите ми са се връщали тук, като са носили със свещ душите си да умрат на тази земя, а аз да я оставя. Няма как да стане тая. Ти тръгвай и си върши работата.
Знаех всичко това. Знаех как ще ми отговори. Той обаче не знаеше какво следваше. Бях живял в глутниците, които воюваха за пари, власт и деляха територии. Убития беше бос от голям калибър и щеше да има мъст. За назидание и демонстрация на сила. Нямаше да се търси вина. Нямаше да има съд. Вероятно вече имахме присъди само защото бяхме спали с пред-полагаемия стрелец в една къща. Това, че Дочо имаше пръст в тази работа нямах съмнение. Той беше ни изложил на опасност и ползвал за прикритие, а нямаше право да го прави, но това щеше някога да го мисля. Сега трябваше да се справям. Нямах друго решение освен да изчакам нещата да се случат от само себе си и да реагирам според ситуацията.

На другия ден нищо не се случи. На следващия също. Съобщаваха, че на мястото на стрелеца няма открити следи. Няколко счупени клонки и нищо повече. Предполагаха, че е килър
от вън, изведен още същата нощ. Случайно или не, не търсеха връзка със случая от магистра-лата. Може да беше заблуда, но не разбирах защо не стигаха до нас. Когато реших, че съм се заблудил в преценките си, видях невзрачния голф да спира пред кръчмата няколко вечери. От него слизаха две слаби момчета и пиеха кола или кафе. Не бяха местни и въпреки, че се сливаха с останалите нямаше как да ме заблудят. Бяха разузнавачите. Трябваше да локализират целта и да дойдат изпълнители. Не бързаха. Заговаряха един или друг. Черпеха пияниците и за няколко дни станаха приятели с безделниците от селото. Вероятната им задача бе да определят опасни и слаби места. Трябваше да ги предизвикам за да преследват мен и да ги изведа от тук. Това беше единствената възможност да не е под вниманието им стария. Беше опасна игра, но бях длъжен да му осигуря да изживее дните си спокойно.

Бяха неопитни или се разбързаха, но започнаха да минават по улицата ни след два-три дни. След две вечери видях голфа да спира пред къщата на местен пияница и двамата влезнаха вътре. Спуснах въздуха на гумите и зачаках в тъмното до купчина камъни. След около час излязоха и подкараха колата. Като се изравниха с мен усетиха, че нещо не е наред. Шофьорът слезе да види какво има. Беше на метри от мен. Не усети кога десния ми ъперкът влезна в ченето му. Свлече се до колата. Вторият не видя какво се случва и се появи неподготвен. Не че обратното би му помогнало, но се строполи без да издаде звук. Двигателят продължи да работи. Прибрах се и събрах бързо багажа. Събудих стария и приседнах до него на леглото.
– Татко ще тръгвам, че нещо в работата се обадиха за проблеми.
– Добре момчето ми, проблемите се решават – каза държейки ме за ръката той- кога да е се решават.
Нощта останах при Федята, а по обяд тръгнахме да ме закара до гарата. Подкара колата и не спираше да говори:
– Ей това Дочо няма никакъв късмет. Как го обрах на покер. Добре, че спряхме, че без гащи щеше да ходи.

Дразнеше ме споменаването на името му и го срязах:
– Млъкни бе Федя. Карай си там.
Стигнахме прелеза и спряхме пред спуснатата бариера. Заоглеждах се за влак и тогава го видях. Изскочи от канафката до пътя и хвърли нещо на предния капак. Чух чупене на стъкло и колата пламна за миг. Дръпнах ръчката на вратата и тя остана в ръката ми. Обърнах се бързо към Федята и видях да държи неговата. Натиснах копчето за сваляне на стъклото. То тръгна да се отваря , но след секунди спря. Огънят обхвана предната част, така че нищо не се виждаше на пред. Прехвърлих се бързо на задните седалки и с крак разбих задното стъкло. Минах през отвора и зад колата се закашлях от тежкия дим. Огледах се за нападателя и като не го видях се спуснах към вратата на Федята. Той стоеше втрещен от случващото се и не реагираше. С първия ми попаднал камък разбих стъклото и го измъкнах. Легнахме на тревата и задишахме тежко. Колата на десетина метра пукаше и гореше цялата. Нещо не беше нормално в цялата тази работа. Бяха следили колата, имало е постове и отцепки. Чакана е на поне два изхода на селото. Нямаше друго обяснение освен, че мишена е бил Федята. Имаше логика да е някой от нас, но такъв ресурс и подготовка не покриваше нивото на задача, като ликвидирането ни. От мислите ме извади дръпване по ръката. Федята ме гледаше уплашено.

– Ей Мана, бах мама му. Виж на какво щях да приличам, ако не беше ти – и посочи колата с кимване – къв беше тоя бе пич?
– Не знам. Ти нещо да си правил на някого? – не исках да го тревожа, но не можех да се успокоя аз самия. Тогава го видях. Висеше на врата на Федята. Сграбчих го и дръпнах силно. Беше знак на пехотинец от легиона с име и номер на частта.
Скочих и го хванах за раменете

– Какво е това? Казвай бързо – като го тиках в лицето му. Сълзите напираха в очите ми и не можех да ги спра.
– Мана успокой се бе. Това е подарък от Доката. Специален за мене.
Да ме пази каза – запелтечи той – какво ти става бе човек.
Забих пръсти в пръста и стисках до болка. Не можех да повярвам, че в пушещата кола е трябвало да умре това наивно до простоватост момче за да осигури спокойствие под чужда самоличност на другаря ми от детството. Щяха да намерят обгорял до неузнаваемост труп с нагръден знак на Дочо Мирчев. Не ме успокояваше факта, че това щеше да запази мен. Не на такава цена исках да живея. Станах. Бях напрегнат като при акция.
– Ставай. Иди вземи от селото друга кола. И не ми говори. Ето ти пари – подадох няколко банкноти – върни се тук по здрач. Ще те чакам.
Той се затича към селото. Седнах и се загледах в тлеещите останки.

Всички в града знаеха дискотеката на Бригадата, чиито бос беше застрелян преди десетина дни. Новият вероятно беше установил контрол над групите. Бяха извадени верните на стария и новото разпределение беше пренаредило редиците, така, че да има ред. Не знаех кой е той, но трябваше да разбера по най-неприятния начин. Нямах време за друго. Накарах Федята да спре на сто метра от сградата и му подадох медальона.
– Ще ме чакаш тук. Ако не дойда до десет тръгваш. Първо иди до полицията и подхвърли това така, че да не те видят, но да се намери. Разбра ли ме?
– Ама що бе Мана това ми е от нашия Доче. Спомен и да ме пази – ме гледаше наивно той.
– Млъквай. Много щеше да те опази – му изръмжах и той бързо се изнесе от колата.
В нормална ситуация с такива хора се преговаряше с подготовка. Задължително след протекции на човек от престъпния свят с равен или по-висок ранг от човека с който имаш проблеми. Можеше да бъде гарант и човек от близкото му обкръжение. Изпращаха се парламентьори и през тях се договаряха посоките на отношения. В моя случай нищо от това не беше работимо. Даже не знаех кой е застанал на върха на бригадата.
Влезнах и огледах стоящите. Гледката не беше приятна. Тук шеф нямаше. Бяха редови. Приближих се до най-близкия и като кимнах казах.
– Трябва да се видя с Боса.
Без да ме погледне отговори:
– Няма как да стане. Не е в настроение.
– Кажи му, че го търси Манол Вълчанов – да тъсеха ме, защото като изрекох името си всичките скочиха.

Обградиха ме и след грубото претърсване ме поведоха с бутане към дъното на заведението.

В обширен кабинет зад голяма маса беше седнало младо момче. В скъпия костюм се чувстваше неловко. Личеше, че го носи от скоро. Белези по лицето му показваха, че е боевак и може би за това беше избран. Колкото да беше абсурдно ми хареса. Като му казаха кой съм се напрегна.
– Аз те търся да те очистя, а ти идваш сам. Няма такъв случай. Да не се побърка?
– Знам, че ме търсите и ако бях направил нещо нямаше защо да идвам. Най-малкото щях да се покрия. Дойдох защото съм подложен и не знам нищо за изстрела.
– Бос да го водим – се обади този от дясната ми страна.
– Чакай малко. Манол ли беше. Бил си в групи и си стигал до бригадир. Сега правиш там нещо друго. Казаха добри неща за тебе, но си бил със стрелеца до последно.
– Бос – погледнах го в очите – ако съм вътре ще настаня ли стрелец в къщата си. Ти така ли би го направил?
– Не ми се връзват нещата и на мен, но трябва да има наказани и ред.
– Не съм твоя човек и дойдох да ти го кажа лично. Знам, че вероятността да си тръгна от тук е равна на нула, но нямах избор. Далече съм от тези неща.
Това, че разговаряше въобще с мен беше защото беше нов. Не беше замаян от власт и пари.
Бях заложил на това и в колебанието му разбрах, че не съм сгрешил. Продължих:
– Бос знам, че трябва да си без компромисен, но тези – кимнах към заградилите ме – ще чакат от теб справедливост. За да са спокойни утре за живота си и близките.
Последното беше проста истина и го знаех по себе си. Отговорът му изненада околните и те заскърцаха със зъби:
– Тръгвай. Няма да те пипам, но ще те следя добре. Ако си ме излъгал лично ще те намеря и одера. Ще намерим и онзи легионера. Изведете го.
Поех глътка свеж въздух и закрачих към Федята. През тънката ми риза проникна хлад и потреперих. Той беше заспал и сънено подкара към село.
Мразех да лъжа, но казах на стария, че Дочо се е обадил и му изпраща много здраве. Трябва-ше да запазя мъжкия му свят от миналото в който живееше.
Преди да тръгна изтеглих останалите няколко хиляди от сметката си и ги дадох на Федята да купи кола. С това мислех, че оправям щетите от нарушената си връзка с миналото. Станалото с Дочо нямаше сила на света да поправи.

Влизането в града след дългата ваканция ми се струваше като наказание. Необяснима и без-причинна тревога свиваше гърдите ми. Не исках да се връщам, но нямаше друг начин да изкарвам прехраната си освен да влезна в това пълно с напрежение място.
Времето изтрива спомените за да дойдат нови и оставаха най-хубавите и най-болезнените. Опитвах се да забравя вторите до колкото ми се отдаваше. Този за Дочо беше от тях и нямаше да се върна към него, ако не извъня една вечер стария.
– Маноле, абе мина тука някакъв рошав и остави багаж. За тебе бил.
– Какъв багаж бе баща ми. Нищо да не пипаш. Идвам.
– А на двора е. Нямам навик да пипам чужди неща – се засмя той.
Стоте километра ги взех за по малко от час. Той ме чакаше на пейката, подпрял двете си ръце на дялан от дрян бастун. На стол под навеса беше оставен десантния сак на Дочо. Отворих го бързо и се загледах в купчината банкноти. Метнах сака на задната седалка и като целунах стария се качих в колата. На тръгване му казах през стъклото:
– Багажът е на Дочо. Намерили го в изгоряла кола. Изпитали ме някак. Да почива в мир.
– Всички ще идем там – каза баща ми замислено, като избърса едното си око с длан – рано му беше на Доката. Аз бяха за там, но то ред няма. Бог да го прости. Такива си бяха и неговите. Не мряха на легла. Хайде върви.
Излъгах го, но не съвсем. В онази кола за мен изгоря приятеля ми от детинство.Въпреки късния час Федята лежеше под трактора сложил една нощна лампа да себе. Говореше на някаква гайка, като я псуваше от време на време. Излезе с омазани ръце и като ги забърса в дочените гащи подаде най-чистия си пръст за поздрав.

