От сянката си не можеш да избягаш

Вървях бос по нажежената земя. Рибата, провесена на върбова клонка се люлееше в такт със стъпките ми и докосваше отстрани мокрите дънки. Видях го отдалече. Беше седнал на десантен сак на тротоара пред портата. Рошава, избеляла на върховете от слънцето коса се спускаше над небесно сините му очи. Рисуваше с клечка пред себе си и когато ме видя скочи пъргаво и като изтупа гащеризона си махна.
– Къде си бе Мана? Ще свършиш рибата.
Последните думи се загубиха в прегръдката ни. Дълго мълчахме и се гледахме.
– Влизай Герек – побутнах го към отворената порта – Що не влизаш. Стария е тук някъде из градината.
– А видяхме се с него, ама те чаках – завзира се в мен той – какъв си станал – мъж и половина.
– Пораснахме малко. Колко минаха двайсет или повече години. Къде се изгуби бе куче?
Къщата ви се килна и само не е паднала. Теб те няма никакъв. Направих някои неща, но като те няма е друго. Влизай де – подканих го и взех сака му.
– Остави къщата давай да стягаме такъмите. Има ли въдица за мен ?
– И питаш. Колкото искаш,стига да не си забравил как се лови. Това не е интересно, къде беше?
– По света. В легиона осем години. На сам , на там, обикалях къде ли не, но има край.
Омръзна ми. Сега цялото време е мое – вдигна рамене и ме последва под навеса.

Бяха най-хубавите дни. Върнахме се десетки години назад. Ловяхме риба, плувахме и лежахме под сенките на провисналите над реката върби. Федята, единствения останал на село приятел ни возеше с раздрънкания си форд и беше зарязал изцяло работата. Времето спря и пак бяхме малките безгрижни момчета. Вечер стария ни правеше салата и дълго разказваше пред огъня за един или друг род.
– Дочовият род момчета идва от Битолско. Пра-пра дядо му Мирчо се заселил на
Алиевото. Там земите били на някой си Алията и те аргатували да се прехранят. Дядо Мирчовите хора били трима братя, много задружни, та от там им иде и прякора Братанките. Кой се е преселил от долу е все комита и те не утраяли много Алията да им е чорбаджия. Привардили го една вечер при Кара бунар и го утрепали. Изгорили тялото в един листник и коня като се върнал сам неговите разбрали, че няма да дойде сайбията му. Уплашили се тогава Алиевите и се изселили някъде. Къде са не се знае, не ми и трябва да знам. От тогава тази земя е Мирчовото, а до сами него са Вълчановите колиби на твоите деди Маноле. С времето се побратимили двата рода, та и до наше време. Това го нема другаде и да го пазите като очите си. Да го предадете и подир вас – замълча стария и като капна от чашата на земята се прекръсти – Почивай в мир Братане и да ме срещаш, като дойда.
Дочо го последва и отпи. После се умълчахме и песента на шурците се сля с тъмнината.
– Бай Марине, а защо сте Вълчаните – запита.
– Дядо ми е казвал, че неговия дядо Данко е хванал с голи ръце вълк. Ама как се е дало това хитро животно. Занесъл жив огромен звяр на мегдана и го оставил там вързан. Бе те били други хората в онова време.

Стоях с усещането, че нещо не е както се случваше, но сега не исках да го мисля. Отпивах от ракията и гледах играещите пламъци на огъня.
Беше утро като всяко друго. Събудих се рано.
Пуснах телевизора и седнах с кафе под навеса на двора.
Съобщаваха за професионално убийство на десетина километра от нас. Стрелецът бил подбрал мястото така, че да отстреля убития при движение на автомобил с над сто километра. Един безпогрешен изстрел. Беше убит голям подземен бос. Без да знаех защо скочих и бързо влетях в стаята на Дочо. Нямаше и следа от него. Всичко беше старателно почистено. Набрах трескаво Федята и след дълго звънене вдигна:
– Какво става бе Мана? Що звъниш посред нощ? – заекваше сънено отсреща
– Каква нощ бе пияница. Какво прави снощи, след като си тръгна? – запитах бързо
– А, а, а без обиди посред нощ. Не съм близвал.
– Стига с тази нощ бе. Съмнало е. Питам те какво прави. Ходи ли някъде?
– Имам алиби, че не съм пил. Закарах Дочо на варда за лисици и си легнах.
– На горния геран ли го закара? – попитах с надежда, да не е така.
– На теб Дочо ли ти каза? – попита той и това ми стигаше. Мълчах и вече не чувах Федята.

Обърнах се без да свалям слушалката и без да чувам тъпите му оправдания. Към мен идваше баща ми.
– Аиде на закуската – носеше в една ръка печени на плоча яйца, а с другата филии хляб – къде е Дочето? Идвайте.
Не можех да скрия тревогата си и той го усети. Приседна на масата и си сипа кафе.
– Взимай – побутна чинията към мен – Вие с Дочо сте акрани четвърто поколение. Дедите ни са другарували. Дядо ти е донесъл неговия от фронта на ръце. С баща му сме делили залъка по братски. Вадили сме камъни, домове сме правили все заедно. Каквото и да е не се оставяйте. Джинсовете ни са такива, все корави. Хапвай де.
– Няма го баща ми – казах, като гледах земята.
– Как така? Нали снощи легнахме- после продължи-И да го няма ще дойде. Правете така, че да сте едно.
– Няма го и това не е без нищо.

Усещах със сетивата си, че има причина да изчезне, но махнах с ръка и казах усмихнато:
– Давай яйцата. Ще ида до Пръскалото и ще се върна за обед. Такъв си беше той.
Странник. Отвява го вятъра на някъде. Може някой приятел го е извикал, я някоя при някоя фуста да е. Прав си ще дойде.
Той влезна в тона ми, но като се върнах видях пушката зад вратата. Нищо не казах. Може да беше правилно.
Вечерта предадоха извънредни новини. Издирваше се бивш легионер, който при опит да бъде спрян от пост на магистралата обезоръжил полицаите и избягал в неизвестна посока. Старецът не чуваше или се правеше, че не чува, но вече знаех, че сме в опасност. Утре щяха да са тук куките, а след тях и другарите на убития бос. Вторите нямаше да питат вътре ли сме или не.

Изчаках малко време и му казах:
– Баща ми трябва да отидеш някъде за известно време. Още тази вечер.
– Маноле ти и аз сме последните останали от Вълчановите. Не сме бягали, не сме се крили. Знаеш живота ми и отговора. Дедите ми са се връщали тук, като са носили със свещ душите си да умрат на тази земя, а аз да я оставя. Няма как да стане тая. Ти тръгвай и си върши работата.
Знаех всичко това. Знаех как ще ми отговори. Той обаче не знаеше какво следваше. Бях живял в глутниците, които воюваха за пари, власт и деляха територии. Убития беше бос от голям калибър и щеше да има мъст. За назидание и демонстрация на сила. Нямаше да се търси вина. Нямаше да има съд. Вероятно вече имахме присъди само защото бяхме спали с пред-полагаемия стрелец в една къща. Това, че Дочо имаше пръст в тази работа нямах съмнение. Той беше ни изложил на опасност и ползвал за прикритие, а нямаше право да го прави, но това щеше някога да го мисля. Сега трябваше да се справям. Нямах друго решение освен да изчакам нещата да се случат от само себе си и да реагирам според ситуацията.

На другия ден нищо не се случи. На следващия също. Съобщаваха, че на мястото на стрелеца няма открити следи. Няколко счупени клонки и нищо повече. Предполагаха, че е килър
от вън, изведен още същата нощ. Случайно или не, не търсеха връзка със случая от магистра-лата. Може да беше заблуда, но не разбирах защо не стигаха до нас. Когато реших, че съм се заблудил в преценките си, видях невзрачния голф да спира пред кръчмата няколко вечери. От него слизаха две слаби момчета и пиеха кола или кафе. Не бяха местни и въпреки, че се сливаха с останалите нямаше как да ме заблудят. Бяха разузнавачите. Трябваше да локализират целта и да дойдат изпълнители. Не бързаха. Заговаряха един или друг. Черпеха пияниците и за няколко дни станаха приятели с безделниците от селото. Вероятната им задача бе да определят опасни и слаби места. Трябваше да ги предизвикам за да преследват мен и да ги изведа от тук. Това беше единствената възможност да не е под вниманието им стария. Беше опасна игра, но бях длъжен да му осигуря да изживее дните си спокойно.

