Холандски мелници

header_8p5t7s4g9i

На тези, които не са били в Националния музей в Амстердам, ще поясня, че има два начина да влезеш в него. Единят е като се кланяш половин час на стометрова опашка от японци и влизаш, а другият – е като минаваш покрай тия балами и заставаш най- отпред, иначе казано, кат си му е реда. Аз като достоен наследник на деда Коце Ватмана предпочетох втория. Викаха му Ватмана щото спрял на линията да се олаби, като на по-високо и не щеш ли иде влака. Свирка оня, свирка, и едва спира. Пита го машинистът: „Що се не пазиш бе, едва спрех?“
А деда се тръска и вика: „Кой може спира“. Корав човек, но за него друг път. Та с още двама, културно зажаднели другари, си се предвижихме небрежно най-отпред и тъкмо да се обогатим духовно се измъкна някакъв нахален холандец и без дума да каже усмихнато ни върна най-отзад, на опашката. Тия, японци ли бяха, китайци ли, се скъсаха от снимане и хилене. Това холандците са лош народ. После, нали влезнах, и за какво чаках – да видя някаква ризница от шестнадесети век на нощен пазач ли, пъдар ли, не го разбрах. Ми то това ли е история. В което и селско музейче у нас да влезеш ще извадиш по две такива ризници, и то с по десетина века по-стари.
Та те тоя пъдар го изрисували и чакахме да го гледаме. Бе кой нормален народ си рисува пъдарите. Виж царе, генерали как да е.

Загубена работа. Те вместо да ме връщат и викат „сори, сори“ да си оправят улиците. То и у нас не е цвете за мирисане от локви и кал, ама поне лодки няма да плуват. А те не стига, че са потънали във вода, ами като минат покрай теб махат ухилено. На кого се хилят толкова и защо не знам. Аз толкова ухилени хора не съм виждал. У нас всеки си се е намръщил като хората и като го настъпиш ти тегли една дълга, а там се хилят и „сори“.

Иначе и аз се похилих като влязах в едни техни кафенета. Нахаках си се така произволно в едно и викам ще отморя и пална една цигара, то пък те ми носят техни, че били по-меки. Няма да им троша хатъра. Бай ти Коста никога не е отказвал почерпка. От възпитанието е. То се оказа едно, та се смях половин ден и бях замязал на холандец. После се пооправих и си се понамръщих. Бях взел и за вуйна ви Паца да се посмее от техните, ама ги взеха на митницата. Нещо джомолеха и ми ги сочат. Разбрах, че са на зор и им ги дадох на хората. На работа са къде да търсят цигари. Та й разказах на вуйна ви Паца и то същото.

30

Та за холандците, бе, те големи балами. Наредили едни луковици за лалета на сергии и никой те не гледа. Скъсах си джобове от пълнене и в ризата турих. После стрина ви Паца нася три декара от градината с тия пущиняци. Иначе ги хвърлихме, че няма какво да ги правим. Нищо ги не яде. Но са си балами. Измислили оранжериите, че на някакъв не му зреело гроздето, та го покрил и то узряло. Ами то, който и от село да питаш ще ти каже, бе като не е узряло твоето, обери на комшията, що ти трябва да се мориш да правиш оранжерии. Бе казвам ви, загубена работа.
И колела, колела да се  неначудиш. Аз си се отвозих. Слезна си от влака, взема си едно колело. Отпред колкото искаш и като се повозя го облегна на някой дувар. Пробвах и тукa да докарам три,  ама на митницата едно женище ми ги прибра и се усмихва и вика „сори“. Бе то яки жени. Малко трудно се отличават от мъжете, но добре, че мъжете имат по-големи бради и се разпознават чат-пат. Разправят, че и на мъж там да налетиш не е страшно, ама аз не съм пробвал.