– Федя – започнах бавно – казал си на Дочо, че мечтата ти е да имаш нов трактор.
Праща ти това – подхвърлих торбата в краката му. Подкарах без да се обръщам.
Не беше минала седмица и телефонът ми извъня. Очаквах Федята да се похвали какво е купил, но по мънкането му разбирах, че нещо пак не е наред.
– Какво усукваш, бе Федя – го прекъснах – казвай как е новата машина. Останаха ли пари за плуг?
– Бе Мана такова да взема да срещна Бай Никола даскала. Знаеш го. Дето ми пишеше
все двойки по математика. Та той такова ме срещна.
– Стига повтаря. Какво има? Да не те записа на училище? – изкара ме от нерви той.
– Не бе Маноле, таковата той нали е сега директор и покрива нещо капел на децата, та не можели да учат, а това училище са правили старците с волски каруци. Ще капе, капе, па ще вземе да се сурне на някъде. То така става, разбираш ли. Па там има дечица таковата.
Повече не го питах. Оставих го да говори. Не го слушах. Това беше Федята. Останалото знаех.
– Та капело и трябва да се оправи, а на мен за какво ми е нов трактор. Той моя знаеш
ли какъв е змей. Като го пипна тук там и си кара здраво. Не те питах, ама що да не си го карам пък като дойде добра реколта ще мислим нещо тогава. Та ако минеш да идем и ние да попритегнем нещо там. Ти си зает човек, ама аз ще намирам по малко време да помагам на майсторите. Е и вчера ходих, а те дечицата, като пиленца чуруликат, та таковата…

Слушах и се връщах в миналото. Има спомени, които не искаме да изтрием и такива, които искаме, но не можем. Всички те избледняват, но ни следват като сенки и ни правят това, което сме днес.

 

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

Пиех кафе на малката тераса надвесена над събуждащия се град. Свежият въздух пълнеше гърдите ми и усещах съживяването след снощното препиване. Бяхме започнали с приятели за по едно в кварталното капанче и свършихме с безкрайно разделяне към полунощ. Прибирайки се видях паркирания черен ван и сега беше странно, че още е там. Не беше на никой от съседите и вероятността да е случайност бе малка. Времето на моите войни бе отдавна минало и нямаше защо зад черните стъкла да чакат точно мен. Знаех обаче, че чакат някого и това леко ме напрягаше. Когато слязох до асфалта за да тръгна към града вратата от моята страна безшумно се плъзна и към мен тръгна млад мъж на около двадесет. Не беше човек. Даже не разбирах как се е побрал в тази кола. Стърчеше две глави над мен:

– Ти ли си Пеев? – изръмжа оглеждайки се враждебно той.
– Иска ми се да не съм, щом ме питаш – му отговорих.
– Идваш с нас, отворко – каза второ човекоподобно със същите габарити слизайки от вана.
Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Нямах шансове. Пуснах алармата и седнах зад тях на седалката.
– Да бяхте си взели бус, тук ви е тясно. Къде отиваме, пичове?- те мълчаха, а аз продължих – да не сте търсили някой друг. Пееви има много.

Усещах, че инструкциите им не включваха насилие и се опитвах да разбера за какво съм им. Бях живял в техните среди и познавах правилата. Знаех, че първите минути определят посоката на отношения. Ако трябваше да съм мъртъв, вече щях да съм. Ако някой им бе наредил да ме премажат, вече щяха да са го свършили. Сега ме караха на някъде и това означаваше, че им трябвах. Беше излишно да питам, защото тези изпълняваха нечии заповеди. Те получаваха заповеди и ги изпълняваха.

– Абе да не ви трябва мозъчен донор? – реших да ги подразня – някой да ви казва какво да правите.
Този дето караше се размърда и като ме посочи с глава каза на другия:

– Що не го пообработихме да не се прави на тарикат?
– Карай – отговори другия, който явно беше старши – нямаме право. Така нареди боса.

Движехме се по все по-малки пътища и зад нас видях втора кола, която ни следваше. Макар и да се успокоявах, за да изпрати някой два екипа означаваше, че положението ми не е добро. Завихме по черен път около някакво езеро или река и на няколко километра една метална врата се отвори автоматично и влезнахме в имение с високи зидове. Пред ниска постройка с тесни и дълги прозорци вана спря и ме поведоха по широк коридор. На всеки десетина метра имаше часови с размери като водещите ме.
Въведоха ме в голяма зала в която зад дълга маса стоеше човек с гръб към нас и гледаше вглъбено в карта на стената. Познах го още с влизането. Големият Бек беше поостарял, но атлетичната му фигура беше в същата перфектна форма, като преди десетина години. Бях чувал, че за разлика от другите престъпни босове не спираше да тренира себе си и бойците, работещи за него. Държеше структурата си като военна единица и с всеки посегнал към алкохол или нещо друго се разделяше без апелационно.

След десет години раздяла, продължавах да изпитвам респект към този човек. Той значеше много за мен. Бяхме имали много премеждия и трудности, а това нямаше как да се забрави. Разделихме се като приятели. Имаше една жена като причина, но това не исках да си припомням. Беше минало. Помогна ми да стъпя на крака в света, който бях избрал и знаех, че мога да разчитам на него. Не исках да се връщам назад и не го потърсих никога. Приближих се и с лек поклон за поздрав застанах пред него:

– Ти ли ме търсиш бос?
– Здравей Жако – стар прякор, който само тук знаеха – добре изглеждаш. Сядай и не съм ти бос
– Слагам ръкавиците от време на време, но вече ни омекват ударите – отговорих учтиво като сядайки дръпнах завесата преди това.
– Видя ли го бе мърльо – обърна се Бека към старшия от двамата водещи ме – след десет години не е загубил рефлекси. Закри прозореца, за да не го отстрелят през него, а вие стоите като овце. Да беше останал щеше да ръководиш всичко тук Жако. Няма и днес боец като тебе. Четири пъти ми спаси живота, помниш ли ги?
– Бос, това да си тук е наказание. Имаш пари, но не можеш да ги харчиш. Нищо не
мога да забравя, но това не е моя свят. Кажи по-добре защо съм ти. Пазиш се – постове, снайпери, патрули, едва ли са за мене.
– Война Жако. Загубена. Излезте – кимна той на двамата в залата и те се изнесоха на вън.

После пое дълбоко въздух :
– Преди месец изчезна голяма пратка. Сигурно си прочел във вестниците. От тогава четирима дадоха фира. Двама застреляха, другите изчезнаха, но е ясно къде са.
– И какво те касае това бос? Случвало се е и преди. Няма да свърши света с една изчезнала пратка.
– Моят свършва. Пратката беше застрахована за 100 милиона. Аз бях гарант по преминаването. Ще пращат екипи до като ме отстранят. За назидание. Знаех всичко това. Може да е била пари, фалшиви или истински, можеше да е друго, но сумата трябваше или да се намери или възстанови, а това едва ли беше по възможностите на Големия Бег. За да е притеснен, значи по-скоро не беше. Опитах се да мисля:

– Чакай Бос, не бързай. Дай го по спокойно. Справял си се с проблеми.
– Сега не е така Маноле. Пратката беше на Италианците от острова. При тях няма прошка. Нямам шанс и го знаем и двамата.
Беше прав. Нямаше да има преговори и прошки, нито откупуване на вина.

Той продължи:
– За теб имам молба. Спаси Мая.
Тежка топка се сви в гърлото ми. Мая беше една от причините да се разделим. Примата на балета беше голямата ми любов. Не бях обичал повече никой в живота си. Рискувах всичко заради нея. Затрупвах я с подаръци, пари, коли, каквито пожелаеше. Изпълнявах всеки неин каприз и мислех, че ще бъдем заедно до края на живота ни. Бях съкрушен когато тя един ден ми каза, че обича друг и си тръгна от жилището ни. Другият беше Големия Бег. Беше избрала многото пари и живота в света на големите. Това не можех да и го осигуря и ме беше заменила. Търсих да го застрелям освирепял от жажда за мъст, въпреки да знаех, че той можеше да не ме допусне да го доближа никога. Намери ме в една кръчма в Бояна. Сам пред чаша скоч. Седна и до сутринта пихме. Спомнихме си първите удари, после върнахме преживяното. Разделихме се и поехме всеки по пътя си. Аз вече не се върнах към стария си живот. Болката остана в душата ми. Имах други жени, но те не изтриваха образа на умиращия лебед от постановката на Чайковски.

– Знам, че направих най-големия мъжки грях, като взех жената на приятеля си, но се влюбих безумно в нея. Прости ми приятелю. Сега имам молба да се грижиш за нея и сина ми. Той е само на пет. Знаеш, че ще ме удрят там където най-много боли, а това са те. В опасност са и те моля да ги защитиш. Не познавам по-добър от теб в това. Имам сто бойци, но никой не е като теб. Мисля, че би го направил и заради нея самата.
– Бос – започнах след дълга пауза – Ти съзнаваш ли какво искаш от мен? Тя разби живота ми. След нея никога няма да съм същия. Не искай това от мен. По-добре е да не я виждам. Нека го поеме друг.

– Пич. Тя и малкия са мъртви и това е всичко, което имам на този свят. Всеки от моите хора ще бъде следен и неподходящ да я защити. Вземи това – подаде банкова карта той – на твое име е. Внесъл съм ти достатъчно пари за се справиш. Останалото го знаеш сам. Офиса ти ще поемат две момичета- професионални брокери за да продължат дейността за два месеца. Вече имат ключ и обработват сделките ти. Прозвъняват всички клиенти за да ги известят, че ще те заместват по време на твоя командировка в чужбина. Ако опазиш Мая и малкия два месеца ще живеят. През това време каквото има да се случва ще се е случило и може да им се размине. Ако си доволен от работата на момичетата ги остави, ако провалят бизнеса в сметката има достатъчно пари да започнеш отново.
Слушах Големия Бек и мислех бързо. Той не ме питаше дали съм съгласен. Той ми нареждаше, като в старото време. Беше предвидил и начертал всичко предварително.

Беше разпределил ролите и действията ни като режисьор и само трябваше да играем. Тези му качества го бяха наредили сред най-големите подземни босове и го държаха на върха повече от десетилетие.
Проговорих:
– Слушай Бек. Както си започнал ще ми разкажеш и как ще свършим един ден.
– За теб не знам, но за мен мога да кажа.

– Стига глупости. Знаеш, че имаш нужда от адекватно мислене. Ще се погрижа за Мая в името на старото време. Знаеш, че те обичам и това няма как да го промени времето или една жена. Може да не ти простя, но на сърцето си не мога да заповядам да те мрази.

Той се изправи и като ми подаде малко листче ме прегърна силно.
– Тръгвай. Ще се прибереш сам. Не искам да те засичат с мои коли. Пази се. Това е мой телефон. Само за теб. Не звъни от твоя. Вземи карта на името на някой бушон, знаеш как. Ако не отговоря и не върна обаждане не звъни повече. Знаеш какво означава. Сбогом. Момчета-подвикна той- Изведете го.
Двамата ме поведоха покрай постовете и ме изведоха извън имението. Водата беше застинала и само слънчевите лъчи играеха ведро по нея. Не бързах. Сега трябваше да съм спокоен и мислещ, като в старото време. Всяка грешка щеше да струва нечии живот в това число и моя. На главния път хванах заблудено такси и му казах да кара към операта. Някой беше пуснал времето на бърз ход.