Бяха неопитни или се разбързаха, но започнаха да минават по улицата ни след два-три дни. След две вечери видях голфа да спира пред къщата на местен пияница и двамата влезнаха вътре. Спуснах въздуха на гумите и зачаках в тъмното до купчина камъни. След около час излязоха и подкараха колата. Като се изравниха с мен усетиха, че нещо не е наред. Шофьорът слезе да види какво има. Беше на метри от мен. Не усети кога десния ми ъперкът влезна в ченето му. Свлече се до колата. Вторият не видя какво се случва и се появи неподготвен. Не че обратното би му помогнало, но се строполи без да издаде звук. Двигателят продължи да работи. Прибрах се и събрах бързо багажа. Събудих стария и приседнах до него на леглото.
– Татко ще тръгвам, че нещо в работата се обадиха за проблеми.
– Добре момчето ми, проблемите се решават – каза държейки ме за ръката той- кога да е се решават.
Нощта останах при Федята, а по обяд тръгнахме да ме закара до гарата. Подкара колата и не спираше да говори:
– Ей това Дочо няма никакъв късмет. Как го обрах на покер. Добре, че спряхме, че без гащи щеше да ходи.

Дразнеше ме споменаването на името му и го срязах:
– Млъкни бе Федя. Карай си там.
Стигнахме прелеза и спряхме пред спуснатата бариера. Заоглеждах се за влак и тогава го видях. Изскочи от канафката до пътя и хвърли нещо на предния капак. Чух чупене на стъкло и колата пламна за миг. Дръпнах ръчката на вратата и тя остана в ръката ми. Обърнах се бързо към Федята и видях да държи неговата. Натиснах копчето за сваляне на стъклото. То тръгна да се отваря , но след секунди спря. Огънят обхвана предната част, така че нищо не се виждаше на пред. Прехвърлих се бързо на задните седалки и с крак разбих задното стъкло. Минах през отвора и зад колата се закашлях от тежкия дим. Огледах се за нападателя и като не го видях се спуснах към вратата на Федята. Той стоеше втрещен от случващото се и не реагираше. С първия ми попаднал камък разбих стъклото и го измъкнах. Легнахме на тревата и задишахме тежко. Колата на десетина метра пукаше и гореше цялата. Нещо не беше нормално в цялата тази работа. Бяха следили колата, имало е постове и отцепки. Чакана е на поне два изхода на селото. Нямаше друго обяснение освен, че мишена е бил Федята. Имаше логика да е някой от нас, но такъв ресурс и подготовка не покриваше нивото на задача, като ликвидирането ни. От мислите ме извади дръпване по ръката. Федята ме гледаше уплашено.

– Ей Мана, бах мама му. Виж на какво щях да приличам, ако не беше ти – и посочи колата с кимване – къв беше тоя бе пич?
– Не знам. Ти нещо да си правил на някого? – не исках да го тревожа, но не можех да се успокоя аз самия. Тогава го видях. Висеше на врата на Федята. Сграбчих го и дръпнах силно. Беше знак на пехотинец от легиона с име и номер на частта.
Скочих и го хванах за раменете

– Какво е това? Казвай бързо – като го тиках в лицето му. Сълзите напираха в очите ми и не можех да ги спра.
– Мана успокой се бе. Това е подарък от Доката. Специален за мене.
Да ме пази каза – запелтечи той – какво ти става бе човек.
Забих пръсти в пръста и стисках до болка. Не можех да повярвам, че в пушещата кола е трябвало да умре това наивно до простоватост момче за да осигури спокойствие под чужда самоличност на другаря ми от детството. Щяха да намерят обгорял до неузнаваемост труп с нагръден знак на Дочо Мирчев. Не ме успокояваше факта, че това щеше да запази мен. Не на такава цена исках да живея. Станах. Бях напрегнат като при акция.
– Ставай. Иди вземи от селото друга кола. И не ми говори. Ето ти пари – подадох няколко банкноти – върни се тук по здрач. Ще те чакам.
Той се затича към селото. Седнах и се загледах в тлеещите останки.

Всички в града знаеха дискотеката на Бригадата, чиито бос беше застрелян преди десетина дни. Новият вероятно беше установил контрол над групите. Бяха извадени верните на стария и новото разпределение беше пренаредило редиците, така, че да има ред. Не знаех кой е той, но трябваше да разбера по най-неприятния начин. Нямах време за друго. Накарах Федята да спре на сто метра от сградата и му подадох медальона.
– Ще ме чакаш тук. Ако не дойда до десет тръгваш. Първо иди до полицията и подхвърли това така, че да не те видят, но да се намери. Разбра ли ме?
– Ама що бе Мана това ми е от нашия Доче. Спомен и да ме пази – ме гледаше наивно той.
– Млъквай. Много щеше да те опази – му изръмжах и той бързо се изнесе от колата.
В нормална ситуация с такива хора се преговаряше с подготовка. Задължително след протекции на човек от престъпния свят с равен или по-висок ранг от човека с който имаш проблеми. Можеше да бъде гарант и човек от близкото му обкръжение. Изпращаха се парламентьори и през тях се договаряха посоките на отношения. В моя случай нищо от това не беше работимо. Даже не знаех кой е застанал на върха на бригадата.
Влезнах и огледах стоящите. Гледката не беше приятна. Тук шеф нямаше. Бяха редови. Приближих се до най-близкия и като кимнах казах.
– Трябва да се видя с Боса.
Без да ме погледне отговори:
– Няма как да стане. Не е в настроение.
– Кажи му, че го търси Манол Вълчанов – да тъсеха ме, защото като изрекох името си всичките скочиха.

Обградиха ме и след грубото претърсване ме поведоха с бутане към дъното на заведението.

В обширен кабинет зад голяма маса беше седнало младо момче. В скъпия костюм се чувстваше неловко. Личеше, че го носи от скоро. Белези по лицето му показваха, че е боевак и може би за това беше избран. Колкото да беше абсурдно ми хареса. Като му казаха кой съм се напрегна.
– Аз те търся да те очистя, а ти идваш сам. Няма такъв случай. Да не се побърка?
– Знам, че ме търсите и ако бях направил нещо нямаше защо да идвам. Най-малкото щях да се покрия. Дойдох защото съм подложен и не знам нищо за изстрела.
– Бос да го водим – се обади този от дясната ми страна.
– Чакай малко. Манол ли беше. Бил си в групи и си стигал до бригадир. Сега правиш там нещо друго. Казаха добри неща за тебе, но си бил със стрелеца до последно.
– Бос – погледнах го в очите – ако съм вътре ще настаня ли стрелец в къщата си. Ти така ли би го направил?
– Не ми се връзват нещата и на мен, но трябва да има наказани и ред.
– Не съм твоя човек и дойдох да ти го кажа лично. Знам, че вероятността да си тръгна от тук е равна на нула, но нямах избор. Далече съм от тези неща.
Това, че разговаряше въобще с мен беше защото беше нов. Не беше замаян от власт и пари.
Бях заложил на това и в колебанието му разбрах, че не съм сгрешил. Продължих:
– Бос знам, че трябва да си без компромисен, но тези – кимнах към заградилите ме – ще чакат от теб справедливост. За да са спокойни утре за живота си и близките.
Последното беше проста истина и го знаех по себе си. Отговорът му изненада околните и те заскърцаха със зъби:
– Тръгвай. Няма да те пипам, но ще те следя добре. Ако си ме излъгал лично ще те намеря и одера. Ще намерим и онзи легионера. Изведете го.
Поех глътка свеж въздух и закрачих към Федята. През тънката ми риза проникна хлад и потреперих. Той беше заспал и сънено подкара към село.
Мразех да лъжа, но казах на стария, че Дочо се е обадил и му изпраща много здраве. Трябва-ше да запазя мъжкия му свят от миналото в който живееше.
Преди да тръгна изтеглих останалите няколко хиляди от сметката си и ги дадох на Федята да купи кола. С това мислех, че оправям щетите от нарушената си връзка с миналото. Станалото с Дочо нямаше сила на света да поправи.

Влизането в града след дългата ваканция ми се струваше като наказание. Необяснима и без-причинна тревога свиваше гърдите ми. Не исках да се връщам, но нямаше друг начин да изкарвам прехраната си освен да влезна в това пълно с напрежение място.
Времето изтрива спомените за да дойдат нови и оставаха най-хубавите и най-болезнените. Опитвах се да забравя вторите до колкото ми се отдаваше. Този за Дочо беше от тях и нямаше да се върна към него, ако не извъня една вечер стария.
– Маноле, абе мина тука някакъв рошав и остави багаж. За тебе бил.
– Какъв багаж бе баща ми. Нищо да не пипаш. Идвам.
– А на двора е. Нямам навик да пипам чужди неща – се засмя той.
Стоте километра ги взех за по малко от час. Той ме чакаше на пейката, подпрял двете си ръце на дялан от дрян бастун. На стол под навеса беше оставен десантния сак на Дочо. Отворих го бързо и се загледах в купчината банкноти. Метнах сака на задната седалка и като целунах стария се качих в колата. На тръгване му казах през стъклото:
– Багажът е на Дочо. Намерили го в изгоряла кола. Изпитали ме някак. Да почива в мир.
– Всички ще идем там – каза баща ми замислено, като избърса едното си око с длан – рано му беше на Доката. Аз бяха за там, но то ред няма. Бог да го прости. Такива си бяха и неговите. Не мряха на легла. Хайде върви.
Излъгах го, но не съвсем. В онази кола за мен изгоря приятеля ми от детинство.Въпреки късния час Федята лежеше под трактора сложил една нощна лампа да себе. Говореше на някаква гайка, като я псуваше от време на време. Излезе с омазани ръце и като ги забърса в дочените гащи подаде най-чистия си пръст за поздрав.