Бях виждал сирене и череци на витрини, но жени да се харчат така никога. И все сгодни така пооправени и посъблечени и почти готови само да влезеш.
И махат, махат тъжно, демек тебе чакат и ти късат сърцето. Питам една: „К’во ша правим?“, а тя вика: „Двеста юро“. А-а-а викам не става. Аз от жени не вземам ни юро, ни нищо. Принцип и си излезох. Още ме гложде отвътре, тая сгодна женица беше, но в нашия род си има принципи и сме си инатлии. Но това друг път. Те, тия, много залюхани холандците, бе. Гледам ги стоят на една опашка и викам чакай да се наредя да не изтърва нещо.

Почаках половин час, един час, викам да питам к’во чакаме. А то какво било. Някакъв шанток да вземе да си отреже ушото и после се нарисувал и те баламите чакат да го видят. Бе казвам ви загубена работа са тия холандци. У нас на такива им викаме шашави, а тия чакат да го снимат, че е с едно ухо. Няма да им връзваме кусури щото иначе се щурат, сеят, това онова и има нещо понаправено я мелнички, я мостета,
я нещо друго, но Господ като си ги е забравил не могат да наваксат.

Нямат си Кара баир, па да се качат и да ги разроши вятърът, да пият вода от буковите кореняци и да ги втресе под сенките насред лято. Загубени, ама си ми e малко жал за тях. Откъм Бога са позабравени, та за това.

Народ под прикритие

prikrit-3
Дойде едно време народът да е под прикритие. Уж го виждаш и е тука, ама всъщност го няма. Нито приема, нито предава дето се вика. Не реагира на никакви провокации на политици и управляващи. Те го крадат и лъжат системно, а народът си издъхва постепенно и стои прикрит, дето се вика, не реагира. Нямам обяснение, но е факт. Появиха се разни анализатори и народопсихолози, опитаха това-онова да обяснят с робски психики, с отрицателна селекция, при която кадърните в нашата история са изтребени, но нищо не се изяснява. Абе толкова ли да сме си изтрепали хората с топки, че да не се намери намери мъж да стъпи в дирите на тая 
държава и да я вкара в ред.

И ако сме изтрепали по етапен ред мъжете пък има жени. Къде ги търсите тях. И те сърца имат и често повече от мъжките. Но няма и няма кой да промени историята. И аз си стоях под прикритие, чисто по народно, докато съдбата не ме изхвърли на повърхността, като гнила дъска от потънала рибарска лодка.

Не знае човек кога и как ще влезне в националната история. Хората се готвят с години, търсят връзки и пак едва се вредят, а аз по чехли се нахендрих насред събитията. Какво да правя, както ти е писано така става. Отивам онази сряда да хвърлям боклука, не по реда си, след новините. То хората са казали, че вечер да хвърляш боклук е на лошо и все едно си хвърляш късмета, ама аз нали съм неверник, викам на Дафинка:

-Дафе, слагай масата идвам – и пак си предизвиквам съдбата. Ти тръгни, пък връщането е Божа работа. И като си насъсках така срещу мен съдбата хубаво, глей какво става. Стоят долу двама, гледат свирепо до един джип, и си говорят.

-Те, т’ва е нашият човек – ме оглежда единя, като стока на пазар.
-Много е мършав, и с очила. На нищо не мяза – вика другият.

Обърнах се назад, няма никой. Значи за мен става дума.
-Кой е мършав, бе? – им се озъбих и си бърша очилата. Ама като ги оправих забелязах грешката. Те като гардероби и тръгнах да туширам недоразумението – а, слабичък съм малко, такова.
-Сега така ще е по-достоверно – си говорят все едно, че ме няма – новите лица от народа не са се ояли и са почтенни.
Реших да не им преча да си беседват и тръгнах към контейнерите. А единя вика:

-Къде бе? Айде вътре, че измръзнахме докато дойдеш – и отваря вратата.
-Ама, господа, жената, Дафинка, е правила боб и… – понечих да се разберем, но този до мен като ме покани по рамото с ръка се намерих на задната седалка, барабар с кофата. Намести се до мен той и джипът потегли. Стискам си кофата между краката и трескаво мисля. За какво съм им да ме отвличат. Счетоводител на мелница тридесет години, едва плащам тока и парното. Загубена работа. Грешка някаква. Бързо анализирам ситуацията и си спомням, че шансовете ми са с 50% по-големи, ако установя контакт с терористите.
И започвам да комуникирам:

-Теснички са тия джипове отзад – и барабаня по кофата. Този до мен не ме отбелязва.
Промених тактиката и заговорих предния, дето кара:

-Малко е хлъзгаво, ама като карате добре няма проблем – пак нищо. Бре лошо. Взех да правя сметка какво ще стане като ме гръмнат. Ако ме върнат как ще ме свалят с ковчега от дванадесетия етаж. Ужас. Спомних си, че утре трябва да платя тока на входа, нали съм управител. И ако го спрат как ще ме свалят на ръце, без асансьор. И уплашено попитах момчетата:
-Извинете може ли утре някой да плати тока на входа?
Този до мене, дето не ме хареса от началото, изпъшка.
-Леле на каква гнила дъска стъпихме. Егати късмета. Те тоя се побърка. Казах ти, че не е читав и не става. Дай да го хвърлим някъде, че и тая кофа ми осмърде душата.
-Стига, бе. Има данни. Не виждаш ли, че е мишок. Точно отговаря на описание, профил, всичко. Таман сме го намерили, и пак отначало, и утре кой ще представим в сутрешния блок.
-Айде слизай – каза предният и натисна спирачките.

Огледах се, някъде далече светеше градът. Нямах избор.
-А кофата? – питам, колкото да поддържам разговора.

Тоя до мене изсумтя. Слезна до багажника и взе да рови. Предният повтори:
-Слизай и се събличай бързо!
Опа-а-а. Всичко бях премислил, че ще искат откуп, че са терористи, че са ме сбъркали, че им трябва четвърти за бридж даже бях помислил, само това не. Викам си Коце изгоре. По това време се показа онзи отзад и гледам носи костюм.
-Какво си се опулил? Обличай го! – и ми го подаде – ти си новият министър на икономиката. Меткай го бързо, че имаш да учиш програма и утре си при оная мацка от сутрешния блок.
Е те това вече ме срази. То да бях изгорел по щеше да е просто. Викам им:
-Ама как бе, момчета, та нали аз нямам такова, подготовка, и отпуска не съм взел. Да бях питал шефа, Дафинка, дето се вика, да се посъветвам, тъщата какво ще каже. Дайте да го обсъдим пак.
А този дето не ме хареса в началото се затресе от смях:
-Бе, този вярно, е голям мишок. Признавам, подведох се. Та той направо си е перфектен. Как не го знаехме по-рано. Той и за шеф на парламента става. Сладур. Давай господин …. как ти беше името?
-Талибанов ме викат – и се понадух.
-Айде, г-н Трендафилов, че и име трябва да преправяме и да четем и костюма да пипнем, че ти виси. Автобиографията си да учиш. Много задачи имаме.
Та така, малко съм си сменил работата и съм се отдал на родината. Лошо е, че не ми стига времето. Денем управлявам министерството, а вечер се виждам с момчетата да ме инструктират.

И като се прибера Дафинка все е легнала, ама пък нали си имам секретарка, карам я някак си. То за родината човек какво ли не е готов да направи. Като ми дойде куража и ще се отърся и на тия двамата, и на другите с тях, и на Дафинка, че и на тъщата даже ще се отърся. Сега само репетирам и гледам да не ме чуят, но като ми дойде куража и аз ще стана голям българин, за историята.

Никой не е пораснал изведниж.

Та и аз само съм започнал. Сега съм малко българин под прикритие.