На сцената вървеше репетиция. Балетистите излизаха и след викове на постановчика се връщаха обратно. Обстановката беше нервна и се беше предала на всички. Тя излезе след половин час връщане на основната група. Беше солиста. С грация и красиви движения внесе спокойствие в танца. Потръгна цялата постановка и този рошавия, отпред се усмихнато закима в такт доволен. Тя не беше лебед. Беше богиня. Не беше мръднала с годините и сърцето ми се сви при вида и. Съжалих за миг, че съм се съгласил, но усетих и желанието си да бъда до нея. Обявиха почивка и сцената се опразни. Като отворих вратата на гримьорната я видях в огледалото. Сърцето ми биеше като пред мисия. Тогава очите ни се срещнаха. Тя се обърна рязко и сведе поглед надолу. В тях нямаше вина. Гледаше ме с усмивка все едно, че ме беше чакала.

– А ти ли си Маноле?
– Така изглежда – казах тъпо и не знаех как да продължа.
– Сядай. Репетирам – продължаваше да се усмихва тя.
Поех дъх и се опитах да не издам вълнението си. Не ми се получаваше и тя го усещаше.
– Обличай се и тръгвай с мен – казах, като се опитвах да предам твърдост на гласа си.
– Отвличаш ли ме принце? – отговори Мая още по-весело.
– Не. Спасявам те. И не ми викай така. За теб съм само Манол от преди десетина години, ако случайно си забравила.
Нищо не знаеше и за нея беше някаква закачка идването ми.
– Имаш петнадесет минути да напуснеш. После ще е трудно да го направиш.
Изпратил ме е Големият да те придружа за дълго.
– Шегуваш се – каза тя вече сериозно и набра телефона му.

Разговорът беше кратък. Тя мълчеше. Когато затвори се облече бързо и застана пред мен. Беше подготвена, че такъв ден ще дойде и може би го бе очаквала с женската си безпогрешна интуиция.
– Сега на къде?
– Не знам – отговорих откровено – да вземем хлапето.
В колата мълчахме и само малкия прекъсваше тишината с въпросите си. Старият ни посрещна на пейката пред родния ми дом. Там стоеше в очакване да се върна. Чакаше безропотно и търпеливо, но никога не ме търсеше за да не си помисля, че му липсвам.
Да не ме безпокои. Беше ме възпитавал, че не ми е нужен. Железен човек, който не показваше емоции, а същевременно бе с голямо топло сърце.
Мая се настани в малката стаичка за гости, а аз приседнах до него:
– Баща ми, грижи се за тях – казах като сложих ръка на коляното му.
Старият гледаше към края на улицата и отговори след пауза.
– Сериозно ли е?
Беше ме научил да не лъжа, каквото и да ставаше.
– Да. Трябва да ги запазя. На приятел са.
– Добре. Ще извадя пушката. Нямай грижа. Пази себе си, те тук са безопасност.
Не исках да го замествам, но на този свят вярвах само на него и знаех, че беше боец. Като такъв беше възпитал и мен. Разбирах, че го излагах на опасност, но в живота няма избор на ситуация. И средствата за оцеляване нямаха значение. Имаше смисъл само постигането на целта. Исках да остана в родната долина. Да се загубя в горите и ловя риба в реката до нас, но така рано или късно щяха да стигнат до тук. Трябваше да се върна и да отвличам вниманието на преследвачите до решаване на случая. Как щях да го правя не знаех. Не знаех и изхода на всичко това. Трябваше да съм в града и да чакам нещата да се случват. После щях да мисля за останалото.
При влизане на околовръстното шосе се получи задръстване. Минах бавно покрай черен ван, надупчен от куршуми. Гонката беше започнала по обичайния начин за лов. Дивечът се водеше в посока на ловците.
Толкова безделни дни не си бях позволявал. Не ходех в офиса. Обадих се на всички забравени приятели. Обиколих парковете, посетих няколко постановки. Въобще живот на пенсионер. Нищо не се случваше. Нямаше инциденти и в подземния свят. Бях решил вече, че всичко е само параноя на Големия, до като една вечер не засякох следваща ме кола. Не биеше на очи, но това беше само прихващането. Знаех, че някъде ги следва втори екип, насочван от първия. Уплаших се, но стиснах зъби и реших да започва каквото и да е за да има развръзка и край на това чакане. Спрях на пуста бензиностанция в околностите на града. Нямаше хора, но имаше камери и преследвачите ми щяха да са внимателни. Само, че много грешах.
Преследващата кола ме отмина и тъкмо мислех, че съм се заблудил, когато с голяма скорост влетя черен мерцедес и със спирането от него скочиха трима. Най-близкия до мен стовари нещо върху тила ми без да имам време да реагирам.
Дойдох в съзнание и опитах да раздвижа ръце, но бяха вързани отзад. Бяха ме свили за да се побера в багажника на огромния мерцедес.По неравностите разбирах, че сме на черен път. Спряхме и настана дълга пауза. Чакаха някого и усетих тютюнев дим. Това беше до някъде добър знак. Нямаше да ме гръмнат на място с биологични отпечатъци, освен ако не бяха докарани здравеняци от някое село.
Спря кола и светлината при отваряне на багажника ме заслепи. Извадиха ме като чувал и ме крепяха за да се задържа на изтръпналите крака.
Първо различих няколко човека, а после го видях. Беше последния , който исках да видя тук. Белязаният беше свиреп водач на група за поръчки. Дълъг белег от нож на едната му страна, лошо зараснал беше причина за прякора му. Започнахме заедно да тренираме в един клуб. Биеше се като животно на всяка тренировка на живот и смърт. Така и не проумя, че това е спорт, а не дивашко занимание. Премазваше по-слабите и роболепничеше със силните. Без принципи и интелект, съдиите го режеха за непочтената му игра и оставаше на ниски места, въпреки животинската си сила и желание за изява. Когато Големия Бек го прие, знаех какво ще последва. Интриги, предателства и жестокости. Такива при Големия свършваха бързо, но белязания се задържа няколко години. През тях се прочу с безсмислени побои и тъпи изцепки. Последната му при нас беше пребиването на едно момче, заспало на пост. Влезнах в стаите за персонала, когато той го размазваше и никой не смееше да го спре. Спрях го с остър прав в скулата. Той се олюля и коленичи. Разтърваха ни и Големия разбрал за случая го изгони. От тогава Белязания беше направил бойна група за поръчки и приемаше мръсни работи на всички групировки.
– О, как сме боец – се захили той – не те държат краката.
– От чистия въздух се замаях – му отговорих.
– Жако, дойде ви времето на вас с Бека – приближи ме Белязания и продължи – с него ще съм бърз, но ти ще се помъчиш защото си тарикат и ми лази доста време по нервите.
Извивайки се стовари едно бързо круше в скулата ми. Двамата от страни ме задържаха да не падна. Ударите му се заредиха един след друг. Бяха точни, но премерено силни. Всичко траеше секунди и като спря се сринах на земята.
– Вдигнете го. Отвържете му ръцете.
Изправиха ме и го гледах със затварящите се от ударите очи. Вдигнах ръка и изтрих кръвта от едното. По скоро я размазах.
– Слушай боклук – наклони глава белязания – големи хора са поръчали Бека. Аз съм само загрявката. След мен ще дойдат дерачите на кожа.
– Белязан знаеш, че не съм в играта. Много се радвам да те видя, но не участвам. Не съм във форма след посрещането ти, но ако имаш някакво достойнство застани като мъж да се разплатим за миналото.
Можеше да ме размаже, но не очакваше да го предизвикам пред всички и се смути.
– Бил си преди седмица при Бека. Говорили сте само двамата. Търсим една курва и си мисля дали няма връзка с тебе.
Да. Това беше. Наистина искаха да режат бавно от Големия парче по парче. Мая и малкия бяха първата и най-болезнена част. При него имаше пробив и ме бяха осветили. Щяха да ме пуснат за да ги отведа при тях, ако бях свързан. Това беше сплашване за да ме насочат към стрелците. Тези бяха хрътките в лова.
– Имахме сметки с Големия за оправяне. Едни стари пари. Това е. Търси си курви където искаш.
– Малко не ти вярвам, но ако ме лъжеш ще свършиш по-рано от предвиденото.
Между другото курвата ви е оная общата, дето те заряза заради него – се захили той. Само двамата от страни го спасиха от поне един удар в гадната муцуна.
Даде знак и всички скочиха бързо в колите. Тръгнах надолу към града, като се придържах за дърветата да не падна.
Двата дни ми стигаха да се възстановя. За синините трябваха повече. Обикалях безцелно из града и екипите ме следваха, като се редуваха три коли. Това беше сериозна застраховка да не ги забележа и в малкото мозък на Белязания достатъчна.
Като ги помотах на третия ден оставих колата си на паркинг пред стадиона и влезнах бързо в метрото. Знаех, че един ще ме последва бързо и скочих в първата идваща мотриса. Така ги оставих без шанс да ме последват. Щеше да мине време да насочат друг екип да следва метрото. На първата спирка слязох и без да се качвам горе обърнах посоката към централна гара.
Влакът тръгваше след половин час и го изчаках на перона. Така беше по-безопасно, защото мое описание вероятни имаха техни дилъри, крадци и просяци на всевъзможни места. Пътуването ме върна в детството и онези години, когато тръгвах с вълнение от големия град за да видя приятелите си. Днес тях ги нямаше, но пак с нетърпение се връщах назад. На гарата щеше да ме чакаше Федята. Единственият останал на село приятел. Беше почти пияница. Гледаше малко земя и ни посрещаше и изпращаше, когато идвахме. Звъннах му да ме чака. Намерих го в малко мръсно капанче пред гарата. Беше вкарал няколко на бързо.
Започна да заеква:
– Хайде бе Маноле. Притесних се и пийнах едно.
– Май доста си се притеснил Федя. Не си минал само с едно – го плеснах по ръката за поздрав.