– Федя – започнах бавно – казал си на Дочо, че мечтата ти е да имаш нов трактор.
Праща ти това – подхвърлих торбата в краката му. Подкарах без да се обръщам.
Не беше минала седмица и телефонът ми извъня. Очаквах Федята да се похвали какво е купил, но по мънкането му разбирах, че нещо пак не е наред.
– Какво усукваш, бе Федя – го прекъснах – казвай как е новата машина. Останаха ли пари за плуг?
– Бе Мана такова да взема да срещна Бай Никола даскала. Знаеш го. Дето ми пишеше
все двойки по математика. Та той такова ме срещна.
– Стига повтаря. Какво има? Да не те записа на училище? – изкара ме от нерви той.
– Не бе Маноле, таковата той нали е сега директор и покрива нещо капел на децата, та не можели да учат, а това училище са правили старците с волски каруци. Ще капе, капе, па ще вземе да се сурне на някъде. То така става, разбираш ли. Па там има дечица таковата.
Повече не го питах. Оставих го да говори. Не го слушах. Това беше Федята. Останалото знаех.
– Та капело и трябва да се оправи, а на мен за какво ми е нов трактор. Той моя знаеш
ли какъв е змей. Като го пипна тук там и си кара здраво. Не те питах, ама що да не си го карам пък като дойде добра реколта ще мислим нещо тогава. Та ако минеш да идем и ние да попритегнем нещо там. Ти си зает човек, ама аз ще намирам по малко време да помагам на майсторите. Е и вчера ходих, а те дечицата, като пиленца чуруликат, та таковата…

Слушах и се връщах в миналото. Има спомени, които не искаме да изтрием и такива, които искаме, но не можем. Всички те избледняват, но ни следват като сенки и ни правят това, което сме днес.

 

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

ЛЕБЕДИТЕ ПОНЯКОГА УМИРАТ

Пиех кафе на малката тераса надвесена над събуждащия се град. Свежият въздух пълнеше гърдите ми и усещах съживяването след снощното препиване. Бяхме започнали с приятели за по едно в кварталното капанче и свършихме с безкрайно разделяне към полунощ. Прибирайки се видях паркирания черен ван и сега беше странно, че още е там. Не беше на никой от съседите и вероятността да е случайност бе малка. Времето на моите войни бе отдавна минало и нямаше защо зад черните стъкла да чакат точно мен. Знаех обаче, че чакат някого и това леко ме напрягаше. Когато слязох до асфалта за да тръгна към града вратата от моята страна безшумно се плъзна и към мен тръгна млад мъж на около двадесет. Не беше човек. Даже не разбирах как се е побрал в тази кола. Стърчеше две глави над мен:

– Ти ли си Пеев? – изръмжа оглеждайки се враждебно той.
– Иска ми се да не съм, щом ме питаш – му отговорих.
– Идваш с нас, отворко – каза второ човекоподобно със същите габарити слизайки от вана.
Нямаше смисъл да правя каквото и да е. Нямах шансове. Пуснах алармата и седнах зад тях на седалката.
– Да бяхте си взели бус, тук ви е тясно. Къде отиваме, пичове?- те мълчаха, а аз продължих – да не сте търсили някой друг. Пееви има много.

Усещах, че инструкциите им не включваха насилие и се опитвах да разбера за какво съм им. Бях живял в техните среди и познавах правилата. Знаех, че първите минути определят посоката на отношения. Ако трябваше да съм мъртъв, вече щях да съм. Ако някой им бе наредил да ме премажат, вече щяха да са го свършили. Сега ме караха на някъде и това означаваше, че им трябвах. Беше излишно да питам, защото тези изпълняваха нечии заповеди. Те получаваха заповеди и ги изпълняваха.

– Абе да не ви трябва мозъчен донор? – реших да ги подразня – някой да ви казва какво да правите.
Този дето караше се размърда и като ме посочи с глава каза на другия:

– Що не го пообработихме да не се прави на тарикат?
– Карай – отговори другия, който явно беше старши – нямаме право. Така нареди боса.

Движехме се по все по-малки пътища и зад нас видях втора кола, която ни следваше. Макар и да се успокоявах, за да изпрати някой два екипа означаваше, че положението ми не е добро. Завихме по черен път около някакво езеро или река и на няколко километра една метална врата се отвори автоматично и влезнахме в имение с високи зидове. Пред ниска постройка с тесни и дълги прозорци вана спря и ме поведоха по широк коридор. На всеки десетина метра имаше часови с размери като водещите ме.
Въведоха ме в голяма зала в която зад дълга маса стоеше човек с гръб към нас и гледаше вглъбено в карта на стената. Познах го още с влизането. Големият Бек беше поостарял, но атлетичната му фигура беше в същата перфектна форма, като преди десетина години. Бях чувал, че за разлика от другите престъпни босове не спираше да тренира себе си и бойците, работещи за него. Държеше структурата си като военна единица и с всеки посегнал към алкохол или нещо друго се разделяше без апелационно.

След десет години раздяла, продължавах да изпитвам респект към този човек. Той значеше много за мен. Бяхме имали много премеждия и трудности, а това нямаше как да се забрави. Разделихме се като приятели. Имаше една жена като причина, но това не исках да си припомням. Беше минало. Помогна ми да стъпя на крака в света, който бях избрал и знаех, че мога да разчитам на него. Не исках да се връщам назад и не го потърсих никога. Приближих се и с лек поклон за поздрав застанах пред него:

– Ти ли ме търсиш бос?
– Здравей Жако – стар прякор, който само тук знаеха – добре изглеждаш. Сядай и не съм ти бос
– Слагам ръкавиците от време на време, но вече ни омекват ударите – отговорих учтиво като сядайки дръпнах завесата преди това.
– Видя ли го бе мърльо – обърна се Бека към старшия от двамата водещи ме – след десет години не е загубил рефлекси. Закри прозореца, за да не го отстрелят през него, а вие стоите като овце. Да беше останал щеше да ръководиш всичко тук Жако. Няма и днес боец като тебе. Четири пъти ми спаси живота, помниш ли ги?
– Бос, това да си тук е наказание. Имаш пари, но не можеш да ги харчиш. Нищо не
мога да забравя, но това не е моя свят. Кажи по-добре защо съм ти. Пазиш се – постове, снайпери, патрули, едва ли са за мене.
– Война Жако. Загубена. Излезте – кимна той на двамата в залата и те се изнесоха на вън.

После пое дълбоко въздух :
– Преди месец изчезна голяма пратка. Сигурно си прочел във вестниците. От тогава четирима дадоха фира. Двама застреляха, другите изчезнаха, но е ясно къде са.
– И какво те касае това бос? Случвало се е и преди. Няма да свърши света с една изчезнала пратка.
– Моят свършва. Пратката беше застрахована за 100 милиона. Аз бях гарант по преминаването. Ще пращат екипи до като ме отстранят. За назидание. Знаех всичко това. Може да е била пари, фалшиви или истински, можеше да е друго, но сумата трябваше или да се намери или възстанови, а това едва ли беше по възможностите на Големия Бег. За да е притеснен, значи по-скоро не беше. Опитах се да мисля:

– Чакай Бос, не бързай. Дай го по спокойно. Справял си се с проблеми.
– Сега не е така Маноле. Пратката беше на Италианците от острова. При тях няма прошка. Нямам шанс и го знаем и двамата.
Беше прав. Нямаше да има преговори и прошки, нито откупуване на вина.

Той продължи:
– За теб имам молба. Спаси Мая.
Тежка топка се сви в гърлото ми. Мая беше една от причините да се разделим. Примата на балета беше голямата ми любов. Не бях обичал повече никой в живота си. Рискувах всичко заради нея. Затрупвах я с подаръци, пари, коли, каквито пожелаеше. Изпълнявах всеки неин каприз и мислех, че ще бъдем заедно до края на живота ни. Бях съкрушен когато тя един ден ми каза, че обича друг и си тръгна от жилището ни. Другият беше Големия Бег. Беше избрала многото пари и живота в света на големите. Това не можех да и го осигуря и ме беше заменила. Търсих да го застрелям освирепял от жажда за мъст, въпреки да знаех, че той можеше да не ме допусне да го доближа никога. Намери ме в една кръчма в Бояна. Сам пред чаша скоч. Седна и до сутринта пихме. Спомнихме си първите удари, после върнахме преживяното. Разделихме се и поехме всеки по пътя си. Аз вече не се върнах към стария си живот. Болката остана в душата ми. Имах други жени, но те не изтриваха образа на умиращия лебед от постановката на Чайковски.