– Да притесних се повече от едно. На тръгване се разминах с две патрулки. От към вас имало гърмежи, ама нямах време да ходя и видя какво е. Бързах за тебе.
– Къде е колата – го грабнах – ставай бързо и дай ключовете.
Той ги подаде объркан и затича след мен към очуканото фордче, като гледаше да не разлее питието.
Не се сещаше, че държи чаша. Стоеше като вкаменен по завоите и като набих спирачки пред нас само рече изтрезнял.
– Ега ти форда. Той можел да вдигне сто и петдесет.
Скочих и като разбутах полицаите се втурнах в двора. Всичко беше на ред. Старецът пишеше обяснения на масата под ореха, а Мая му помагаше. Малкия стоеше от страна и гледаше униформените с интерес.
– Така, така, и като дойде лисицата я запуках.
– Ма как бе дядо Марине – се противеше младо цивилно момче- стрелял си десетина пъти. Каква беше тази лисица посред бял ден. Цялото село си подплашил.
– А десет ли чак. Ми толкова съм имал. Тя тая гад да не се връща вече.
А селото да дойде да благодари и да почерпи, че съм я прогонил. Изкуфели бабички са наостанали. От какво има да се плашат, като сме пътници всичките.
– Вие какъв сте тук – обърна се момчето към мен.
– Син – отговорих – ще се погрижа за него.
– Добере, че сте тук. Моля вземете мерки. Виждам, че е сериозен човек, но нали разбирате и дете има тук. Можеше да е нещо сериозно. Вижте лекар. Пушката ще вземем за всеки случай на съхранение.
– Да, ще повикам лекар да го прегледа – казах като ги изпращах.
– Викай си за тебе – мърмореше стария като тръгнаха – не беше лисица. Бяха двама, ама ми нямаше очилата.
– И по-добре баща ми, че иначе имаше да пишеш два дена.
– Бе то да бяха, пък нека пиша.
– Имаш три минути. – казах на Мая -и скачайте във фордчето зад пияницата.
– Кой пияница бе Маноле? – възропта Федята , но малкия го подхвана защо е пияница, после как се става. Той се омота в отговори и ме забрави.
На раздяла стария ме прегърна и прошепна:
– Паднал си някъде – като посочи синините. Пази се . За мен не мисли. Сега ще изкарам пушката на дяда ти.
– Добре, ама без очила – се засмях аз.
– Бе както дойде нали знаеш, пък после ще му мислим.
Като спрях пред дъбовите порти на манастира овчарките щяха да скъсат синджирите. В полумрака се появи игумена и ги успокои. Бяхме приятели още от времето на идването му като монах. Често стояхме вечер под лозницата на чаша вино и беседвахме. Като ме прекръсти подаде десница, която целунах и попита тихо:
– Какво има чадо?
– Отче в нужда съм. Ще прибереш ли тази жена и дете за няколко дни.
– Маноле тук храна и подслон има за всеки. Да влизат, а ти? – попита загрижено той. – имаш ли нужда?
– Имам , но не можеш да ми помогнеш. Трябва сам да го направя.
– То винаги е така. Божия воля е да се справя всеки сам с бремето си. Да те закриля Бог.
Пред манастира събудих Федята и му връчих ключовете на колата.
– Тръгвай брат. Ще се оправя сам.
– Маноле, нали знаеш, че си много за мен. Да остана. Нещо си забъркал. Ще те возя. Мога и да стрелям. Не ми се умира, ама ако трябва съм готов и това… – пресекна гласа му. Очите му бяха навлажнени.
– Тръгвай Федя. Бъркаш нещо. Всичко си е наред. Ще дойда след неделя, ще идем за риба. Ще ме повозиш с трактора. Наглеждай стария, че виждаш ли какви ги върши.
– Добре Маноле щом казваш и ще го наглеждам. Всяка вечер, а ти нали ще дойдеш. Да вземеш стръв.
– Ще дойда – отговорих без да бях убеден, че казвах истината.
Пътят да се видим отново преминаваше през избора да пръсна гоначите в лова. Това става само когато дивеча се врежеше в редицата им.
Долу до извора под плочата изкопах глога и зауера с изтрити номера, увити в парцали и смазка. Не бяха мръднали. Сложих в колана глога, а зауера закрепих в специален кобур над глезена. После се спуснах покрай поточето към града.
Бяха намерили Мая за десетина дни и имах толкова преди да я открият пак. До тогава нямаше да пипат Големия. Мишена бяхме само ние със стария. Ако бях бърз щях да го спася, ако ли не, го оставях на дядовата пушка, което знаех как ще завърши.
Включих си телефона и докато вървях звънях на случайно избрани приятели. Водех безцелни разговори как са, кога ще се видим. До като стигна на асфалта бяха ме засекли и ме чакаха две петици. По пустия път едната се изравни с мен и вратата се отвори. Първият слязъл ми кимна и посочи да се обърна с гръб. Бързо ме опипа и извади от колана ми глога. Помаха го, което значеше, че съм чист и ме поведоха до втората кола. От нея слезе бавно Белязания.
– Нещо се излъгахме Жако. Как курвата попадна при стария. Мислеше, че няма да проверя там нали. Тъпия белязан, но не позна. За малко стария да ни изтрепе. Знаех, че боклук като тебе рано или късно ще замирише. Що ти трябваше да се бъркаш в лайната на Големия. Добре си беше изчезнал. Сега нали знаеш какво следва?
Да знаех. Щяха да ме закарат в някоя запустяла фабрика и трошат до като кажа къде е Мая или ако случайно ме оставеха жив щях да ходя с патерици цял живот.

Разбира се при тях нямаше случайности. Знаех всичко, защото бях един от гоначите и нямах намерения да умра като жертва. Когато се наведох не чух, а усетих куршумите на гардовете над себе си. Извадих малкия Зиг Зауер от кобура и още от долу изстрелях първия изстрел. Белязания се сви на две. Пуснах по един в стрелящите и единя се хвана за рамото, а другия скочи в петицата до него. Когато се изправих пред мен бяха само белязания и онзи ударения охкащ до едната кола. Другата се изнесе със свирещи гуми.
Без думи с надвесих над него и стрелях в тила му. Гарда ме гледаше уплашено и не се сещаше, че има пистолет под мишницата. Наведох се и взех глога , който беше паднал в паниката на земята и леко пуснах малкия Зауер до Белязания. Отдалечих се и след десетина минути се смесих с хората на последната спирка на автобуса. Когато пресякохме околовръстното шосе се разминахме с патрулките и няколко линейки. Сред пътниците се заразказваха слухове какво е станало. Гледах града и не ме интересуваше какво се говори. Както казваше стария щяхме да му мислим после. Знаех, че хайката е разбита и ще действат стрелците по принуда. Мишената вече беше Големия Бек и щяха да действат мълниеносно. Запалих алфата и подкарах към имението му. Спрях на няколко стотин метра и тръгнах по черния път. Водата носеше спокойствие, което нямаше как да пренеса в себе си. На металната порта нямаше никой и я открехнах с леко побутване за да влезна. По пътя липсваха постове. Нямаше и снайперистите. Стиснах дръжката на Глога и влезнах в широкия коридор. Почуках на масивната врата и като не чух отговор леко я отворих. Беше седнал в края на голямата маса, а пред него имаше полу празна бутилка.
– Здрасти. Ти ли си Жако. Какво правиш тук? – ме попита уморено.
– Дойдох за тебе Бос – отговорих – къде са другите?
– Нали знаеш правилото за плъховете. Няма ги. Някой е минал по офицерите и тези, които не са взели пари да ме изоставят са мъртви.
– Колко оръжие има? И къде са подстъпите? Да организираме отбрана. Няма време Бос.
– Пич и колко ще издържим – ден, два, месец или година. Цял живот не можем.
Ще пратят куки да ни обезоръжат и пак ще дойдат. Всичко е свършено. Благодаря ти за Мая. Върви и се постарай да оцелее малкия. Тук има изход – посочи той зад себе си – до водата има лодка. На другия бряг я остави и изпълни молбата ми.
Знаех, че е прав. Прегърнах го и тръгнах. Когато стигнах брега чух изстрелите.
В манастира цареше мир и спокойствие. Взех Мая и малкия и ги закарах в апартамента на един приятел, който беше в Америка за година и държах ключовете. Седнахме един срещу друг на масата в хола и дълго мълчахме. Накрая проговори:
– Той мъртъв ли е?
– Да – казах кратко – остани тук до като се устроиш на ново. Не се връщай на сцената. Стани нещо друго. Големият остави врагове, които може да не спрат въпреки, че е малко вероятно. За всеки случай. Вземи това.

Оставих банковата картата на масата.
– Има малко над осем милиона. Парите са на Боса. Сметката е на мое име, но съм
ти оставил спесимен в банката да правиш операции. Прехвърли ги по малко да не будиш съмнение. Грижи се за малкия. Това бе последната воля на Големия.
– А ти какво ще правиш. Защо не останеш с нас. Знам, че си сам – протегна ръка и я сложи върху моята. Сърцето ми заби и щеше да изхвръкне. Стоях безмълвен и се опитвах да мисля. Времето сякаш спря. Не знам колко бяхме стояли така, когато звънна телефона. Беше стария. Търсеше ме за трети път в живота ми. Винаги когато имах нужда от него.
– Как си Маноле? – запита строго
– Как да съм баща ми, нормално.
– Гърмите се там нещо по града. Ти вътре ли си?
– Ами и по село се гърми ти да имаш нещо общо?
Старият се рaсмя:
– Ей гявол. Да се пазиш от лисиците. Да минеш да пием по ракия.
Това беше посланието. Понякога човек трябваше да се пази от лисици, друг път от лебеди. Дръпнах си ръката и станах. Тя ме погледна и разбра избора ми. Когато тръгнах се обърнах за сбогом. Беше все така красива, като умиращ лебед.

Да доживееш до вечерта

alexander-m-5

Зад натежалите от дъжда листа хората в черно пристъпяха бавно към ковчега. По сбогуването се виждаше кои са тук по задължение и кои са близките. Вторите, бяха единици. Те заставаха пред закования скъп ковчег с просълзени очи, вперени в него, и го гледаха дълго. Другите излизаха и се връщаха дежурно в тълпата.

Бръснещият вятър, смесен с капки студен дъжд, вледеняваше страната ми и проникваше през коженото яке. Питах се какво правя тук и смислен отговор не намирах. Никой не познавах, дори за покойника знаех само едно име и прякор Петното. Бях го видял един път, по изключително странен начин.

Беше преди повече от десетина дни. Странен глас се обади една вечер за оглед на апартамент в Лозенец. Беше ми го оставил приятел, живеещ в Лондон, да го дам под наем. Големичък и малко скъп, хора идваха и се отказваха. Вече минаваха шест месеца и си стоеше неотдаден. И още, обаждането бе странно. Работех десетина години тази професия и бях станал психолог. Различавах хората в нужда, такива търсещи за развлечение или такива, които правеха огледи като на огнева линия за последно. Този глас беше различен и не се вписваше в нищо. Имаше тревога, заповедност и настоятелност взети заедно. Искаше оглед само на този апартамент, което също бе странно и рядко се случваше. Странен бе и часът на огледа – седемнайсет. Най голямата блъсканица, но клиентът винаги имаше право, и бавно се движех в проливния дъжд. Стигнах петнадесет минути по-рано пред блока и доволно запалих цигара на леко открехнатия прозорец. Гледах забързаните хора, слизащи от трамвая и качващи се, като че ли обратно и движещите се чадъри. Времето вървеше и, след втората цигара, реших да звънна на номера, който ме доведе тук в дъжда. Телефонът беше изключен. Повторих, за да не греша. Ядосах се на себе си, че се вързах на някакъв луд да вляза в центъра в този дъжд. Чистачките едва смогваха да изчистят пороя, а вятърът го изливаше на талази. Карах внимателно след трамвая, защото хората скачаха пред колата отчаяно, за да се пресоват петнадесет минути по-рано в него и да легнат след това пред телевизора и гледат как други се мокрят закъснели. Мислех си, че този град е пълен с луди или поне ненормални. Не изключвах и себе си. Набих спирачки след спиращия трамвай, и в този момент задната ми врата се отвори и някой седна зад мен. Тих и грапав заповеден глас изрече бързо:

  • Карай! Не спирай!

В огледалото погледът ми се сблъска с най-сините очи, които можеше да има. Мъжът щеше да бъде изключително красив, ако под едното око нямаше кафяво неправилно петно колкото орех, което го правеше леко зловещ. Гласът ми се стори познат, но нямаше време за мислене откъде. Интуитивно усещах опасност и сетивата ми заработиха в режим на оцеляване.

  • Какво търсиш тук? – попитах видимо спокойно, но мислех как да го неутрализирам.

Шансовете ми не бяха много. Съзнавах, че той е проблем, но навън вероятно ме очакваха повече. Той го потвърди.

  • Не спирай. Мъртви сме и двамата. Джипът е след нас.

Бях ги забелязал още като се качи той. Мерцедес, брониран, с тъмни стъкла, винаги е тъпкан с мутри. Когато кара, и с отворени задни стъкла, в дъжда значеше само едно. Бяха тръгнали на лов, а в момента дивечът бях и аз. Бяха го видели да влиза и се залепиха за бронята ми.

Нямаше време за мислене. Натиснах газта и минах вляво по насрещната трамвайна линия. Изпръсканите минувачи ме псуваха, но това сега не бе проблем. Засякох трамвая и две-три коли. Те надуха клаксони. Минах на светофара на жълто, и през следващите два на червено, с риск да се разбием. Бронираното кубче, изненадано, изостана още на първия, блокирано от хора и коли. Направих още няколко промени на посоката, за всеки случай, и поех към северния край на града. От напрежение бях забравил, че не съм сам. Спрях като вече нямаше къщи и хора.

  • Браво бе, как само ги изненада. Направо им скри топката. Спаси ми живота. Колко ти дължа?
  • Спасих моя. За твоя нямах време да мисля. Там, откъдето идвам, хората се спасяват при нужда и пари за това не се дължат. Свличай си задника и изпълзявай в твоя си свят. Такива, като теб, ми носят обикновено проблеми.
  • Не знаеш колко си прав, брат ми – чух зад себе си, и вратата се хлопна.

Запалих и се загледах напред. Исках да изтрия този половин час, но нещо ми говореше, че няма да мога. Подкарах бавно към малката къща в полите на Витоша, която държах под наем. Мислех за половинката скоч и дали имам лед. Днес разочаровах доста хора, в това число и себе си. Съзнавах, че талантът ми да влизам в проблеми беше сработил отново и за дълго щях да съм в алтернативния на хората свят. Повечето ми живот бе преминал там и го познавах добре. Колкото пъти бягах все нещо ставаше и се връщах. Светът на бокса, а после на синя барета при военните ме направи оцеляем, но не и приспособим. Първият ми шеф, в група за рекет, ме определи като неспособен за техния свят:

  • Слушай, момче – беше казал – смел си и си умен. Рядко срещани заедно качества, но нямаш сърце за разбойник. Тук няма да оцелееш. Махай се!

Тогава не го послушах, но с времето кървищата и алчността ме изхвърлиха от само себе си. Намерих кротък бизнес, който ме хранеше, и рядко се сещах за миналото. Както се казва само в краен случай, като този.

Бях решил, че може да ми се размине, докато на утрото по новините не съобщиха за намерен труп в северната част на града, в незастроени парцели. Размазан до неузнаваемост и запален. Какво трябваше да сториш, за да ти се случи това. Предполагаха, че е виден бос и тогава го видях. Не можеше да сгреша очите и кафявото петно. Името му бе Серьожа Биндлер. Странен произход, от хърватин и майка полурускиня, и такъв край. Предполагаше се, че е война на групировки и се търсеше тъмнозелена алфа, в която е видян за последно да се качва, на някакви камери в центъра. Последното, съобщено от говорителката, ме накара да оставя бързо кафето и да изхвърча навън. Запалих алфата и потеглих към сервиза на Гогата. Оставих колата и взех един негов форд. Не му обясних нищо, защото щеше да заеква дълго, докато го успокоя. Казах му да види съединителя. Знаех, че имам няколко дни, докато куките ме намерят и само часове за мутрите, ако им трябвах. Подкарах и на първото кръстовище разбрах, че бях подценил вторите. Светлосива цетка небрежно ме следваше и на двамата в нея им беше тясно в нея. Нямах идея как да реагирам и реших да си правя огледите за деня, пък каквото ще да става. След като ме следваха целия ден, без да се крият, след последната ми среща, ги заварих до фордчето. Бяха се облегнали и нямаше как да мине без сблъсък.

  • Здравейте, момчета – преценявах си бързо шансовете – какво ви води насам?
  • Отворко – размърда се по-големият, този от дясно – Серьожата ти е оставил нещо. Наше е. За него те чакаме.

Познавах тези типове. Нямаше само да разговаряме. Сега трябваше да ме обработят, за да омекна. Принципите на работа не се бяха променили през десетината години, в които не бях от тях. По-малкият беше боец и щеше да се бие като такъв. Големият залагаше на ръста си и явно не беше влизал скоро в залата. Нямаше и белези по лицето, затова, макар и две глави над мен, го доближих рязко и го изненадах с дясно круше. Влезе чисто. Не беше подготвен и за левия ъперкът и се свлече до колата. Другият имаше данни да ме размаже, но не и сърце за това. Тръгна заднешком и на бегом скочи в цетката, спряна на десетина метра. Запали гумите и след като се занесе изчезна толкова бързо, че като се осъзнах го нямаше.

Прескочих камарата, която пъшкаше, и влязох във форда. Отидох до сервиза да го върна, защото нямаше смисъл да създавам проблеми и на Гогата, но бях закъснял. Полицейска лента опасваше сервиза. От зяпачи разбрах, че две коли хора, след обяд, са размазали с бухалки монтьорите. Телевизионен екип предаваше на живо, че вероятно става въпрос за депо на крадени коли. Докъде докарах горкия Георги. Знаех го от училище. Нямаше по-честен и принципен човек от него. Сигурно сам не знаеше защо му се случва всичко това. Аз знаех – предупреждаваха мен. По техния си гнусен начин. Целта бе да спра да мисля. Да ме приведат в подчинение. Само че не разбирах защо.

Позвъних на Вера. Бяхме се разделили от месец, но все ми беше в ума. Страшен пич, но беше същия чепат характер като мен и страшен инат. Звънях и съзнавах, че съм искал през цялото това време да го направя.

  • Падна ли Войводо? Чета без знаменосец не бива.

Сега се сетих. Бяхме се скарали, кой е по-важен в една връзка. Жената или мъжа. Че аз съм роден войвода и не може да ме тъпче жена. Сега на фона на случващото се това ми се стори тъпо. След половин час разговор и тя потвърди, че е тъпо. Обичахме се и имахме нужда един от друг.

Преди да стигна до нея направих всичко възможно, за да не ме проследят, но бях изключил, че с мобилния апарат съм уязвим. Когато звънна го осъзнах за секунди, но беше късно. Трябваше да вдигна, който и да е. Беше скрит номер и знаех, че не са ми клиенти. Бях излязъл от форма.

  • Ти ли си юнакът, дето е нокаутирал Капитана? – попита глас, иронично и нагло.
  • Ако са ти такива капитаните, не ми пращай моряци – опитвах да съм в тона и да звуча куражлия.
  • Слушай, момче. Проучихме те. Знаем, че си бил барета, добър боксьор, бил си и от нашите, но си единак. Тия не оцеляват. Ела да се разберем по мъжки, докато не са те налазили куките, а и ние. После там ще те покрием, имаме хора.
  • Какво ти е мъжкото да ми пращаш капитани, мичмани и други маймуняци. Да пребиваш хора от сервизите. Това ли ти е мъжкото? – изригнах. Яростта ме правеше непредвидим и плашеше шефовете ми едно време. Те предпочитаха да не се конфронтират с мен в такива моменти.
  • Чакай малко. Аз съм човек на честа. Оцелял съм във всички войни с принципи и точност. Нямам общо с това в сервиза. Ела в Скай бара, в осем, да се разберем.

Държах слушалката и не знаех какво се случва. Ако този нямаше общо с пребиването на Гогата, значи ме търсеха и други. Това вече не беше добре.

В центъра на София не се правеха срещи за пребиване, или нещо друго. Искаха нещо от мен и трябваше да чистя проблемите един по един. Барът беше полупразен. Не беше трудно да ги видя. Бяха десетина за самочувствие и респект. Мен нямаше какво да ме респектират. Знаех, че са събрани безделници от залите. Зад тях обаче имаше невидима група, бивши спортисти силоваци, провалили се в спорта и в живота. Обикновено са без семейства и зависими. Те бяха трудно управляеми и не ги водеха на срещи, а само на акции. Те вече бяха опасни. На бара стояха първите и респектираха със здрави тела, облечени в лъскави костюми. Поздравих и се обърнах към облечен в бяло здрав мъж, с леко прошарена коса.

  • Здравей, началник. За какво ме търсиш?
  • Защо реши, че съм началник? – усмихнато попита той, и се огледа – може да е всеки друг.
  • Карай натам – отговорих. Беше приятен и чаровен. Имаше мъжкарско излъчване, но съзнавах, че е коварен. Застанах нащрек.
  • А, сетих се, бил си в групата на Бековете.
  • Казах ти да караш натам – държането ми явно се харесваше на някои от хората и те се подсмихнаха леко.

Това ядоса белокосия и той изригна:

  • Какво се смеете? Марш! – тонът му стана леден. Те се изнесоха.
  • Слушай, тарикат. Имаш десет часа да ми донесеш медальона. Ясен ли съм. След което си мъртъв. Ти и всички, които са около теб. Първо те. Ти ще гледаш и ще си последен.

Знаех, че не се шегува. За това беше тук жив и другите го слушаха. При тях нямаше случайности, като в живота, и грешки непоправени нямаше. Без смисъл бе да разговарям или питам какъв е този медальон. Отговорът не беше тук. Знаех, че отговорите в този свят не са при въпросите.

Излязох от тази дупка и вдишах дълбоко. Бях жив, но нямаше да е за дълго, ако не разберях този луд какво иска и защо е решил, че точно аз съм човекът, който да му го даде.

Нямах идея накъде да тръгна и карах безцелно. Осъзнах, че посоката бе към Гогата и продължих до сервиза. Тълпата я нямаше. Стояха лентите, провиснали се вееха тягостно. Вратата зееше отворена. Както очаквах никой не се бе погрижил да се затвори и запази имуществото на човека. Въобще в момента, в който бяха разбрали, че това не е престъпно гнездо и няма сензация всички бяха се изнесли. Гогата не беше интересен и повече нямаше да говорят и пишат за него. Така ставаше с почтените и работещи хора.

Влязох. Не можех да определя кои бяха нанесли повече щети – мутрите, или ченгетата. Всичко бе разпиляно. В дъното стоеше алфата, като зелено петно. Вратите зееха отворени и капаците също. Беше така щателно претърсена, че за да се приведе в нормален вид трябваха няколко хилядарки. Бях виждал и правил такива тараши. Вещите нямаха значение по време на война. Тя бе започнала и аз бях страна. Осъзнах го и подкарах към Витоша. До Драгалевския манастир, при изоставения заслон, изкопах заровения преди десетина години „Зиг Зауер“ с изтрити номера. Увит в парцали и смазан не беше мръднал. Сложих го отстрани в колана и подкарах към военна болница, където бе Гогата. Неизбежно бе да ме намерят и ченгетета. Носенето на пистолета беше опасно, но беше по-добре да съм жив на срещата с тях. Минах през задния вход, където един сънен дядка махна и ме поздрави. В травматологията на седмия етаж нямаше никой. В третата стая беше той, до прозореца, с някакъв дядка. Беше по-добре отколкото очаквах, защото го познах.

  • Как си бе, Гога? Какво става, момче? – топка в гърлото ми не позволи да кажа повече.
  • Мана, бе не знам. Някой клиент ще да е превъртял. Уж съм старателен, пък то знаеш ли. Трябва да се старая повече – се засмя той през превръзките.
  • Искаш ли нещо? Куче? Да ти донеса, да направя? Докторите как са?
  • А всичко е шест. Нямам проблеми, наред ми е всичко.

Постоях мълчаливо. Мълчеше и той. После се сбогувах и излязох. Преглъщах на пресекулки насъбраното в гърлото, за да не се разплача. И аз се имах за корав. Това пребито, без нищо, момче се смееше на света и гледаше отгоре му. Обзе ме неосъзната ярост и подкарах с мръсна газ към офиса на Петното. Адресът и информацията за него вървеше на всеки час. Поне в смъртта бе получил реабилитация. Сега бе станал бизнесмен. Никой не споменаваше нищо за бизнеса, но всички го знаеха. Една от големите тъмни фигури.