– Знам, че направих най-големия мъжки грях, като взех жената на приятеля си, но се влюбих безумно в нея. Прости ми приятелю. Сега имам молба да се грижиш за нея и сина ми. Той е само на пет. Знаеш, че ще ме удрят там където най-много боли, а това са те. В опасност са и те моля да ги защитиш. Не познавам по-добър от теб в това. Имам сто бойци, но никой не е като теб. Мисля, че би го направил и заради нея самата.
– Бос – започнах след дълга пауза – Ти съзнаваш ли какво искаш от мен? Тя разби живота ми. След нея никога няма да съм същия. Не искай това от мен. По-добре е да не я виждам. Нека го поеме друг.

– Пич. Тя и малкия са мъртви и това е всичко, което имам на този свят. Всеки от моите хора ще бъде следен и неподходящ да я защити. Вземи това – подаде банкова карта той – на твое име е. Внесъл съм ти достатъчно пари за се справиш. Останалото го знаеш сам. Офиса ти ще поемат две момичета- професионални брокери за да продължат дейността за два месеца. Вече имат ключ и обработват сделките ти. Прозвъняват всички клиенти за да ги известят, че ще те заместват по време на твоя командировка в чужбина. Ако опазиш Мая и малкия два месеца ще живеят. През това време каквото има да се случва ще се е случило и може да им се размине. Ако си доволен от работата на момичетата ги остави, ако провалят бизнеса в сметката има достатъчно пари да започнеш отново.
Слушах Големия Бек и мислех бързо. Той не ме питаше дали съм съгласен. Той ми нареждаше, като в старото време. Беше предвидил и начертал всичко предварително.

Беше разпределил ролите и действията ни като режисьор и само трябваше да играем. Тези му качества го бяха наредили сред най-големите подземни босове и го държаха на върха повече от десетилетие.
Проговорих:
– Слушай Бек. Както си започнал ще ми разкажеш и как ще свършим един ден.
– За теб не знам, но за мен мога да кажа.

– Стига глупости. Знаеш, че имаш нужда от адекватно мислене. Ще се погрижа за Мая в името на старото време. Знаеш, че те обичам и това няма как да го промени времето или една жена. Може да не ти простя, но на сърцето си не мога да заповядам да те мрази.

Той се изправи и като ми подаде малко листче ме прегърна силно.
– Тръгвай. Ще се прибереш сам. Не искам да те засичат с мои коли. Пази се. Това е мой телефон. Само за теб. Не звъни от твоя. Вземи карта на името на някой бушон, знаеш как. Ако не отговоря и не върна обаждане не звъни повече. Знаеш какво означава. Сбогом. Момчета-подвикна той- Изведете го.
Двамата ме поведоха покрай постовете и ме изведоха извън имението. Водата беше застинала и само слънчевите лъчи играеха ведро по нея. Не бързах. Сега трябваше да съм спокоен и мислещ, като в старото време. Всяка грешка щеше да струва нечии живот в това число и моя. На главния път хванах заблудено такси и му казах да кара към операта. Някой беше пуснал времето на бърз ход.

На сцената вървеше репетиция. Балетистите излизаха и след викове на постановчика се връщаха обратно. Обстановката беше нервна и се беше предала на всички. Тя излезе след половин час връщане на основната група. Беше солиста. С грация и красиви движения внесе спокойствие в танца. Потръгна цялата постановка и този рошавия, отпред се усмихнато закима в такт доволен. Тя не беше лебед. Беше богиня. Не беше мръднала с годините и сърцето ми се сви при вида и. Съжалих за миг, че съм се съгласил, но усетих и желанието си да бъда до нея. Обявиха почивка и сцената се опразни. Като отворих вратата на гримьорната я видях в огледалото. Сърцето ми биеше като пред мисия. Тогава очите ни се срещнаха. Тя се обърна рязко и сведе поглед надолу. В тях нямаше вина. Гледаше ме с усмивка все едно, че ме беше чакала.

– А ти ли си Маноле?
– Така изглежда – казах тъпо и не знаех как да продължа.
– Сядай. Репетирам – продължаваше да се усмихва тя.
Поех дъх и се опитах да не издам вълнението си. Не ми се получаваше и тя го усещаше.
– Обличай се и тръгвай с мен – казах, като се опитвах да предам твърдост на гласа си.
– Отвличаш ли ме принце? – отговори Мая още по-весело.
– Не. Спасявам те. И не ми викай така. За теб съм само Манол от преди десетина години, ако случайно си забравила.
Нищо не знаеше и за нея беше някаква закачка идването ми.
– Имаш петнадесет минути да напуснеш. После ще е трудно да го направиш.
Изпратил ме е Големият да те придружа за дълго.
– Шегуваш се – каза тя вече сериозно и набра телефона му.

Разговорът беше кратък. Тя мълчеше. Когато затвори се облече бързо и застана пред мен. Беше подготвена, че такъв ден ще дойде и може би го бе очаквала с женската си безпогрешна интуиция.
– Сега на къде?
– Не знам – отговорих откровено – да вземем хлапето.
В колата мълчахме и само малкия прекъсваше тишината с въпросите си. Старият ни посрещна на пейката пред родния ми дом. Там стоеше в очакване да се върна. Чакаше безропотно и търпеливо, но никога не ме търсеше за да не си помисля, че му липсвам.
Да не ме безпокои. Беше ме възпитавал, че не ми е нужен. Железен човек, който не показваше емоции, а същевременно бе с голямо топло сърце.
Мая се настани в малката стаичка за гости, а аз приседнах до него:
– Баща ми, грижи се за тях – казах като сложих ръка на коляното му.
Старият гледаше към края на улицата и отговори след пауза.
– Сериозно ли е?
Беше ме научил да не лъжа, каквото и да ставаше.
– Да. Трябва да ги запазя. На приятел са.
– Добре. Ще извадя пушката. Нямай грижа. Пази себе си, те тук са безопасност.
Не исках да го замествам, но на този свят вярвах само на него и знаех, че беше боец. Като такъв беше възпитал и мен. Разбирах, че го излагах на опасност, но в живота няма избор на ситуация. И средствата за оцеляване нямаха значение. Имаше смисъл само постигането на целта. Исках да остана в родната долина. Да се загубя в горите и ловя риба в реката до нас, но така рано или късно щяха да стигнат до тук. Трябваше да се върна и да отвличам вниманието на преследвачите до решаване на случая. Как щях да го правя не знаех. Не знаех и изхода на всичко това. Трябваше да съм в града и да чакам нещата да се случват. После щях да мисля за останалото.
При влизане на околовръстното шосе се получи задръстване. Минах бавно покрай черен ван, надупчен от куршуми. Гонката беше започнала по обичайния начин за лов. Дивечът се водеше в посока на ловците.
Толкова безделни дни не си бях позволявал. Не ходех в офиса. Обадих се на всички забравени приятели. Обиколих парковете, посетих няколко постановки. Въобще живот на пенсионер. Нищо не се случваше. Нямаше инциденти и в подземния свят. Бях решил вече, че всичко е само параноя на Големия, до като една вечер не засякох следваща ме кола. Не биеше на очи, но това беше само прихващането. Знаех, че някъде ги следва втори екип, насочван от първия. Уплаших се, но стиснах зъби и реших да започва каквото и да е за да има развръзка и край на това чакане. Спрях на пуста бензиностанция в околностите на града. Нямаше хора, но имаше камери и преследвачите ми щяха да са внимателни. Само, че много грешах.
Преследващата кола ме отмина и тъкмо мислех, че съм се заблудил, когато с голяма скорост влетя черен мерцедес и със спирането от него скочиха трима. Най-близкия до мен стовари нещо върху тила ми без да имам време да реагирам.
Дойдох в съзнание и опитах да раздвижа ръце, но бяха вързани отзад. Бяха ме свили за да се побера в багажника на огромния мерцедес.По неравностите разбирах, че сме на черен път. Спряхме и настана дълга пауза. Чакаха някого и усетих тютюнев дим. Това беше до някъде добър знак. Нямаше да ме гръмнат на място с биологични отпечатъци, освен ако не бяха докарани здравеняци от някое село.
Спря кола и светлината при отваряне на багажника ме заслепи. Извадиха ме като чувал и ме крепяха за да се задържа на изтръпналите крака.
Първо различих няколко човека, а после го видях. Беше последния , който исках да видя тук. Белязаният беше свиреп водач на група за поръчки. Дълъг белег от нож на едната му страна, лошо зараснал беше причина за прякора му. Започнахме заедно да тренираме в един клуб. Биеше се като животно на всяка тренировка на живот и смърт. Така и не проумя, че това е спорт, а не дивашко занимание. Премазваше по-слабите и роболепничеше със силните. Без принципи и интелект, съдиите го режеха за непочтената му игра и оставаше на ниски места, въпреки животинската си сила и желание за изява. Когато Големия Бек го прие, знаех какво ще последва. Интриги, предателства и жестокости. Такива при Големия свършваха бързо, но белязания се задържа няколко години. През тях се прочу с безсмислени побои и тъпи изцепки. Последната му при нас беше пребиването на едно момче, заспало на пост. Влезнах в стаите за персонала, когато той го размазваше и никой не смееше да го спре. Спрях го с остър прав в скулата. Той се олюля и коленичи. Разтърваха ни и Големия разбрал за случая го изгони. От тогава Белязания беше направил бойна група за поръчки и приемаше мръсни работи на всички групировки.
– О, как сме боец – се захили той – не те държат краката.
– От чистия въздух се замаях – му отговорих.
– Жако, дойде ви времето на вас с Бека – приближи ме Белязания и продължи – с него ще съм бърз, но ти ще се помъчиш защото си тарикат и ми лази доста време по нервите.
Извивайки се стовари едно бързо круше в скулата ми. Двамата от страни ме задържаха да не падна. Ударите му се заредиха един след друг. Бяха точни, но премерено силни. Всичко траеше секунди и като спря се сринах на земята.
– Вдигнете го. Отвържете му ръцете.
Изправиха ме и го гледах със затварящите се от ударите очи. Вдигнах ръка и изтрих кръвта от едното. По скоро я размазах.
– Слушай боклук – наклони глава белязания – големи хора са поръчали Бека. Аз съм само загрявката. След мен ще дойдат дерачите на кожа.
– Белязан знаеш, че не съм в играта. Много се радвам да те видя, но не участвам. Не съм във форма след посрещането ти, но ако имаш някакво достойнство застани като мъж да се разплатим за миналото.
Можеше да ме размаже, но не очакваше да го предизвикам пред всички и се смути.
– Бил си преди седмица при Бека. Говорили сте само двамата. Търсим една курва и си мисля дали няма връзка с тебе.
Да. Това беше. Наистина искаха да режат бавно от Големия парче по парче. Мая и малкия бяха първата и най-болезнена част. При него имаше пробив и ме бяха осветили. Щяха да ме пуснат за да ги отведа при тях, ако бях свързан. Това беше сплашване за да ме насочат към стрелците. Тези бяха хрътките в лова.
– Имахме сметки с Големия за оправяне. Едни стари пари. Това е. Търси си курви където искаш.
– Малко не ти вярвам, но ако ме лъжеш ще свършиш по-рано от предвиденото.
Между другото курвата ви е оная общата, дето те заряза заради него – се захили той. Само двамата от страни го спасиха от поне един удар в гадната муцуна.
Даде знак и всички скочиха бързо в колите. Тръгнах надолу към града, като се придържах за дърветата да не падна.
Двата дни ми стигаха да се възстановя. За синините трябваха повече. Обикалях безцелно из града и екипите ме следваха, като се редуваха три коли. Това беше сериозна застраховка да не ги забележа и в малкото мозък на Белязания достатъчна.
Като ги помотах на третия ден оставих колата си на паркинг пред стадиона и влезнах бързо в метрото. Знаех, че един ще ме последва бързо и скочих в първата идваща мотриса. Така ги оставих без шанс да ме последват. Щеше да мине време да насочат друг екип да следва метрото. На първата спирка слязох и без да се качвам горе обърнах посоката към централна гара.
Влакът тръгваше след половин час и го изчаках на перона. Така беше по-безопасно, защото мое описание вероятни имаха техни дилъри, крадци и просяци на всевъзможни места. Пътуването ме върна в детството и онези години, когато тръгвах с вълнение от големия град за да видя приятелите си. Днес тях ги нямаше, но пак с нетърпение се връщах назад. На гарата щеше да ме чакаше Федята. Единственият останал на село приятел. Беше почти пияница. Гледаше малко земя и ни посрещаше и изпращаше, когато идвахме. Звъннах му да ме чака. Намерих го в малко мръсно капанче пред гарата. Беше вкарал няколко на бързо.
Започна да заеква:
– Хайде бе Маноле. Притесних се и пийнах едно.
– Май доста си се притеснил Федя. Не си минал само с едно – го плеснах по ръката за поздрав.