Пред лъскавата сграда беше празно. На пропуски дремеше здрав полицай и почти не се видяхме като минах. Асансьорът беше спрял на третия етаж и реших, че той е моят. Изчаках вратата да се отвори и стиснах дръжката на зауера. В широкия офис един шишко ровеше в кашон с документи, приведен над него. Не усети стъпките ми и като поздравих се стресна.

  • Ох, здрасти бе, колега. Уплаши ме. Забрави ли нещо?
  • Абе нещо ми се иска да погледна пак – отговорих спокойно. Често ме бъркаха с ченге и бях свикнал. Странен случай. Има ли нещо интересно?
  • И питаш. Целият престъпен спектър. Като минеш през контрабанда, наркотици, иманярство и какво ли още не.
  • Тогава ще ги хванем – рекох, за да поддържам разговора.
  • Бе, ти луд ли си? Това става ли без протекции? – каза дебелият, като сочеше с пръст нагоре и се оглеждаше.
  • Прав си, къде е стаята на обекта?
  • Ей там, ама нищо няма – и прошепна тихо – ние не бяхме първи. Някой е бил преди нас.

Влязох в скъп кабинет. На земята лежеше счупена снимка на красива жена с дете сред много други вещи и документи. Всичко беше разхвърляно. Не съзнавах какво можех да намеря след мутри и ченгета. Беше безсмислено. Погледът ми обходи стаята и спря на единствената непокътната вещ. Закачен на стената, над заседателната маса, висеше меч с медна дръжка. Беше римски и струваше шестцифрена сума. Състоянието му бе такова, че можеше да се използва веднага. Миналите тук не бяха чели история и бяха пропуснали да го гепят. Неграмотността можеше и да е полезна. Чух стъпки и се огледах. Вдясно до един от столовете имаше къса лопата, каквито ползваха обикновено иманяри. Наведох се и стиснах дръжката. Открехнах и потърсих с поглед дебелия. Вместо него дребно същество, в дълга дреха, трескаво ровеше из камарите на земята. Оттук не можех да определя пола му. Докато мислех какво да предприема, в голямата стая влетяха двама и заритаха съществото. Единият го вдигна за ревера и тогава видях, че е дребно кюсе на около тридесет години. Оттук виждах ясно израженията на лицата им – мургави, с вид на касапи. Другият рязко извади нож и го опря под брадата на кюсето.

  • Къде е медальонът, мършо?

Нямаше време да получи отговор. Дребосъкът се извъртя и ръгна с нещо държащия го в едната ръка, като ловко избегна насочения нож. Падна на крака и се изплъзна бързо. Този изръмжа и напсува звучно на сръбски. Извади глог, но нямаше срещу кого да го ползва, защото малкият бе изчезнал. Двамата бързо излязоха, като след тях оставяха едри капки кръв. Тихо напуснах стаята. Повече нямаше какво да търся тук. Едрият полицай на входа махна с ръка за поздрав. Кръв тук нямаше, което значеше, че има и друг изход.

Не ми се прибираше, а и нямаше къде. Квартирата ми беше завардена вероятно от куки и не знаех още кой, а Вера трябваше да е далеч от всичко. Мислех къде другаде бях уязвим и ще ме ударят. Те имаха канали, информатори и за часове проучваха всеки застанал на пътя им. Знаеха вече форда и трябваше да го сменя. Реших обаче, че е по-добре да ме проследят по него, отколкото да се забърквам с крадени коли. Спрях пред малък хостел, работещ предимно с имигранти, и платих легло в обща стая. Събудих се от уличния шум на боклукчиите, които се караха за някакви обувки. Леглата до мен бяха почти заети и трудно бе да ме открие някой, дори и да знаеше, че съм тук. Това ме успокои малко и съм заспал отново. Този път ме разбуди момчето, което даваше леглата.

  • Бате, нали ти си с форда?
  • Да, бе. Какво има? – се размърдах сънен.
  • Двама питаха кой е с него и са в една синя кола на онзи ъгъл – посочи то към ъгъла отсреща – шиптери са, да знаеш.
  • И какво им каза бе, специалист? И как разбра, че са шиптери? – попитах, прозявайки се.
  • Ти си клиент и нямам право да те дъня – беше си научил урока малкият – а, че са шиптери знам, защото са спали тук преди време и бате ми каза да се пазя от тях.
  • Добре. Къде е вторият вход – попитах, защото такива дупки без два входа нямаше.
  • Ей, ти, разузнавач ли си? Как разбра за него? – хвръкнаха на малкия очите.
  • Такъв съм – казах строго – и те взимам за помощник. Ти как се казваш?
  • Исмет – каза. И зачака вероятно указания.
  • Слушай, Исмет като изчезнат тия двамата ще махнеш това перде и ще дойда. Разбра ли?
  • Слушам! – отговори той, и ме поведе към служебния изход от другата страна.

Вървях без цел и знаех, че нещо ми убягва. Нещо, което бе пред мен и бе видимо. Отправна точка имаше, която бе ключ към всичко. Това наричах загубване. Когато човек се загуби трябваше да се върне откъдето е тръгнал. Старо правило. Седнах в парка пред църквата „Александър Невски” и загледах пред себе си паважа. Превъртах всичко случило се през тези дни. Ситуации, случки, казани думи. Отсреща разпъваха сергии художници, бижутери и най-вляво се появи Вальо Римския. Скочих към него на бегом. Той беше моят човек. Това беше – медальона. Всички питаха за някакъв медальон, а това беше неговата територия.

Преди десетина години ми се беше обадил мой партньор, германец, че някакъв господин Римски пред Кристал го излъгал с фалшиви динари. Купил деведесет, от които тридесет били менте. Не беше трудно да го намеря. Просто всички го знаеха. В един дъждовен ден дойдох при него на сергията с чадър в ръка. Представих се вежливо и казах за какво съм дошъл. Той мълчаливо извади десет хиляди от един джоб и ги подаде. Без думи. Сбогувах се и обещах при нужда да се видим. При тръгването ми разбрах защо всичко беше минало така гладко. Той бе помислил чадъра за оръжие. Помоли ме:

  • Господин Пеев, моля ви друг път идвайте без чадъра.

Скоро беше гръмнал скандалът с българския чадър и убийството на виден дисидент. Та този чадър дълго ми беше талисман, докато не се скърши при едно меле за територия.

Въпреки тази полукомична случка за мен остана впечатление, че моят човек тогава ме подведе и излъга човека. Беше минало и не можех да върна нещата.

Ръгнах го отзад и поздравих:

  • Здрасти бе, Юда – онези сребърни пари бяха като при Христос – как си?
  • А, г-н чадър, как беше?
  • Пеев?
  • Да. Моля Ви не ми викайте Юда, Тук съм уважаван човек – нацупи се мъникът.
  • Прощавай. Трябваш ми, ела да поседнем – и му посочих пейката наблизо.
  • Няма да разпъвам локуми. Някой е търсил, купил и предлагал медальон от твоите хора.

Това първо, и какъв е Петното, Сергей Биндлер, при вас?

  • Петното е голям клиент. Беше де. Разбрах, Бог да го прости. Той е намерил нещо много голямо. Говорят за медальон и милиони, но защо е така скъп не мога да кажа. Питай други. Аз съм малък.
  • Юда-а-а! – натъртих.
  • Прощавай. Няма да те лъжа. Питай Иля Петров – професора. Повече не мога да ти кажа. Моля те, не питай. Имам семейство и така нататък.
  • Добре, г-н Римски. Няма да ме видиш по този повод и няма да те забърквам в нищо – обещах, без да зависеше нещо от мен, но така хората получаваха това, което искат.

Позвъняването ме извади от унеса и погледнах екрана. Беше адвоката, или баща ми, както му казвах понякога. Беше равнозначно. Почти ме бе осиновил от десетина години. Без него те щяха да са прекарани някъде на топло.

  • Маноле, беше ме позабравил, но пак влизаш нещо във форма.
  • Как разбра? – попитах.
  • Имаш призовка за явяване на разпит до всички служби и граници. Нали знаеш, че няма мърдане при мен. До десет минути да си в кантората.
  • Ами не е арест, началник.
  • Не философствай! Всичко може да е и ти го знаеш много добре.

Дълго му разказвах и казаното му хареса.

  • Добре бе. Добре звучи и ако е истина се покрий за десетина дни и сме окей. Аз ще се видя с полковника и ще го подготвя леко. Ще пием по едно. Само да не лъжеш – мърдаше смешно посребрели мустаци и се мръщеше като дете, а бе добряк и му личеше ужасно – ще те смачкам.

Бях смачкван десетина пъти и все ми се разминаваше заради благия му характер. Трябваше да се скатая наистина. Взех от кантората едно малко служебно опелче и тръгнах.

По този път бях минавал стотици пъти до днес. Стотина километра, които обичах, защото ме водеха към света на детството ми. Винаги се връщах там, с умиление, и топлите спомени оживяваха. Нищо не бе останало оттогава, но въпреки това обичах да ходя там. Нямаше приятелите ми, нямаше въобще хора. Загиващо село. Останал бе само старецът ми да се щура из двора и нямаше шанс да го откъртя оттам. Вечер стояхме до печката, която палеше през хладните летни вечери, и разказваше за родове и минали времена. Понякога повтаряше нещо, но слушах и не му го казвах.

Дните минаваха и бях загубил усещане за време. Бях изключил телефона си, като мярка за сигурност, и носех само един от кантората за всеки случай. Звъннах един път на Вера, да е спокойна, и пак изчезнах от света. Беше хубаво да се мотая по вировете и поляните, но знаех, че всичко щеше да се натрупа като буреносен облак, който ще се разгърми един ден. Въпреки забраната на адвоката реших да прескоча и видя професора.

Лекцията беше увлекателна, а професорът умееше да държи вниманието на аудиторията. Когато свърши, залата се изнесе бързо към барчето, останаха само двама натегачи да питат глупости. Стоях на банката на метър от него и чаках. Като свършиха тъпите им въпроси той ме забеляза и се обърна към мен:

  • Вие, колега, какво обичате? – гълъбовите му очи излъчваха доброта, въпреки строгия му израз.
  • Имате петно на сакото, г-н Професоре – реших да съм директен и да стрелям напосоки.

Той се заоглежда смутено, после се досети и стана рязък.

  • Не виждам петно, а и няма значение.
  • Има. Петното е мъртъв и Вие имате отношение към това.
  • Полицай ли сте? Има си ред да отговарям на въпроси – окопити се професорът.
  • По-лошо. Последен видях Петното и всички мутри на София ме търсят за някакъв медальон. Какъв е, ти знаеш. Ако кажеш, ще ти ги препратя. Ще се харесате.
  • Виж, момче. Виждал съм го един-два пъти. Консултирал съм го това-онова. Той беше много запален по историята. Няма друго. Нямам идея за медальон. Довиждане.
  • Не знам защо не ти вярвам, професоре, но времето ще покаже причината.

Тръгнах, оглеждайки мацките по коридорите и след ъгъла извих по стълбите и попитах първата срещната:

  • Извинете, къде е кабинетът на професор Иля Петров.
  • Ей там долу, 37, отговори пиленцето и се завъртя на пета грациозно. Нямах време за нея и продължих.

Пред кабинета професорът говореше трескаво с кьосето от офиса и нещо гневно му ръкомахаше. Като ме видя, го избута, и влезе в кабинета бързо. Не успя да превърти ключа.

Седнах на пейката пред него и зачаках. Той също седна зад бюрото като дишаше тежко.