– Да притесних се повече от едно. На тръгване се разминах с две патрулки. От към вас имало гърмежи, ама нямах време да ходя и видя какво е. Бързах за тебе.
– Къде е колата – го грабнах – ставай бързо и дай ключовете.
Той ги подаде объркан и затича след мен към очуканото фордче, като гледаше да не разлее питието.
Не се сещаше, че държи чаша. Стоеше като вкаменен по завоите и като набих спирачки пред нас само рече изтрезнял.
– Ега ти форда. Той можел да вдигне сто и петдесет.
Скочих и като разбутах полицаите се втурнах в двора. Всичко беше на ред. Старецът пишеше обяснения на масата под ореха, а Мая му помагаше. Малкия стоеше от страна и гледаше униформените с интерес.
– Така, така, и като дойде лисицата я запуках.
– Ма как бе дядо Марине – се противеше младо цивилно момче- стрелял си десетина пъти. Каква беше тази лисица посред бял ден. Цялото село си подплашил.
– А десет ли чак. Ми толкова съм имал. Тя тая гад да не се връща вече.
А селото да дойде да благодари и да почерпи, че съм я прогонил. Изкуфели бабички са наостанали. От какво има да се плашат, като сме пътници всичките.
– Вие какъв сте тук – обърна се момчето към мен.
– Син – отговорих – ще се погрижа за него.
– Добере, че сте тук. Моля вземете мерки. Виждам, че е сериозен човек, но нали разбирате и дете има тук. Можеше да е нещо сериозно. Вижте лекар. Пушката ще вземем за всеки случай на съхранение.
– Да, ще повикам лекар да го прегледа – казах като ги изпращах.
– Викай си за тебе – мърмореше стария като тръгнаха – не беше лисица. Бяха двама, ама ми нямаше очилата.
– И по-добре баща ми, че иначе имаше да пишеш два дена.
– Бе то да бяха, пък нека пиша.
– Имаш три минути. – казах на Мая -и скачайте във фордчето зад пияницата.
– Кой пияница бе Маноле? – възропта Федята , но малкия го подхвана защо е пияница, после как се става. Той се омота в отговори и ме забрави.
На раздяла стария ме прегърна и прошепна:
– Паднал си някъде – като посочи синините. Пази се . За мен не мисли. Сега ще изкарам пушката на дяда ти.
– Добре, ама без очила – се засмях аз.
– Бе както дойде нали знаеш, пък после ще му мислим.
Като спрях пред дъбовите порти на манастира овчарките щяха да скъсат синджирите. В полумрака се появи игумена и ги успокои. Бяхме приятели още от времето на идването му като монах. Често стояхме вечер под лозницата на чаша вино и беседвахме. Като ме прекръсти подаде десница, която целунах и попита тихо:
– Какво има чадо?
– Отче в нужда съм. Ще прибереш ли тази жена и дете за няколко дни.
– Маноле тук храна и подслон има за всеки. Да влизат, а ти? – попита загрижено той. – имаш ли нужда?
– Имам , но не можеш да ми помогнеш. Трябва сам да го направя.
– То винаги е така. Божия воля е да се справя всеки сам с бремето си. Да те закриля Бог.
Пред манастира събудих Федята и му връчих ключовете на колата.
– Тръгвай брат. Ще се оправя сам.
– Маноле, нали знаеш, че си много за мен. Да остана. Нещо си забъркал. Ще те возя. Мога и да стрелям. Не ми се умира, ама ако трябва съм готов и това… – пресекна гласа му. Очите му бяха навлажнени.
– Тръгвай Федя. Бъркаш нещо. Всичко си е наред. Ще дойда след неделя, ще идем за риба. Ще ме повозиш с трактора. Наглеждай стария, че виждаш ли какви ги върши.
– Добре Маноле щом казваш и ще го наглеждам. Всяка вечер, а ти нали ще дойдеш. Да вземеш стръв.
– Ще дойда – отговорих без да бях убеден, че казвах истината.
Пътят да се видим отново преминаваше през избора да пръсна гоначите в лова. Това става само когато дивеча се врежеше в редицата им.
Долу до извора под плочата изкопах глога и зауера с изтрити номера, увити в парцали и смазка. Не бяха мръднали. Сложих в колана глога, а зауера закрепих в специален кобур над глезена. После се спуснах покрай поточето към града.
Бяха намерили Мая за десетина дни и имах толкова преди да я открият пак. До тогава нямаше да пипат Големия. Мишена бяхме само ние със стария. Ако бях бърз щях да го спася, ако ли не, го оставях на дядовата пушка, което знаех как ще завърши.
Включих си телефона и докато вървях звънях на случайно избрани приятели. Водех безцелни разговори как са, кога ще се видим. До като стигна на асфалта бяха ме засекли и ме чакаха две петици. По пустия път едната се изравни с мен и вратата се отвори. Първият слязъл ми кимна и посочи да се обърна с гръб. Бързо ме опипа и извади от колана ми глога. Помаха го, което значеше, че съм чист и ме поведоха до втората кола. От нея слезе бавно Белязания.
– Нещо се излъгахме Жако. Как курвата попадна при стария. Мислеше, че няма да проверя там нали. Тъпия белязан, но не позна. За малко стария да ни изтрепе. Знаех, че боклук като тебе рано или късно ще замирише. Що ти трябваше да се бъркаш в лайната на Големия. Добре си беше изчезнал. Сега нали знаеш какво следва?
Да знаех. Щяха да ме закарат в някоя запустяла фабрика и трошат до като кажа къде е Мая или ако случайно ме оставеха жив щях да ходя с патерици цял живот.

Разбира се при тях нямаше случайности. Знаех всичко, защото бях един от гоначите и нямах намерения да умра като жертва. Когато се наведох не чух, а усетих куршумите на гардовете над себе си. Извадих малкия Зиг Зауер от кобура и още от долу изстрелях първия изстрел. Белязания се сви на две. Пуснах по един в стрелящите и единя се хвана за рамото, а другия скочи в петицата до него. Когато се изправих пред мен бяха само белязания и онзи ударения охкащ до едната кола. Другата се изнесе със свирещи гуми.
Без думи с надвесих над него и стрелях в тила му. Гарда ме гледаше уплашено и не се сещаше, че има пистолет под мишницата. Наведох се и взех глога , който беше паднал в паниката на земята и леко пуснах малкия Зауер до Белязания. Отдалечих се и след десетина минути се смесих с хората на последната спирка на автобуса. Когато пресякохме околовръстното шосе се разминахме с патрулките и няколко линейки. Сред пътниците се заразказваха слухове какво е станало. Гледах града и не ме интересуваше какво се говори. Както казваше стария щяхме да му мислим после. Знаех, че хайката е разбита и ще действат стрелците по принуда. Мишената вече беше Големия Бек и щяха да действат мълниеносно. Запалих алфата и подкарах към имението му. Спрях на няколко стотин метра и тръгнах по черния път. Водата носеше спокойствие, което нямаше как да пренеса в себе си. На металната порта нямаше никой и я открехнах с леко побутване за да влезна. По пътя липсваха постове. Нямаше и снайперистите. Стиснах дръжката на Глога и влезнах в широкия коридор. Почуках на масивната врата и като не чух отговор леко я отворих. Беше седнал в края на голямата маса, а пред него имаше полу празна бутилка.
– Здрасти. Ти ли си Жако. Какво правиш тук? – ме попита уморено.
– Дойдох за тебе Бос – отговорих – къде са другите?
– Нали знаеш правилото за плъховете. Няма ги. Някой е минал по офицерите и тези, които не са взели пари да ме изоставят са мъртви.
– Колко оръжие има? И къде са подстъпите? Да организираме отбрана. Няма време Бос.
– Пич и колко ще издържим – ден, два, месец или година. Цял живот не можем.
Ще пратят куки да ни обезоръжат и пак ще дойдат. Всичко е свършено. Благодаря ти за Мая. Върви и се постарай да оцелее малкия. Тук има изход – посочи той зад себе си – до водата има лодка. На другия бряг я остави и изпълни молбата ми.
Знаех, че е прав. Прегърнах го и тръгнах. Когато стигнах брега чух изстрелите.
В манастира цареше мир и спокойствие. Взех Мая и малкия и ги закарах в апартамента на един приятел, който беше в Америка за година и държах ключовете. Седнахме един срещу друг на масата в хола и дълго мълчахме. Накрая проговори:
– Той мъртъв ли е?
– Да – казах кратко – остани тук до като се устроиш на ново. Не се връщай на сцената. Стани нещо друго. Големият остави врагове, които може да не спрат въпреки, че е малко вероятно. За всеки случай. Вземи това.

Оставих банковата картата на масата.
– Има малко над осем милиона. Парите са на Боса. Сметката е на мое име, но съм
ти оставил спесимен в банката да правиш операции. Прехвърли ги по малко да не будиш съмнение. Грижи се за малкия. Това бе последната воля на Големия.
– А ти какво ще правиш. Защо не останеш с нас. Знам, че си сам – протегна ръка и я сложи върху моята. Сърцето ми заби и щеше да изхвръкне. Стоях безмълвен и се опитвах да мисля. Времето сякаш спря. Не знам колко бяхме стояли така, когато звънна телефона. Беше стария. Търсеше ме за трети път в живота ми. Винаги когато имах нужда от него.
– Как си Маноле? – запита строго
– Как да съм баща ми, нормално.
– Гърмите се там нещо по града. Ти вътре ли си?
– Ами и по село се гърми ти да имаш нещо общо?
Старият се рaсмя:
– Ей гявол. Да се пазиш от лисиците. Да минеш да пием по ракия.
Това беше посланието. Понякога човек трябваше да се пази от лисици, друг път от лебеди. Дръпнах си ръката и станах. Тя ме погледна и разбра избора ми. Когато тръгнах се обърнах за сбогом. Беше все така красива, като умиращ лебед.

Плътна помощ

krbara
Много напредна тази държава. Модерна работа е станала. Аз не бях излизал две години по пътищата, ама то страхотия от напредък. Онзи ден стегнах варбурга, взех и винетка, застраховка и тръгнах към Крива бара. Баджанакът от пролетта ме е заканил.

–  Ела бе, баджо, ела, че дуварът се е наклонил към заник слънце и да го вържем откъм ореха.

Ми то пуста работа, а това, а онова –  не остава време. Но като каза, че е уварил и ракията сколасах набързо и айде.

То път чудо. Карам си с 40 и даже на завои не намалявам. Минах Ботевград и запъплих по баира за Мездра и като се затресе воланът, та в канавката. Слизам и предна дясна гума спаднала до земята. Викам си лесна работа, ама не е така. Има си чалъми, пък и сам човек не е заникаде. Поогледах се и к’во да видя,  към мен идва пътна помощ. Така хубаво девойче, малко мургаво, ама няма да търсим кусури работа ще вършим. Викам и отдалеч:

– Извинете, свободна ли сте, така някак? При мен ли идeте?

А тя:

– Мчи нали тебе чакам и такива кат тебе.

Онемях… Знаех, че правителството прави усилено пътища, ама пък чак кантонерки за пътна помощ да сложи за хората ми дойде в повече. Просълзих се… и питам:

– И много ли сте, бе, мойто момиче? – и се бърша с ръкава, а тя отговаря:

– А оттук до Враца сме бая, по-натам има, ама не знам.

Ей това е управление. Това е грижа за човека. Ама и тия телевизии и вестници защо не информират обективно как е разцъфтяла тази страна. Ние пенсионерите тичаме къде е по-евтино насам-натам и не улавяме какви родолюбци ни управляват.

– Ти к’во ще искаш? Духане 15, друго 20 – казва вежливо девойчето.

Гледам я слабичка така, как ще надуе тая гума с духане, но да не я обиждам сега. И казвам:

–  А друго, друго – и я оглеждам пък да не носи някъде компресор – тя е спаднала много. Сигурно е с дупка.

– Кат кайш.  Давай парите и да почваме. Имаш ли гума, или да ти дам.

Подавам й парите и си викам бе то и склад си има детето някъде, щом гума ми предлага. Две години не съм излизал и то станало европейска държава.

– Имам си – викам, и я вадя от багажника. Ти вземи крика, докато я подложа, и действаме.

Сложи то крика, дигнахме колата и сменихме гумата. Вежливо дете. Само си мълчи. Накрая вика:

–  Прайла съм всичко тука, ама пък гума чак да сменям не съм.

И още по-мило ми става. Браво на младежта. Така се гради нация. Тръгвам и питам:

– Ако закъсам по-нагоре, или пък друг път нещо, телефон имате ли?

– Имам – вика, и ми го дава.  Звъни по всяко време. Аз и в София ще дойда, но там е по-дебела тарифата.

–  Бе кой ще ти гледа тарифа при такова обслужване – и махам за довиждане.

И вярно до Крива бара през километър, два, кантонерка до кантонерка, все младички. Ей това е държава, това са грижи за народа. И много напреднала работа.

Това европейците могат само да ни дишат прахта.

Д.Колев

Враг пред портата

all_tashta9

 

Срам не срам трябва да се яде. След дванайсет години училище и елитно висше образование по маркетинг от Стрелча съм безработен. Писах автобиографии, сивита и нищо. Пазих няколко отговорни обекта с тухли четворки, отварях два месеца една бариера в Бусманци и понеже нямаше повече високоинтелектуална работа реших да не правя компромиси. Няма да се отчайвам и ще си държа на нивото. Както казват всичко е в ръцете ми. Всичко, всичко, ама от глад ли, от липса на самочувствие ли и то взе да се смалява. И тогава реших – ставам мафиот. Няма как да не успея с тази професия. Половината политици, че и повече я практикуват по съвместителство. Те да не са балами я. Така леко загадъчна, разбирай романтична, професия и перспективна. Малко е голяма конкуренцията, че са над триста партиите, но като ти е добър материалът ще се справиш. Аз откъм гени съм така подготвен, че може направо кръстник да ми викат. Още прадядо ми, по бащина линия, е положил началото  на краденето на коне и магарета в дъждовно време. Дядо пък е бил най-личния пъдар и все кауни е вардил, а тате беше контрольор на кариера и що пясък окраде,  че още има по джобовете.