  • Момче, носиш ми само проблеми.
  • Отдавна си влязъл в тях, професоре, и без мен.
  • Добре де. Това е Христо, дясната ръка на Петното. Правих им една експертиза на медальон. И това е. Нямам нищо общо повече.
  • И какво му е странното на този медальон, че ме търсят всички мутри и мутрета за него?
  • На Александър Македонски нагръден медальон.
  • Какво? Какво говориш, професоре? Та такова нещо струва милиони, десетки, и как е попаднало точно в Петното?
  • Не ме питай повече и ме забрави. Селяни от Остров го извадили от погребение. Много хора ще закопае това парче злато. Не искам да съм сред тях. Хайде прощавай, но се изморих.

Отвън стояха два гардероба и застанаха от двете ми страни безмълвно.

  • Не съм поръчвал ескорт, момчета. Кои сте вие?
  • Отворко, дръж се кротко. Нали ти си Манол. Един човек те търси.

Не считах ситуацията за особено опасна, но стиснах зауера за всеки случай. Долу, пред разбрицано пежо, застанаха мирно и единият почука по тъмното задно стъкло. То бавно се отвори и съсухрен мъж, на средна възраст, ме погледна изпитателно над кръгли тъмни стъкла.

  • Маноле, знаем се с тебе. Аз съм Радо Пиката. Пари съм ти давал.

Чак сега се сетих за него. Бях превъртял едни цигари с негови пари и всеки си получи своето. Сделката беше на пълно доверие и без гаранти, но мина гладко.

  • Точен пич си, Маноле, ама нещо си сгафил, или са те насадили нещо. Ти как мислиш?
  • Здрасти, Пика. Сетих се. Не знам и аз как да ти обясня, че съм външен в тази история.
  • Маноле, нямам нищо против теб. Не знам каква роля имаш и защо са те замесили, но съм назад от Петното с шест милки и ще закопавам и откопавам хора, докато не ги взема. От оня свят ще го върна, но ще си ги взема. Дано да нямаш общо, защото си ми симпатичен. Хайде, момчета.

Започнах да разбирам напрежението около това Петно. Беше гепил някак шест милиона и това водеше до сериозно напрежение сред групировките. Знаех, че Пиката е събрал поне половината от останалите. Това се правеше, не защото ги нямаше, а като застраховка при издънка. Всеки заинтересован гонеше да си върне дела. Това правеше сделката регулируема и връщането по-сигурно. Освен в случаи като този, когато кредитираният го няма. Те обаче не търсеха Петното, а парите или по-важното – медальона, и те бяха някъде около нас. Щеше да ги вземе първият стигнал до тях. Не разбирах само ролята си в тази игра. Телефонът иззвъня. Беше Нинов, адвокатът.

  • Маноле, утре в десет да си пред Софийско градско. Ти знаеш, там да си добре облечен, и без глупости. Бъди точен, че имам дело в единайсет.

Записаха ни имената и ни поведоха към кабинета на полковника. Прегърнаха се с адвоката и седнахме.

  • Позабравили сме се нещо, Маноле. Не си идвал скоро.
  • При Вас не се идва по желание, началник. Само като те викат.
  • Добре, Маноле. И двамата знаем защо те търсим. Ти си последният човек видял Сергей Биндлер. Даваш показания и го разпознаваш. От роднините никой не иска да го види. И обяснимо Нинов, направили са го на кайма и го запалили накрая. Грозна картина, ти казвам.

Нямаше какво да му разпознавам. Купчина, приличаща на човек. Парчета дрехи и обгоряла плът. Описах случилото се и потвърдих, че парчетата дрехи бяха от него. Каймата оставих да я разпознават други. Разделих се с Нинов и тръгнах към пежото. Опитвах се да не мисля за видяното, но бе трудно. Подкарах напосоки и исках да се освободя от гледката. Излязох извън града и се качих на магистралата. Имах нужда да не мисля известно време. След час видях табела за Лом и отбих. Спрях и загледах Мапса къде се намира Остров. Там каза професорът, че са намерили медальона. Бях на стотина километра. Дунава се откри пред мен в цялата си красота, а Остров бе кацнал на височината над брега. Намерих кръчмата и седнах на сянка с малка мастика и студена вода. След десетина минути се приближи усмихнат дядка с ватенка и запита:

  • Ще черпиш ли?
  • Не ти ли е студено, бе брато – бях се изпотил, а той с ватенка – и защо да черпя?
  • Софиянци винаги черпят. Те си знаят защо. Едни за избори, други за риба и лов, трети за друго, но си черпят софиянци.
  • Щом казваш. Дай едно, каквото пие – викнах на кръчмаря и посочих чичката с ватенката.

Той се заоглежда и затърси мастиката къде е – и как ме разбра, че съм софиянец?

  • Носиш чорапи – вдигна чашата чичката – ай на здраве.

Кимнах и отпих. Погледнах към босите му крака и се разсмях.

  • А зимата как ги познаваш?
  • Зимата тук софиянци не идат. Няма защо.
  • Добра ти е системата щом работи. Как те викат?
  • Лалчо. Мислят ме малко за глупав, ама не знаят, че само се правя. Стоя си тука, а другите бягат. Един ден ще стана кмет.
  • А как ще станеш точно?
  • Е, като остана сам в селото, ще съм си кмет. Ей така от само себе си.

Пак ме разсмя.

  • Абе те могат да те изберат и по-рано, я какъв си майтапчия.
  • Може, но ми пречи Мончо. Има мотор и хората ги е страх от него. Избират го. Има пари. Софиянци му ги носят. Виждал съм ги, но се правя на луд.
  • Той ли намери медальона?

Все едно че хвърлих бомба под масата. Събеседникът ми се изнесе на бегом, като не забрави да си вземе чашата. Попитах момчето зад бара:

  • Какво му стана на Лалчо? Що избяга?
  • Абе на луд човек вяра да му нямаш.

Тъкмо допивах и бях решил да ставам и чух мощен мотор да спира зад мен.

  • Ти ли си софиянецът дето ме търсиш?
  • Не знам. Кой си ти?
  • Моньо ме викат и съм кмет тук.
  • Здравей, кмете. Манол съм. Не съм те търсил, но щом си дошъл, да, сядай. Имам проблем, тръгнал оттук, и мисля, че може да поговорим. Той седна през масата. Намерен е ценен медальон в Остров и в София се води война за него. Намесен съм случайно и искам да разбера защо.
  • Манол ли беше? Та, Маноле, ние селяните сме хитреци, но не сме измамници – започна кметът бавно, като подръпваше левия си мустак. Намериха го мои хора във войнишки гроб на Дервишко било и търсихме пазар. Дойде един белязан и го купи. Златен медальон на цар Александър. Даде петстотин лева и се напихме яко. Два дни селото стоя без управление. Тате ми думаше да се пазя от белязани от Бога. За урок ми е. Тоя ще донесе някоя беля на селото.
  • Не беше ли на Александър Македонски нагръден медальон? – попитах изненадан.
  • Какъв Македонски бе, момче. Казвам ти царя наш Освободител Великия Александър Не мога да го сбъркам. Портрет имам. От дядо ми стои на стената, сто години. На великия цар. Да почиват в мир мощите му. Мога ли да сбъркам наш Царя Освободител. Хайде, ако е това, Геле, дай сметката на масата.
  • Платена е – отвърна сънено Геле.
  • Няма платена, да върнеш парите. На маса, дето е седнал Моньо, друг сметка не плаща.

Оставих ги да се разправят. Къде е Александър Македонски, къде е Александър II. Нищо не разбирах. Да ме гони цяла София за медальон, където струва две-три хиляди лева. Пиката пък се изцепи с шест милиона. Този факт обаче не променяше нещата. Те си търсеха Македонски и не искаха да вярват в друго. Трябваше да ги оставя да се наиграят. Звъннах на адвоката и Вера, че съм умрял и поех към мъртвата долина. Така наричах родната си долина и къщичката на стария. Там като легнех не знаех заспал ли съм или умрял. Старецът бе щастлив, че бяхме заедно, макар да усещаше, че има нещо. Беше корав и знаех, че няма да ме пита нищо. Вечер до печката слушах разказите и си четях вестниците от деня. Беше започнала война и всяка вечер намираха трупове или взривяваха някого. Едни познавах, други не, но знаех, че се воюваше за тези пари и вероятно за медальона.

Тази вечер реших да чуя Нинов, ей така между другото, да проверя случващото се от първа ръка. Той вдигна веднага и изригна:

  • Къде си бе, Маноле? Защо се не обаждаш? Щях да пращам човек да те търси.
  • Добре бе, началник. Успокой се. Покрих се малко.
  • Нали имаше нещо с някаква девойка, та за нея те търся.

Нинов много добре познаваше Вера. Бяхме вечеряли заедно, но понеже според него артистките били развей прах и несериозни не я одобряваше. Имал на времето приятелка артистка и го оставила и други такива щуротии.

  • Не се прави бе, Нинов много добре познаваш Вера. Казвай.
  • Изчезнала е. Обявена е за издирване от 48 часа. Това е. Прощавай, но бях длъжен да ти кажа. Момичето може да има нужда от теб.
  • Бе ти си имал сърце бе, Нинов. Къде го намери или си прави трансплантация.
  • Стига, Маноле. Внесъл съм ти пет хиляди в сметката. Сигурно си ги свършил с тия твои простотии. Като имаш ще ми ги върнеш. Ако ти трябвам ме знаеш. Гледай да не стигаме до арести, ама пък и там е за хора, като няма как иначе.

Затвори. Беше пич. Не се вписваше в корумпирания свят на системата, но бе отвоювал авторитета си в нея и бе непоклатим, безкомпромисен и непроменим.

Знаех, че Вера не им трябваше, а беше стръв да се покажа аз. Затова отидох направо до хостела за колата. Пердето бе свалено, но това нямаше значение. Запалих форда и тръгнах първо да занеса нещо на Гогата. Все някъде щяха да ме засечат, а сега това исках. Знаех от адвоката, че е още в болницата. Бяхме пращали да му носи два пъти храна и плодове една стажантка от кантората, която си го харесваше. Минах покрай дежурния и махнах, както обикновено за поздрав. На седмия етаж Гогата бе седнал на пейката и гледаше града. Изглеждаше добре и здрав. Прегърнах го.

  • Какво стоиш толкова време тук бе, Гога? Да не гепи някоя докторка?
  • Мана, голям късмет, че ме пребиха тия клиенти. Не знам как да ги намеря да им се отблагодаря.
  • Пусни обява бе, Гога – ме напуши смях.
  • Направо много съм им благодарен. Като ме изследваха от боя да вземат да открият рак на дебелото черво. Втора степен, много качествен. И сега ме оперираха и там лъче- и други терапии, те си знаят хората. Има да плащам, но ще заложа сервизчето и готово. Ама кога аз, ако не бяха ме били, щях да го намеря този рак – никога. Чак като ме свърши. Та много съм доволен, че ме биха.
  • Добре, Гога. Разбрах. Нещо друго има ли, че трябва да ходя.
  • Абе ако може да дойде пак Лорчето, такова. Ти недей. Имаш си дертове. Умислен си нещо. Искам да те виждам като преди весел, Маноле. Не ми се сърди. Такъв не идвай.

Карах и си мислех за Гогата. Този човек винаги щеше да е щастлив. Беше абониран за това.

Малко преди да стигна околовръстното, колата до мен изви рязко и ме засече. Не ме изненада, следяха ме от хостела и очаквах да се покажат като спирам, но явно бързаха. Скочих навън, преди тях, и зачаках. Това ги смути, и зад тъмните стъкла нищо не последва няколко секунди. Накрая едното стъкло се смъкна и слаба ръка с голям пръстен ми помаха. Беше Пиката.