И аз четвърто поколение няма да изложа фамилията. Само да си намеря нишата и започвам.

Мисля си в съвременния свят няма епидемии, врачките и ходжите са лабави, и няма кой една тъща да умори, дето се вика. Ей това ще ми е тясната специалност. По мойта така съм набрал, че мога да работя без почивен ден и национални празници. Направо денонощно съм на линия.

Дойде да види детето като се роди и още не си е ходила. Другия месец му е балът. Викам му:

-Да знаеш, че като се зажениш вървиш в комплект с баба си, иначе не става.

Другото, комплектовам с жената и живот на стари години. Тогава ще се празнува, ама сега няма как. Чакай, че се размечтах. Бе, как се търсят клиенти за този бизнес? Проблем. Ще пускам обяви. И какво да обявя? Нещо така леко дискретно. Реших и пуснах текста: Правя зетьове щастливи. Заврени – с предимство. И като се заредиха едни пичове, засукани, на опашка пред офиса. Едни събеседвания с нежни намигвания, направо ужас. Викам си ще взема да слушам и костинбродския славей и обърках бреговете. Анализирах ситуацията и смених тактиката. Този път пуснах обява: Разбивам врага изотзад. Пак така леко, дискретно, да се разбира. Врагът е отзад зад жена и семейство, тоест тъщата, и ти диша във врата. Ей парад. То пичове, то чудо. Толкова народ се събра, че ми дожаля за жените. И те чакат мъжка ласка. В това еманципирано време мъжествеността е станала много кът. Нали съм мафиот, няма да се размеквам. Обрах табелите и се покрих по мъжки. Викам си така няма да стане. Да взема с рекламна цел да думна някой звер. Това носи нещастие. Не се прави неискано добро.

И, разбира се, образованието си каза думата. В най-отчайващия момент ме осени гениалната идея да отвличам тъщи. Отвличам обекта и пращам СМС: „Плащай, или я връщам!“  Това е. Мога да си ги отвличам направо групово от градинките или от супермаркета. И потръгна криво-ляво. Не насилвам хората, кой каквото има дава. В кризата и за боб, и за картофи работя оборот да става. Миналия месец един закъсал човечец  от Княжево даде едно буре с ракия. Беше много на зор, за да даде такова питие, ама няма как. Всякакви завалии закъсват. Имам клиенти и банкери, и съдии и какви ли не. То нещастието не пита. Гледаш я добра, хубава, умна, а после без мама не мога. Онзи ден имах случай на принуда. Завивам си на ляв завой на червено, както си му е редът, и опа комшията Минчо, полицаят, тупа щастливо палката в крака си.

– К’во бе, комшу да не си загубил котето, та го търсиш? – му викам.

– Не, комшу, тебе чакам – и се хили коварно.

Заусуква, сега какво ша правим, това с левия завой било много тежко нарушение. Получила се секретна директива за опасността от това и започна да цитира разни членове, направо отиват нещата към доживотен. Викам му:

– Бе, комшу пиши го десен този завой като е така страшно с левия.

А той се инати докато не изплю камъчето накрая. Дошла му балдъзата преди шест дни и той наивника нищо… Вчера обаче се прибира и гледа един тир се паркирал в двора и шест човека стоварят. А тя се смее и вика:

– Минче, кака, нали ще остана някой ден.

И той право днес на завоя ме чака. Накрая почна:

– Ти брат, ти сестра,чух за бизнеса ти, взимай мерки.

Какво да правя прибрах я, макар да не ми е по специалността, но сега и на стоп не спирам. Нараства ми авторитетът.

Имам си и абонати с по няколко поредни отвличания. На тях по малко вземам. То не стига, че природата ги обрулила, ами и аз да ги дера. Но на занаят и име не плюя – плати ли си човек няма връщане. Та от професионализъм си ги посъбрах така малко тъщици. Няма идеален бизнес. Все нещо ще излезе. Като взеха тези  женици да свикват с мен и пак проблем. Не щат да си ходят. Tова било „Стокхолмски синдром” викат и ми плетат чорапи. Коя от коя по-хубави. Вчера отворих магазин та разширих империята. И така сега съм събрал двайсетина. И от трън та на глог  да не търпя една в къщи, ами от бизнес, та двайсет. Но иначе пък съм мафиот с фамилия от тъщи. И съм корав.

Д.Колев

Фото: Здравко Кръстев

Природата е крехка

Природата е крехка

 

Човекът е толкова малък

Човекът е толкова малък

 

Висящи котки, котешко кафе

cat_cafe_cnt_21feb13_flickr_ceruleansky_b_646x430

 Страхотно нали!

Мъркащо кафе – Удоволствие за любителите на мустакатите опашатковци.

Просто казано – Уют с характер.
Първото котешко кафе в света е отворило врати в Тайпе, Тайван през 1998 г.
2004 г. се превръща във феномен в Япония, бум на котешки заведения започна с откриването им в Осака и Токио. Те привличат туристи и местни жители, любители на животни, които не могат да имат домашни любимци.

 

Cats-Main

Стига се до там, че вече има профилирани обекти например, само за черни котки, тлъсти котараци, редки породи или бездомни котки.
Там, за да се отвори котешко кафене, предприемачите трябва да получат лиценз и отговарят на строги изисквания и правила спазвайки Закона за защита на животните.

 

Cat+Cafe+1

 

Гостите също трябва да спазват определени условия от правилника за вътрешния ред. Например да не ги безпокоят по време на дрямка. В много от тях може да изберете и осиновите коте.

Манията вече е факт не само на изток.
Едно от първите котешки кафета в Европа е кафе Neko, открито във Виена, Австрия.
Следва Канада, а тази година Будапеща и Лондон

Скоро очакваме  и първото българско котешко кафе.

Приказка за възрастни деца

cartoon-cats-black-cat

 

Този път, ще бъда честен и няма да лъжа. Ще започна против всички правила на омерта. Признавам, че този материал е поръчков и разбирайте – платен. За читателите на българската преса това не е нищо ново. Те четат всеки ден вестници. Не разбирам за какво му е на моя поръчител този материал. Ама и той как само го формулира… „да бъдело нещо позитивно“. Това не е добре. След като човек като него, с жена и котка, иска нещо позитивно, има нещо смущаващо.

Това значи ли, че животът му е негативен и той иска да го промени? Само че какво ще сменя – жената или котката? Като знам какво мило същество е той, ми става мъчно. Ще му разкажа една история за това колко може да промени живота едно нежно създание, пък решението си е негово.

 

В една малка страна, на края на света, живеел уличен артист с малко странното име Бъфет.

Той излизал рано на някое от трите площадчета в градчето и показвал на хората фокуси. За дългите години всички вече знаели не само откъде ще извади цвете, гълъб или коте, а и самото име на котака – Макс. Другарят на Бъфет често гостувал в кухните на градчето, но тези малки прегрешения се прощавали на мъркащата част от местната артистична двойка.

В тихите зимни вечери, в малката къщурка на Бъфет, камината хвърляла неравна светлина по стените. Артистът притягал реквизита за сутрешните представления, а Макс в просъница го гледал ту с едното, ту с другото око. Дългите години самота карали възрастния мъж да съжалява за хилядите момичета, които го харесвали на младини. Никоя не допуснал до сърцето си след Милде. Тя била при него в една такава нощ и повече никога не я видял. Била дошла от далеч и  като го видяла, забила поглед в черните му очи. Стояла в градчето няколко дни. Бъфет още помнел как една зимна вечер се почукало тихо на вратата, толкова тихо, сякаш виелицата отвън похлопвала. Сърцето на Бъфет щяло да се пръсне, когато я видял на прага и игривите пламъци на огъня затанцували по лицето и. На суртинта, като се събудил, стаята била празна и нищо не напомняло за късния му гост.

Тази нощ променила живота на Бъфет. Изчезнала усмивката на артиста и рядко го чували да говори. С годините не само хората, но и той започнал да вярва, че онази нощ само е сънувал една прекрасна жена. Даже зли езици говорели, че при него е слязла вещица, за да му вземе хубостта. Тук така вярвали, че вещиците живеели вечно, вземайки нечия хубост. Затворил се Бъфет за света и единственият му другар Макс топлел самотните му нощи.

И всичко щяло да е забравено, ако след много години, в една зимна нощ, на вратата не се почукало. Толкова леко, че Бъфет си помислил, че се е унесъл в сън и му се е причуло. Ако не се било повторило, със сигурност нямало да стане и отвори. Вдигнал резето и на бледата светлина видял, че отвън има някой. Протегнал ръка и поканил късния гост да сподели дома му. В къщата влязла девойка с чудна красота! Толкова била красива, че огряла малката стаичка. Зад покритото лице го гледали черни очи. Като в огледало той видял своите очи и черти, а сърцето му разпознало излъчването на онова прелестно момиче от онази зимна приказна нощ. С треперещи от щастие ръце, Бъфет посрещнал дъщеря си.

На другата утрин той започнал представлението си с нов асистент. Цялото градче се било събрало да гледа помощничката му Милде. От старческите му ръце все нещо падало, чупело се, или не се е случвало по фокусническите правила, но никой не забелязвал. Бурни аплодисменти следвали всяко негово движение. Дори накрая на представлението, когато под една шапка трябвало да се появи Макс, а той липсвал, никой не обърнал внимание. Всички ръкопляскали бурно, а Бъфет бил на седмото небе. Триел непохватно изпотените си ръце и се покланял като гордо с жест представял и Милде. И без да го прави, всички погледи били приковани към нея.

Това представление било последното на Бъфет. Когато на другия ден не се появил на нито едно от площадчетата в града, хората го потърсили в малката му къщурка. Намерили го с леко притворени очи. Котаракът Макс лежал кротко до него и смирено  поглеждал от време на време. От Милде нямало и следа. Единственото, което показвало, че момичето е било тук, била леката усмивка по лицето на Бъфет…

 

cat31

Ето как изпълних три желания. Като в приказка. Първо, че беше позитивно. Второ – поучително – никога мъж не избира и сменя жена, тя го прави. И трето – истинската любов остава с теб до края.

Създаване на стадото или как да стартираме нашата козеферма?

Създаването на стадото е един от най-важните въпроси, стоящи пред начинаещия фермер-козевъд. Ние предлагаме една концепция, или по-скоро вариант за подход и решаване на въпроса.


kozeferma1

 

Изборът на козите като вид животни, които искате да отглеждате, е абсолютно персонален  и е много  променлив. Важно е преди да  вземете решение, да знаете какво точно ще искате от козите и какво може да инвестирате в пари и време при отглеждането им. Първо – трябва много подробно да се проучи въпросът от икономическата му страна,  да се изучи технологията за отглеждане  и  да се подготви базата преди да се купят козите. Повечето публикации относно козите съдържат описания предимно в оптимистичен вариант – какво представлява добрата структура на козето стадо – и представят този бизнес от привлекателните му страни. Не приемайте всичко в най-добрата светлина и цветове.  Трябва да свикнете с мисълта и да приемете козите, като ваша съдба, и да ги отглеждате с внимание и много любов.

За да се купят възможно най-добрите животни с вашите налични пари, трябва да се купува само от достойни за уважение животновъди, не и от пазарите или търговете, защото не знаете историята, произхода на животните, развъдните им стойности и евентуалните заболявания, свързани с животните от пазарите. Добрият фермер най-често има селекционна книга за произхода на животните и вероятно ги продава на различна цена в зависимост от оценката на тяхната развъдна стойност.  Трябва да се  пита фермерът за причините, поради които се продават животните. Освен това трябва да се получи информация от колко години фермерът отглежда козите. Фермерите, отглеждащи години наред кози, притежават стада, в които е извършвана селекция и има отбор и подбор на животните.

Вероятността да купите високопродуктивни животни от ферма с традиции е много голяма.   Да се огледат всички животни от стадото и се сравнят с тези, които се продават, за да се прецени както здравословното, така и кондиционното им състояние.  Поискайте да видите, ако е възможно, дневника с данните от млеконадоя. Подобна информация можете да получите от мандрата, която купува млякото произведено в това стадо. Внимавайте с безплодните и апатични женски, тъй като по правило козите обикновено се бракуват и едва тогава се продават на приемливи цени. Не купувайте кози с видими дефекти, отворени рани, абсцеси или очевидни недостатъци.

cropped-imag005244

 

Много фермери водят селекционни книги и имат педигри за техните животни. Педигрито се използва, за да се документира потеклото на животните. Много ценна информация относно сделката може да се получи от добре записаното педигри в селекционната книга. Много фермери регистрират редовно млеконадоя, отбелязват големите постижения, показват победителите и рекордьорите, класифицират резултатите, както отбелязват и всякаква друга важна информация показваща качествата на животните в педигрито. В официалните документи има няколко символа, които показват индивидуалните данни на козите,  позволяващи да се прецени както настоящата, така бъдещата им продуктивност. За повече информация можете да се обърнете към ветеринарния лекар, обслужващ стадото, както и от асоциацията, в която членува даденият фермер. Много често всяка асоциация си има собствени символи за  дефиниране  на отделните качества на животните, като тези символи  и термини се използват само от тях.

Изложбите на кози са добър начин, за да се запознаем отблизо с атрактивната или привлекателната страна на обстановката и  общодостъпната информация за бизнеса с кози. Като се наблюдават животните в кръга на изложбата и се четат внимателно коментарите на журитата, може да научите много за анатомията на козата и да разпознавате добрите и лошите им качества по техния външен вид. Трябва да се знае обаче, че журито прави сравнение на животните от изложбата и това не означава непременно, че класираните на първо място са най-доброто нещо излъчено откакто е създадена породата. От мнението на журито става ясно, че класираното на първо място животно е по-добро от това класирано на второ място и, че третото по ред е по-лошо от второто и т.н. Показателно за изложбите е, че журито се произнася за качествата на отделните кози, като се посочват и  причините, поради които е класирано или е отпаднало още по време на изложбата.

Когато решите кои животни да купувате се съсредоточете върху критериите  за покупката на козите. Избирайки животни от стадо с високо качество, можете да направите идеалната млечна ферма, която даже да е победител на следващите изложби.

goats-med3

 

Другият важен въпрос, на който трябва да се обърне внимание, е породата на козите. Изключително важен момент от създаването на козефермата. Различните породи притежават различни качества и е важно да познаваме различните породи, за да изберем най-подходящата за нас. Смятаме, че френската Алпийска коза е най-подходяща за нашите условия, но поради рeдица причини не е възможно да се купи у нас чисто породно стадо от тази порода, а вносът на животните от Франция е много скъпо начинание. Освен това няма гаранция, че ще купите най-добрите и продуктивни животни посредством внос. Въпросите, свързани с аклиматизацията и адаптирането на вносните животни, също не са за подценяване. Много са примерите за пълен провал на ферми с вносни високопродуктивни  животни, независимо че са осигурени всички възможни екстри по отношение на технологията, микроклимата и храненето. Най-често поради това, че не успяват да се аклиматизират и адаптират към условията, се разболяват и измират, или не изявяват напълно продуктивните си качества.

Изхождайки от изброените съображения, предлагаме един изпитан от нас и проверен във  времето подход за сформиране на продуктивно стадо от кози. Моделът е приложим и за други видове селскостопански животни. За да приложите този начин за закупуване на животни и сформиране на стадо е нужно да разполагате със собствен транспорт за транспортиране на животните и отделно помещение за карантиниране на новозакупените животни. Собственият транспорт е необходим, за да можете да реагирате навреме. За какво точно става дума?  В България най-често животни се купуват по обяви. Информацията в обявите е обикновено оскъдна, и след телефонен разговор с продавача трябва да отидете на място, за да огледате животните и да направите своя избор. Най-често за да се купят на изгодна цена трябва да се вземат всички налични животни и след това да се карантинират за 45 дни в отделно помещение, през което време става истинският отбор и подбор. Избират се здравите, продуктивните и младите животни.

Особено внимание трябва да се обърне на породната принадлежност на всяко животно, като се стремим максимално към поставената си цел, а именно да създадем високопродуктивно еднородно, с изравнени показатели, стадо.  При всички случаи за това време ще проличат и здравословното състояние, и продуктивните качества на всяко отделно животно. Избраните животни се преместват в основното стадо, а останалите е най-добре да се бракуват и заколят или продадат на приемлива цена. След това може да се реагира на друга обява и отново да се разиграе същата схема. Може едновременно да се закупят кози от няколко места, но е задължително да се карантинират за 45 дни в  различни обори. Ако това не се направи, рискуваме да допуснем разпространение на редица заболявания и да си навлечем  неприятности, свързани със здравето на закупените вече животни.  По този начин максимално бързо може да се създаде продуктивно стадо, върху което да се работи чрез целенасочена селекция за увеличаване на неговата продуктивност. Обикновено в следващите години се използват разплодници от желаната високопродуктивна порода и чрез поглъщателно кръстосване, разширено възпроизводство и, прилагайки стриктно селекционна програма, да се постигне желаният резултат.

Основното предимство на предлагания от нас подход за стартиране на козеферма е, че е евтин и ефективен.

С наличните пари от бюджета може да се закупят максимално добри животни, без да се рискува със скъпи вносни кози, които трудно ще се аклиматизират при нашите условия.  Рисковете в този случай са по отношение на здравето на закупуваните кози и, че подходът е приложим и ефективен при положение, че се ръководи и направлява от висококвалифицирани и опитни специалисти ветеринарни лекари.

Автор: д-р Иван Лалев Колев д.в.м.
e-mail: firmus@abv.bg
0876679108