  • Нещо ми се загуби младеж. Да имаш нещо за мен?
  • Нямам и не считам да имам. Търси си нещата другаде. Не съм твоя човек.
  • Знам. Искам помощ и мисля, че си моят човек. Ще платя добре.
  • Пика, не си много по плащанията или по-точно плащаш в краен случай.
  • Прав си, но сега смятай, че си ангажиран да ми помогнеш. Имам проблеми с останалите дали пари на Петното, а имам нещо за теб да те стимулира. Някакво момиче търсиш, чувам.
  • Тук вече няма да се разберем, Пика. Не пипайте Вера. Ще водя война, без оглед на средствата и противник.

Хванах стъклото и той се дръпна назад.

  • Спокойно бе, момче. Не е при мен, но ще се погрижа. Шиптерите са я прибрали и те чакат. Длъжници са ми, така че имаш момичето от мен като жест на приятелство. После ти преценявай как да продължим. Те бяха клиенти за медальона и също са изгорели с една-две милки капаро, но те са моя работа. Няма да имаш проблеми с тях. Това е номерът ми – подаде малко листче – ако прецениш.

Една патрулка спря зад нас и застана без да слиза никой. Колата на Пиката потегли и те бавно потеглиха след него, като запалиха светлините. Качих се и зазвънях на Вера. Телефонът й беше изключен. Започнах да подреждам разхвърляните вещи и дрехи. Правех нещо само, за да не се побъркам. Взех душ и седнах с чаша скоч пред телевизора. Съобщаваха за изчезнал клошар. Преди повече от месец се качил в скъп мерцедес и повече останалите не го видели. Липсваше единствено на другарите си по чашка. И сега те споделяха как делил с тях всяка изпросена пара. За техния свят той беше загуба. За нашия – кратка новина.

Лек сигнал ме извади от мислите. Телефонът на Вера се включи. Пиката изпълни своята част от мъжкия договор. Следваше моята. След час Вера беше в обятията ми и знаех, че никога повече нямаше да я пусна. Нощта прекарахме вкопчени един в друг, а на сутринта я оставих при стареца. Тя малко мъркаше заради някаква роля в театъра, но подкарах без да я слушам. Старецът бе щастлив с новия си слушател.

Интуитивно не вярвах на професора и затова спрях пред университета. Следобедът бе късен и лекциите бяха свършили. Отворих вратата на кабинета, без да чукам, и докато се опитваше да каже нещо го сграбчих за реверите. Качих го да седне на отворения прозорец и зачаках.

  • Какво правиш бе, момче? Ще падна. Ще влезнеш в затвора. Бързо ме свали.
  • Там, където искат да ме вкарат приятелите на Бендлер, е по-лошо от пандиза, професоре.

Ти обаче си тръгнал за там преди мен. Помълчи още малко и ще видим дали можеш да летиш.

  • Не знам нищо повече. Какво съм виновен, че всички не могат да мислят. И ти не правиш изключение, в това число.
  • Какво искаш да кажеш бе, пич?
  • Казах, каквото казах. Сляп ли си, че всичко на Бендлер работи. Сваляй ме, че ми се вие свят. Глупаци. Взел им парите, после професорът виновен.

Тръгнах по тротоара и му махнах като минах покрай прозореца. Хем го беше страх от височината, хем се срамуваше да вика помощ. Оставих го да си търси решение на проблема, имах си достатъчно мои. Качих се в колата и запалих. Когато убиеха някой от престъпния свят първите дванайсет часа се разпределяха пари, имоти и бизнес. Просто се разграбваше, както в природата глутница разкъсва плячката. Спрях пред офиса на Петното. Охраната проверяваше щателно влизащите. Всичко си работеше спокойно. Все едно, че той е в отпуск и ще се върне всеки момент. Куриери тръгваха с пратки, други се връщаха. Кипеше живот. Да, това не беше нормално. Бях спрял доста далеч, за да бъда забелязан и достатъчно близо, за да виждам. На свечеряване брониран ескорт от две G класи спря и изнесоха чували. Такива се ползваха обикновено за пари. Последен излезе кьосето и като махна с ръка те тръгнаха. Той се качи в невзрачен голф. Караше лошо, и нямах проблем в следването му. В града беше лесно, но след Железница колите намаляха и трябваше да увелича дистанцията. На Ярема го изгубих и дадох газ. Напред го нямаше. Бързо се върнах, и забелязах скритото в ниското долу имение с триметрови огради. Това беше единственото възможно място да изчезне така голфа. Спрях на малка отбивка на пътя, скрита от клоните на група акации, и се спуснах към имението покрай редките дървета.

Камерите гледаха почти навсякъде, но бяха монтирани преди боровете да израснат. Сега те правеха екран и зад тях имаше полоса в сянка. Покатерих се на най-далечния бор с риск да ме видят, но никой не се появи и стъпих на оградата. Спуснах се леко и наближих близката витрина. В голяма зала кьосето бе потънало във фотьойл и ръкомахаше на човека с гръб към мен. Знаех, че охраната е в близко помещение и при най-малка грешка щяха да ме закопаят някъде в това дере. Близкият поток шумеше и тушираше шумовете, но не можех да се върна без да ме чуят или забележат. Чаках нещо да се случи. Тогава този, с гръб към мен, стана и замаха с ръце. Беше недоволен от нещо, изви се да вземе падналото си сако и онемях. Беше Петното. Без петно. Въобще без много неща. Просто бе неузнаваем, но сините очи не можех да сбъркам.

Тогава чух шум зад себе си и видях добермана. Стоеше и ме гледаше в готовност за нападение. Знаех, че имам няколко секунди и, опипвайки, хванах някаква дръжка на лопата или нещо подобно. Когато кучето скочи го проснах с бърз удар. Падането и изквичаването му се чуха и говорещите в залата се залепиха на стъклото. Влетяха поне десетина маймуни, които бързо се затичаха към вратата на терасата. Нямаше време за бягство. Мушнах бързо пистолета, под  плочата до верандата, и вдигнах ръце.

Първи стигна до мен големият, дето го проснах до цетката. Удряше ме внимателно, като внимаваше да не го нокаутирам пак. Бях се затворил и ударите му почти не влизаха. Въртях се около него така, че и другите не ме стигаха. Спряха рязко. Пред мен стоеше Бендлер с вдигната ръка. Едрият изчака и като свалих гарда ми вкара един чисто отляво. Олюлях се и кръвта се стече от спуканата ми вежда. Бендлер се извърна и го свали с къс бърз удар. Почти не го видях. Едрият се свлече в ръцете на другите и те го сложиха на земята.

  • Не му върви като ме види този – се усмихнах насила.
  • Брат ми, как попадна тук? – запита с наклонена глава Петното – проверете го.
  • Ами не сме се виждали скоро. Последния път бяхме заедно на погребението ти.

Пребъркаха ме щателно, като кьосето ме провери след тях.

  • Чист е – докладва той бързо.

Въведоха ме в голямата зала и ме сложиха на стол срещу боса.

  • Малко те подцених. Признавам. Уж те избирах внимателно.
  • Да. Трябвало е някой да присъства на убиването ти и си попаднал на мен. После да те разпознае и да изчезнеш с десетина милиона на самотен остров. Размазали сте един нещастен клошар, който е приличал на теб, облекли сте го с твоите дрехи, а ти с нова самоличност изчезваш да галиш някъде котенца по коленете. Един измислен медальон на Александър Македонски, с фалшива експертиза на професора, е събрал парите на лихварите от лакомия да лапнат по няколко милиона всеки. Така и никой не се е сетил да види самия медальон. Само че малко се пообъркаха нещата.
  • И какво точно се обърка? Билетът е в джоба ми, а милионите ме чакат. Като звъннаха селяните, че са открили медальон на Александър се побърках. Надух балона и когато видях, че е на Царя вече беше късно. Всичко бе сработило и ми се молеха да участват в сделката, като носеха милиони в торбите. Висяха пред вратите всеки ден. Тогава включих професора и така историята се завъртя. Време е да се пенсионирам и да почиваме. Другото го знаеш. Ти също не си пречка. Бил си в нашия свят и си наясно как свършват отворковците като теб. Водете го.

Групата пред мен се размърда. Не им се искаше да си цапат ръцете. Да размажеш някой бе едно, но да разчистиш терена съвсем друго. Гледах ги и усещах, че се гънеха. Тогава излезе пред тях големият.

  • Шефе, аз ще го оправя.

След няколко издънки беше решил да се натегне. Петното махна.

  • По-далеч.

Вървяхме на няколко метра един от друг по тясна пътека. Като скочих в дерето, той трескаво зареди и изпразни пълнителя напосоки. Засегна ме само първият изстрел в рамото. Храстите ме скриваха, и той се взираше в тях само на няколко метра без да ме види. Мракът бързо се спускаше в планината. Наистина не му вървеше на това момче с мен. Изчаках да има време да докладва, че е свършил работата и се върнах при колата до пътя. Не бяха я открили. Извадих телефона от жабката и малкото листче с номера на Пиката. Вдигна веднага.

  • Слушам.
  • На пътя, преди Ярема, вляво има имение. Това, което търсиш, е там.

Отговорът беше кратък:

  • Петнайсет минути.

Десетината минути чакане ми се сториха вечност. После тръгнах по познатия вече път.

Прескочих,взех пистолета, и зачаках. Вътре групата тръгна да отцепва пътя за изнасяне на шефа. Разбирах, че Петното тръгваше може би завинаги. Нямах време и, ако исках да си върна живота, трябваше да го спра. Той чакаше сигнал, че е чисто за тръгване, когато влязох през вратата на терасата. Обърна се, и запази самообладание. Беше издал преди минути присъда над мен и знаеше, че Зиг Зауера в ръката ми щеше да влезе в действие при най-малък повод. Беше класа. Усмихна се.

  • Какво бе, Маноле. Хората умират, възкръсват. И ти, и аз го направихме няколко пъти.

Гледах мълчаливо. Нямаше какво да си кажа с този тип. Отвън се чуха изстрели. Обърнах се към него.

  • Петно, човек сам избира съдбата си. Белег можеш да махнеш, но мръсотията дето ти е в душата никога. Давам ти шанс за това. Сбогом.

Оставих пистолета на масата и тръгнах. Всички бяха избягали, като плъхове от потъващ кораб.

На излизане се разминах с Пиката. Той ми пусна нещо в джоба и козирува с два пръста.

  • Договорът е приключен, Маноле. Да те закараме до болницата?

Опипах рамото си. Кърваво петно беше избило на сакото ми. Кървеше и аркадата на веждата.

  • Пика, пълзи си към твоя свят. Не искам и да знам, че те има.

От къщата се чу изстрел. Те се спуснаха по пътеката, без да знаят, че едно петно беше изчистено.

В колата запалих и тръгнах към малката къща в полите на планината. Бръкнах в джоба си и извадих пачка евро в най-едрите купюри.

На сутринта докторът от военна болница четеше пресата в кабинета си, когато влязох.

  • Колко струва престоят и операцията на Георги Зашев, докторе? – попитах.

Отброих банкнотите и ги оставих пред него. На излизане махнах на чичката в портиерната. Той отговори и продължи да дреме зад оплютото от мухи стъкло.

Минах през кантората. Лорчето подреждаше вчерашните дела по класьорите. Нинов още не бе дошъл. Оставих на бюрото му пет банкноти от пачката и тръгнах.

Денят започвах на чисто, за края беше далеч да мисля.